Крис Григоров.
В края на предишната част започнах разказа за предаването „Отзвук“ и защо то бе нужно на медийната среда като един своеобразен мониторинг на това, което се пише за хората с увреждания. Тук ще поговоря още малко по тази тема, описвайки и самия процес, по който се правеше предаването.
Как се правеше „Отзвук“?
За създаването на „Отзвук“ имаше и още един източник на идеи. Това бе така наречената рубрика „Преглед на печата“, която големите радиостанции у нас поддържаха доста дълго време. Там има подбор кои публикации да се прочетат, но те не се коментират и не се заема позиция по тях. Следят се седемте основни ежедневника и се вадят най-важните им новини, като често се четат само частите от първите страници и по-рядко се стига до обширните материали. В голяма степен и аз припознах този модел и след като целта на предаването бе ясно очертана, за мен нямаше нужда да давам свои коментари. Позволявал съм си го, разбира се, но идеята винаги ми е била тези мои кратки вмъквания да са между другото и да се прочетат повече неща, което е по-важно за предаването.
Така постепенно „Отзвук“ се префасонира от дискусионно в обзорно издание, което само отбелязва седмичната продукция.
Първоначално господин Кацарски ме записваше през „Скайп“ от собствения си компютър. Впоследствие записвах предаването по два начина. Единият, в който нямах никакво участие при самия запис и обработката след това, беше в студио. Там четях трите блока, а дежурният тонрежисьор ги записваше и смесваше с музика и други добавки – анонси, рекламни спотове и т.н. Понякога записът ставаше предварително, в други случаи, макар и по-рядко поради по-късния вечерен час на излъчване, го правехме наживо в ефир. При предварителен запис в течение на работния процес можехме да правим повторения, също и да давам насоки къде да се изреже, когато съм прочел нещо повторно. Вторият начин бе самостоятелен запис с диктофон в домашна среда. Често в моя случай се налагаше такъв начин на записване, а откакто имах диктофон с добри параметри, това стана още по-редовна практика. Имах точно определено времетраене на цялото предаване. Имаше и изисквания от страна на тонрежисьорите, чрез които записите да станат достатъчно удобни за смесване в общата картина. Правех записите с диктофона, прехвърлях ги в компютъра и ги зареждах в програмата „Sony Sound Forge“, чиито основни принципи на работа знаех благодарение на Панчо Карамански и Димитър Захариев. В програмата изрязвах ненужните части, понякога сам свързвах няколко отделно прочетени материала в една и съща част и т.н. После прилагах някаква основна редакция, свързана с нивото на звука. Накрая, когато трите големи файла на предаването бяха готови, ги архивирах, качвах архива на платформа за споделяне на файлове и пусках линк за изтегляне до тонрежисьора, като имах ангажимент и да му се обадя, за да съм сигурен, че го очаква. Той отваряше архива, взимаше си файловете и си смесваше предаването, зареждайки го за уречения му час и после за двете повторения.
Имах няколко случая, в които аз изцяло създадох предаването си. Направих го по собствено желание и с цел да се уча. Това бе голямо предизвикателство за мен. Процесът ставаше доста дълго и трудно, защото всяко нещо изискваше време.
Но нека за малко се върна в началото на процеса и опитам да го обясня по-нагледно, за да можете да си го представите.
Около осем часа без прекъсване търсех и преглеждах новините. Това ставаше чрез специални инструменти за търсене в Google, всеки от които прилагах, вкарвайки около 60 ключови думи, свързани с хората с увреждания. Важно бе да не се прекъсва с цел да се продължава на другия ден, за да не се наложи наново да се търсят вече въвеждани ключови думи поради актуализация на резултатите. Четейки заглавията на новините, се ориентирах кои ме интересуват, като понякога, за да разгледам набелязаните резултати, без да спирам напредването в търсенето, си преписвах ориентири за заглавията и си ги търсех в отделен прозорец на браузъра. Повтарящите се ги отминавах, разбира се. Всяка новина, която си струваше, я отварях, прочитах я цялата и ако попадаше в критериите ми, по възможност я копирах в общия текстов файл. Вписвах си заглавието на новината, медията, от която е тя, и датата на публикуване, както и дали към нея има видео или снимки. Ако някоя тема е твърде тиражирана и актуална, взимах няколко материала по нея и допълвах първия по темата, като важното беше всеки материал да е хронологично поставен така, че времевата последователност на събитията да се запази в четенето. Но подреждането бе по-нататък. Първоначално в горната част на списъка си поставях българските новини, а в долния – чуждите.
