Крис Григоров.
Продължавам историята за участието ми в онлайн радио „Брайл FM“. В предишната част разказах как узрях за работата в това радио, как чух за него и как се свързахме с директора му Владислав Кацарски. Какво последва оттогава насетне?
Началните месеци
Помня първия ни разговор с Владислав Кацарски. По-късно той казваше, че през първите му години никой от работещите в радиото не е отишъл в него с покана. И това беше вярно. Аз сам предложих да съм полезен. Дори не знаех с какво конкретно. Бях ентусиазиран от идеята да съм част от радио, в което мога да изразявам себе си и същевременно да съм полезен на хората. Очаквах от господин Кацарски като негов директор и основен двигател да намери най-подходящото място за мен там.
Още в първия разговор той прояви голямо търпение и внимание към мен. Пожела да започнем с опознавателно интервю за предаването „Черната овца“, в което представяше най-различни хора. Щеше да проведем разговора по „Скайп“ и той да му направи аудиозапис. Там, в рамките на почти час и половина, говорих за живота си, а след като записът спря, разговорът ни продължи още час оттам, докъдето беше стигнал. Дойде времето и господин Кацарски да ми поговори за себе си, за бъдещите планове за радиото и за отношението му към проблемите на слепите хора у нас. Беше странно, че бях потърсил радиото, за да работя в него, а на входа нямаше интервю за работа, а разговор за радиото като за един споделен и дълбоко обичан свят на музика и слово. Бях спокоен и откровен, като основната причина беше, че нямаше преструвки и официалности и срещу себе си имах човек, който се държеше почти неформално, което предразполагаше към по-задушевен, по-личен разговор, лишен от официални клишета. Освен това, за пръв път ме интервюираше незрящ журналист. Това беше доста странно за мен. Имаше теми, за които никъде другаде не бях говорил. Някъде там, в този разговор, Кацарски ми отправи първото предложение да отида в радиото. Тогава най-важното и основно предаване беше „Приемната“, което продължаваше два-три часа. В началните му минути се правеше разбор на седмичните събития, след това Анелия Велинова четеше свое есе, а оттам нататък се канеха гостите, пускаха се записи от отразените събития и се подканяха слушатели да се обаждат. Дълго не можах да отида, тъй като нямах редовен асистент по това време, а предаването бе късно, между 18.00 и 21.00 часа вечерта. Случи се така, че първата ми възможност да посетя радиото бе седмица след като то бе преместено от „Люлин“ в „Студентски град“. Кацарски се беше уговорил с Десислав Димов, настоящ председател на фондация „Хоризонти“, да използва помещението на организацията в блок 57. То пък бе собственост на Софийския университет и отстъпено на фондацията за ползване още преди много години. То и в миналото е било използвано за студио, за записването на аудиосписание „Хоризонти“, което днес вече не съществува. Десислав Димов се съгласи да се обучава на тонрежисура от Димитър Захариев и на следващ етап, ако има такава възможност, да бъде назначен по програма за заетост в радиото. При толкова трудно намиране на помещение и при такъв дефицит на кадри сред незрящите, това бе много добра опция за нас.
Но голям проблем на помещението беше липсата на достъпност за инвалидни колички. За да се влезе, трябваше да се изкачат 7 много стръмни и големи стъпала, които бяха предизвикателство за всеки мой асистент. За всички асистенти, с които работих, това беше най-важното място на проби, където да се види дали могат да се справят. В продължение на повече от пет години поне веднъж седмично в активния сезон, а докато бях на заплата там и много по-често, се налагаше на асистента да ме качва и сваля по тези стълби. Родителите ми, които доста се страхуваха за мен, предложиха да се създаде рампа, с която достъпът да се подобри. Но това трябваше да стане със съгласието на всички съсобственици на имоти в съответния вход, което бе трудно постижима задача. Имаше и хора, които бяха откровено против това поради някакви свои съображения. А и ако някой можеше да инвестира пари там, то това трябваше да е университета или фондацията, която стопанисва помещението, а нито едните, нито другите имаха тези заделени пари и тази съгласувателна организация. Накрая, когато бяхме готови на самоинициатива да изградим рампата със собствени средства и труд, се заговори, че ще се местим на ново място, тъй като господата Кацарски и Димов имаха разногласия и трудно работеха заедно. И така стана ясно, че това място няма да стане по-достъпно. Парадоксът е, че радиото бе с предимно социална насоченост, искахме да каним хора с увреждания, говорехме най-много по теми, свързани с тях, а те самите имаха пречка да дойдат при нас. За част от самите нас, които сме хора с увреждания, достъпът бе затруднен. От това ни тежеше на всички. Но нямахме нито бюджета, нито контактите, които да ни позволят настаняване в по-достъпно помещение. Родителите ми бяха готови да търсят отговорност от господин Кацарски, но в случая той не беше единственият, от когото това зависеше, а и все оставаше отворен въпросът за преместване, тъй като това пространство имаше и други свои недостатъци.
