„Braille FM“: Гледните точки на и за слепите, Част IV

Темата за работата ми в „Брайл FM“ е доста дълбока и изпълнена с различни преживявания. Затова три материала не стигат да я разкажа. В третата част разказах за техническата страна в правенето на предаването „Отзвук“ и за последвалите го музикални проекти. Преди да продължа обаче, иска ми се още да поговоря за „Отзвук“ и за образът на слепите в медийната среда.

Хората с увреждания от позицията на медиите

Както вече имах възможността да кажа, в първите месеци правихме предаването „Отзвук“ заедно с Владислав Кацарски. Аз четях новините, които събирах и подготвях, а той ги коментираше. На онзи етап не се чувствах достатъчно подготвен да коментирам всяка от темите наравно с него. После, тъй като господин Кацарски бе част от почти всяко предаване, а и аз все пак бях достигнал до някаква самостоятелност в подготовката му, решихме той да се оттегли и да остана сам. Това стана постепенно, не отведнъж, защото сякаш опипвахме точния подход в движение. Решихме предаването да бъде не два часа, а един, и същевременно в него да влязат повече информации от България и света. Така дискусионната част отпадна. Когато това се случи, предпочетох да чета новинарския поток, без да изразявам мнения или оценки. Позволявах си го в много редки случаи, когато със сигурност знаех, че някоя новина е невярна или е спекулация. Но в общия случай не изразявах мнение, оставайки неутрален. Смятах, че само прочитането на новините е достатъчно за слушателите, за да се уверят какви са те. Мнението може да се изрази дори и само с интонацията, с която се прочита, макар и това да съм избягвал.

Спомням си случай, в който прочетох новина за Орхан Мурад, публикувана в някакъв пловдивски сайт таблоид. Там пишеше нещо в смисъл, че той пеел всяка седмица в едно заведение, като се съгласявал на много по-нисък хонорар от този, който вземал по принцип. Споменаваха се и цифри и други подробности. Не знам по каква линия Орхан беше чул предаването, но беше писал на мен, а се беше обадил и на Кацарски, за да каже, че това са неверни слухове и че не бива нашата медия да ги разпространява. Тогава му отговорих, а и до днес го мисля, че целта на това предаване не беше да създаваме новини, нито да поставяме оценка дали те са верни или неверни. Целта беше да се види какви сме ние, хората с увреждания, включително и Орхан като незрящ, в очите на другите медии, които нямат нито амбициите, нито възможностите да са социално отговорни. Аз четях такива новини, но не с цел да обиждам личностите, за които се говори и да подхранвам някакви слухове, а за да покажа как медиите говорят за нас, какъв е отзвукът. Защото в други свои предавания радиото е канело Орхан, той е разказвал с какво се занимава, говорил е много за себе си в тях. Тук това не е продукция на радиото и неговите журналисти, а то само отразява какво говорят другите. И все пак, отворен оставаше въпросът трябва ли скандалните и жълти новини да се четат. С господин Кацарски сме обсъждали темата и той е смятал, че не е нужно да пълним ефира с тях. И има право, разбира се, защото, ако някой прави фалшиви новини, той би следвало да бъде санкциониран и забраняван, вместо да му даваме терен за изява. Но в контекста на това как изглеждаме през очите на медиите, има и жълт оттенък, който не може да бъде избегнат. Ако бъде избегнат, ще изглежда, че ние не показваме цялата картина как биваме отразявани, а само онези неща от нея, които се харесват на самите нас. Ако става дума какво ни се харесва, на мен почти нищо от този поток не ми харесваше като отношение към хората с увреждания и не бих го чел. А и ако ние не можем да разберем къде и кога една новина е фалшива, тогава какво можем да направим? Може да има реакции, че не четем негативни новини за хора, тъй като са наши приятели и не желаем да ги злепоставим. А това би било отвъд журналистическата обективност. Ако звъним на потърпевшите от жълтите новини и ги питаме кое е вярно, получавайки отговори от тях, то целта на предаването ще се измени. Тогава то не просто би представяло продукцията на другите медии за нас, а би поставяло до тази продукция и нашето гледище и нашата фактология, за да може слушателят да направи пълното сравнение. Това обаче пък би удължило периода на създаване на предаването, което би го лишило от актуалност. Ако сме няколко човека и работим за него, може би ще успяваме да хванем новините пресни, но когато за него се грижи един редактор, в случая аз, това е по-трудно постижимо. Та затова предаването докрай си остана само безкритично показващо излизащите публикации. Сега си давам сметка, че това не е най-съвършеният формат, но тогава такъв ни е бил потенциала и е имало други предавания, в които вече правим собствена продукция.

