Крис Григоров.
Продължавам да разказвам за престоя си в радиото и за онова, което ми се случи там. В предишната част, говорих главно за мястото на предаване като „Отзвук“ в медийната среда.
Неизбежно е да поговоря и за някои общи тенденции, които се случваха. Но преди това много е важно да разгледам още една съществено важна част от моята работа, а именно как преодолявах пречките, създадени от физическите ми увреждания.
През 2018 година се отвори възможност за нови назначения в радиото през програма към Агенцията по заетостта. Аз бях един от хората, получили предложение да сключат договор. Бе ми странно, защото след повече от три години, в които нямахме такива отношения, не знаех какво точно ще се промени. Господин Кацарски винаги казваше, че когато не ни плаща, с нищо не може да ни задължи. Но той разбираше също, че отговорността и лоялността се изпробват най-добре по този начин. Мога да кажа за себе си, че месечната заплата не промени нещо кардинално в отношението ми към тази работа. Това е така по две причини. Първо, парите не бяха толкова много. И второ, работата ми бе нещо, което съзнателно бях избрал, а и работех в среда, където най-добре можеха да ме разберат, когато изпитам проблем. А проблеми имаше и те не важаха само в моя случай. Но така или иначе, аз бях с най-тежко увреждане там. Бях единствен с инвалидна количка. Бях единственият, който освен слепотата си имаше и физически дефицит и трайно зависеше от асистент, за да има свободата да влиза и излиза от сградата при необходимост, да си поръчва храна, да разписва документи, да посреща и настанява гости в студиото, когато това се налага, да извършва някоя техническа операция, изискваща движение, да посещава труднодостъпен адрес, за да свърши работа. Тези неща бяха по-лесни за тези, които са само незрящи или слабовиждащи. За тях бе нужен известен период на адаптация и те съумяваха да се справят. И те не ползваха асистенти, тъй като Анелия, а на по-късен етап и Георги Драмбозов, като зрящи сътрудници ни помагаха и в някои такива неща. Но при мен имаше някои непреодолими трудности, за които бе най-добре да ми помага личния асистент, защото са рискови, или поради това, че той най-добре знае какви потребности имам и с него сме отработили определени процедури.
Контролът върху зависещото от теб
Най-важно бе всеки според силите си да прави онова, което зависи от него. Проблемът е, когато възможностите ти са ограничени.
Поради много причини спрямо мен се наложи практиката да работя само два или три дни в седмицата от студиото, а през останалото време да го правя от вкъщи. Това ме караше да чувствам известен дискомфорт пред колегите, защото много от тях бяха там ежедневно, а на мен ми се позволяваше да не присъствам всеки ден.
Но имаше нещо по-лошо. Отсъствието ми от работното място създаваше един доста неприятен проблем на директора. В работата ни редовно идваха проверяващи служители, както по програмата за асистенти, за да видят дали те изпълняват съвестно задълженията си, така и от Бюрото по труда, за да установят дали всички назначени са по местата си. По отношение на програмата за асистенти, имаше условие, че ако договорът ни е оформен така, че да ни позволява само работа от вкъщи, ни се дават по-малък брой часове за асистентска подкрепа. А по-малкият брой часове означаваше и по-ниско възнаграждение. Заплатите на асистентите по програмата към Столична община, към която работеше и моят, бяха най-високи измежду тези по другите програми, но все пак нетното изражение за моя асистент никога не е превишавало 500 лева. А за София това е изключително малка заплата, особено ако на този човек разчита цяло семейство за прехраната си, или живее под наем. Затова редовно се е налагало да допълвам тези пари с част от заплатата си в радиото. В допълнение на това, договорите на асистентите бяха граждански, а не трудови, а имаше и други неблагоприятни условия в тези програми. Поради това много трудно се намираха и задържаха асистенти. Друг път ще отделям повече внимание на тази тема. Мисълта ми тук е, че поради това условие, което би намалило заплащането на асистента, в договора ми бе разписано, че работя и в офиса, и на терен, и от вкъщи. Въпреки това, когато и да дойдеха проверяващите, беше добре да съм там и да впишат в протокола си, че съм на своята месторабота. Иначе трябваше да се обяснява къде съм и какво правя, свързано с работата ми, а понякога директорът не беше там и колегите не знаеха с какво точно съм ангажиран. В тези протоколи се описваше редовността и на асистента, който също трябваше да обяснява дали ако аз съм вкъщи е с мен и как точно ми съдейства в трудовия процес. И винаги имаше риск, ако някой проверяващ счете, че асистентът не ми съдейства по всяко време, да отнеме точки от моя актив, респективно това да намали и полагаемите ми се часове и парите за асистента ми. Имаше и още едно неприятно обстоятелство. Аз не живеех на постоянния си адрес в София, където бях регистриран по лична карта и от чийто район изпращаха проверките. Ако те се обадеха на моя работодател с въпроса дали съм в радиото, и кажеше ли им той, че работя от вкъщи, бе логично въпросната проверка да се осъществи там и да установи, че не съм си вкъщи и директорът е излъгал. Затова в края на краищата най-добре бе да съм в офиса, за да не се налагат проверки другаде. Освен това, адресът ми на регистрация бе много близо до сградата на социалното подпомагане и за тях би било много по-удобно да ме проверят там, отколкото да бият път до „Студентски град“, където се помещаваше радиото в онзи момент.
