„Braille FM“: Гледните точки на и за слепите. Част IX

В предишната част задълбах малко повече върху господин Кацарски и неговата личност, но няма как да не го направя, тъй като, който познаваше него като човек, той можеше да си състави мнение за радиото. И обратно.

Бях стигнал до мисълта си, че в радиото никога не е имало ясно определени професионални граници на общуването. Това мога да го гарантирам. Който познава Кацарски, може да ме разбере най-добре. Понякога, когато се съберяхме и той ни говореше нещо в своя неподражаем стил, ние не можехме да отделим по-важното от по-маловажното. Не можехме да разберем кое е заповед, кое е молба, кое е препоръка, кое е желание. Кое е просто подхвърлено и на кое се отдава съществено значение. Имаше и по-сериозни оперативки, но те бяха, когато не е в настроение и е недоволен от нещо. Но беше ли в настроение, говореше ни като на най-близките си. И част от нас наистина са му били най-близки. Но новоназначените не го чувстваха така. Той искаше ние да сме съмишленици, а той да е наш идеен двигател. Искаше да ни заразява, да ни въвлича. Сигурен съм, че не е искал, а дълго не е можел и да си го позволи, да сме просто работници и стажанти на обучение в пълния смисъл на думата. Напротив. Той държеше да го припознаем, да го разбираме, да имаме отношение към това, което ни казва и то да се превърне в наша философия. Много беше трудно да се раздели задължителното от пожелателното. Той се стараеше да не показва властност, когато ни дава задачите, но я показваше, когато не ги изпълнявахме, както той си е представял. Иначе казано, неговата власт на директор се изразяваше на последващ, а не на предхождащ етап. Веднъж колегата Михаил Недков беше казал, че „Получените резултати са функция на заложените параметри“. Той приложи този стар постулат от статистиката, за да обясни къде е генералната грешка в комуникацията със слушателите, но тя говореше и за комуникацията между нас самите. Ние бяхме в една особена ситуация, в която, ако правим нещо, което сме правили вече, знаем как да го повторим. Но ако трябва да направим нещо различно, не сме съвсем наясно какво се иска от нас. И естествено, ние грешахме, защото се водехме от своето разбиране как да го направим. Но когато грешките лъсваха, те изглеждаха в очите на директора като умишлен акт, като нещо, което му правим напук, за да му натрием носа, или за да му покажем колко го ненавиждаме, или колко малко го уважаваме. Това предизвикваше в него яд, той си го изкарваше върху нас, а от това желанието ни да работим намаляваше. И в един момент, когато вече знаехме, че почти всяка грешка ще се възприеме като съвсем умишлена немарливост, започнахме, къде на шега, къде насериозно, наистина да покриваме създаденото очакване за нас.

Всяка наша оперативка започваше сериозно и впоследствие клонеше към лековат разговор между приятели. Може би Кацарски не искаше да усещаме, че ни принуждава. Искаше да ни убеждава в ползата от всяко нещо и да ни прави съпричастни към него. И това като замисъл е нещо много хубаво. Но покрай него се изгубват правилата и отговорностите. Губи се именно респекта като към човек, който ясно е начертал пътя и знае от кого какво да използва, за да вложи най-доброто от нас в общата работа. Когато ни говореше в някоя обедна пауза, докато хапвахме и пийвахме, разтоварвайки се с весели истории и лафове, той да речем вмъкваше нещо, което трябва да се направи след два дни. Но преди това е разказал някой виц, после е направил някой коментар по новина от деня… И когато е изрекъл вметката за нещото след два дни, ние сме го приели като не толкова значимо и никой не е започнал да работи по него. Два дни по-късно той питаше направили ли сме това, което ни е възложил онзи ден. А ние не знаехме как да отговорим, защото наистина го бяхме чули, но понеже е отекло измежду другите незначителни неща, не сме го приели като ангажимент. Но не, в съзнанието на шефа това е било много важно, той е чакал някой да се задейства, а никой не е реагирал и сега той е раздразнен.