При четенето на новини в предаването, винаги цитирах коя е датата им на излизане, от кой сайт е взета и кой източник цитира нейният автор. И за хората беше ясно, че ако е нещо на „Блиц“, „Пик“ или някоя от другите медии за предимно жълти новини, няма да е същото, каквото би било, ако е от БТА да кажем.

Включваните новини в „Отзвук“ доста често са били обект на обсъждане между мен и Кацарски. Причината е, че наистина по-голямата част от тези новини звучаха абсурдно, за да се говори, че притежават някаква стойност. Много от тези новини бяха от типа: „Изградена е рампа за колички на еди-кое си училище в Пловдив“, „Закупиха бус за хора с увреждания за дома за възрастни хора в Хасково“, „Открит е нов дневен център за деца с увреждания в Ямбол“ и т.н. Както сполучливо бе отбелязал нашият колега Хари Хараламбов, и преди години са се полагали конкретни усилия на институциите и държавата в подкрепа на хората с увреждания, но не се е парадирало с тях. Смятали са се в по-голяма степен за елементи от една нормална, дори задължителна част от грижата за тези хора, доколкото тя е възможна. И това е ставало във време, в което думата интеграция не е била толкова широко използвана. Днес, когато държавните органи, а и гражданските организации, искат да демонстрират колко са съпричастни и колко много правят за горките инвалиди, създават новина от всяко нещо. Новина ли би следвало да е, че пред някое училище има рампа за колички? Не е ли нормално да има такава пред всяко училище? Да, ще кажат, че е добре това да се чуе, за да е пример и за другите училища. Но защо трябва да гръмва в медиите като някакво велико събитие? Защото някоя политическа партия се отчита пред избирателите си, или някоя организация си прави позитивен PR? Или пък за да се отчетат дейностите в раздел „Информационна кампания“ по някой европейски проект, в който е описано, че резултатите ще бъдат широко разгласени? Или просто за да събуди състрадание или възхищение у медийните потребители? Ами че ние не се ли злепоставяме по този начин, казвайки, че това е нещо извънредно, или че да има бус, който да изведе хората от дома в Хасково на разходка, е нещо супер невероятно и сензационно?… Но държавата и нейните общини, институции и структури ежедневно раждаха такива новини. „Над сто хиляди винетни стикери са дадени на хора с увреждания“. „Държавата е дала триста милиона за социални услуги в последните месеци“. „Десет души с увреждания намериха работа чрез бюрото по труда в Разград“. „Кметът на Ловеч дари средства за момче с епилепсия“… И така нататък, и така нататък. Това валеше ежедневно и на големи потоци в публичното пространство. Но не беше само това. Медиите страшно обичаха сълзливите сюжети: „Българско сираче с увреждания спечели награда от международен конкурс“. Оказа се, че момчето е наистина от български родители, но никога не е живяло в България и дори една дума на български не знае. Имаше изключителни глупости. Спомням си една новина със заглавие: „Мъж помогна на момче в количка да се качи в автобус“. Имало е десетки такива случаи. И разказват как потребители на Фейсбук да речем споделили хиляди пъти видео, в което полицай помага на момче в количка да се качи в автобуса. А в инструкциите за шофьорите в градския транспорт това влиза в задълженията им. В друг случай се появи заглавие: „Незрящо момиче прочело повече от 300 книги“. Това целеше да е поредното атрактивно заглавие. Вътре момичето разказваше как владее брайлова азбука, а освен това сканира книги, за да ги чете от компютъра си. Ние познавахме момичето, знаехме и за много други слепи любители на книгите. Самите ние бяхме прочели много над триста книги. Как можехме да приемем тази „новина“? Само с презрението, с което се посреща евтина сензация. Дори оставяйки настрана това, че броят прочетени книги може нищо да не означава, ако не си ги разбрал. И тогава винаги се появяваха едни хора, които ни обявяваха за безчувствени, казваха ни, че да прочете незрящ човек една книга е огромно усилие, което ние с лека ръка обезценяваме. Но тези хора не си даваха сметка, че заради слепите се въвеждат първите аудиокниги и електронни формати за четене, за да станат те масов хит сред виждащите десетилетия по-късно. Или пък че има и слепи поети, писатели… И за много други неща не си даваха сметка.