В същото време от Агенцията по заетостта вкараха изискване всеки ден да се разписваме, че сме били на работното си място. Те правеха и рутинни проверки без определена закономерност. Веднъж от всичките десет души двама бяха в сградата по време на такава проверка и бе наложена санкция на работодателя. От една страна, проверяващите трябваше да си свършат работата по указанията, които следват. От друга, никой не можеше да разбере, че журналистическата работа не е само на едно бюро и е свързана с движение, както и с домашна работа. Освен това, там помещението понякога бе неподходящо за работа, тъй като се прави шумен ремонт на съседния апартамент, или просто защото имаме едно студио и график в смените на тонрежисьорите. Всеки тонрежисьор си отговаряше за цялостния процес по конкретни предавания. Така ние не можехме да извършваме някакви дейности едновременно, а се правеше седмичен график, за да сме наясно кой и кога може да записва. Затова е имало дни, в които сме били повече часове там, за да свършим седмичната си работа, и други, когато сме работили от вкъщи, или сме почивали, за да компенсираме по-натоварени периоди. Това е нещо съвсем нормално в работа като журналистическата. Но явно, че проверяващият чиновник по презумпция е настроен да търси нередности и да се отчита с повече свършена работа пред своите началници. Затова той не се интересува толкова къде си и с какво се занимаваш, щом не си в офиса си. Разбира се, има и нещо друго, че физическите възможности, а и опитът на всички назначени, бяха ограничени в някаква степен и те не можеха да работят под високо напрежение и в непрестанно ходене от едно място на друго. Ние не работехме с ритъма на някоя медия, която има голям ресурс, праща репортери ежедневно тук и там, отразява пряко различни събития и т.н. При нас режимът беше доста по-облекчен и всеки, на когото му се работеше, би могъл да хване и още нещо, с което да се занимава. Но за мен, а вярвам, че и за други мои колеги е така, тази работа не е била нещо, към което да подхождаме с неуважение към правилата. Така или иначе правилата, с които да се съобразяваме, не бяха много. От нас се изискваше да не утежняваме ръководството пред контролиращите, дори и извън това да разпределяме присъствието си по най-оптималния за всички начин. Все пак мога да кажа, че проверяващите бяха сравнително снизходителни и не бяха от най-противните.
Но липсата на асистент при мен изиграваше много лоша шега. Ще се спра малко по-подробно на тази тема. В годините на своята редовна работа за радиото, аз смених петима асистенти. Когато някой се откажеше, или виждахме, че не можем да работим заедно, следваше дълъг период в търсене на нов асистент, който е продължавал от два-три месеца до повече от година. В двете години на договора ми към радиото имаше три дълги прехода между асистенти, в които, за да изпълнявам все пак задълженията си, съм молел други, понякога бивши асистенти, да ми съдействат, плащал съм от джоба си и съм ангажирал родителите ми да идват от Етрополе, за да ме завеждат на някое важно предаване. В периодите без асистент живеех при тях. Освен това, когато някой асистент започнеше при мен, често имаше пробен период, после седмици на адаптация и свикване с моя режим на работа. И още нещо: Някои от асистентите ми се залавяха за втора работа извън София, или още по-лошо – не живееха в столицата, макар да имаха адрес в града, и зависеха от транспорта, който ще ги докара и върне обратно. Имаше още куп усложнения, от разрешаването на които зависи да съм редовен в работата си.
