Крис Григоров.
След като в предишната част разказах за трудностите, породени от моите увреждания, време е да обърна внимание и на още един важен аспект от нашата дейност, а именно онлайн присъствието.
Да си част от медийната среда е сериозна отговорност. Но ако медията е онлайн радио, насочено главно към потребителите на мрежата, а не към традиционните слушатели на традиционното радио, това налага друг стил на работа и съвсем други начини за привличане на публика. Как нещата се случваха при нас?
Онлайн предизвикателството
Всеки път, когато кажех на някого, че ще отида в радиото, защото имам предаване, той ме питаше на коя честота е, за да го хване. В България онлайн радиостанциите нямаха време да станат популярни. Те се появиха, когато радиото започна вече да умира и според проучванията имаше най-малък рейтинг измежду всички останали видове медии. Същевременно настъпваше епоха на визуални технологии и когато една медия искаше да привлече повече аудитории и да има модерен облик, неизбежно търсеше излаз и в интернет, създавайки за това пространство много фото и видео съдържание. Интернет потребителите не бяха от поколението на възрастните, които разчитат на радиоточката и транзистора. Все още аудио подкастите и аудиокнигите не бяха проникнали на наша територия като следствие от световната им популярност.
В такава една особена ситуация се появи онлайн радиото „Брайл FM“. В своите начални години то почти не полагаше никакви усилия да има визуален елемент, което имаше две причини. Първо, в него работеха основно слепи и се слушаше също така най-вече от слепи. И второ, всички там бяхме възпитавани с радиото като институция и правенето на радио не включваше камери, фотоапарати, живи видео включвания и т.н. Ние нито сме разбирали от тези неща, нито сме можели да си ги позволяваме финансово, нито сме имали чисто физическите възможности да ги реализираме. Единствен напълно зрящ в началото при нас бе Анелия Велинова, която обаче имаше доста ангажименти.
Още когато чух радиото за пръв път, го усетих буквално като нещо, което се е приютило в едно определено пространство и не би излязло оттам. Сред необятния интернет, макар и то да бе изцяло онлайн, се губеше в многообразието. Ако нямаш някой незрящ в приятелския си кръг, ако не си свързан с такъв човек, ти трудно би разбрал, че има такова радио, докато си ровиш в мрежата за нещо друго.
Когато работиш в малка медия и си почти неизвестен, това е особено чувство. От една страна, това е публично пространство и ефир, който се записва и записаното остава във времето. Иначе казано, работата си е доста сериозна и не можеш да си позволиш да говориш глупости. От друга страна обаче, ние почти не общуваме със своите слушатели. Има двама-трима, които ни пишат и ни се обаждат постоянно, други няколко, които пък го правят от време на време. Но те са капки в морето. Когато сме организирали празнични или поздравителни програми, в които хората да се включват и поздравяват, интересът към тях е бил доста рехав. Радиото имаше свой сайт, своя страница във Facebook и YouTube канал, но и те бяха доста малко посещавани.
Що се отнася до сайта, той явно още поначало не бе разработен така, както са разработени медийните сайтове у нас. Първоначално си мислех, че причината е в някакви съображения за достъпност за екранни четци за незрящи, но не беше само до това. Проблеми имаше и на ниво разработка, и на ниво поддръжка.
Отговорът на въпроса защо сме онлайн, а не честотно радио, е много прост: Защото е по-евтино. За да добиете представа, ще ви кажа само, че една честота струва около сто хиляди лева, за да бъде открита, след това годишни такси в хиляди, за да я поддържаш, още сто хиляди годишно за авторски права върху музиката, още други хиляди левове за разширяване на излъчване и поддръжка на технологиите, за лицензи, за предаватели и какво ли не. Затова неслучайно днес радиостанциите ни са част от по-големи медийни групи, или са такива с мрежа, развита много отдавна. Да откриеш едно радио е огромен лукс, а в днешно време, когато рекламата в радиото е изключително рехава, само медийните групи могат да си покриват разходите с приход от реклама, защото в договорите си предлагат и опции за излъчване в радиостанциите към медийната група и за тях им се начисляват допълнителни суми. Ако си собственик само на радио, при това ново, за конкретен град и с малък честотен обхват, на теб ти трябва много инвестиция, за да имаш пари за персонал, тонрежисьори, водещи, сървъри, студио и т.н. И кой знае дали в следващите години ще можеш да си възвърнеш тази инвестиция. Преразпределението на медийния пазар у нас и стагнацията в сферата на радиото, както и множеството пречки, създавани пред всеки потенциален доставчик на медийни услуги, са елементи от една безбрежна тема, която тук не е мястото да отварям. Но мисълта ми беше, че онлайн радиото изискваше много по-опростена процедура и много по-малко средства. То е ценно само по себе си, защото не ни бе предоставено на готово. Владислав Кацарски и Димитър Захариев с лична техника и средства стартират това радио. То се излъчва от компютри в техните домове и живите предавания се записват в едно помещение в „Люлин“, където са общежитията на слепите в София. После се мести в „Студентски град“, както вече обясних, а след това сменя още два адреса. Но дори и след първото си преместване, радиото бе финансирано най-вече от неговия директор. Той му плащаше разходите и той бе пряко отговорен за процеса на излъчване.