Започнах постепенно да се включвам в живота на радиото. Участвах в дискусиите, четях свои есета, помагах с контакти към различни хора, когато се отвореше такава възможност, задавах и свои въпроси при гостуванията на различни хора при нас.
Чувството да съм с тези хора в ефир беше много особено. Хем всички сме в ефир и това налага от нас да си мерим думите, но и хем сякаш не сме съвсем в ефир, защото говорим много по-свободно от където и да било. Да, прекъсваме се, спорим, правим грешки, понякога сме буйни и емоционални, друг път сме по-инертни и уморени, но всичко това е нашето по-истинско изражение. Никой не е предупреждаван предварително какво да говори и какво да премълчи, никой не е глобяван или осъждан за по-остро изказване. Всички там тогава бяхме на доброволни начала. Към никой не е имало изисквания да показва някакъв свръхпрофесионализъм. Атмосферата беше като в една приемна, в която има домакини в лицето на Кацарски и Анелия, и помощници на домакините в наше лице. Имах остра потребност от такава форма на ефир. Винаги дотогава, където и да съм имал изява в медиите, съм се чувствал като в някаква друга среда, някакъв друг свят, в който трябва да се представя на ниво, да се опитам да отговоря на очакванията на журналистите, на правилата на форматите, на публиката. Пристигайки в радио „Брайл“, усетих, че там всичко се прелива, че няма строго определена граница между журналистическото и чисто човешкото в нас. Често нашето не беше дори и журналистика, то беше нещо по-близко, по-непосредствено, по-освободено от правила и понякога по-ефективно от гледна точка на разбирането му от страна на публиката. На самата публика са й омръзнали популярните журналисти и техните лишени от разнообразие репортажи. Аз като потребител на медии го чувствах вече доста осезаемо. Много от журналистите, работещи в национални медии, в опита си да са представителни и същевременно да показват уж близки на обществото теми и сюжети, не забелязваха как се отдалечават от същността на тези теми, работят по изградени вече шаблони и имат все по-ограничена способност да отразяват случващото се в неговата пълнота и по-близък, естествен начин. Журналистите работеха съвсем по навик, всичките им подходи бяха еднотипни и резултата им естествено можеше да се предвиди.
Тук ние бяхме успели да направим журналистиката нещо, което преживяваме лично, нещо, което е отвъд медийните правила и не търси масовост на всяка цена. Твърде в повече ми идваше това търсене на масовост на всяка цена, защото това изисква много компромиси, много премълчаване на едни и наблягане върху други неща, изисква да си слуга на рейтинга. А аз дълго бях страдал, че при изявите си на други места съм бил притискан да слугувам на рейтинга, и дори когато не съм искал да става това, то се е случвало независимо от мен, защото като участник аз вече съм бил вкаран в някакъв калъп. И дори да полагам неимоверни усилия да покажа, че не съм това, което ме представят, калъпът се запечатва над мен, времето ми изтича преди да съм успял да го пробия, водещият казва предварително написаните си две заключителни изречения, унищожаващи целия ефект, който съм се опитал да постигна, и аз напускам студиото с чувството, че съм безпомощен. В територията на радиото самата идея беше ние да задаваме ритъма, ние да пренаписваме историята си на публични личности с увреждания, писана първоначално без наше съгласие и без никой да ни е питал как се чувстваме и да е опитал да навлезе във взаимоотношенията и характерите ни. Няма как да не чувстваш такава обстановка като свой дом, защото тук вече никой не изисква от теб да си нещо, което не си, никой не ти задава предварителен портрет, а ти можеш сам да се нарисуваш. Можеш да се нарисуваш нескопосно, можеш да се покажеш неподготвен, но и това е по-ценно, отколкото да стоиш и търпеливо да понасяш да ти поставят етикет след етикет. Защото, след като си се показал неподготвен, а си имал възможността да си нещо по-добро и е зависело от теб, отговорността е много по-осъзната. Въвлечен ли си в нещо друго, ограничени ли са ти възможностите там, ти дори и да си неподготвен, си по-склонен да обвиниш водещите и продуцентите и да не се съсредоточиш върху собствените си слабости и грешки.