Причините асистентите да се отказват бяха свързани основно с ниското заплащане. Поради това ниско заплащане някои от тях с основание си намираха допълнителна работа и им се налагаше да съчетават едното с другото. Не можех да ги ограничавам, те имаха своите месечни разходи и се бореха да живеят нормално. Да, но тази втора работа им отнемаше все повече време и ресурс, а пътуването от едни адреси до други в рамките на столицата отнемаше понякога часове. В някакъв момент аз живеех в „Люлин“, в единия край на града, а асистентът ми – в „Младост“, в другия. А работата ми бе в „Студентски град“. Това означаваше първо асистентът да се предвижи от своя до моя адрес, след това заедно да отидем пак от моя квартал, който е в единия край на града, до работата ми, която е доста далеч. И при всяко такова движение има непредвидени обстоятелства: Колко дълго ще ни забави задръстването, колко ще чакаме всеки транспорт, за колко време ще се прекачим от метрото в автобуса и т.н. А все пак в радиото имаше някакъв график на записите. Ако ти се бавиш, тонрежисьорът те чака, а ако накрая закъснееш, той вече има в графика си друг запис и ти трябва да чакаш. Понякога имаме гости, които сме поканили в точен час и трябва да ги посрещнем. Случи ми се два-три пъти да пристигна след гостите си, което беше много позорно. Колегите ме покриха, разбира се, но това не ме извинява. Случвало ми се е асистент да не се събуди от будилника си и когато аз му звънна след час, за да го питам до коя спирка на градския транспорт е стигнал, той да ми каже, че още не е станал от леглото. Имах три случая, когато ангажирах други хора, които никога не са ми били асистенти, да ме пренасят по стълби, да ме качват в автомобилите си и да ме водят на работа, защото асистентът ми не си вдига телефона, или ми се е обадил, за да ми каже, че е много болен, или че спешно е ангажиран от друг. Това ми създаваше най-много напрежения в работния процес. Няколко пъти в месеца трябваше да обяснявам на господин Кацарски, че проблемът е в асистента. Толкова често се случваше това, че отстрани изглеждаше, все едно за всяко нещо съм готов да се оправдая с асистента си, без да поема отговорност. Асистентите ми рядко разбираха същинската ситуация, в която ме поставят. Те почти никога не са давали лични обяснения и не са поемали изцяло върху себе си отговорността за някое мое закъснение.
Спомням си случай, в който ми бе възложено да отразя едно важно съюзно събрание. Няколко месеца по-рано бях посетил сградата, в която то щеше да се проведе. При първото си посещение не знаех какви препятствия има, макар да ми бяха споменали, че има стълби. И тогава, при това първо посещение, се наложи човек да помага на асистента ми, за да ме качат заедно до етажа, където бе събитието, и след това да ме свалят долу. След тази случка асистентът ми се оплакваше няколко дни, че го боли кръста и че се надява никога да не му давам такива задачи. Аз никога не можех да знам дали ако някой асистент ми се оплаче, че нещо го боли, е напълно искрен. Но знаех, че след като заедно с количката си тежа 60 килограма, а някои стълбища са изключително неудобни, вити или тесни, той вероятно има право. Затова пазех асистента си от претоварване, който и да е той, защото не исках внезапно да ми се обади и да ми каже, че не може да дойде, понеже се е събудил с ужасни болки в кръста и т.н. Асистентската работа в такива случаи си беше тежка. Та когато се появи това събрание в същата сграда, аз единствен по онова време отговарях за социалните теми. Друг колега, който бе попитан дали желае да поеме част от тях, не го усещаше като нещо, в което е силен. Важното беше събранието да се запише и да се вземе интервю от някой участник, а най-добре две-три. Принципно нямах против да свърша работата. Но говорих с асистента си, казах му къде ще бъдем и той категорично отсече „Не“. Започнах да го убеждавам и той се съгласи, но с голяма неохота. Покрай това в следващите дни не беше много изряден и старателен. Тогава реших, че за да бъда на работа, трябва да запазя отношенията си с асистента, който ме води там, да не предизвиквам в него негативни емоции, заради които той да реши да прекрати с асистирането. В този смисъл, аз бях постоянен заложник на настроенията на моите асистенти. Ако някой се настроеше против мен заради нещо, готов бях да отстъпвам максимално, да го облекчавам от