Но тъжната истина е, че и онлайн радиото, за да е по-развито, за да е в крак с тенденциите и за да е близо до възможно най-много хора, изисква много пари. Ако нямаш пари, принуден си да пишеш писма до разни места, да чукаш на различни врати, да молиш различни хора да ти помагат, за да може нещата да са по-добре. И лошото е, че в тези разговори ти нямаш какво да дадеш в замяна. За добро или лошо, хората с по-големи възможности в България в огромен процент следват правилото, че помагат там, където с по-малко пари ще бъдат достигнати повече хора. Ако на един бизнесмен кажеш, че искаш да ти помогне с голяма сума за радиото, много вероятно е той веднага да те пита колко хора го слушат, има ли висока посещаемост, има ли потенциал той да си рекламира компанията пред хора, които могат да си купят нейна продукция. И ти можеш да отговориш, че все още радиото е ново, тепърва му предстои да се развива и да привлича слушатели и че за да набере скорост, има нужда от финанси. Да, но бизнесменът не иска дълго да е дарител, когато външния облик на медията не му вдъхва нужното доверие. Той няма време да инвестира години с очакването, че ти ще се разраснеш и ще му дадеш възвръщаемост. Това не става, дори и когато той ти е приятел или познат. Той може да ти даде две-три дарения, но тъй като не може да види бърз резултат, понеже парите са потънали, погълнати от безбройните разходи, ти трябва да търсиш и на други места, а същевременно да полагаш усилия да подобряваш качеството на продукцията си и съответно рейтинга. Бизнесменът не се интересува толкова какво предлагаш на слушателите си, а колко хора са обхванати, за да си струва инвестицията. Това може да не е инвестиция с възвръщаемост във финансовия смисъл на думата, а инвестиция за по-качествен живот на една общност, което би било мотив за подкрепа. С други думи, дали си струва позитивния ефект, с който ти искаш да допринесеш, дали твоята кауза е достатъчно увличаща, призната и с потенциал за популяризиране и увеличаване на аудитория. Защото дори едно дарение да не се възприеме като инвестиция, а наистина като безвъзмездна и безрезервна подкрепа, онзи, който я дава, търси дълготрайния ефект. Него го дърпат от много места да помага и той помага там, където резултатите са по-видими и където има по-голям брой засегнати хора. Такава е бизнес логиката. Ти може да си човек с кауза, да се бориш за някакви светли идеали, да помагаш на слепите, на бедните и онеправданите… На които си пожелаеш. Когато ти отидеш при бизнеса, ти по-скоро търсиш съпричастие и благотворителност, отколкото инвестиция и бъдещи бизнес отношения. И по този начин си третиран. Но съпричастието у хората на бизнеса е променлива величина. Малко от тях с постоянство и отношение помагат на едни и същи каузи, запознават се повече какви са те, какъв е обхвата им, как изпълняват целите си и т.н. Ти трябва да им отчиташ резултатите, за да им поискаш още някаква сума, вместо те да дойдат, да видят какво правиш и да те подкрепят по свое усмотрение.
По принцип няма нещо по-логично от това една медия със силно социална насоченост да бъде подпомагана с дарения, субсидия, или по друг начин. Но бяха правени доста опити, които не успяха. Търсеше се вариант да влезе в мрежата на БНР, да получи финансиране като част от мрежа от радиостанции из цяла Европа дори, но това си останаха нереализирани планове. Както веднъж Кацарски с ирония заключи, ползвайки популярната фраза на Илф и Петров, „Спасението на давещите се е дело на самите давещи се.“. Ние трябваше да потърсим начин да привлечем повече хора към нашата идея, после те самите щяха да искат да ни помагат да добиваме по-голяма значимост. А и освен това всяка субсидия разглезва и отървава от отговорност. В един момент радиото имаше десет души, назначени през програми за заетост и получаващи заплатите си от държавата, но напук на логиката, че това ще го направи по-добре позиционирано и по-бизнес ориентирано, ползвайки капацитета на тези хора, то не успя да постигне тази цел, а пари за заплати след края на тези програми нямаше. Така че хората с изтекли договори, за които не се намери нова програма, бяха поставени пред избор или да работят на доброволни начала, след като са свикнали на някакво заплащане, или да си търсят друго работно място и да помагат само когато имат време и желание.