Имаше един изначален умисъл да се създава непринудена атмосфера, да се работи в шеги и закачки, като хем се вършат важните неща, но хем и разтоварването да го има, за да ни ободрява и да ни прави общност. Но за някои от нас просто границата се губеше. Ние не разбирахме къде свършва задължението и къде започва разтоварването. И като последствие от това, в радиото винаги беше шумно, а всеки работеше отчасти и според настроението си. Ние бяхме задължени да сме там, но аз по-ефективно работех от вкъщи, защото там е тишина, никой не те разсейва. Господин Кацарски е човек, който харесваше вниманието да е съсредоточено в него. Разказваше истории, даваше воля на емоциите си в коментари за този и онзи, говореше непрекъснато и за какво ли не. Нашето работно пространство нямаше обособени стаи и офиси, а се състоеше от студио, където течаха записите и преките предавания, и друго помещение с ужасно ехо, където гласовете кънтяха. Иначе казано, ако шефът говори, ти трябва да го слушаш внимателно, да не изпуснеш нещо, което за него е било важно да чуеш. А в същото време трябва да вършиш работа, да пишеш имейли, да каниш хора, да преписваш или копираш текстове за четене, да разпращаш материали на други. И аз предпочитах да правя това вкъщи. Там ставаше в много по-бърз срок и с много повече ефективност.

И тъй като границите бяха съвсем изгубени, се получи и разделението, за което казах по-горе.

 

За да обясня ситуацията, трябва да кажа, че по онова време екипът ни бе от десетина души. Между господин Кацарски и нашия домакин и тонрежисьор Десислав Димов съществуваше напрежение. Трудно работеха заедно и рядко имаха съгласие по какъвто и да било въпрос. В това време към радиото работеха и хора, дошли не в първата му година, а малко по-късно. Те не приемаха радиото до такава степен за кауза, като елементарната причина беше, че те просто не приемаха Владислав Кацарски за свой приятел и съмишленик. Тези хора в по-голяма степен се съгласяваха с Десислав при някой конфликт. Започна да се усеща, че има едно вътрешно разделение между старите и новоназначените. То не беше нещо очебийно, което всеки да може да забележи. Не беше такова разделение, при което да се избягваме, да не се уважаваме и да не можем да се уговаряме как да работим. Но просто едните работеха, защото все още го чувстваха като дял от обща кауза, в създаването на която са участвали, а другите не го възприемаха по този начин и чакаха договорите им да приключат, за да си търсят работа другаде. Господин Кацарски много се дразнеше от това разделение и го намираше за далеч по-остро, отколкото всъщност беше. Той много се дразнеше, че има вътрешна опозиция в екипа му, която работи с по-малко желание, не проявява инициатива, по-често се оплаква от едно или друго и т.н. Спрямо мен в онзи момент той бе с много смесени чувства. В един ден ми казваше, че съм от основните в радиото, че много разчита на мен и че съм един от хората, на които се надява да го продължат. На следващия ден, след някоя моя грешка, или под влиянието на своя емоция, той твърдеше тъкмо обратното, че ползвам радиото за лични цели, че съм най-големия му вътрешен противник и много по-добре се разбирам с онези, които се сепарират, отколкото с тези от основния екип, с който съм започнал. Той дори изпадаше в противоречие, защото веднъж твърдеше, че се срамувам от радиото, понеже в медийните си изяви не споменавам името му, а в следващия момент, че се възползвам от него, за да си поддържам личния PR. Това беше много интересно. Всъщност аз се притеснявах да споменавам радиото, защото ми бяха казали на едно място, че е вид реклама и не бива да го казвам. Преди това съм Имал проблеми в конкуриращи се медии с това и съм бягал като попарен от всяко такова нещо. Това особено важеше в големи медии, които се състезаваха за рейтинги и не се споменаваха взаимно, дори и когато едната научеше за нещо от другата. По-късно разбрах, че да се спомене име на медия не е наказуемо и никой не би направил проблем от това. Но преди да го разбера, се притеснявах да го кажа. Как бих се срамувал, че работя в радио, в което съм останал пет години под една или друга форма и съм преживял в него първите си по-сериозни журналистически занимания? Ако човек се срамува, той просто напуска. Да, имаше неща, които не ми бяха приятни и чувствах, че ме злепоставят. Но нито едно от тях не е било такова, че да ме е срам, че работя в радиото. Спомням си, че веднъж споделих на своя Фейсбук профил, че от 18.00 часа ще имам предаване в радиото, посочвайки и линк за слушане. Така се случи, че в 18.00 предаването не започна. Имаше технически проблем, някой не беше видял, че нещо се е разместило и аз увиснах. И оттогава насетне никога не споделих в профила си за което и да било предаване с мое участие. И не ме интересуваше толкова, че аз се излагам по този начин, а че радиото търпи критика от това. Един от редовните слушатели ми се обади и ме попита какво става с предаването, дали не е отменено. Казах му, че и аз слушам радиото и чакам, но че ако не тръгне днес, може да чуе повторението на следващия ден. Той ми отговори, че се обаждал първо да пита Кацарски и телефона му не отговаря. Може би човекът е правил друго, понеже той имаше нощни смени, или се е прибрал да почине. Звъннах на единия тонрежисьор, той ме посъветва да потърся другия, понеже той е отговорен. Обадих се на другия, той пък ми каза, че първия му казал, че той ще подготви за излъчване предаването. Цялата тази поредност от събития ми показваше, че има нещо тотално сбъркано при нас. И много мислех откъде идва цялото това нещо. Не е само до хората, защото те знаеха как да си вършат работата. Не беше до финансите и материалната база, понеже ние бяхме тествали нещата и бяхме видели какъв капацитет имат и той бе използван по предназначение. Беше до това, че се наруши цялостно респектът към господин Кацарски и към идеята „Брайл FM“. Тя изчерпа енергията на своя начален замисъл. Тя изразходи началния ентусиазъм, с който я движехме напред. Аз самият загубвах мотивация да работя там, наблюдавайки и другите как работят с нежелание. Да, хората, занимавали се и преди радиото със своите професии, както Димитър с тонрежисурата и със събирането на хумор, Хари с правото, Иван със спорта, ние с Десислав Димов, Михаил Недков и Миглена Павлова с музиката, продължавахме да правим нещата, които ни интересуваха. Но все по-често избягвахме да правим журналистика. Например, и Михаил, и Миглена, отказаха да отразяват социални теми. Вече всички правеха своите предавания, но не в името на общия успех и общите цели на медията, а защото просто им харесваше да го правят и виждат терен, който, макар и ограничен, може да бъде използван. Правеха го, за да обслужват своите аудитории, своите приятели и колеги, и ако можеха да привлекат и други, но като към някакви отделни оазиси в радиото на Кацарски. И наистина, ако преди имаше някаква приемственост и обща работа по всяко от малкото ни предавания, изведнъж, когато броят предавания се увеличи, Кацарски се фокусира върху своите две и върху тези на Анелия Велинова и там с тях работехме по-често аз, Хари и Димитър. Другите седем-осем предавания се правеха в по-голяма степен от останалия екип. И рядко думата на Кацарски е имала трайно влияние върху начина, по който те са се правили, освен ако той не е там и не реши да съблюдава и коригира процеса. В някакъв момент той сам дотолкова се ядоса на това как тези предавания се правят, че сам ги остави такива, каквито са и изгуби интерес към тях. Наблягаше си върху своите и те бяха визитната картичка на радиото. Те бяха онова, което все още му създаваше лице. В неговите очи останалото се беше превърнало в ефирен пълнеж, който понякога вади добра продукция, но по-често не му харесва. Бе направен опит водещите на основното предаване „Приемната“ да се редуват на ротационен принцип, но това не се получи и пак продължи стария подход.

