Крис Григоров.
Пишейки този материал, ще се опитам да разкажа какво означаваше за мен работата в радиото и как гледам на нея днес. Мои приятели и познати научаваха за различните страни от тази работа. Но сега ще опитам да я погледна в цялост.
Новото радио
През декември 2014 година в българското онлайн пространство се появи нова медия, наречена „Брайл FM“. Неин създател, ръководител, също основен редактор и водещ бе Владислав Кацарски. За него се знаеше, че е поет и драматург, че работи като възпитател в училището за незрящи в София, че е заемал позиции в организации за слепи, а също и че е работил преди време в други радиостанции, а след това е обучавал незрящи как да го правят. Бях научил за появата на радиото от Виктор Асенов, мой бивш съученик. Първоначално не проявих интерес, защото си представях нещо много любителско. Чак през април 2015 година, докато ровех из онлайн радиостанции, попаднах на него и се заслушах в течащото предаване. Екипът на радиото бе изключително малък. То имаше 5-6 предавания за цялата седмица, които се повтаряха по няколко пъти. Екипът бе съставен от самия Владислав Кацарски, съпругата му Анелия Велинова и двама от най-добрите им приятели – тонрежисьорът Димитър Захариев и юристът Хари Хараламбов. Имаше още двама души, Ивелин Богомилов и Филип Горанов, но те не участваха в създаването на продукцията, а само подпомагаха нейното техническо обезпечаване. С Димитър и Хари се познавах още от преди време и много ги уважавах като професионалисти в своите области. Митко бе първият незрящ DJ у нас, имаше широка музикална култура и от време на време участваше в концерти и фестивали за хора с увреждания, където бяхме се засичали. Хари пък познавах доста добре от тематичните онлайн срещи, организирани от администраторите на пощенския списък за взаимопомощ „Без мишка“. Този пощенски списък е за незрящи и слабовиждащи хора и целта му е те да си помагат взаимно в използването на новите технологии. Списъкът е създаден преди доста години и съществува и досега, а тематичните срещи под надслов „Без мишка Free“ се правеха всеки неделен следобед, като темите не бяха само свързани с технологии, но и с други неща от бита на незрящите в България. Там за първи път осъзнах нуждата от специализирано пространство за незрящи, където те да се осведомяват по теми, които пряко ги интересуват. Там Хари бе сред най-активните в дискусиите и често даваше правни разяснения по различни казуси, а и правеше духовити изказвания по поставените на обсъждане теми. За период от няколко месеца бях редовен участник в груповите неделни срещи, провеждани през „Skype“ и се чувствах по-приобщен към незрящите, тъй като за дълго време се бях откъснал от тази общност и получавах информация основно от зрящите си приятели. Но за съжаление, поради технически и организационни причини, тези срещи все по-често се отменяха, или не бяха добре подготвени и модерирани с подходящите теми и гости. А аз имах потребност от тези срещи и дори бях предложил на колегите там да поема организационни функции в тях. Помня, че тогава разговаряхме по това с Павел Чемишанов, Костадин Колев и Богдан Василев, но сякаш всеки чакаше другия пръв да поеме инициативата. По същото време започна моето висше образование, а имах и здравословни проблеми и тези обстоятелства ме отклониха съвсем от дискусиите по проблемите на хората с увреждания. Но това далеч не означава, че чувствителността ми по тези теми е намалявала, или че не съм имал какво да питам и да кажа. Всяка година участвах във фестивали за хора с увреждания и там, в рамките на едноседмичните престои сред хора с най-различни увреждания от цяла България добивах впечатления за трудностите им в ежедневните битки за достоен живот. Една от причините да идват на тези фестивали, бе, че те искаха да се похвалят и оплачат едни на други тъкмо за тези неща, за които други вероятно не биха ги разбрали, да прекарат време заедно и във веселие. Но темата за фестивалите ще отворя по-нататък.