С тези заплати, които взимахме, ние доста често си помагахме за своите си неща. Деляхме счетоводни разходи, купувахме си консумативи за студиото, носехме си храна и я споделяхме с колегите, дори имахме и някаква взаимно-спомагателна система, при която всеки получаваше цялата сума веднъж годишно и после я разпределяше към другите, ползвайки като повод техните рождени дни. До радиото нямаше директен и безплатен достъпен за мен транспорт. Аз пътувах дотам или с общинската фирма „Лозана“ за специализиран транспорт, или с дирекция „Логистика“, които също имаха бусове за колички, или с таксита. И за всички тези начини на предвижване съм си плащал, като даже съм плащал таксита от „Люлин“ до „Студентски град“ и обратно, когато е лошо времето и подстъпите и асансьорите на метрото са били недостъпни. Плащали сме си за повредите в личните компютри, които ползвахме и като служебни. Дори със свои пари сме плащали за неща, които да подобрят качеството на нашите материали, например превод на интервю от чужд език, или търсене на информация в чужд сайт. И никой не е парадирал с това. Да, казвали сме на шефа си, за да го има предвид. Но ако решиш да работиш в това радио, още в началото ти трябва да си с нагласата, че си там, за да даваш повече, отколкото можеш да вземеш. Там си, не заради минималната заплата, а за да допринасяш за каузата повече слепи да са информирани и повече слепи да могат да информират.
Визуалната страна
И така, ние нямахме ресурса, който да ни позволи да имаме сътрудник, занимаващ се активно с нашето онлайн позициониране. Но и като че ли не само този ресурс беше важен. Ръководството на радиото нямаше ясна визия и концепция как това да се случва и в това ни бе сякаш основния проблем.
Много хора ще си кажат, че е нормално слепите да не могат да разработят свой визуален продукт. И в известен смисъл ще имат право. Но не съвсем. Ако знаят на кого да разчитат и какво да поискат от него, те могат да получат задоволителен продукт и после да го поддържат според възможностите си. Господин Кацарски и госпожа Велинова се учеха в движение. В много отношения те някак не можеха да се примирят, че трябва да ползват технологиите на младите и да се приспособяват към тях. Под предлог, че човек си губи времето в социалните мрежи и че там се качват само неща без стойност, господин Кацарски години наред не пожела да опознае работата на тези мрежи и как да управлява профили там. Той познаваше достатъчно хора, които можеха да му обяснят, да му покажат. Но той не искаше да се занимава и отричаше социалните мрежи като какъвто и да било източник на ценна информация и сериозни контакти. Профилът му се поддържаше от Анелия, която качваше неговите статуси. Тя също така споделяше част от публикациите за радиото от неговия профил. Тя разпращаше и съобщения за програмата до отделни слушатели, вместо да се намери механизъм тя да се качва в сайта и да се разпространява оттам веднъж седмично и с бюлетин, или по някакъв друг стандартизиран начин. Та мисълта ми е, че чак в един момент, когато се оказа, че много от нашите гости са в социалните мрежи, там организират събитията си, там понякога представят и творчеството си, там през своите страници биха могли да популяризират радиото, споделяйки снимки от участието си в него, та чак тогава се осъзна реалната полза от тези мрежи и те започнаха по-редовно да влизат в употреба. Не може да ръководиш онлайн медия и да се държиш встрани от онлайн методите за нейното популяризиране. Ако не можеш сам да си платиш за реклама, трябва да знаеш поне основните неща, чрез които сам да достигаш до потенциалните си слушатели чрез достъпните ти онлайн инструменти.