много негови задължения, за да остане и той доволен. Но когато пък отстъпваш, губиш уважението на своя работник и той продължава, ако ми позволите израза, да ти се качва на главата. Затова аз опитвах да запазвам своя авторитет и да обяснявам на асистента си, че има определен брой задължения в седмицата, които са от първостепенна важност. Но това не беше точно така, защото радиото бе място, където не можеш да предвидиш всичко по дни и часове. Не само защото се намираш в голям град. Понякога едно нещо, което се е забавило, повлича след себе си всичко останало. Ако си закъснял за работа, а имаш конкретен набор задачи, ти трябва все пак да ги свършиш и тогава да тръгнеш обратно. Но нещата са изостанали, часът, за който сте се договорили с асистента да те прибере вкъщи, отдавна е минал, а ти не си готов. Налагало се е асистентите ми да ме чакат, понякога и с часове. И тъкмо поради това, че завися от тях и че те все пак са благоволили да си траят и да не създадат проблем от това, че ще се приберат вкъщи с три часа по-късно, аз не мога да ги респектирам. Ако моето работно време бе нормирано и не изискваше да се ходи на други места, вероятно бих могъл да улесня асистента си. Но журналистиката изисква нагаждане към всякакви промени. Изисква да си там, където трябва и когато се наложи. Освен това, както казваше и господин Кацарски, ако сведем до най-елементарно разбиране трудовия договор, той задължава работодателя да плаща, а служителя – да работи. За трудовите договори, както и за контролиращите ни институции, не е от значение дали имаш асистент, дали е дошъл навреме, дали ти е помагал в работата, или ти е отказал. Ти носиш персонална отговорност. Ти имаш задължения, част от които си поел по собствена инициатива, и когато си част от екип, трябва да се съобразяваш с този екип, а също и той с теб. Но ако той започне да се съобразява повече, отколкото ти, това е проблем. Проблем, за който ти в лично качество си отговорен. Работодателят не плаща на асистента ти, а на теб. Ти не можеш да използваш асистента си като защита всеки път, когато ти поставят въпроса защо не си свършил едно или друго. На теб се разчита.
Често се случваше асистентът да откаже да изпълнява някое от тези задължения. Както сполучливо бе казал колегата Хари Хараламбов, рядко би се намерил някой, който с еднакво желание да ти почисти и разтреби стаята, да ти попълва и разписва документи и да те вози с количката по задачи. Това наистина беше така. Някои асистенти изобщо не желаеха да се заемат с ангажименти от по-домашно естество, други пък трудно се справяха с документация, дори задачите да са елементарни. Имаше пък такива, които се притесняваха от публичност и присъствие на камери и когато отидехме на пресконференция, или за да дам интервю пред някоя медия, те се криеха отстрани. Помня, че в един момент търсех асистент и голям телевизионен екип пожела да заснеме какви са функциите на моя придружител. Тогава имах късмет, че един мой бивш асистент се съгласи да участва и репортажът се получи.
Въпросът за отговорността
Имал съм десетки случаи, в които асистенти са ме поставяли в неудобно положение. Но в работата с асистент има и нещо друго, което трябва да отчета. Понякога човек се обърква каква работа може да свърши сам и каква да възложи на асистента си. От това и асистентът се обърква, защото му се налага да върши неща, за които преди може би не е знаел, че му влизат в задълженията. Това се случва, защото асистентът не е заинтересован от работата на човека с увреждане и не се възприема като негов партньор в нея. За него е важно да изпълни задачите, които са му възложени, и с това да се заключи неговата отговорност. Да, но понякога при работа на терен нещата са в постоянно движение. Репортерът, който вижда, а също и се движи свободно, може да съзре всяка промяна, да намери хората, които да интервюира, да разкаже как се осъществява самата логистика на дадено събитие, протестно шествие, демонстрация или нещо друго, и да обясни кога нещата вървят по план и кога се разминават. За незрящия човек в количка това е невъзможно. Той се движи в една среда, изцяло зависейки от това къде го закара асистента му и как му описва ситуацията. Ако асистентът му види някоя важна личност, може да му каже и да го пита дали иска интервю с нея. Но това е много условно.
Ще ви дам само един пример, който е показателен.