Аз мисля, че това вътрешно неформално делене, което стана, бе следствие от един естествено породил се процес. Ако нещо, водено от ярък ръководител, стартира на изцяло приятелски и доброволни начала, с определени чисто идейни принципи, заложени в него, и ако в това свое начало обере съидейниците, впоследствие то не може да се поддържа само на ентусиазъм. Особено ако същите тези съидейници, какъвто съм бил и аз, виждат, че сме в някакъв застой и не можем да се оттласнем от него, а само да сваляме нивото надолу. Ентусиазмът е идвал оттам, че чрез това радио ти можеш да допринесеш, да промениш средата, да натежиш с мнение и с авторитет и да разлаеш кучетата, да задействаш задрямалия народ и заспалите институции и организации. Но се разбираше все по-отчетливо, че ние тъпчем на едно място. Виждаше се, че не само извън нашата среда, но и вътре в нея, нищо не променяме и почти с нищо не допринасяме. Какво от това, че разлайваме кучетата… Кучетата си лаят, керванът си върви. Е, и за какво си хабим барута? За какво си струва кучетата да прегракват и да се задъхват от лай? За какво си струва усилието да правиш нещо, което не може да надскочи малките си възможности и да се превърне в авторитет, в движеща сила? Къде и за какво нашата дума имаше истинска тежест? Ние оставахме радиото на Кацарски. Дори и когато Кацарски имаше две предавания, пак беше така, защото те бяха може би най-слушаните. И защо беше така? Не защото тези на другите в екипа са били по-некачествени, а защото ние не следвахме неговия стил и модел на работа. Ние правехме нещо различно, а аудиторията, която вече бе извоювана, очакваше Кацарски и това, което той и близките до него хора ще представят като потвърждения на мнението им. Да, предаванията бяха мислени от директора, бяха обогатявани с негови идеи, много от тях бяха замислени изцяло от него, на база на възможностите, с които е знаел, че разполага. Но въпреки това те си останаха индивидуална работа. И казвам всичко това, не за да го ознаменувам като нещо негативно. Напротив, аз се радвах на разнообразието, каквото преди ми липсваше. Разказах го, за да ви стане по-ясно как идеята „Брайл FM“ се разводни с времето. И защо аз бях припознаван ту като поддръжник, ту като противник на радиото? Защото си говорех с всички и работех с всички. В началото, когато чувствах господин Кацарски като по-близък, му казвах някои неща, които забелязвах, че не са наред и могат да се поправят. Казвах му ги, не защото искам да злепоставям колеги, в чиито възможности съм се убедил, а за да помогна на радиото да става все по-добро и все по-качествено. Но в един момент, когато сам разбрах защо част от колегите са изгубили интерес и уважение към критиките за подобряване на работата им или към всичко, което директорът изисква от тях на нашите оперативки, спрях да давам сигнали. Спрях, защото рискувах в очите на някои от колегите си да изглеждам като верния човек на шефа, който все му се слага, ако мога така да се изразя, и му доказва верността си, разкривайки слабостите на другите. Аз самият имах слабости и пропуски и не беше в мой интерес да си създавам недоброжелатели сред хората, от които зависи да правим общата ни продукция. Ако някой ми има зъб, той винаги можеше да ми извърти номер. Когато виждах, че респектът към директора е по-маловажен от общото настроение в екипа, напълно нормално беше понякога да попадна под влиянието на това общо настроение. И когато един от колегите ме помоли за контакт към медия, в която да оспори мнение, изразено от господин Кацарски, аз му го дадох, защото съм бил учен от самия Кацарски по старата фраза на Волтер, че може да не си съгласен с мнението на другия, но ще защитаваш правото му да го поддържа.