И тъй, аз познавах Митко и Хари, но съвсем не познавах Владислав Кацарски и жената до него Анелия Велинова. Беше ми много любопитно какви хора са, какво е мотивирало Кацарски да създаде това радио, какви гости кани в него и т.н. Воден от това свое любопитство, аз влязох в сайта на радиото и прослушах всички качени там предавания, направени в периода от началото му до април. Преди да продължа нататък, ще прекъсна за кратко историята.
Първите лични опити
Някъде през 2011 година, благодарение на свои незрящи познати, научих, че група слепи хора са стартирали музикално радио. Това ме заинтригува, защото от малък съм искал да бъда радиоводещ. Това твърдение е напълно отговорно. Всички, които са ме познавали от шестата ми година нататък, могат да потвърдят, че още по онова време аз симулирах предавания и интервюта и бях си измислил свое радио, което бях нарекъл „Компания“. В това мое въображаемо радио аз бях диктор и водещ на музикални предавания. Стереоуредбата, която ползвах вкъщи, имаше микрофон и позволяваше едновременен запис на музика и гласове. Така аз зареждах компактдисковете, пусках различна музика, представяйки певците и песните, а всичко в реално време се записваше на аудиокасета. Разигравал съм всякакви сценарии. Интервюирал съм хора, които идваха на гости вкъщи, сам на себе си съм задавал въпроси и съм си отговарял, преправяйки си гласа на по-възрастен, дори съм разигравал някакви сюжети, подобни на радиотеатър. За съжаление, в тези мои детски години нямах учителите, които да ми показват кое и как се прави, да ме наставляват. Слушах разни водещи по радиото и им подражавах. Дълги години не се насищах на това. Усещах, че радиото би могло да е територия, където да се изразя, без да се притеснявам. През периода от 2010 до 2013 година, благодарение на това, че бях казал в публичното пространство, че имам голямото желание да работя като радиоводещ, получих няколко предложения да съм ководещ на Драго Симеонов и Ники Кънчев в „Дарик радио“, в техните следобедни предавания. Те бяха неангажиращи, което можеше да позволи известна свобода на действие, но бяха и в национален ефир, което респектираше. Много важни първи уроци от професионалисти получих благодарение на тези предавания, за които ще разказвам друг път.
Но мисълта ми беше за музикалното радио на незрящите. Основните негови водещи, които едновременно бяха и тонрежисьори, бяха Десислав Ценов, Добри Стоянов и Стефан Цвятков. Познавах и тримата по различни причини. По онова време се организираха групови чатове, в които те, заедно с една голяма група незрящи, си говореха и пишеха. Влязох и аз в тези групови дискусии. Беше ми любопитно какво интересува слепите млади хора у нас. Бях решил да им предложа да помагам за радиото им. Но оттеглих предложението си преди още да е дошло време да го кажа. В радиото приоритетно се пускаше чалга, а повечето от децата, които го правеха, си бяха с чалга манталитет и го водеха съвсем любителски. С времето имаше и изключения, разбира се, но на общия фон те се губеха. Още тогава усетих, че сред тях има конфликти. Всеки обвиняваше другите в безотговорност, а всеки и сам си позволяваше да е безотговорен в някои отношения. Не достигнах до дълбочината на споровете и не мога да коментирам естеството им, но общото ми впечатление беше, че тези хора не са способни да поддържат 24 часа в денонощието и седем дни в седмицата радио, което да обслужва все по-голяма аудитория и да си създава име. Тогава не бях запознат с фолк радио „Наздраве“, което също се поддържаше от незрящи хора, между които и гореспоменатия Димитър Захариев.
Виждайки, че в радиото на Десислав и компания нещата не са поставени на професионална основа, реших сам да създам ново онлайн радио. За целта създадох свой сайт, откъдето предвиждах то да се излъчва. През 2011 година направих и първите проби от дома ни в Етрополе. Оказа се обаче, че вкъщи нямаме достатъчно бърз и надежден интернет, който е необходим, за да се поддържа един постоянно работещ компютър и той да излъчва без прекъсване. Тъкмо напротив, тук интернетът бе не само бавен, но и често прекъсваше. Тъй като по това време бях още ученик и нямах възможността да отида в друг град, откъдето да излъчвам, а и не намерих съмишленици, с които да работим, с мъка изоставих идеята си за необозримото бъдеще. В следващите две години съдействах на училищното радио в Етрополе, за което правех тематични предавания в големите междучасия. Даже опитвах да обучавам по-млади от мен как да водят, но не се получи, защото изискваше постоянство, а младежите лесно зарязваха това. Със завършване на училището радио заниманията ми прекъснаха, но и тази жажда не бе утолена.