Получавам задача да отида на протест на хората с увреждания и да го отразя. Не правя никакви предварителни сондажи, обаждания до хора и т.н., тъй като знам, че след като важните хора ще са на протеста, мога там да ги привикам, да им взема интервюта и да си свърша работата. Давам инструкции на асистента си да съм на предна линия, по-близо до трибуната, на която говорят важните хора. Бях направил само една договорка за предварително насрочен разговор, но човекът се отказа да говори след това, понеже вътрешно се разбрали друг да е техния говорител, изразяващ позициите им пред медиите, и т.н. Протестът бе многолюден, имаше много хора и програмата започна. Сред шума на скандиранията и свирките не можеше да се чуе почти нищо от апаратурата, дори от позицията, която бяхме заели. А уви, тя не беше най-отпред, независимо, че изрично бях помолил асистента за това. Питам го в един момент дали може да извика човека, който се е изказал преди малко. Той ми отговаря, че въпросният човек се е изгубил в тълпата и не се вижда. Питам го може ли да ми извика друг, той ми отговаря, че не го познава и не знае за кого говоря. Питам го може ли да ме предвижи по-близо до трибуната, за да мога поне да запиша с добро качество произнасяните речи, той ми отвръща, че там има много хора и не можем да си проправим път. Питам го след малко появи ли се онзи, който търсим за интервю, той ми отговаря отрицателно. После питам може ли да ми извика някой от другите ръководители на организациите, които протестират, той ми казва, че не може, защото са се събрали в група и обсъждат нещо. Протестът се разпръсква и аз моля асистента да намери поне един от важните хора, за да му взема интервю. Асистентът ми обикаля с количката, оглежда се, но не може да намери тези, които са ми необходими.
Ето случай, в който асистентът няма стопроцентова вина. Аз никога дотогава не бях отразявал протест. Това беше много полезно за мен да разбера, че като сляп човек в количка, возен от асистент, трябва да направя няколко важни неща предварително, да подготвя своя придружител какво ни предстои и за какво съм изпратен там. Иначе казано, асистентът трябва да се превърне в половин журналист. Той не може да ме остави насред тълпата, за да отиде далеч и да доведе някой, намиращ се на сто метра от нас. Той трябва да ме позиционира така спрямо общата звукова и визуална картина, че важните хора да минават покрай нас и да е възможно да ги спираме. Аз няма как по всяко време да знам кой къде е. Няма как да инструктирам асистента къде да гледа и кога да реагира. Мога само да му дам някаква подготовка кои са важните хора и каква е програмата на събитието. Протестът е най-неподходящото място да им звъниш по телефона и да им взимаш интервю по този начин. А откакто всички се разотидат и протестната атмосфера се разсее, дори да си намерил човек за интервю, ти не отразяваш момента на случване на самото събитие, а вървиш след събитията. Това, както вече имах повод да кажа, не беше позитив и лично аз много се дразнех, че поради нашите по-ограничени възможности постоянно ни се налага. А дори и когато ни се удаде възможност да уловим момента, го изпускаме по толкова нелеп начин.
В конкретния случай не можех да се сърдя на асистента си, макар че за някои неща той сякаш не се бе постарал достатъчно, за да се случат. Тъй като освен журналист бях и подкрепящ протеста и съгласен с неговите основни позиции, много вероятно е моят асистент да е възприел, че по-важното за мен е да бъда част от протестиращите, отколкото журналист, който отразява процеса. Но това е рискът в смесването на ролите. За него по-подробно ще говоря нататък.
Върнах се вкъщи без нито един материал за предаване. Господин Кацарски също беше на протеста, но още по-назад дори от нашата позиция. Той се беше надявал, че аз ще свърша работата на предна линия, а се бях изложил. И толкова ме беше срам от това, че не посмях да му кажа веднага щом се засякохме. Ако знаеше, че при мен има спънки, той щеше да се предвижи по-напред и да вземе все някое интервю. И дори сега той пак беше успял да намери събеседници и да ги запише. В такива ситуации не може само асистентът да обира негативите.
Имал съм асистенти с най-различни характери и всеки по напълно различен начин подхождаше към моята дейност в радиото.
Тук е мястото да посоча още един проблем, който в много ситуации ми е пречел да посещавам работата си. Това беше лошото време, особено в зимни условия. Дори лятно време, когато валеше силен дъжд, беше опасно, защото някои стълбища и терени ставаха хлъзгави, а асистентът не можеше да носи чадър и да вози количка едновременно. Аз също не можех да го нося, защото засенчвах с него погледа на асистента, а и тъй като винаги трябваше да се държа здраво за количката, да придържам чантата с лаптопа си, който винаги носех, и друга чанта, в която са останалите ми необходими вещи като диктофон, телефон, слушалки, зарядни устройства и т.н. В багажа си винаги имахме дъждобрани за такива случаи. Но когато си в количка, не само дрехите ти се напояват при дъжд. Намокря се седалката, облегалката и т.н. Ходещият човек избягва до известна степен дъжда, а за човек в количка става по-лошо. Но това е най-дребният проблем. По-големите трудности идват, когато завали сняг.