Тук отново се отваряше дискусионният въпрос трябва ли ние, ползвайки специфичния си капацитет, да коментираме такива публикации, изразявайки своето мнение, или да даваме някакви факти, но заедно с това да изкажем и своята интерпретация и да дадем оценките си за ситуацията. Да ползваме уникалната възможност на 24-часовия ефир, за да говорим това, което други няма как да кажат. И тук аз съм се съгласявал с мнението, че трябва, но пак съм разделял нещата на две. Едно би било предаване, в което се взимат пет публикации, коментират се, оглеждат се от различни страни, обсъждат се различни моменти в тях и им се прави пълна дисекция. Друго е да се прави преход през целия медиен пейзаж и да се види какви са общите тенденции, как медиите си говорят взаимно една с друга, как говорят на публиките си, какво им казват от различната си гледна точка, какви послания пропускат през своите филтри. Така или иначе медиите повтарят едни и същи грешки при отразяването на хората с увреждания. Като ги изговориш веднъж, сякаш нямат нужда от повторение.А за сметка на това медийният поток ни дава разнообразие.

Кацарски многократно е искал от мен да чета само международните новини. Аз не възприемах тази идея, защото те бяха много малко количество, по три-четири на седмица, което рядко отнемаше повече от десет минути от един обзор. А и важна цел на това предаване бе именно това да покаже какви глупости се пишат за нас. Да покаже как национални и регионални медии с огромна посещаемост и с голям ресурс правят откровени гафове. Спомням си как преди години Мария Чернева от БНТ беше ангажирана да отрази скачането с парашут на незрящия Иван Янев. В представянето му тя каза, че той е първият незрящ у нас, който решава да скочи с парашут. А това не беше вярно. Ние не знаехме дали някой е подвел репортерката с дългогодишен опит в отразяване на новини в социалната сфера, или тя си го е измислила сама. Но това показваше слаба подготовка на журналистка, работеща в национална медия. Ако беше попитала на няколко места и се бе разровила в мрежата, щеше да открие и имената на Виктор и Калина Асенови, които вече бяха направили това постижение. За други неща пък бяха обявили тях като първи, а бе имало и хора преди тях. Изобщо, медията се цели към сензацията, търси уникалността на дадено събитие, и тя е способна да накара цялата си многолюдна аудитория да повлече крак, защото никой не си дава труд да проверява какво му се поднася и директно консумира, най-често през емоциите си.