Музиката
Още много отдавна, докато правех симулациите на радиопредавания, за които писах по-горе, едно от любимите ми занимания бе да селектирам и подреждам музика, да я представям и да говоря за нея. Това даде израз в многобройните случаи, когато баща ми организираше купони вкъщи и възлагаше на мен да подбирам песните и да поздравявам гостите с тях. Интересното е, че никога не съм се виждал като DJ, а по-скоро като водещ на музикално предаване, в което да разказвам историята зад всяка песен. Бях слушал няколко такива продукции от радиото и телевизията и бях влюбен в този подход. И така, още през 2012 година започнах да събирам всякакви данни и факти за музиката. Изрязвах откъси от предавания, четях публикации и музикални книги и извличах нужната информация за автори и изпълнители… Така направих доста голям каталог от информация за българската рок музика, която тогава беше основен мой фокус. Колкото по-надълбоко навлизах, толкова още неща изскачаха. Всички записки, които съм си водил оттогава, ги съхранявам и често се връщам към тях дори и днес.
Дълго време радиото е било източника на новата музика за мен. Това бе така дори и от момента, в който се нароиха доста телевизии, някои от които музикални. Аз следях радио класациите и прегледите на нова и стара музика. Извън корифеите на националното радио Тома Спространов и Йордан Георгиев, аз слушах „Купон на изток от рая“ на Ники Кънчев, „Ретро хит парад“ по радио „Лиани“, музикалните предавания на „Тангра“. Седмичната класация на радио „Витоша“ я следях в продължение на поне 15 години. Същевременно съм следял и поп-фолка, слушах „Открит микрофон“ с Емилия Стоянова, редовно си пусках и чужди радиостанции на ултракъси вълни, където се хващаха не само балкански, но и други европейски радиостанции, предаващи музика. Радиокасетофонът ме е придружавал навсякъде – и докато живеех в пансиона на училището за незрящи, и докато се лекувах в болничните стаи на различни клиники, и вкъщи, докато другите гледат телевизия. Дотолкова бях потънал в света на радиото, че го бях приел като част от нормалността и не можех да оценя какво означава то за мен. Можах да направя това, когато ми се наложи за няколко месеца да прекарам без радио. Стереоуредбата се счупи, радиокасетофонът се развали, но по-страшното беше, че радиото не бе същото. То тотално промени своя облик с годините и стана непривлекателно за мен. В него все по-малко бяха музиката и информационната част, а все повече бяха новините, рекламите, комерсиалните хитове и лежерните предавания за шофьори и работещи в офиса. Промените в манталитета на хората измениха и функциите и посоките на развитие на радиостанциите. Те губеха неравната битка с визуалните медии, оцеляваха благодарение на безброй реклами, които не се затваряха само в блокове, но се прехвърляха и върху всякакво друго платено съдържание. Самите водещи се смениха от нови, с по-пошло изразяване, с по-малко подготовка, с по-незаинтересовано отношение към слушателите. Дори и в мига, когато имах нова стереоуредба, дори и когато възможностите на интернет ми позволяваха да слушам стотици радиостанции, желанието ми вече се бе поизпарило. Това не е моето радио. Когато го слушам, аз не съм включен в него, не съм свързан с него, то нищо не говори конкретно на мен. То говори на други аудитории и за други неща, които изобщо не ме интересуват. Магията на радиото като споделено пространство бе изчерпана.