Понякога новините не можеха да се копират, или можеха, но на части. Копирането на части отнемаше доста време, но най-много време отнемаше, когато никаква част от материала не се копираше. Тогава трябваше да преписвам целия на ръка. Една минута текст за четене ми отнемаше седем-осем минути преписване. Отбелязвах си по специален начин цитатите, за да мога да акцентирам на тях при четенето им по-късно. След като съм сигурен, че целият процес по намиране, прочитане и прехвърляне в текстовия документ на всичко важно е приключил, подреждах вече намерените статии по определен удобен за четене начин. По-дългите съкращавах, по-късите обединявах. Когато обемът новини позволяваше, подреждах ги в логиката, която сам си бях изработил, започвайки от по-тежките теми, свързани със социални политики, инциденти, новини от здравната сфера, минавайки през новини в областта на технологиите и различни любопитни куриози, и завършвайки с новините за туризъм, спорт, изкуство и култура. Новините от света бяха в края на емисията, а в един момент ги четях в началото. Не съм спазвал винаги тази логика на подреждане, тъй като невинаги имаше материали за всяка една област, а и самото пренареждане беше бавен процес. Да намериш сред 20 страници дадена новина и да я поставиш в друго определено място на същия текст и след това да се върнеш до предходното място в него, за да вземеш следващата, отнемаше доста време. Имаше възможност всяка новина да се копира в различен текстов файл и всички да се сливат в един на последващ етап, но при такова разделение се губеха някои общи представи за обема и разпределението на съдържание и по-трудно се изчисляваше още в процеса на изготвяне каква би била общата дължина при прочитане. Моят максимален обем бе такъв, че една стандартна страница в документ на MS Word я прочитах за около три минути при най-добра кондиция. И като казвам три минути, имам предвид техническото време на запис, в което прочетеното се побира. Иначе в реално време може да е било и три минути и половина или четири.
Та след осемте часа на търсене, четене, копиране и подреждане, следват два часа, в които да запиша своя материал. Общият обем на материала бе около 48 до 50 минути, но ми се налагаше да го записвам по-дълго, или по-правилно е да кажа, че аз си го налагах, защото често спирах записа и започвах нов от определено място. При четенето в студио, особено ако то върви директно в ефира, ти си максимално вглъбен и внимателен, и ако объркаш някъде, трябва да го отиграеш така, че или бързо да се поправиш, или, ако грешката позволява, да прочетеш пропуснатата част като добавка към вече преминатия текст. Когато записваш вкъщи обаче и знаеш, че имаш цялото време и спокойствие на света, тази кондиция е по-слаба. Самата обстановка е различна, нямаш до себе си и тонрежисьора, който те следи и на когото би създал допълнителна работа, ако трябва да те прослушва повторно и да ти отстранява грешките. Записването вкъщи е и рисково, особено когато живееш с други хора и те вдигат шумове в съседната стая, или влизат такива от прозорците. При всеки такъв шум си принуден да повториш фразата. Изискваше се и да се шумоизолира до известна степен, което ми създаваше доста трудности. Та когато се записвах сам, си правех колкото поискам дубли. Рекордът ми беше осемдесет дубъла за целия запис. След като прехвърлех всички записи от диктофона, започваше дългия и труден процес на изрязване на ненужното и наслагване на останалото. Първоначално изтривах напълно ненужните дубли, защото те ми пречеха бързо да прехождам между множеството файлове. След това бавно и полека свързвах по-малките файлове, като внимателно преценявах преходите между тях така, че да изглеждат като естествен ход на реч при четене на новини. Това често означаваше да се оразмери до частица от секундата в кой точно момент следващата част ще застъпи предходната в общия запис.