И все пак е вярно, че ако безкритично пуснеш една съмнителна информация в ефира, пък било то и с цел да демонстрираш некомпетентността на журналиста или публичната фигура, от която е излязла, има вероятност да подведеш публиката, която не знае предварителното ти намерение. Затова предлагах някои от темите в медиите за собствена разработка в друго наше предаване. Например, в едно от изданията на „Отзвук“ прочетох за проекта „Диалог на тъмно“, иницииран от Евгени Митев, но темата ми се стори доста многопластова и затова поканихме Евгени в основното ни предаване „Приемната“ да я развие по-добре. Естествено, че ние щяхме да зададем въпроси, които не биха му задали в друга медия. Акцентът ни върху социалните политики предполагаше да правим по-пространен коментар, да имаме по-адекватна реакция на инициативи като тази на господин Митев и доколко тя има смисъл за зрящите и незрящите в България. В друг случай отразих мнение на Калоян Дамянов, дадено на пресконференция, за законовите промени в ресурсното подпомагане на деца със специални образователни потребности, от което също произтече покана към него. В трети случай някой тиражираше новина за изобретение за хората с увреждания и след това обявление го търсехме, за да даде пред нас повече информация, а имаше и бонус, ако можехме да съдействаме тя да достигне до евентуални ползватели на техните продукти. Така съм взимал интервюта от инж. Явор Стефанов, проф. Димитър Карастоянов, Стефани Митова, Маргарит Ралев, Теодор Тодоров и други. Чрез информации в „Отзвук“ се запознах с инициативата „Различните деца на България“ и платформата „Jamba“ и разговарях с техните инициатори, съответно Анна Йончева и Йоана Колева. Пак оттам научих за ново приложение за хора със слухови увреждания и включих Силвана Павлова. Търсил съм и доста други организатори на благотворителни и доброволчески акции. Отново благодарение на акценти от „Отзвук“ се ориентирахме и в богатата на позиции 2018 година, когато се провеждаха протестите на хората с увреждания за създаването на нови закони в социалната сфера. Покрай тези протести съм искал изявления от политици като Мая Манолова, Михаил Христов, Георги Гьоков, д-р Хасан Адемов, Таско Ерменков, граждански активисти като Ваня Григорова, Вера Иванова, Ина Маринова, Мая Стоицева, Валентина Ташкова, Христо Лафчиев и Атанас Милушев и ръководители на национално представителни организации като Николай Нинов и Васил Долапчиев. Именно дълбокият срез на информационната среда, който се получаваше при това концентрирано търсене в мрежата на новини от тази област ни даваше възможността да знаем как ще тече дневния ред в публичното пространство. Разбира се, ние добивахме представа за него и по други линии, но като цяло със социалната сфера на никого не му се занимаваше, освен на Кацарски и Анелия Велинова, които обаче бяха твърде заети и с още куп неща, и Хари, който следеше някои теми от юридическо естество, но виждаше себе си по-скоро като анализатор, отколкото като водещ, репортер или човек, работещ на терен. Така че чрез своето предаване и подсказваните ми от него теми спомагах за обогатяването на програмата ни с нещо ново почти всяка седмица.

Докато правехме този ежедневен мониторинг на колеги от други медии, ние непрекъснато забелязвахме фрапиращи грешки. Едни по-дребни, а други – направо абсурдни. Спомням си случай, в който имахме и свидетел, за да потвърди фалшивата новина. Нашият незрящ колега Иван Иванов, който бе в спортната редакция на радиото, слизайки от метрото, си бе изтървал белия бастун, с който се движи из София. Търсил го по перона, но не го намерил. Мотрисата, от която слязъл, тръгнала към следващата метростанция, но се чул гръмовен звук, машината спряла, от нея се извил дим, а електрозахранването в метрото прекъснало за момент. Всичко това създало известна паника у хората. Оказало се, че бастунът е паднал някъде на пътя на мотрисата. Техниците проверили, извадили бастуна на Ванко и му го върнали. Той се предвижил след това до радиото и вече разказваше историята в ефир, когато засякох информация в сайта на БГНЕС, че възрастен мъж си е изтървал бастуна в метрото. По онова време нашият Иван не бе навършил 40 години. Да, възрастен беше, но не чак толкова, колкото се подразбираше от текста. Там не се споменаваше, че бастунът е бял, а човекът е бил незрящ, а че просто възрастен мъж си е изпуснал бастуна. Много се смяхме на това недоразумение и след това задявахме нашия колега, наричайки го „Дядо Иван“.

Извън шегите и закачките, отговорността на всяка медия да внимава какво и как отразява е сведена доста ниско, защото и обратната връзка е много малко. Изключително лошо бях впечатлен от правописните грешки, фактологичните несъответствия и очевидните разминавания с реалността, които можеха да се намерят в нашите официални медийни уеб страници.