Медийният образ
След 2009 година имах доста участия в медийната среда. Преживях много и различни ситуации, в които чувствах, че някой представя мен, човекът с увреждания, по неправилен начин. По начин, който създава неподходящи емоции, асоциации и нагласи у хората. Но тъй като нямах опита да контролирам това, а и когато се опитвах, пак бях вкарван в сценария, който се залагаше от редакторите и водещите на предаванията, у мен се натрупваше ужасно чувство. Чувство, че искам да променя това, но не зная как. Исках да се представя по начин, различен от този, който ме представят. Не исках да получавам състрадателни коментари, а тъкмо обратното, да ми казват къде не ми се получава, какво да подобрявам. Исках градивна критика и същевременно свободата да се проявя в пълната си светлина, да бъда напълно искрен с хората. Но когато и да се опитвах, бях спиран, думите ми бяха тълкувани в контекст, различен от този, в който съм ги казал, животът ми бе представян като атрактивната история на сляпото момче в количка, което въпреки проблемите пее, пише и т.н. Този шаблон ми тежеше и имах чувството, че в него има нещо дълбоко безсмислено. Да, той беше полезен да насърчи онези, които не желаят да развиват талантите си поради неудобство от уврежданията си, или защото не вярват във възможностите си. Но все пак нещо не беше наред, нещо беше изкривено и нагласено за публиката, която трябваше да се развълнува от моята история.
Представете си как в онзи момент ми е повлияло това да чуя радио, в което самите незрящи говорят за себе си. Говорят откровено, свободно, без заобикалки, без да робуват на медийни сюжети и на очакванията на другите към тях. Едно място, където можеше да се чуят обикновени истории, разказани по обикновен начин и където няма суета, поза и фалш.
Първите впечатления
В момента, в който чух радио „Брайл“, разбрах, че там всички тези мои потребности – за музикално разнообразие, за честен разговор на езика на обикновените хора, за дискутиране на теми за хора с увреждания – всичко това е там. Без да съм познавал господин Кацарски, аз вече го чувствах като сроден човек, почти като част от семейството си. В радиото витаеше една особена свобода и непринуденост. Усещаше се една домашна, почти семейна обстановка. Когато слушах тези първи предавания, които се записваха в едно тясно и непретенциозно помещение в Люлин, преустроено като студио, ме изпълваше някакво особено чувство за близост. Поставяше се една тема на обсъждане и всички се включваха в разговора, включително тонрежисьора Димитър и постоянния коментатор в студиото Хари. Близките отношения между тези хора създаваше усещане за общо пространство, в което всеки може да каже това, което мисли, а другите, дори да не са съгласни с него, да му отговорят директно и без заобикалки. Всички тези хора също бяха възпитани да уважават радиото като институция. А това радио, както разбрах още от първите предавания в него, нямаше никаква издръжка. То не печелеше нито от реклама, нито от големи спонсори. Димитър Захариев и Владислав Кацарски влагаха своята техника, ентусиазма и уменията си, за да може радиото да се излъчва непрекъснато и от техните домове. Имаше нещо самоотвержено, нещо емоционално и много истинско в тяхната инициативност, което запали и мен. Тогава бях едва навършил 20 години. Това радио откликна в мен с голяма сила. Реших, че мога да допринеса за него, мога да вляза в екипа му и да дам онова, което ми е по силите. Някои още тогава смятаха, че ме е привличало радиото единствено заради публичната изява, която то дава. Но това не беше движеща сила. Още с откриването си радиото предизвика разнопосочни мнения сред незрящата публика, за която бе предназначено, и не всички слепи му бяха почитатели. Още тогава някой ми каза: „Какво е това радио? Все едно някакви слепи са се събрали в центъра на махалата на по чаша ракия и бистрят политиката.