Но ние бяхме повече радио, отколкото онлайн медия. Да, защото бяхме възпитавани от традиционните радиостанции и изпитвахме носталгия към онова, което те са давали на нас. Едновременно с това изпитвахме неприятни чувства от това в какво са се превърнали тези радиостанции днес, как са се комерсиализирали и изпълнили с реклами и т.н. Като говоря за това какво са ни давали, става дума за музика, литература, театър, публицистика, коментарни предавания… Това е една цяла палитра от преживявания. Но на фона на днешния мейнстрийм, това се превръща в демоде, когато остане в един по-затворен, по-капсулиран формат, повече вглъбен, отколкото отворен. Като казвам това, имам предвид, че по-важно е станало какво искаш да кажеш и да се чуе, на какво искаш да дадеш глас и трибуна, отколкото какво искат да чуят другите, какво очакват те, какво ги интересува. Не казвам, че последното трябва да е по-важно, а че търсенето на баланс между двете е онова, което наистина прави медията посредник, едновременно обслужващ интересите на аудиторията и даващ нови и различни перспективи по важните теми за нея с цел тя да се ориентира по-добре в обстановката.
Да, ние бяхме в много по-малка степен онлайн медия и онлайн частта от работата ни беше най-слабо застъпена, а според мен това ни попречи да увеличим капацитета си и съответно това да ни позволи свободата да влагаме още средства и да задвижваме разрастването си. Сайтът ни рядко се обновяваше и доста редовно нещо по него се разваляше. Постоянно ни се казваше, че ще бъде подобрен, но все нещо се счупваше, все се разчиташе на хора, които или не разбират, или не им се занимава, или пък не им се подава точно какво да подобрят, и нещата си кретаха постарому. На няколкото обсъждания, които сме правили, свързани с теми за бъдещето на радиото, аз поставях въпроса, че е нелогично да сме онлайн медия, а по сайта и приложенията за слушане, които имахме, все нещо да се разваля. Постоянно трябваше да се поправят на последващ етап неща, които се бяха нарушили. Преди да се оплакваме, че сайтовете на другите медии са недостъпни, първо нашият трябваше да е добре нареден и да дава пример.
За щастие, в момента сайтът на радиото е сравнително по-добре нареден, отколкото беше през годините на моята работа. Много страдах за сайта, защото той трябваше да е нашата витрина, входът за онези, които нямат време да слушат радиото. Той трябваше да е мястото, което съживява това радио, придава му истинско онлайн лице и презентира неговата инак доста богата продукция.
В един момент в радиото се отвори дискусията трябва ли да вкараме камера и да заснемаме предаванията на видео. Имаше мнения „За“ и „Против“, като и двете страни си имаха основателни доводи. Наличието на видео в една среда кара незрящите в нея да се чувстват донякъде по-уязвими поради факта, че на виждащите много неща им правят впечатление. Като се започне с това в какво помещение се снима, как са подредени работните бюра, кой с какво облекло е, кой какво върши по време на ефир. Когато ефирът е само звуков, всеки има много повече свобода да се движи из помещението. Когато се снима, всичко трябва да е по-статично, защото снимащият или камерата са на едно определено място и целят да включат в кадър определено пространство. Слепият човек, свикнал с рутината си на радиоводещ, донякъде се дразни на наличието на камери. Те превръщат неговия уютен свят, в който той се усеща господар на положението, в по-чужд и наблюдаван от други свят. В такъв един свят слепите имат власт само върху това, което виждащите хора чуват, а то е малка част от общото им възприятие. Наличието на видео в радиото отнема от неговата магия да слушаш водещите и да си ги представяш. Отнема от чара на радиото като информационен канал, ангажиращ само слуха и въображението. Ангажираното и дълго слушане приучва на внимание и вникване в детайла, а въображението те кара да вярваш, че можеш да променяш средата, в която живееш, със собствените си сили. Неща, които трайно липсват на взрените в екрана очи, пред които всичко е наготово и образите се сменят непрекъснато и често в безпорядък.
Но от друга страна, неизбежността обезличи радиото. Хората и особено младите сред тях, ако не са ангажирани да гледат това, което слушат, много рядко са склонни да му обърнат внимание. Те спринтират върху повърхността и не се спират дълго на място, за да влязат в дълбочина. Техният живот е ежедневно свързан с екраните на мобилните устройства. Те вече са изменили своя мисловен код, колкото и да не им се иска на останалите. Аудио подкастите имаха свой кратък пик, но дори и много от тях, които поискаха разрастване и самоиздръжка, се озоваха и в платформите за видео. Видео съдържанието е стотици пъти по-посетено от звуковото. Цели индустрии в мрежите се захранват от стрийминги с видео, от клипове и визуализации. И така се оказва, че радиото води неравна битка с този подчинен на визуалното технологичен свят.