За мен бе доста интересна темата за образа на човека с увреждания в медийното пространство. Аз самият бях изпитал на собствен гръб този образ, в който бяха вкарвали и мен. Затова можех да говоря и от позицията на човека с увреждане, и от тази на журналист. Още тогава у мен се появи желание в бъдеще да се инициира една конференция, или семинар, в който да се говори с подробности по темата пред журналисти. Да се разкажат най-често срещаните медийни сценарии и роли, в които се вкарват хората с увреждания, и как се развиват всички те във времето. Това е доста богата на материал тема и тя косвено стана причина да подам документи за членство в Асоциацията на европейските журналисти в България, с чиято помощ бих могъл да реализирам подобно събитие. Но тъй като към темата се проявява слаб интерес, моментът за такава дискусия явно още не е узрял.

Но тук можем да потвърдим със сигурност, че журналистите имат своя голям дял в отговорността хората да са добре информирани и да разбират какво преживяват по-уязвимите групи сред тях, каквато е и тази на хората с увреждания. Все още на тези теми се обръща повече внимание в специализирани медии, или в такива, които, дори да не желаят да се вписват в този етикет, имат основно такава аудитория.

Информацията и специализираните медии

Ще продължа разказа си, но преди това ще си позволя едно кратко отклонение.

Бил съм абонат на няколко специализирани списания за хора с увреждания, между които са „Кураж“, „Звук и светлина“, „Хоризонти“, „Вестител“, „Зари“. В голямата си част те са правени без професионални автори и репортери. Много често редакторите им пишат основните статии, събират други от изпратените писма за новините в регионалните структури на организациите, писани най-вече от районните председатели, препечатват и няколко неща от други медии и от всичко това създават основното съдържание.

Господин Кацарски, като журналист и бивш сътрудник на списание „Зари“, имаше доста негативно отношение към това как изданието се списва. Основната причина бе в това, че то не съумяваше достатъчно убедително да заеме позицията на обикновения незрящ и неговата потребност да се информира, а в по-голямата си част бе казионно и скучно издание, със своите дълговечни рубрики „В управителния съвет на ССБ“, „Из живота на организациите“, „Проекти“ и т.н., както и с очерците за миналото на съюзните организации на Ангел Сотиров и често дългите есета на д-р Иван Янев, претендиращи да са анализи на политическата ситуация в страната. Кацарски, разбира се, имаше носталгия по старото списание, съставено под редакцията на отдавна покойния незрящ поет и журналист Георги Братанов, където в много по-голяма степен е било възможно да се допускат както авторски материали за изкуство и култура, така и мнения на критични към управлението на съюза гласове. Със своята невъзможност днес да публикува съдържание, злепоставящо или уронващо престижа на управниците на съюза, това списание създаваше впечатление на обслужващ орган, където се публикува само онова, което съюзните ръководители са склонни да направят обществено достояние. А както вече казах в предишните части, основна идея на радиото бе да е опозиция на ръководствата в организациите на и за слепи и да е силно критично към тях. Така радиото се явяваше като алтернатива на списанието, която цели да е по-близо именно до обикновените хора и най-вече до несъгласните с начина на управление на съюза и други сходни организации. А списанието, със своята предвидимост и лишено от каквито и да било по-остри коментари съдържание, се появяваше, без да е събитие за никого. То бе месечно, материалите в него се събираха до две-три седмици преди да излезе, за да има време за печат и разпространение, а докато някои хора го получеха по пощата до своите родни места, от отразените събития вече изминаваха почти два месеца, с което и самата информация ставаше доста остаряла и понякога излишна предвид динамичните промени, настъпили за този период. Например, публикува се обявление за общо събрание, на което са поканени членове на организацията, но датата се отменя по някакви причини малко след като е включена в подготвеното за печат издание,  и докато то се напечата и разпространи, събранието може и вече да е проведено, дори и с новата по-късна дата. Да не говорим колко тромаво ставаше представянето на дискусия между читатели по дадена тема, когато събитията, засегнати в нея, се развиваха доста по-скоростно от публикуването на всяка гледна точка в поредния брой. Радиото, със своите ежеседмични предавания, бе доста по-актуално и привличаше и една аудитория, за която онлайн пространството бе по-редовен и сигурен начин за бързо и качествено информиране, отколкото едно брайлово периодично издание. Независимо, че списанието има и своя онлайн версия.