Монтажът по записа ми отнемаше различно време. Ако четях без много грешки, достатъчен ми бе един час, но е имало и случаи, в които ми е отнемало по четири-пет часа, докато остана доволен от резултата. Все пак средното ми време за тази обработка бе около два-три часа. Така общото време от събирането на материалите до тяхното предаване в записан вид за финална обработка ставаше около 11 до 14 часа, в зависимост от това колко ми отнема всяка от фазите.
Дотук всички процедури съм ги правил при всеки домашен запис. Сега именно следва тази част, за която споменах по-горе, а именно самостоятелното финално смесване. При него е важно всеки преход да е плавен, всяко нещо да е изчислено до секунди така, че общата продължителност да е по-малко от час, и нивата на всички елементи в записа да са изравнени. Първо е шапката или мелодията плюс анонса за начало на предаването, след това застъпва подложката, върху която чета новините. Тя трябва да се нагласи така, че нивото на четене да е достатъчно добре балансирано спрямо нивото на фона по начин, че нито фонът да изпъква и четенето да заглъхва, нито обратното – гласът да засенчва тотално фона. После, след всяко преминаване към музика, пак трябваше плавно фонът да се увеличи, да се пусне съобщение за радиото и след това някаква песен, след края на която пак постепенно да се намали фона и да стартира новото четене. И така при всеки един преход от едно към друго. Всяко нещо трябва да се изчисли и като позициониране във времето, и като ниво спрямо предхождащия и следхождащия го звук. Така едно предаване, което звучи изключително лесно за слушане, може да се окаже доста сериозна трудност да бъде изработено. И ако на колегата тонрежисьор Димитър Захариев му отнемаше двайсетина минути, на мен ми костваше около четири-пет часа, защото при нагласяването на нивата и миксирането на различните преходи все нещо не се получаваше и ги повтарях по няколко пъти, докато не зазвучеше монолитно и завършено. Отнемаше ми твърде много време, а си поставях нереалистично къси срокове, смятайки, че ще мога да ги покрия. И тъй като нямах твърде много „летателни“ часове в смесването, не можех да го правя бързо, а тъй като не можех да го правя бързо, тонрежисьорът предпочиташе да го направи, вместо да ме чака до последния момент.
И все пак трябва да отбележа, че това финално смесване имаше една особена тръпка, свързана с това да сътворяваш ефирната цялост, ако мога така да се изразя. Когато си записал само гласа си, който чете, и даваш този суров материал на тонрежисьор, чувството е едно. Но когато ти подбираш музиката, ти избираш как точно да се случи всеки преход, изцяло следваш собственото си усещане в разпределянето на всяко от парченцата на общата звукова картина, това дава едно особено чувство, че владееш голям набор от инструменти и всичко е изцяло съобразено с личната ти преценка и е подчинено на вкуса ти. А твоят вкус винаги се различава от вкуса на всеки друг, дори и този друг да е най-професионалният тонрежисьор. Защото може да има правила, които да правят смесването майсторлък и при резултатите от него веднага да проличава, че човекът на пулта има уникален усет за нещата. Но ти може да имаш свое разбиране за звученето на едно предаване и да искаш да го илюстрираш, дори да се учиш и да напипваш своя стил, докато го разработваш. То може да е извън правилата, но си е твоето. И фактът, че можеш сам и на сто процента да реализираш на практика това свое разбиране, носи онова удоволствие, което всеки тонрежисьор познава, удоволствието да приложиш свой почерк в реализацията на една радиопродукция. Удоволствието да си представиш как нещо би зазвучало и в ръцете си да имаш всички възможности да материализираш тази представа и да я чуеш. Ако не ти хареса достатъчно, да я подобряваш, да експериментираш, да махнеш едно, да сложиш друго, да разместиш трето. Нещо като това да рисуваш портрет, или да издялаш скулптура, или да твориш каквото и да е друго произведение на изкуството. Но средата за творене да е звуковата, а инструментите да са обработващите програми и материалите за смесване. За съжаление, бавността, липсата на рутина, изградени навици и предварителни задания в програмите, както и по-слабото познаване на техническите възможности на софтуера, правеха този процес доста мъчен и понякога отегчителен за мен. А и откакто радиото имаше двама, а после и трима тонрежисьори, за господин Кацарски бе по-важно да се съсредоточа в своята журналистическа роля и да не се стремя да изземвам от функциите на колегите си, пренебрегвайки своите. Но имаше и една друга основна причина, поради която до последните дни на предаването не можех да го правя сам.