Първата по-обширна тема, която предложих да поема, бе свързана с фестивалите за хората с увреждания и как те се възприемат от страна на организаторите и участниците. По онова време пишех материал по темата, в който обобщавах своя опит от седемте години, в които съм бил участник и съорганизатор на такива събития. Имах много силен интерес към нея, а сякаш никой дотогава не бе я разгледал в подробности, което, мислех си аз, е минус за информираността на обществото по въпроса. Почти всички хора без увреждания смятаха, че тези фестивали са нещо много хубаво. Същевременно още тогава имаше няколко човека с увреждания, които бяха станали победители в музикални и други формати и оставаше отворен въпросът дали там наистина е надделял техния талант, или съпричастността на зрителите ги е подтикнала към емоционалното решение да ги класират по-напред, без оглед на гласовите им данни. Как се възприема едно такова предизвикателство от самия участник, как се възприема и от Агенцията за хората с увреждания, която продължава да финансира специализирани фестивали, вместо да насърчава участието на същите тези хора в други общовалидни конкурси и така да намалява границите между таланти с и без увреждания… Всички тези въпроси изискваха дълбока дискусия по същество и включване на всички, имащи някаква роля в процеса. В този смисъл, отразяването на такава тема искаше много подготовка. Разказвам за тази първа моя голяма тема, защото резултатът беше добър урок за мен.
Когато предложих идеята, тя веднага бе приета. Казах, че имам свой сценарий, по който смятам да я реализирам и той също бе възприет. Останах с впечатлението, че екипът в лицето на господин Кацарски ми се доверява. Така се случи едно цяло предаване, посветено на темата. Участници в него бяха отново същите хора, които бяха постоянни коментатори там – Владислав Кацарски, Анелия Велинова, Хари Хараламбов, Димитър Захариев. Но тогава, по време на това предаване, стана и нещо друго, което приех с много смесено чувство. Всеки от хората в студиото имаше свои мнения и разбирания по тези въпроси. Кацарски в миналото бе организирал фестивали за поезия и музика, Анелия му бе помагала, Митко Захариев пък беше участвал на няколко места, Хари Хараламбов пък имаше свои наблюдения по отношение на неправителствения сектор, свързан с тези фестивали. Както вече споменах, радиото бе такъв формат, че всеки свободно изразяваше мненията си по всяко време и в една почти неформална обстановка. Водещият Кацарски беше въвел възможността микрофоните на петима ни в студиото да са почти винаги включени и да можем да дискутираме върху всяко нещо. Когато имаше събеседник, всеки можеше да му задава въпрос. Когато някой от нас имаше коментар, всеки можеше да му опонира или да го подкрепи със свое мнение. Така имаше една непрекъсната многопосочна комуникация. А най-много говореше самия Кацарски, който оставаше централна фигура и насочваше нас в определени посоки. За пръв път в онзи момент почувствах другата страна на този свободен ефир. Бях се подготвил да говоря много и да представя темата в дълбочина. Бях се настроил аз да задавам акцентите и темите за дискусия, които да поставя на вниманието на хората в студиото. Имах конкретен план как да направя преходите от една тема в друга, като исках да дадем повече време на тези, които включвахме по телефона, да разкажат за работата си в рамките на фестивалите. Но понеже всички в студиото се чувстваха равностойно включени, понеже всеки бе изкушен да покаже, че познава темата и има мнение, цялото това предаване доби съвсем друг почерк. А аз, който по онова време нямах и достатъчно опит да направлявам процеса, се почувствах като гост в предаване, в което си бях представял, че ще ми бъде дадена основна функция. Чувствах се като излишен млад човек сред четирима по-възрастни, които не очакват да чуят от него нещо ново.
Тогава забелязах, че важен елемент от политиката на радиото бе да се покажат негативните страни на едно нещо на по-преден план. Така например, когато разговаряхме с Кристина Александрова, съорганизатор на фестивала в Девин, Кацарски я попита защо една от участничките е получила награда аудиозапис и видеоклип на нова песен, а се е оплакала след това, че не са й били осигурени такива. Във въпроса има резон, но покрай тази тема се получи една разправия, която продължи излишно дълго време и доби вид на скандал. Аз не знаех за този конкретен случай, а и въпросното момиче не беше при нас и не знаехме какво точно се е случило. Така аз поне не знаех какво е станало и дали пък самото момиче не носи известна отговорност за провалените записи. Аз например, бях спечелил награда да запиша нова песен с биг бенда на БНР, но понеже ми предложиха неподходящи песни, на които не се съгласих, този запис не се осъществи. Но за това нямат вина организаторите. Въпреки това разговорът по темата продължи дълго и изяде доста от времето, предвидено от мен да разкажа повече за самите фестивали и тяхното провеждане. В организирането наистина имаше проблеми. Две години преди това предаване на фестивала в Перник бяха откраднати статуетките на наградените, преди те да си ги получат. Фестивалът бе с партньорството на BTV и се получи много глупава ситуация, заради която телевизията отказа да отразява фестивала в следващи години. Така новината тогава не беше, че има фестивал и че този и онзи са взели призовите места, а че наградите са откраднати от „горките“ хора с увреждания, те пак са жертва на ситуацията и сега се издирва извършителя.