Лично аз съм се въздържал от крайни коментари по отношение медийната политика на списание „Зари“. Причината е, че за да си критичен глас и да си постоянно на нож с ръководствата на съсловните организации, се изисква определена нагласа и манталитет, каквито не всеки притежава и чието отсъствие не ми се струва удачно да бъде винаги осъждано. Освен това, колкото и да е скучна някоя информация, възможно е тя да не се намира никъде другаде в медийния поток и поради своята специфика да е важна сама по себе си. Аз съм абонат на списанието от 2005 година и макар че в последните години не съм абониран за брайловия му вариант, продължавам да го следя. Действително, предвид по-динамичната медийна ситуация и по-разширения обхват от теми, към които незрящите проявяват интерес, би следвало форматът да се промени. Но издаването на това списание е финансирано от съюза. Как би могъл човек да убеди неговия управителен съвет да му увеличи бюджета, да привлече нови кадри в екипа му, да го направи по-автентично, а да не го построява само на база на разкази за разни мероприятия на районните организации, описване на протоколи, отчети и доклади от събрания и препечатване на материали, вече публикувани в други медии и с други цели… Това е процес, който малкия останал екип не би могъл да предизвика. Има една всеобща незаинтересованост към продължаването на това издание поради замирането на брайловата азбука, както и заради намаляващата му публика. За тази незаинтересованост са си позволявали да пишат и редакторите на списанието, които вероятно също биха желали то да е по-голям приоритет на съюзното ръководство. Създава се един омагьосан кръг. Списанието не се подобрява, защото публиката му намалява, а публиката му намалява, защото то не се подобрява. Как да намериш смисъл да го подобряваш, когато не си сигурен дали ще привлечеш интереса на повече хора към него? От друга страна, как би се старал да привлечеш интереса на повече хора, ако не си сигурен дали можеш да им предложиш съдържание, от което те да се интересуват? Особено в ситуация, в която периодичните издания като цяло са с нисък интерес, все повече стават достъпните медии през интернет, все по-голям е броят на производителите и разпространителите на информация и все по-трудно вниманието на хората с увреждания се насочва към по-професионалните теми, свързани с промените в законодателството, реформите в социалната сфера, вътрешните организационни политики и т.н. По-слабият интерес има и още един недостатък, свързан с това, че списанието разчита и на авторски материали на незрящи хора и толерира тяхното присъствие на страниците си. Когато слепите, а и не само те,  не чувстват една медия своя територия и не проявяват интерес към съдържанието, което тя поднася, те нямат мотивация да изпращат свои материали, без значение дали са есета, литературно творчество, или просто писма с мнения за актуални проблеми от ежедневието им. Тези хора в голяма степен не виждат в списанието свое пространство, което ще даде достатъчната гласност и тежест на тяхната позиция и ще предизвика последваща реакция за подобряване качеството им на живот да речем. В допълнение към това, самите хора днес имат доста по-малко желание, отколкото са имали преди, да управляват собствения си живот и живота на хора със сходни на техните проблеми и са оставили това на своите шефове, управници и представители във властта. В такава ситуация желанието да се публикува в списанието, или да бъдат подавани предложения и сигнали до неговата редакция, е доста отслабнало. Така единствено остава възможно то да се подхрани с предлагане на хонорари. Но политиката на изданието е такава, че не изпраща хонорари за публикуваните материали. Така че кръгът се затваря, коловозът е добре известен и постепенно тази медия, макар да полага усилия да догони съвременността, представяйки материали за технологии и нови възможности, в цялостната си философия е морално отживяла и изгубила ритъма на днешния ден. Когато потребностите за информираност се променят, и начините на информиране и въздействие чрез информацията следва да се изменят. И именно тази ниша, освободена от списанието, искаше да заеме Кацарски, предлагайки една сравнително нова форма – онлайн радио, което да може да се слуша чрез приложения, да се следи от уебсайт и да се рекламира през социалните мрежи и чат каналите. Или иначе казано, да е медия, излизаща от рутината на едно съюзно управление и говореща с по-свободен език за всички по-силни фигури в тази среда.