Имаше и още нещо, което сериозно разклати доверието ни в радиото като изразител на нашите мнения, желания и проблеми. То непрекъснато си създаваше противници. Противници, които извън радиото може да са ни били, а дори и да са останали наши приятели. Но и противници, които откровено ни избягваха. Помня, че веднъж Кацарски ми каза, че ако започна да работя с едни хора в един проект, нямам място в радиото, защото той не харесва тези хора. И аз избрах радиото, разбира се, като помолих хората да проявят разбиране. В друг случай колега, който имаше задача да предложи тема, изяви желание да покани хора по друг проект, което му беше отказано, защото радиото не се занимава с отразяване на такива проекти. После не ми е известно колегата да е предлагал каквото и да било. По-скоро се примири с рамките, които са му поставени, и си работеше в тях.

В един момент имаше хора, които са против нас, просто защото ние самите говорим срещу кого ли не. Знам, че някои сега ще кажат, че не може всички да са ти приятели. Но нека не опростяваме въпроса.

В голяма степен това отношение към нас беше, защото нашата работа не бе журналистика в истинския смисъл на думата. За да ви демонстрирам по-нагледно, ще ви дам пример.

Паралелно с радиото, Кацарски работеше като нощен възпитател в Училището за ученици с нарушено зрение в София. Без съмнение в училището се случваха нередности. Те се случваха и в цялото ни специализирано образование, а същевременно усилията за интегриране на слепите деца в масовите училища търпяха понякога голям провал. Кацарски наблюдаваше процеса отблизо и много страдаше за унищожените традиции в специалното образование и за празните думи на разни радетели за приобщаващо образование и служители в образователни институции, уверяващи, че интегрирането на тези ученици върви успешно. Тук не отричам правотата на това мнение и категорично го споделям, бидейки и аз потърпевш от болезнените следствия от преместването ми от специално в масово училище. Но тук се намесваше един субективен фактор, който изключително натоварваше темата по един неприятен начин. Кацарски имаше своя лична битка с директорката на училището за слепи, където работеше. Тази битка се разиграваше както в училището, така и от ефира на радиото. И ако в училището явно не можеше да изрази в пълна степен недоволството си, за да може все пак да запази работата си, то в радиото това се случваше в почти всяко предаване. Когато директорката Белокапова заведе дело срещу него, той в ефир чете мотиви и възражения, запознавайки цялата аудитория със същината на техния съдебен и принципен спор. Да, той твърдеше, че го прави, защото се бори за справедливост и за да покаже на какъв хал е родното ни образование. Но според мен истинската причина си беше на чисто личностна основа, а другото бе, така да се каже, нейната формална обосновка. В сходни ситуации нашият директор изпадаше и като член на кооперацията на слепите, който същевременно отразява нейната дейност. След като оттегли членството си от кооперацията, вече можеше да се счете, че журналистическата му роля е донякъде дистанцирана. Но на Кацарски по принцип му бе трудно да отделя разочарованията в личния си живот от коментарите си за ситуацията в социалната и образователната сфера, където той фактически работи. Трудно му бе да се абстрахира от личните си емоции и да бъде наистина журналист, който не се стреми да прави внушения. Журналистът отразява, а не пречупва действителността. Той именно пречупваше действителността през себе си и така създаваше впечатление за желание за лична саморазправа с тези хора, за някаква лична, негова си драма, с която непрекъснато ангажира и нас като екип, и аудиторията. И тази аудитория веднага усети това нещо. То беше очевадно. По същия начин той говореше понякога и срещу фондация „Хоризонти“, която му бе позволила да записва в помещение, дарено й от Софийския университет. Това бе и една от основните причини на несъгласията между господин Кацарски и председателя на фондацията Десислав Димов, който бе поставен в ситуация да работи при човек, говорещ против фондацията, която той, Димов, ръководи. Да, тук също не мога да кажа, че от фондацията винаги са били докрай диалогични и търсещи решения от взаимна полза. Но когато диалогът се изгуби, всичко зацикля.