Да бъдеш актуален
В нашето радио често сме поставяли на дискусия темата за актуалността. Да, от една страна, медията ни е била по-актуална в информацията от периодичните списания, но в конкуренцията с другите медии бяхме доста назад. По принцип, всеки по-запознат медиен човек знае, че новините и актуалните предавания на една медия са най-важното, но и едно от най-скъпите пера в нейната дейност. Тя изисква много хора и ресурси, за да предоставя бърза и същевременно достоверна информация. Ние още изначално знаехме, че медията ни няма нито финансовия, нито кадрови ресурс да се конкурира с останалите по актуалност, но наше усилие, което ни създаваше в известен смисъл и определена уникалност, е да избираме на кои от вече зададените теми в общественото пространство да наблягаме и къде да създаваме собствена продукция, каквато никой друг не прави. Иначе казано, дори и да не сме го искали понякога, ние сме били винаги екип на нишова медия и така сме работили най-ефективно, защото при такъв модел специфичното съдържание донякъде неутрализира нуждата то да е актуално и буквално от преди минути. Или още по-просто казано, хората не ни слушат, защото знаят, че ще научат от нас първи всичко най-важно, а защото ще научат от нас първи най-важното за тях, най-същественото по конкретни теми и проблеми, което традиционните медии не улавят в своя бяг по повърхността. Така някак естествено информационният момент отстъпваше на аналитичния, макар че затова си имаше и други причини. Но това не означаваше, че не сме създавали информация. Ние просто не бяхме разработили достатъчно добре действащи инструменти за публикуване и разпространение на нашата информация и това винаги ни е било слабо звено. И кръгът някак се затваря. Не създаваме новини, защото не сме отработили механизъм, с който те да се влеят в информационния поток, но и не можем да изработим такива механизми, защото нямаме средства, а за съжаление цялата верига от действия не би могла да се поеме изцяло от незрящи. Дори и да може да се поеме от незрящи, техният брой трябва да е по-голям, а всеки от тях да е много продуктивен, да работи по точни инструкции, в бързи срокове и с максимална експертиза. Нашият колега Хари Хараламбов застъпваше идеята, че за да бъде цитирана и уважавана медията ни като равноправен източник на информация, трябва да развием нейния сайт по начин, че той да е като информационна агенция за новини в социалната сфера. Това не можа да се случи поред причини, но за тях ще говоря по-нататък.
„Отзвук“ не целеше да бъде най-актуалното предаване, защото негова основна идея бе да събере в себе си вече публикувани материали. То се излъчваше в петък и претендираше да показва всичко най-важно от дните на изтичащата седмица. Но сами видяхте от описаното по-горе колко много процедури изискваше изготвянето на предаването и колко часове работа отнемаше. Моето желание беше максимално да се доближим до актуалността. Затова отделях целия си четвъртък в търсенето и подбора на материали, а в петък записвах, като малко преди това проверявах дали нещо не се е появило дотогава, което мога да прибавя, анонсирайки го като информация от днешния ден. Но така се случваше, че петък в някакъв момент бе ден, натоварен с работа в радиото за всички тонрежисьори, а понякога имаше и преки предавания тогава. Освен това, ако компютърът ми се развалеше, ако диктофонът ми откажеше по някаква причина, или имах проблем с програмата за звукообработка, не можех да пратя материалите си. А предаване не можеше да няма. Слушателят не се интересува какви усилия ти коства да го правиш и защо не си успял, той знае, че в определения час имаш предаване и го очаква. И ако в този час няма предаване, следващата седмица той може и да не пусне изобщо радиото, защото губи доверие в него. Слушал е по-рано през деня анонс за предаването, а такова няма. Да, следващия път може и да има, но предишния път е нямало и това поставя човек в несигурност. Да, ти може да си го пратил в последния момент, два часа преди ефир, но ако за това време тонрежисьорът не може да го смеси и включи в програмата, или може, но го поставяш в ситуация на напрежение и бързане, отговорността за това усложнение ти тежи, а това тежи и на отговорността на директора, който трябва да организира и контролира процеса. Случи се веднъж да нямам достъп до интернет вкъщи и при това от деня преди предаването, което ми попречи и да си изготвя материала. Още по обяд в деня на