Всички изразени дотук мисли опират до един основен въпрос: Уместно ли е днес да има медии, специализирани за хора с конкретни увреждания? Мненията се позиционират в двата противоположни полюса. Едните твърдят, че специализираните медии са нещо дълбоко неетично и дискриминационно, че те не спомагат за интегрирането на хората с увреждания сред другите, че новата обстановка изисква от всички медии да предоставят информация, достъпна и за хората с увреждания, вместо тя да се затваря в специализирани канали и така да остава извън полезрението на другите медийни потребители. Според поддръжниците на това мнение, специализираните медии са също толкова вредни, колкото всичко специализирано, като специализирани училища, специализирани предприятия и институции, специализирани фестивали. Според тях отделянето на една общност, базирано на сходните проблеми на нейните членове, възпрепятства диалога на хората от тази общност с останалите, което пречи и на двете страни в този диалог да се познават по-добре и да си комуникират по-ефективно. На тотално противоположното мнение е една друга голяма група хора. Те твърдят, че специализираните медии са изключително важни, именно защото основните медии, оставени да съществуват изцяло на пазарен принцип, не се интересуват от обслужването на тази аудитория и не полагат никакви усилия да я привличат и да й поднасят адаптирана за нея информация. Например, да обясняват на незрящите показаните изображения, да поддържат жестомимичен превод за глухи, да обръщат внимание на теми от бита на тези хора, без значение колко трудно се възприемат те от останалите зрители, слушатели и читатели. Така хората с увреждания продължават да са маргинална група, към която се проявява интерес единствено тогава, когато става дума за сензация, за нещо, което се продава добре. Това кара хората с увреждания да се чувстват използвани и да твърдят понякога с основание, че разни хора си правят реклама на техен гръб. Например, в отразяване на благотворителни събития, или в разкази за силата на духа и вярата в доброто, в които хората с увреждания са представени като жертви или герои сред жертви. Всичко това създава едно негативно отношение на хората с увреждания към медиите, което поставя трудно преодолима граница помежду им. Иначе казано, когато човек с увреждане поиска да подаде сигнал или да алармира за важен проблем, пак не е ясно доколко ще има доверие на една голяма медия дали може да го отрази в негов интерес, или ще го превърне в нещо за обща употреба. Тук е една от важните функции на специализираната медия според нейните поддръжници. Там човек може да разкаже за своя проблем и работещите в нея журналисти, които са заинтересовани да повлияят за неговото разрешаване, да проявят достатъчната активност, като се свързват със съответните институции, отправят запитвания, търсят и предлагат решения на проблемите и следят за тяхното ефективно изпълнение. Така медията е припозната не просто като източник на информация, а като лост, инструмент за влияние, а също и като защитено пространство, в което мнението на човека с увреждане има по-важно значение при обсъждане на политики, свързани с хора в сходно с неговото положение. Втора важна функция на специализираната медия е, че тя може да предлага особен вид информация, касаеща единствено тези хора, която няма никакво значение за останалите. Например, да ги информира как да работят на компютър с говорещ софтуер или с други помощни технологии, как сами да си сготвят нещо за ядене, как да се улеснят в предвижването си в градска среда. Да, противниците на специализираните медии веднага ще кажат, че тук важен елемент е и как другите да помагат на хората с увреждания да правят тези неща. Но тук акцентът е върху самите хора с увреждания и техните възможности, а информацията понякога е напълно разбираема единствено за тях. Тук се появява резонният въпрос защо да има специализирани медии за медицина, физика, психология или друго специфично знание, а да няма такива за слепите, глухите или хората в инвалидни колички… Отговорът вероятно е, че да си медик, физик и психолог е престижно, не носи негативи и не е обидно за личността, а да си сляп, глух и в количка вече придава един особен оттенък и много хора може да се засегнат, че са причислени в съответната категория. Трета важна функция на специализираната медия е да подготвя бъдещи журналисти, които да получат шанс за изява и възможност да се обучат на работа в конкурентна среда. И от тези журналисти в един по-следващ етап да се изисква да са еднакво добре приети навсякъде и техния труд да бъде наистина стойностен и да получава признание от гилдията и обществеността. Тъкмо това беше много ценна посока, в която Кацарски искаше да развие радиото. Той си го представяше като стартова позиция за бъдещи добре подготвени кадри, възпитани в отговорността към общността, която представляват. Дори с риска да излязат от журналистическата и да влязат в чисто човешката роля на потърпевши от някоя несправедлива държавна политика или неправилното управление на някоя организация в обществена полза. Обучаването на един млад журналист е процес на постепенно наслояване на практически умения, придобити в реална работна среда и в непрестанния контакт с аудиторията, която те следи и оценява. Обучаването на човек с увреждания да бъде журналист наистина е специфично и много трудно би могло да се направи от човек, който не отчита спецификите на увреждането и индивидуалните качества на всеки, включително нагласата му към журналистиката като неин потребител преди това. Ако една неспециализирана медия наеме стажант с увреждане, нейният екип ще бъде доста затруднен как да осигурява най-подходящите условия за този човек и как да му възлага адекватни на възможностите му задачи, особено ако сам той не успява да дефинира и обяснява добре докъде се простират те и в какви посоки може да ги разшири. Често младият човек не е наясно със себе си и разчита другите да се съобразяват с проблема му, без да си дава сметка, че тези други може да не са разбрали този проблем в същността му. Той може и да не си дава сметка, че има вероятност другите, поради слаба информираност или заради липса на опит с хора в неговото положение, да не могат да му помогнат за пълноценното му вписване в екипа. От друга страна, ако те обучава журналист с увреждания, има вероятност тези увреждания да са го лишили от възможността да гледа на отношението към увреждането си като нещо закономерно, а не като потърпевш. Но за пристрастията по тази линия ще говоря по-нататък.