Господин Кацарски говореше пред нас, че е важно радиото да създава приятелства, партньорства и отношения с други хора, които имат добро име и полезни контакти. Поне с тези, до които имаме достъп и могат да помагат за по-доброто ни позициониране. Аз наистина сериозно бях приел думите му. Но имаше странно разминаване. Тъй като поради своята малка популярност явно не успявахме да привлечем определени фигури, популярни в публичното пространство, и понеже те ни отказваха поканите, или се отнасяха към тях без нужното уважение и без сериозност, канехме хора, които познавахме и с чиито контакти разполагахме още преди това. Спомням си десетки случаи, в които лично аз съм се обаждал на мои познати от музикалните среди или от университета, където следвах по това време, и те са идвали, за да направят личен жест към мен. И това далеч не важи само за мен. Тук няма да изреждам имена и да давам примери, за да не се приеме, че парадирам с това. Правехме го, защото искахме да допринесем и се чувствахме част от този екип. Правехме го, защото от нас се изискваше да предлагаме теми и гости, а дори и лично на мен много от тези, на които пишех с покана, ми отказваха. Има хора, за които съм сигурен, че са идвали, защото са искали да подкрепят лично господин Кацарски като свой приятел или като човек, когото уважават.  Бил съм доста мъмрен, когато в два от случаите оставахме без гост. Казвано ми е и в двата случая, че винаги трябва да имам резервен коз в ръкава, за да не увисва предаването. И това е така, аз се съгласявам напълно. Но ти не можеш насила да поканиш когото и да било. Работил съм десетки часове, само и само да стигна до някой, който поне по телефон да се съгласи да говори по темите, по които сме се разбрали, че ще са обект на предаването. Понякога дори намирането на един контакт изисква да се обадиш на десетки хора и да търсиш къде ли не. Виждайки този слаб интерес и как хората те прескачат, чувството е много неприятно. Но не можех да им се сърдя. Донякъде ги разбирах, защото те ме питаха „Какво е това радио“. Те не приемаха поканата с нагласата, че отиват в голяма медия, където ще ги чуят достатъчно хора, а че са повикани в някакво малко любителско радио, забутано в „Студентски град“, правено от група слепи самодейци. И повечето от хората, които идваха, го правеха от съпричастие към нас и защото искаха да ни подкрепят, но така, както се подкрепя благородна кауза. Когато се обаждах в пресцентрове на държавни институции, оттам също много често питаха какво е това радио, освен тези, с които вече се бяхме свързвали. И пак се усещаше пренебрежение и една подчертана липса на желание за съдействие, за да ни изпратят министър, директор на дирекция или по-висш служител. В повечето случаи ни даваха да говорим в ефир с някой чиновник, експерт от министерство, или друг по-низш служител, от когото нищо не зависи. И тъй като по правило винаги ни искаха предварителни въпроси, тези разговори до нищо не водеха.

Много хора ще кажат, че това е цената да си в маргинална медия, която е в периферията на града и на информационните потоци. Но това да те смятат за никой е изключително потискащо. И тук не говоря ти като журналист, а медията, в която работиш. Да, медията ти е дала свободата да поканиш определени хора, но те не познават тази медия, тя никъде не се цитира, не ражда новини, не създава съдържание, няма и добро онлайн лице, както вече обясних.