Но и тогава, и сега си мисля, че за една такава тема, а и за много други, търсенето само на персонална отговорност и насочването на вниманието към конкретни хора е по-скоро погрешно. Струвало ми се е винаги по-разумно да гледаме на тези събития като на част от по-големи процеси и да си говорим за ефекта на тези процеси върху всички замесени в тях. И най-вече за онази част от този ефект, която остава скрита. Как те се чувстват, какво преживяват, какво се променя в начина, по който ги възприемат другите, или по който те се възприемат… Лесно беше да осъдим държавата, организаторите, дори самите хора с увреждания, за всички непорочни или просто неефективни практики в тези фестивали. По-трудното, а сякаш по-важно, бе именно да се опитаме да навлезем в това как всеки преживява всичко това.
Именно тогава разбрах, че този радиоформат не подхожда на всяка една тема. Разбрах, че когато възнамерявам да представя нещо, което да отговаря на моите виждания как трябва да изглежда то, и в което да съм сигурен, че не би имало намеса от страна на колегите ми, е по-удачно да го изработя като собствен репортаж и да го предам в такъв вид за излъчване. Тогава, когато в репортажа вече е влязло онова, което смятам за полезно, оттам насетне последващите мнения и коментари не ме обвързват по никакъв начин и за всеки слушател би станало ясно как виждам нещата аз и след това как ги виждат и колегите. Това не би могло да стане в един свободен формат, където говорим едни през други и се движим според дневния ред, какъвто в движение изработи водещия, независимо кой е той. Когато аз съм бил водещ по-късно през годините, стремежа ми е бил да има структурираност и да не се позволява ситуация, при която включените в дискусията да се отклонят твърде много от темата, или да олекват с някакви странични теми. Това не ми се е получавало всеки път, но то често зависи от подбора на участниците и предварителното им готвене по темата.
В рамките на това предаване научих и още един урок. По онова време имаше три големи фестивала за хора с увреждания, провеждани в Девин, Перник и Поморие. Аз участвах в поморийския, организиран от фондация „Сила за живот“, и знаех, че той се прави с най-малко пари, тъй като разчиташе само от финансирането по проекта към Агенцията за хората с увреждания, с което се реализираше и се поемаха всички разноски за едноседмичния престой на участниците от България и чужбина. В много лични разговори хора от ръководния екип на фондацията са ми разказвали за проблемите, за нарушенията, които се правят от другите организации, за трудностите да инициираш такъв фестивал и да осигуриш достатъчния ресурс, за да протече той по най-добрия начин. И един ден аз попитах финансовата директорка на фондацията дали би искала да я включа в ефир, за да разкаже за всички тези проблеми, откъде идват, с какво пречат, какво трябва да се направи, за да се решат. Дамата се съгласи и аз конструирах предаването по най-изгодния за нея начин. Включих първо двамата представители на другите фестивали, където имаше съмнения за злоупотреби или некадърно управление, а същевременно са с по-големи бюджети. Накрая включих и представителката на фондацията зад поморийския фестивал, а тя беше супер неубедителна и неорганизирана в своите обяснения. Тя, която бе непримирим характер и непрекъснато протестираше срещу неправдите и неефективното ползване на обществен ресурс, сега не можеше да обясни проблемите. По-късно някои мои приятели, които бяха слушали интервюто ми с нея, ме обвиниха в пристрастност, недопустима за журналистическата ми роля, и че спрямо представителката на тази фондация съм бил най-щадящ и внимателен. Но аз наистина бях очаквал друго от нея. Очаквал бях тя наистина да разкаже в ефир за проблемите. А тя се беше смутила, притеснила и сякаш не се беше подготвила, а аз се чудех как да изтръгна от нея онези неща, които тя говореше свободно извън ефира. По-късно, когато я попитах защо става така, тя отговори, че била толкова потресена от нещата, които чула от говорещите преди нея, че не знаела как да реагира и да си събере мислите. Каза също, че има неща, които би било трудно да прави достояние в ефир, тъй като може с тях да предизвика някои хора да я заплашат със съд.