Та ако обобщено кажем, че трите важни цели на специализираната медия са да провокира промени, давайки защитена среда на изразяване, да поднася специфична информация и да обучава равностойни кадри, списанията, които са органи на различни национално представителни организации на и за хора с увреждания, не съумяват да заемат пълноценно тези ниши и да ги използват. Всяко желание за промяна там е по-скоро индивидуално хрумване, което обаче потъва в потока на инерционните процеси. Всичко това обезсилва тези медии, които притежават статута на специализирани и имат един отработен достъп до конкретна аудитория. Самото радио „Брайл“ стартира като специализирана за слепи медия. После нейният профил се разшири като социална медия за хора с различни увреждания, а постепенно се възприе, че медията има силен социален елемент, но цели да приобщи не само хората с увреждания, а и останалите. Но името на медията оставяше траен отпечатък и по някакъв начин я тематизираше. Имаше идея то да бъде сменено, но нямаше достатъчно инициативност и консенсус по въпроса за новото име, така че старото си остана.

Изобщо, въпросът да има ли специализирани медии за хора с увреждания е доста сложен. Моето мнение е, че тъй като българското общество не е узряло да приеме тези хора, а понеже и те самите в голямата си част не са достигнали дотам, че да се впишат пълноценно в това общество, а и поради причината, че дори и взаимното приобщаване пак не гарантира, че качеството им на живот ще се подобри значително, специализирани медии трябва да продължава да има. Просто усилието на основните медии би следвало да е да предлагат и специфична информация, за да повишава културата на всички, без оглед дали имат или нямат увреждания, а на специализираните пък да се опитват да разширяват своята аудитория и да отправят подходящи послания и към по-широк кръг публики, привличайки тяхната съпричастност. В голяма степен специализираните медии са необходимост в едно общество, в което има много неразрешени проблеми и много неинформирани хора. В този смисъл, ако хората имат желанието да повишат своята информираност и заинтересованост към общите проблеми и се опитат да търсят по-работещите за тях решения, от този момент специализираните медии може съвсем да отпаднат и да се сведат до конкретни малки информационни канали с определена територия и функции. Но за да се случва това, нужен е именно диалогът и изследването на отзвука от всяка медийна публикация. И именно там бях насочил своите усилия. Ако искаш да промениш един стереотип, първо е нужно добре да го познаваш и да разбереш как се е формирал в хорските представи.

(Следва продължение)