Веднъж казах на директора, че във връзка с наближаващите матури, бих искал да поканя преподавателка от университета. Вече бях канил други двама преди това и с тях направихме добри предавания, смея да кажа. Господин Кацарски се съгласи, но въпросната преподавателка тогава беше заета. Два месеца по-късно аз я предложих отново. Тогава той ми каза, че каня преподавателите си от университета в радиото, за да си взема изпитите при тях. Само ще кажа, че по онова време вече завършвах четвърти курс, а въпросната госпожа ми бе преподавала във втори и вече бе ми вписала оценката в изпитния протокол. Аз изключително уважавам тази жена, за мен тя е била един от най-обективните учители, които са ми преподавали. Тогава беше първият от двата преломни момента, които развалиха моята мотивация да бъда полезен за радиото. Вторият бе, когато бях дал интервю за една голяма медия, разказвайки, че на 13 години написах първия си научен труд за фамилните имена. Ставаше дума за реферат, с който взех стипендия от 1400 лева и той бе оценен от няколко от нашите големи филолози в тази област. Изготвял съм го под ръководството на един от малкото българи, специализирали в чужбина именно в областта на ономастиката, занимаваща се с произхода на фамилните имена. На другия ден след интервюто, влизайки в радиото, бях посрещнат с критиката, че се хваля с нереалистични неща, че за да се изтъквам, говоря празни лъжи, с които заблуждавам публиката и че няма как казаното от мен да е истина. Кой знае откъде съм плагиатствал и чий труд съм преписал по онова време.

Всички тези думи ме засегнаха, не защото по принцип съм обидчив, а защото аз не приемах престоя си в радиото като работа. Работа, в която правиш задължителното, отчиташ се и си взимаш дължимото, без да те интересува доволни ли са от теб и как оценяват резултата ти. Аз го приемах като жест към един човек, който, колкото повече губеше надежда в това, че от радиото ще произлезе нещо наистина голямо, толкова по-силно желание будеше у мен да го подкрепя, да му внуша, че си струва, че има смисъл, че всяко начало е трудно и че в крайна сметка от нас зависи да повишаваме нивото, а да не позволяваме на разни празнодумци да ни отсвирват. Но както вече казах, невъзможността ни да управляваме и поддържаме правилно своята медия и да я доведем до по-завидни позиции ни загуби вярата в собствените сили и в смисъла от собствения труд. Неизбежно е нашият ръководител, като отговорен за решенията и като най-важен в определянето курса на радиото и неговото развитие, да има най-голям дял от отговорността. За мен в известен смисъл журналистът Кацарски беше вдъхновение. Възхищаваше ме твърдостта му да посреща всякакви житейски разочарования и как те канализират енергията му. За мен радиото бе място, в което се учех да бъда журналист. В нашите договори по програмите за заетост пишеше, че сме в това радио с цел обучение. Самият Кацарски е казвал, че за него е важно медията ни да ражда способни и качествени журналисти. И изведнъж, вместо шефът да се радва, че човек от екипа е имал публична изява в друга по-голяма медия и е говорил за проблемите, в подкрепа на които и нашата се бори да се разрешат, той реагира остро. Реагира по начин, по който се усъмнява в моята действителна грамотност и подготвеност, а би трябвало за това време да ги е проверил и изпитал.

Та аз може да си знам всички тези проблеми, но дори и те, взети заедно, не ме карат да се срамувам, че работя там. Онова, от което се срамувам е, че не мога да вдигна своето ниво и не мога да помогна на медията да го вдигне. Срамувам се от това, че образът, който заедно си бяхме изградили в нашите среди, не беше добър за нито един от нас. Но в това съм участвал и аз, със своята незрялост и неподготвеност, дори понякога и с откровена некомпетентност. Затова много ценях помощта на Хари в тези години, защото той умееше да ми посочва грешките, без да ми говори язвително, и да ми показва успехите, без да преувеличава значимостта им. Умееше да ми канализира силите в това да извадя най-доброто от себе си и да се амбицирам да покажа напредък.