“ Още тогава разбрах, че този по-нетрадиционен за днешните разбирания формат дразни онези, които са свикнали на определени порядки. Друго, което разделяше слушателите, бяха личните симпатии или антипатии към Владислав Кацарски. Радиото не се приемаше добре сред тези, които не го харесваха, а сред приятелите му много се слушаше и коментираше. Това беше така, защото неговият неподражаем почерк се забелязваше във всичко, което се представя там. Неговите мнения и коментари, образците от литературата, които той харесва, гости, които са негови познати, приятели и неприятели, колеги… Той говореше с всички на „Ти“ и разговорите му в ефир имаха толкова разчупен и свободен стил, какъвто биха имали и в напълно неформална обстановка. Той съзнаваше това, а и до голяма степен то му харесваше. Най-силно присъствието му се усещаше в онези предавания, в които се говореше за проблемите в организациите на и за слепите, както и за тези в държавните институции, ангажирани с тяхната интеграция. В Кацарски имаше гняв, разочарование и силно негативно мнение за хората, ръководещи тези организации и институции и политиките, които те налагаха изцяло в своя изгода. Тук не казвам, че нямаше основания да е критичен, а по-скоро акцентирам върху това, че той изразяваше директно своето отношение, без да се церемони много и без да се придържа особено към някакви възприети за етични норми. Критичната му реторика, която постоянно осъждаше и изобличаваше най-тъмните страни от живота и дейността на съюза, читалището и потребителната кооперация на слепите, както и на хората, ангажирани с образованието на слепите деца, придаваше на радиото един особен реакционен и опозиционен елемент. Същата тази реторика привличаше една публика и отблъскваше друга. В онези първи часове, в които опознавах човека и журналиста Кацарски, аз му се възхищавах за това, че не го е страх да говори за болезнени истини, които никой не иска да каже на глас. Но се зачудих защо толкова лично преживява всичко, защо стотици други слепи, с които съм се срещал, не са като него, с какво неговата съдба е била различна по начин, че той да поеме ролята на говорител на критичните гласове, дори и с риска да остане нечут и неразбран от останалите. Исках да вникна в това и да намеря своите отговори на тези въпроси.
Но онова, което най-силно ме привлече, бе способността на Кацарски да разказва. Той беше чел много, имаше богат на изразност език, умееше да е носещото звено, душата на всяко предаване. В много от тези предавания той говореше за своите лични борби с държавните институции, с организации и с конкретни хора. Оттам си създадох впечатлението, че заради критичния му глас, който умее да напипа всеки по слабото му място, той е бил избягван, отхвърлян и постепенно отстраняван от тези организации. Но каузата му да показва проблемите пред публиката чрез радио предавания бе нещо, в което си струваше да бъде подкрепено. Нямаше аналог на това радио в ефира. Нямаше друго такова пространство и мога да кажа, че и до ден днешен няма, а и може би скоро няма и да има.
Така усетих това пространство като свое, като нещо, в което мога да се впиша, без да ми се налага да се правя на някой друг, или да се съобразявам с каквито и да било правила. Това радио бе изразител и на моя личен бунт срещу лицемерната интеграция на хората с увреждания, срещу цялата тази незаинтересованост да се работи в техен интерес от организациите, които ги представляват, срещу цялата липса на информираност и съпричастност на хората към живота на слепите. Беше ми писнало да слушам еднотипни репортажи, в които слепите винаги са жертви, но не на обществените нагласи, а на собствения си недъг. Това трябваше да се промени. Трябваше да се изкажат нещата искрено. Трябваше да се разбере, че понякога слепотата ни е най-малкия проблем, когато се чувстваме неразбрани и все още хората са склонни да ни хвърлят подаяния, независимо, че може да имаме повече пари и възможности от тях самите. Всички се нуждаеха от информиране. Нашата по-затворена общност също отчаяно се нуждаеше от такава медия, в която ние, незрящите хора, да чувстваме, че нашия глас е чут и има някой, който се застъпва за нас истински.
Подтикнат от всичко това, аз помолих Любомир Велков, който работеше като заместник- директор в училището за незрящи, да ме свърже с Владислав Кацарски и така му се обадих за пръв път. Датата беше седми април 2015 година. Оттогава животът ми се свърза с радиото и благодарение на него преживях много неща.
Няма как да разкривам всичко, което ми се случи в следващите години. Това е така, не защото се притеснявам някой да го узнае, а защото отношенията ни там бяха повече от работни. Всеки от нас имаше своите големи грешки и показа своите уязвимости, включително и аз. Но в следващите части ще ви разкажа за някои аспекти от работата, които ми създадоха повод за размисъл.