Цялото това преживяване ми показа двете страни на журналистическата работа. Едната е свързана с това какви са възможностите, които ти дава съответния екип, с какво време разполагаш, каква свобода имаш да развиеш темата си, как нещата са поставени предварително… Да, радиото ме бе спечелило с това, че има свободен език и една по-разчупена обстановка. Да, този свободен език идваше от нас и за нашите проблеми, но дали пък и ние си нямахме някакви клишета и общи квалификации, с които гледахме към хората без увреждания? Именно тази свобода на нашия ефир в моя случай се оказа недостатък. Именно това обезличаваше фокусът, който аз исках да поставя върху определени въпроси. Преди да ми даде думата, водещият Кацарски изрази своето мнение за участниците във фестивалите. Два часа по-късно, когато бяха изговорени толкова много неща, той направи своите заключителни думи и изрази същото мнение като нещо, което е намерило потвърждение. Така се оказа, че цялото предаване сякаш е предпоставено от това мнение, че то не придава нищо ново, а потвърждава нещо вече познато. Имах чувството, че нищо не съм свършил. Сякаш не бе имало смисъл от цялото това време, в което се подготвях и конструирах предаването. Явно беше, че ако журналистите имаха какви пречки да разчистват по пътя си към хората с увреждания, за да ги разбират по-добре, и ние имахме какво да разчистим пред себе си, за да бъдем по-добре разбирани от журналистите и тяхната публика. Когато един диалог е нарушен, не можеш да държиш сметка само на другата страна и да не се вглеждаш и в своите трески за дялане.
Другата страна от журналистическата работа беше свързана с гостите. От тях винаги можеш да очакваш да ти провалят замисъла. Дори да имаш целия ефир, ако ти възлагаш на тях да кажат важните неща, ако ти изцяло разчиташ на тяхната подготвеност и информираност, увисваш във въздуха. Има куп причини, поради които хората може да решат да говорят, а с времето да се откажат, или да променят своя подход. А задача на журналиста е да направи достояние на публиката повече и по-достъпна информация за дадено събитие или процес и винаги да намери начин това да се случи. Затова личната подготовка е от централно значение. Както бях прочел някъде, всеки добър въпрос на журналиста предполага предварителното познаване на отговора му.
След това предаване, аз си зададох един важен въпрос, на който предстоеше да си отговоря. Какъв би следвало да е онзи формат на представяне на информацията, в който в една по-спокойна и подредена обстановка да се обсъждат важните теми за хората с увреждания и да се представя едновременно нашата, на работещите в него незрящи, гледна точка, и тази на обществото, незапознато в голямата си част с представените проблеми. Тогава си помислих, че именно това би била уникална и отличителна черта на нашето радио. Хората ежедневно биват заливани от информации за тези с увреждания, а често те са писани от неподготвени и недостатъчно грамотни колеги, или под някакво емоционално влияние. Та нали една от основните причини аз да участвам в такова радио е именно тази, че търся начин, по който темите за хората с увреждания да се представят с повече познаване! Тогава у мен назря идеята за предаването „Отзвук“.
„Отзвук“ стартира през август 2016 година и продължи редовните си седмични издания до последните дни на работата ми в радиото през декември 2020 година. Основната му идея бе в него да се четат статии от други медии, в които се говори за хората с увреждания, и да се коментира както тяхното съдържание, така и начинът, по който са написани. Често този начин бе изключително скандален и изопачаваше фактите, целейки да предизвика емоции у публиката. Но по-подробно ще говоря по това в следващите части.
Идеята за този формат ми бе подсказана от една спорадично появяваща се рубрика със заглавие „През погледа на другите медии“, която бе част от списание „Зари“, орган на Съюза на слепите в България. Там редакторите на изданието поместваха материали от други медии, в които се говори за незрящи хора, участващи в обществения живот. Новото в нашия формат щеше да бъде коментарната и дискусионна част. Тогава не си давах сметка, че предаване с името „Отзвук“ е имало преди години в БНТ. Името на нашето предаване в онзи момент бе провокирано именно от основната цел, да се изследва отзвукът от новините за хората с увреждания, какво те оставят в съзнанието на обикновените медийни потребители и как ние бихме могли да коригираме фалшивите новини, или тези, които не предават достоверно случващото се според нас. Уви, в медийния ни пейзаж такова нещо липсваше. И дори специализираните издания не можеха да вземат отношение по въпроса, защото вероятно работещите в тях не са можели да оценят потенциала на темата.