Всяка количка се движи по-трудно по заснежен терен. А има колички с бандажни гуми, т.е. със силиконов пълнеж, за които това е абсолютно невъзможно. А тези колички са все по-преобладаващи на пазара. Тези с надуваеми гуми са все по-голяма рядкост, а особено силно отсъстват от списъка с помощно-технически средства, осигурявани частично от държавния бюджет. Една от причините да се движа с по-стара количка с надуваеми гуми е тъкмо тази, че при сняг тя има много по-висока проходимост. Но при всички случаи изисква много повече усилие. Но това е по-малката беда. По-голямата са откритите стълби и неравности. Само едно подхлъзване е фатално. Асистентът трябва да е максимално съсредоточен, за да преминава без злополуки всички видове препятствия.
Първото, което се случваше при лошо време, беше, че се разваляше външния асансьор на метростанцията в близост до мястото, където живеех, а това бе асансьорът, който ползвах, за да вляза в метрото. Причините да се развали бяха най-различни. Веднъж от влагата на дъжда, в друг случай от амортизация, трети път поради силно нагряване от слънцето… за петте години, в които работех в радиото, минимум двадесет пъти се е случвало този асансьор да се разваля. Това беше кошмар. Щом асистента ми дойдеше да ме вземе, първите ми думи бяха проверил ли е дали асансьора ни работи, или ще се налага да ме качва по над 40-те стъпала. Няколко пъти сме засичали техниците да го ремонтират, но не сме имали време да ги чакаме, понеже си гоним графика, и сме изкачвали стълбите. В други случаи по цял месец, дори два, асансьорът не само че не работи, но никой не се занимава да го поправи, макар да е залепена бележка, че е в неизправност. Случвало се е да го развалят и деца от квартала, които си го бяха набелязали за игра и най-редовно безконтролно го возеха нагоре-надолу. Но в лошо време беше цяло чудо, ако работи. Този асансьор бе станал нарицателно за лошата достъпност за хората с опорно-двигателни проблеми. Господин Кацарски редовно казваше, че нашето радио съществува, за да може един човек като мен, на когото асансьорът в метрото не работи и така не му позволява да стигне по-лесно до работното си място, да направи това публично достояние и да търси отговорност от институциите. Да де, но диалогът там не беше много градивен, понеже те се смятаха за всесилни и безнаказани, а нас считаха за маловажни.
При студено време снегът се превръщаше в лед и заледяваше всякакви неравности по пътя, превръщайки ги в изключително опасни. Никой не се занимаваше да чисти външните подстъпи и рампи към метрото. Никой не си даваше труд да проверява кои асансьори работят, а в много от случаите външните асансьори спираха. Имаше такива, за които се знаеше, че не работят месеци наред, като те дори бяха в централната част на София. Имаше важни ситуации, в които съм пращал асистент предварително да тества маршрута, който ще минем, за да сме сигурни, че можем да стигнем до крайната си дестинация. В други случаи сме ползвали директен транспорт от дома до местоработата ми, без значение колко пари струва, защото условията са просто непосилни. Ако снежната покривка е повече от пет сантиметра, това ни задължава да вземем директна кола дотам. Ползвахме услугите на една общинска фирма за специализиран транспорт, но тъй като те имаха натоварен график, а и често не можеха да го спазват по различни обективни причини, и ние нямаше как да го ангажираме повече от веднъж седмично, при това понякога само за пътя до работата, не и по обратния маршрут. Веднъж имах и инцидент с такъв специализиран бус. Тогава при един остър завой количката, която не бе сериозно закрепена, се наклони и падна настрани, при което си ударих главата в пода. Това стана толкова бързо, че и асистентът нямаше време да реагира и да я задържи. Заради всичко това предпочитах да се движа с такси. Ако нямаше как да поеме целия път, поне можеше да ни вземе от определено място. Години наред до офиса на радиото не спираше достъпен за мен автобус, а най-близката ми метростанция бе на разстояние от 35 минути ходене пеша. Затова редовно ми се налагаше да ползвам таксита дори и в благоприятно време навън.