излъчването предупредих хората в радиото, че е възможно да не се справя заради това, но ще опитам. Сигналът идваше, но бе непостоянен. В студиото ме Чакаха да пратя материал, но аз не можех да им пусна нищо, просто защото дори и да имам записите, са ми нужни минимум пет минути непрестанна връзка, за да кача архива с тях и да дам линк за достъп на тонрежисьора. Успях в кратките откъслеци, в които имам сигнал, да копирам линкове от текстовете, които щях да прочета, и да ги изпратя с имейл до човек в студиото. Тогава отнесох доста критика от господин Кацарски, че съм принудил трима души да чакат в студиото до последно, за да ми бъдат прочетени новините и да има предаване. Ситуацията е особена. От една страна, ти си на работа и имаш ангажимент да си предадеш в срок свършеното за деня. От друга страна, в моя случай ми е било доста трудно, защото сам не мога да изляза от дома си, да отида у съседите, където има достъп до интернет и оттам да работя. Ако реша да запиша нещо там, те не са длъжни да се съобразяват с мен и да ми пазят тишина. Сходна е ситуацията и при развален компютър. Когато моят се развали, а съм в Етрополе, където няма нито един незрящ, който временно да ми отстъпи компютъра си с говореща програма, а дори и да има, на него няма инсталирана програма за обработка на звука, аз не мога да направя нищо. Спомням си, че в един момент се появи такъв човек в моя град и аз изрично го помолих да позволи да му бъде инсталирана и такава програма, като тайната ми мисъл бе да му поискам помощ, когато при мен нещата се развалят. Той се съгласи и по-късно два-три пъти ме спаси от това да не си предам материалите в срок. Самият господин Кацарски ми даде за седмица свой лаптоп в един период, в който моят се ремонтираше. Това са рисковете на записването от разстояние. Но когато съм в София и имам свободен асистент, който би могъл да ми съдейства бързо, винаги се намира решение. А имах периоди без асистент, както и такива на лоши метеорологични условия, в които не можех да съм в столицата и живеех при родителите си в Етрополе. Там интернет мрежата не бе много съвършена, а и живеех в такава част на града, където сигналът беше по-слаб. Това са рисковете на професията.
Та поради всички тези обстоятелства се наложи да изместим подготовката на предаването с ден или два назад. Това можеше да ни даде спокойствието, че няма в последния момент да се чудим как да го сглобим, когато имаме проблем с техниката..
„Отзвук“ се утвърди като част от уникалния почерк на радиото. Добро или лошо, такова предаване нямаше в друга медия и затова имаше своя заинтересован кръг слушатели, който редовно го следеше. Журналистите Мира Попова и Ангел Сотиров, които също са с нарушено зрение, бяха едни от редовните ни слушатели и дори няколко пъти с навременната си реакция са предотвратявали неприятни ситуации. Например, веднъж бях помолил тонрежисьора да прослуша записани от мен файлове и да ги изчисти от грешки. Той обаче се разсеял и си помислил, че както обикновено му предавам вече изчистени от мен файлове и директно ги заредил в предаването. Тогава имах проблем, че диктофонът ми не е настроен да записва на едно и също ниво, а при усилване на говора ми намаляваше силата на записа, от което се получаваха по-тихи места в него и се налагаше да презаписвам в движение. Това ми създаде много нерви и в един момент бях изругал по-разпалено, с ясното съзнание, че мога да си го позволя, след като после ще бъде изрязано. Но то не било изрязано и останало в записа. Когато Ангел Сотиров ми се обади, за да ме пита защо ръся такива проклятия в ефир, първоначално се стреснах, понеже сам не го бях слушал, после ми стана неудобно, а накрая, когато се сетих какво е станало, се смях до припадък. Прослушах крайния запис на предаването и чух мястото, където съм си изпуснал нервите. За миг си представих, че съм слушател на нечий друг глас и чувам това избухване. Гафовете на чужд гръб винаги са нещо забавно, а да ти се обади слушател заради твой гаф, а ти да го разбереш впоследствие, си е и неловко, но и доста смешно. Веднага звъннах на тонрежисьора да го помоля поне в повторенията да не се чува и да обработи наново предаването. Трябва поне веднъж да се случи на човек подобно нещо, за да разбере абсурдността му. По-късно сам съм работил по проверка на чужди грешки при четене и съм засичал големи актьори как псуват доста по-нецензурно от мен в онзи случай. Но това не ме оправдава, разбира се.