Мога да кажа още много, но тук ще спра. Ще спазя обещанието, което отправих и което си дадох да не злепоставям никой от своите колеги. Всички имахме грешки и с това въвличахме и колегите си, понеже това е неизбежно. В някакъв момент усещах едно чисто психическо изтощение. То трайно се настани в мен, когато мой асистент бе обвинен индиректно от колега, че е откраднал негови пари, съхранявани в радиото. Парите не бяха огромна сума, а и аз не можах да разбера дали асистента ми ги е взел, но след този случай трябваше да го освободя. Трябваше да избера между работата си и него, защото в работата ми вече му нямаха доверие и подозренията бяха паднали изключително върху него. А раздялата с всеки асистент е нещо болезнено за мен, особено ако се наложи от такова обстоятелство. Този асистент ми е помагал в един доста дълъг период и бяхме създали с него едни много добри отношения. Реших, че би било негатив и за мен, и за него, той да продължи да ме води в радиото и да е с мен там. В началото опитах да балансирам, да поема върху себе си негатива, дори да възстановя откраднатото, без значение кой го е взел. Но в резултат на усилията ми и асистентът, и господин Кацарски, се настроиха срещу мен. Поне господин Кацарски, след като имаше достатъчно време да размисли, успя да разбере в каква ситуация се намирах и да намери обяснение за поведението ми. Напускането на асистента ми бе най-безболезнения начин да приключим тази история, без да вдигаме шум и да превръщаме проблема в чудовищен. В края на краищата, важно беше всеки да си пази имуществото, особено след като има зрителен проблем и знае, че лесно вниманието му може да бъде отклонено.

Та в мен се натрупа една особена преумора от всичко и всички. Исках да запазя добрите контакти с хората, с които бяхме работили. Когато господин Кацарски ми предложи да подпишем нов двугодишен договор по програма, аз му отказах. Казах му, че имам желанието да работя в по-голяма медия, което е в подкрепа и на неговата идея. Той каза, че желанието ми е разбираемо и че и той на мое място би искал това. 

Онова, което обезсилва лошото, е обичта. Каквото и да реши да ми направи Кацарски, каквито и тежки думи да ми каже, колкото и дълбоко да влязат в мен те, той не може да предизвика у мен трайна ненавист към себе си. Може да ми стане неприятно, но няма да е задълго. Аз го обикнах заради цялата тази лудост в него, целия този жар, с който се хвърля във всяка битка, цялата тази топлота и сърдечност, заложена дълбоко в него. Ние сме някак си отражения на преживяванията си и техни следствия. Ако ставаме по-озлобени, то е, защото към нас са се отнасяли зле. Ако ставаме по-отмъстителни, то е вероятно поради неизживени стари травми. Кацарски смяташе, че приемам нещата, както са ми удобни, с което някак си си създаваше алиби пред себе си, че не е такъв, какъвто изглежда в моите очи. Но това не ме смущаваше. Често съм му казвал, че би могъл да убеждава само когато предразположи човека срещу себе си. Само тогава този срещу теб може да мисли как да се подобри, а не как да се брани от осъдителния тон. Поне при мен е било така. Когато имам чувството, че човека насреща ми не ме одобрява, за какво да върша това, което ми е възложил, освен за пари? Именно това убива мотивацията. И особено ако тази мотивация е създадена, както вече обясних, от човек, подхождащ към теб като твой довереник и наставник. Днес може би учителят смята своя ученик за провал. Но… Такъв е животът. Аз пък мисля, че всеки заслужен провал е успех и урок. Съжалявам, че той понякога не съумява да потърси пътищата към хората, вместо да ги притиска те да търсят пътя към него.

Аз обикнах този човек, защото той ми помогна по пътя към съзряването. Той ми е отделил хиляди часове време и внимание, давал ми е доверието си, на моменти е разчитал на мен като на най-доверения си човек в радиото и по особен начин ми е показвал колко много означавам за него. Дори и това да е мое заключение, то беше достатъчно подхранвано през годините. В следващ момент пък обратно: Бил е толкова ядосан и разочарован от някоя моя постъпка, която е разтълкувал като предателска или некоректна спрямо него, че е сипел цялата си жлъч спрямо мен. И когато става дума за толкова емоционална натура, емоциите на тези хора повличат след себе си, те могат да са както най-добрия мехлем, така и най-разграждащата проказа за нашите отворени рани. А един човек с увреждания има изначално една голяма рана, свързана с неговата физическа зависимост и неговите чисто телесни ограничения. И когато общуваш с друг, който има същата рана като теб, той знае най-уязвимото ти място и може да те удари директно там. По същия начин Той е способен и най-добре да ти помогне и да те издигне над физическите ограничения, да ти покаже, че в теб има потенциал и да те насърчи да го използваш там, където най-много би желал.

Това прави въпросът за отношенията ни много по-сложен, отколкото разделителните линии.