Както вече имах случай да кажа, достъпът до сградата, където бе радиото, бе затруднен от няколко много неприятни стъпала. В зимно време се налагаше някои от колегите да метат и да изриват леда долу, за да направят бразда, в която асистентът да ме качи. При такива хлъзгави стъпала могат да станат ужасни неща. Имахме три-четири случая, в които асистентът не можеше да намери стабилна опора за количката върху стъпалото и едва успяваше да я удържи, връщайки я на предишното, за да си поеме дъх и да опита наново. Няма да забравя един случай, в който сутринта влязох при хубаво време в офиса, по обед заваля дъжд, в ранния следобед той премина в сняг. В късния следобед валежът престана, но всичко замръзна и стълбището се бе покрило с дебел слой коварен лед. Асистентът се опита да го измете, да го избута, но замръзването беше много сериозно. Тогава той ми предложи да ме пренесе на гръб, да ме натовари в колата, която ни чакаше и след това да свали количката. Навън таксиметровият шофьор стоеше, а брояча му неуморно отчиташе всяка следваща минута. Накрая асистентът извика шофьора и един от колегите ми и тримата с дружни усилия ме приземиха долу. После се прехвърлих на седалката в таксито, а количката бе сгъната и прибрана в багажника. Не всяко такси позволяваше багажник, побиращ количка, което много ни затрудняваше, но в случая ни бяха пратили по-голям автомобил. Дори да бе направена рампа за достъп до сградата, и нейната употреба щеше да е също толкова опасна, колкото и стълбите. Просто, когато метеорологичните условия са лоши, всяко посещаване на работата е риск и за мен, и за асистента.
Вземайки предвид всичко това, господин Кацарски ме освобождаваше от присъствие в най-суровите седмици на зимите. Проверяващите ни чиновници все някак разбираха, че макар да е столица, София не е подготвена за лошото време, а да не говорим спрямо хората с увреждания.
Имаше и много други пречки, свързани с равностойното ми включване в дейността на радиото. Когато дойдоха най-тежките месеци от Ковид пандемията, беше късмет, че всички можехме да работим и в домашна обстановка и бяхме свикнали с това, за да съумяваме да си правим предаванията, без да посещаваме студиото.
Като се има предвид, че, както вече казах, радиото имаше облекчен режим и ни предлагаше защита, застъпвайки се за нас при нужда, единственото, което можех да правя, за да успокоя своята съвест, когато по независещи от мен причини не съм изпълнителен, е да опитам да контролирам поне зависещото от мен, за да намаля чувството си за безпомощност. Това чувство бе почти непрекъснато, защото Постоянно се застъпват едни с други пречки и все не можеш поне две седмици да се събудиш с ясно съзнание и без напрежения, да отидеш да свършиш, каквото ти е възложено и за което си доказал, че можеш, да се върнеш вкъщи доволен от деня и да не се налага пак да викаш шефа си и да му обясняваш защо не си направил едно или друго. Можеше да се развалят десет неща по пътя ми до работното място, но аз трябваше да имам няколко опции и резервни планове, за да преодолявам пречките.
Когато в много направления си зависим – да имаш нормален живот, да си социално активен, да работиш, да се движиш, ти ежедневно се сблъскваш с бариери, с неразбиране, с липса на отношение, с липса на кадърни хора, на които да се довериш, с липса на чувствителност по твоя проблем. И най-лесно е да насочиш цялата си натрупана негативна емоция към всички причинители на това и да им изкрещиш: „Ах, копелета мръсни, не стига, че съм увреден доживот, а и вие ми затваряте вратите към това да живея нормално, а се правите на съпричастни и защитници на права и т.н. Вървете на майната си!“ Обаче, ако си намериш механизмите, по които да контролираш някаква част от живота си, да си превантивен във всяко нещо, да проверяваш, както проверявам информацията и новините, за което вече разказвах, да се предпазваш непрекъснато от това сам да станеш причина за някой проблем, когато има толкова причинители на проблеми, ти можеш да намалиш чувството на безпомощност до някакъв минимум. А това от своя страна би намалило и гнева и би извело на преден план разбирането, че причините за нередностите не са само в конкретни хора, а в общата среда, която те споделят. Онова, което не е в твоя власт, нямаш възможностите да промениш. Можеш единствено да търсиш своите инструменти за влияние, позволени от закона и от моралните ти принципи. Изпуснеш ли тези механизми, оставиш ли живота си, информираността си, активността си, формирането на мненията и оценките