Та „Отзвук“ бе одобрявано всеки следващ сезон в програмната схема на радиото и бе най-важния ми ангажимент в него, дори и след като започнах работа по други предавания. Все по-често имах асистент и можех да съм в София, което позволяваше по-редовно да записвам от студиото. Вече всички в екипа бяхме набрали инерция, създадоха се и нови предавания, които допълниха програмата ни.
За „Отзвук“ може да се кажат още неща, но ще оставя това за следващата част.
Музикалните предавания
В третата година след началото на „Отзвук“, аз подготвях и водех още едно предаване, наречено „Брайл FM Live“, което представяше концертни албуми на поп и рок музиканти, най-вече от 80-те и 90-те години. Изборът кои албуми да бъдат представени бе изцяло мой, като се стремях да има стилово разнообразие. Пращах предварителен списък с избраните концерти, като никога мое предложение не е било заменяно с друго. Единствено бе предложено да няма две предавания едно след друго, посветени на един и същ артист, с което се съгласих.
В последната година на предаването вкарах и по-нестандартни за комерсиалната радио среда джаз и прогресив рок албуми. Пазя си началната концепция на предаването, според която в него се разказва за всеки концертен албум, от кои сцени са записите в него, кои музиканти участват, какви награди и отзиви е получил албумът, както и допълнителна информация за негови продажби или алтернативни версии. Когато процесът по направата на албума не бе толкова богат на информация, подготвях такава за песните в него и техните истории и в синтезиран вид я разказвах на порции между парчетата. За всяко предаване си изготвях схема, където всяко включване бе описано между кои песни се прави, за да мога да ги съобщя и за да е улеснен и тонрежисьора при смесването им, а важно бе също да пресмятам и общата дължина, защото при първите предавания надвиших лимита от два часа. Когато концертът бе по-дълъг, подбирах част от него, а при по-къс, обединявах музика от няколко такива албума.
Създаването на музикално предаване бе нещо различно. То предполагаше различен подход и съвсем друго отношение. Спомням си, че първите предавания правих с по-повишени интонации, все едно водя радиошоу. Правех го, защото исках да носи позитивна нотка. Но господин Кацарски ме коригира да съм малко по-умерен. И действително, чувайки се отстрани, аз си дадох сметка, че има нещо напрегнато и измъчено в това изсилване на гласа. Нещо, което не звучи естествено. Да се вкара настроение и позитивна нотка не означава винаги да четеш на висок глас и с някакъв прекален ентусиазъм. Тома Спространов е отличен пример за един благ, спокоен човек, който с добронамерена усмивка те въвежда в съкровения музикален свят и те разхожда из него като сред антична библиотека. Този човек бе отправна точка за всички водещи на музикални предавания. Аз бях го слушал, но не го бях оценил в тази светлина, докато сам не опитах. Смятах, че трябва да бъда някакъв водещ на шоу. Може би бях до известна степен повлиян от различни дисководещи в радиоефира. Но има гласове, на които им приляга да говорят по техния приповдигнат начин. Моят може би не е от тях и изисква от мен да се съобразявам с него.
Около създаването на предаването за концертна музика, аз правех и други неща с музикална тематика. Записвах новогодишни програми, съчетавайки нова музика и любопитни новини. Каних музиканти на рождените дни на радиото и в случаите, в които ми възлагаха да подготвям седмичното ни основно предаване „Приемната“. Сред тях са хора като Краси Гюлмезов, Христо Ламбрев, Искрен Пецов, Орлин Павлов, Орхан Мурад, Ники Томов, Вълчан Вълчанов, Константин Бейков, Мирослава Кацарова, Александър Славчев, Лина Никол, Дидо (Деян Каменов) от „Д2“, Прея и други. Като цяло музикалната тема и разработките по нея ми бяха най-интересната част от работата и там сякаш се чувствах в най-естествената си среда, от това усещах, че разбирам повече от каквото и да е друго, с което опитвах да се захвана.