Веднъж, след едно дълго писмо, Кацарски ми каза, че в същия тон ще е и речта ми, когато го изпратят на кладата. Сигурно и сега би възкликнал така. Но аз не съм искал да играя роля на застъпник на обвиняемия. Искал съм той да се опита да отвори сетива за едно друго мнение, да опита да се абстрахира от своето, да изостави за момент личното си неудовлетворение. Лично аз съм имал случаи, в които чуждата критика ме е въздигала. Показвала ми е, че я интересувам, че съм важен за човека отсреща, че него го боли за мен и иска да ми помогне. Не да ми се бърка, не да ми налага своята воля и визия, а да ми помогне да се разбера, да се замисля как изглеждам в очите на човек, който вероятно ме е чувствал близък. И дори случаите, за които преди малко казах, съм опитвал да ги интерпретирам така, за да имам силата да извлека поуките от тях и да продължа нататък. Това не е вой на оплаквачка, която е бясна, че е изгубила близък. Не е викът на ученик, който е сърдит на учителя си, че го е изоставил насред пътя. Това е изповед на човек, който е получил много градивни съвети и неща, които са му помогнали в развитието, и иска да им отговори чисто приятелски със същото. Думите ми не са дори демонстрация на великодушие от някой, който се чувства жертва, или нещо подобно. Мисля, че всичко в този живот е заслужено и не идва безпричинно. Да, ако моите дълги писма бяха пълни с похвали и ласкателства, сигурно щяха да оставят сладникавото приятно чувство, че другият е специален в нечии очи. Но щяха да оставят и чувство за фалш и сервилност. Друго е, когато си по-прям и болезнено откровен. Това е моят начин да кажа, че Владислав Кацарски е един специален човек и аз бях част от един от неговите големи и мисионерски планове, наречен „Брайл FM“. Този проект ще носи част от мен, както аз нося в себе си част от него. Съмнявам се някой от хората, които са назначавани след моето оттегляне, да може да каже това за себе си. Но дано има такива хора, защото те са гръбнакът на изначалната идея и само те могат да й дадат по-дълъг живот. Иначе, когато умората надвие обръгналия на житейски борби генерален директор, с края на неговото генералство и воините ще отстъпят и всеки ще побърза да облече цивилното облекло, вливайки се в потока на апатията.

С всичко това, което разказах тук,  нямам намерение да се правя на важен, да демонстрирам колко много знам и т.н. Да, Кацарски ще остане скептик по отношение на това. Той винаги ще смята, че пиша някакви неща, за да успокоя съвестта си, да извикам съчувствие, задето съм бил недооценен или пренебрегнат и пак за да го злепоставям по някакъв начин. Но това ще е лесният и безболезнен прочит. Е, аз съм готов да приема и него. Безмерно щастлив съм, че бях в радио „Брайл“. Имаше неприятните моменти, но наред с тях имаше и мигове, в които съм се чувствал щастлив там. И тези мигове са именно свързани със създаването на продукция за радиото. Как бих останал неблагодарен към някой, който ме е направил част от нещо, в което съм имал възможността да се разгърна… Имах безмерна потребност да бъда включен в нещо такова и да допринасям. Може да пресмятам на по-късен етап часовете, в които съм правил едно или друго. Но когато започнеш да вършиш това, то ти отнема представата за времето. Правиш го, забравяйки за всичко друго. Ядосваш се на тези, които не разбират твоята тръпка и не могат да я съпреживеят. Откриваш и преоткриваш възможностите си на различни нива, докато създаваш нови неща. Срещаш се с хора, подписали земята, както се казваше в анонса на едно наше предаване. Грешиш и дори понякога повтаряш неосъзнати грешки, защото се учиш и сам напипваш правилния подход. И продължаваш.

Твърде малко хора сме, които се интересуваме какво се случва и имаме някакво отговорно отношение. Понякога трябва да преглъщаме различията и да работим за общи каузи. Там няма какво да мерим и оспорваме. Нужно е просто да не губим уважението и да не забравяме онова, което сме си дали като време, внимание и разбиране. Иначе все едно обезценяваме цялото това усилие и го заравяме в миналото като нещо, от което понастоящем няма полза. Имало е полза. Всичко е имало полза и си е струвало усилията.

Слушайте „Брайл FM“ и бъдете сигурни, че там ще намерите нещо за вас. Давайте редовна и градивна обратна връзка, защото тъкмо тя липсваше на нас, за да подобряваме работата си и да се оглеждаме отстрани. Бъдете ежедневната причина да има такова радио и то да се подобрява с всеки изминал ден.

Благодаря ви за търпението да прочетете всичко това. Ще продължа с най-важните уроци от досегашната ми работа в сферата на журналистиката в отделна рубрика.