си, графика си, парите си, здравето си, в ръцете на тия „загрижени“ хора, ще последват ужасни неща, които виждам, че се случват на мои приятели и познати с увреждания. Те дотолкова са спрели механизма на контролите на всяко ниво, че са се превърнали в слуги на „съпричастните“ и на техни апологети, на тяхна целева група, която да легитимира ежедневно глупостите, които приказват. И от това тези „съпричастни“ стигат до неизбежния извод, че грешката не е в тях, щом хората с увреждания ги разбират. Съпричастието е дефицит в нашето общество и това има своите причини. Много от хората са свикнали, че с дарения, изпратени с няколко кликвания от своя телефон, или с харесване и коментиране на благотворителни кампании в социалните мрежи, са изпълнили своя обществен дълг. А когато има действителна нужда от това просто да си вършат работата, за да се живее нормално и да има възможно по-малко бариери за хората, които и без тези бариери са в неравностойно положение, дори това не правят. Но с пращането им по дяволите нищо не се постига. Трябва да им се обяснява. Поне аз така го виждам, макар че има много хора, които биха ми опонирали, че колкото и да обясняваш на един глупав човек, той няма да те разбере. И все пак си мисля, че със скандал проблемите се решават краткосрочно. Поправя се някой асансьор, почиства се някое стълбище, създава се достъпна рампа. Но нищо не е системно, дългосрочно, с цялостно разбиране за подобряване на живота. Когато има скандал, проблемът се решава за ситуацията, за да няма медиен шум и да се тушира гражданско недоволство, а не за да се свърши същинска работа.
В такива ситуации правиш това, което ти е във възможностите, дори и то да означава да потърсиш за интервю директора на Метрополитен и да го попиташ защо едно или друго в метрото не е в ред, а същевременно то получава награда от Европейския съюз, че било едно от най-достъпните в Европа за хора с увреждания… Когато на определено ниво можеш да контролираш някаква част от живота си, ти се иска да повлияеш и на други неща. Иска ти се да помогнеш да се разрешат проблеми, които пречат не само на теб, но и на много други като теб, които никога не биха стигнали до това ниво, защото не осъзнават, че могат да повлияят.
Една от важните причини да работя в радиото бе, че в лицето на господин Кацарски знаех, че намирам човек, който е наясно с положението и взима предвид всяко препятствие по пътя ми. Когато имах проблем с некоректен таксиметров шофьор, той инициира дискусия в ефир и отвори въпроса за ефективността на специализирания транспорт. Когато му казах, че асансьорът на метростанцията, която ползвам, не работи, той изпрати писмо до Центъра за градска мобилност и потърси за връзка директора на Метрополитен. Това са неща, които никой директор на медия не би направил за свой служител. А дори и да има такъв, действията му няма да са с настойчивостта и решимостта за битка с институциите докрай.
Нееднократно Кацарски е казвал, че трудностите каляват и само те биха направили пътя на един журналист с увреждане по-лесен нататък, давайки примери и със себе си. Може би в неговия гняв към неработещите институции съм намирал отдушник за собствените си трудности да се справям ежедневно с какво ли не. Трябва да призная, че той е проявявал към мен търпение, което не знам дали аз бих могъл да проявя в неговата ситуация. Да, когато имаше проблем, аз повече задържах емоциите, докато той ги изпускаше навън, но това не е толкова важно в случая. По-важното беше, че в господин Кацарски нямах онзи работодател, който ще пренебрегне всяка пречка и всяко обективно доказателство защо не съм си изпълнил задълженията, а онзи, който ще вникне в ситуацията и ще се опитва да действа за решаването на тези проблеми според силите си. Неслучайно и след сътрудничеството ни в радиото ние работихме в обща група за създаване на технологични решения за подобряване на транспортната достъпност за хората с увреждания в София. Тези каузи са отвъд това дали се разбираме по други принципни въпроси, дали сме в отношения работодател – работник, или сме просто съмишленици. Има неща, които са по-важни от нас като личности. Има неща, изискващи общи усилия. И тъкмо затова работех в радиото, защото се чувствах част от някакво общо усилие, което се стреми да предизвика подобрение. Друг е въпросът колко това усилие се оползотворяваше с времето. Наша важна задача бе да го оползотворяваме възможно най-добре, за да осмисляме тези усилия, а да не натрупваме само умора и разочарования от липсата на промени.