С единия от тонрежисьорите имахме различия по отношение на това как да изглежда концертното предаване. Той твърдеше, че то е негова идея и че не е трябвало да му променяме концепцията. Но всъщност предавания, в които са представяни концертни албуми, е имало и преди, макар и да не са били специализирани само за такъв тип записи. Така че съм далеч от мисълта, че с това предаване сме открили топлата вода.
По-късно аз предложих на нашето ръководство още три предавания, но и трите не стартираха поради някакви причини. И трите бяха по добре познати модели и пак не бяха някакви нови открития. Едното предаване се казваше „Етно пъзел“ и целта му е да представя музика на различни етноси и народи, Другото бе „Ретро спектър“, където музиката да се представя хронологично, и третото „Моята любима музика“, където, както заглавието подсказва, идеята е всеки гост, без значение от неговата професия и популярност, да разкрива своите музикални вдъхновения и чрез тях да разказва за различни моменти от своя живот. По-късно, когато създадох своя блог, можех да развия тези идеи и да реализирам събрания за тях материал.
Така или иначе, в някакъв момент имах доста работа, свързана с радиото, и нямах потребност да си вменявам още задължения, които можеше и да не ми стигнат силите да изпълня. Спомням си, че на един 31 декември предложих четири часа новогодишна програма, когато изискването бе всеки от екипа да подготви нещо в рамките на час да речем. Тогава първата реакция на господин Кацарски бе да каже, че ако искам, може да ми даде студиото и само аз да водя по цял ден. Разбира се, намекваше ми, че няма смисъл да изпъквам твърде много измежду колегите си и че и два часа са напълно достатъчни. Но и двамата знаем, че желанието ми не е било да изпъквам, а съм предложил такава програма, защото бих я направил с удоволствие, а и тя винаги може да се раздели, да се пусне на няколко части и да не се усети като нещо в повече. По-късно господин Кацарски ми е казвал, че много му липсва инициативата за работа у някои от колегите, което много му тежи. На мен поне на онзи етап инициативност не ми липсваше. И наистина, много рядко съм отказвал да поема някаква работа, когато господин Кацарски ми я е възлагал. Сещам се само за два такива случая. Да, може да съм я вършил зле или да не съм можел да я свърша качествено, но съм се наемал. В един момент и сред екипа правеше впечатление, че приемам всяко ново предложение за допълнителна функция, с което явно съм искал да създам впечатлението, че мога да нося голяма част от ангажиментите към радиото на гърба си. Всъщност никога не съм имал такава амбиция. Моята инициативност се е кореняла в самата ми любов към процеса на създаване на предаванията за радио. Знаел съм, че това е нещо достъпно за мен, грешал съм и съм се учел от грешките си, което е било някаква форма на развитие за мен и аз съм се възползвал от възможността. Другият важен елемент, разбира се, е било и отношението ми към господин Кацарски и неговите житейски и журналистически битки, което дълго време не допускаше повлияване от каквото и да било негативно впечатление. Верен и на неговото убеждение, че радиото е идея и кауза, която е по-голяма от нас и нашите дребни различия в характерите, бях готов да понеса и най-болезнената критика и да я ползвам като стимул да извадя най-доброто от себе си. Освен това, той направи много компромиси, свързани с мен и моето положение на човек с двойно увреждане, в голяма степен зависим от семейството и асистентите си, и не бих могъл да ги забравя. Това са били компромиси, граничещи с приятелството и по-характерни за него, отколкото за професионалните отношения. Когато някой ти е давал такова отношение и те е приемал по този начин, някак отвътре ти идва да му отговориш, да преглъщаш различията му, с които не си съгласен, както вероятно и той прави спрямо твоите, и да му помагаш в каузите. А когато си свършил нещо необмислено или глупаво, да приемаш по-тежко факта, че си засегнал човека срещу теб, който е очаквал да си по-адекватен, отколкото това дали тази липса на адекватност в дадения момент е довела до влошаване на личните ти резултати.