Как да не убием словото
Тук ще прекъсна мисълта си за едно голямо, но важно отклонение. Има едно мнение, което само по себе си е вярно, но ако живееш само с него, то е и ограничаващо. Става дума за мнението, че цялата тази визуализация, цялото това изяждане на словото от образите, лишава човек от богатства, привиква сетивата му към лесно смилаемото, дърпа го назад, а не го движи напред. Това е абсолютно вярно и аз се съгласявам. Ала в същото време всяко нещо има някаква цена. Ако искаш да прокараш нещо, от което хората бягат, което хората съзнателно отстраняват, най-вече защото не го разбират, ти си този, който трябва да потърсиш пътя към тях. За съжаление, малко хора са склонни да се пречупят. Малко хора са склонни да слязат на нивото на затъпелите млади хора и да опитат да им влязат в езика, в живота. Да не гледат на тях като другото поколение, което ги презира и мрази заради това, което са. Защото това друго поколение има именно този проблем, че самото то презира и нагрубява, самото то има нетърпимост към старите, а в техните очи и усти вижда същото отношение. То не се учи от по-възрастните, защото и те самите не се учат от него и го наблюдават от висотата на своето старшинство. Отговорност на по-опитния е да се сниши, да пренебрегне крепостта от разбиранията си, в която се е окопал, да преглътне цялата си критика към младите и да слезе при тях. Младите няма да поискат да се въздигнат сами. Освен това, въздигането няма да стане, като ги засипеш със своята житейска философия, внушавайки им я като единствено правилна, или като много по-смислена от тяхната по подразбиране. В голямата си част хората на новото технологично време нямат възпитанието, нямат сетивата, нямат устоите, на които да стъпят. И затова си има причини, много от които са в по-големите около тях, в родителите им и в онова, което виждат и на което подражават на улицата и в онлайн средата. Не можеш да очакваш от тях друго, не можеш да ги обвиняваш и да им търсиш сметка, а после да искаш от тях това да ги въздигне така, както едно време се е случвало с теб.
Една от любимите теми в нашето радио бе опростачването на нацията. Тя по особен начин се промъкваше на много нива в нашите дискусии. Според мен това директно адресиране към определени хора с негативен оттенък, това говорене за тях, което често бива възприето като морализаторстване и недоволстване, не се приемаше добре. И тук веднага се появява въпросът: А какво да направим? Да превърнем предаванията си в кич и забавление? Да ги превърнем в това, което е навсякъде около нас! Нали все някой трябва да вдига нивото? Нали трябва простотията да си има алтернатива? Тук аз отговарям така: Когато простотията е възприета за норма, а ти искаш да си алтернативен на простотията, ти излизаш от нормата и оставаш автоматично неразбран, макар и с усещането, че си се съхранил. Ако пък влезеш в нормата, ти ставаш част от простотията и се чувстваш омърсен и принизен. И след като тази норма не ти харесва и искаш да се бориш с нея, без това да ти налага да я спазваш, изходът е да се абстрахираш от негативните си чувства, да общуваш повече с хората извън кръга на комфорта си и да си по-възприемчив към техните странности и глупости. С риск да генерализирам, ще кажа, че за нас, слепите, е много трудно да се чувстваме добре в общество, отнасящо се със съжаление, пренебрежение, или неразбиране към нашата слепота. Това лесно може да ни направи вечно недоволни. Вечно недоволните може да наричат себе си бунтари, но да не съзнават как стават мърморковци, повтарящи едно и също всеки ден и отнасящи се с подозрение към всяко ново нещо. Когато един слушател усети това, когато усети, че след слушане на някое предаване повече се е натоварил, отколкото разтоварил, той не би слушал пак същото предаване, освен ако то не го информира за нещо много важно за него.
Понякога голям проблем на по-интелигентните и по-дълго живели хора е, че те остават твърде силно привързани към своето минало и ценностите, които то носи. Тази тяхна привързаност им пречи да търсят общия език с онези, които от бебета живеят в една променена среда. Те си казват: „Да, ние сме по-консервативни, ние не правим нещата по модерния начин като другите, ние сме различни, но ако някой ни открие и ни хареса, сме си изпълнили задачата“. Уви, задачата за мен не беше да стоиш в ъгъла и да чакаш някой да те открие. Задачата беше да се търси балансиран подход, при който онлайн радиото да не противопоставя думите Онлайн и Радио като Новото и Старото, като безстойностното и стойностното. Иначе казано, да създава стойностна продукция, но и да се презентира, да следва определени тенденции, утвърдени като успешни, да има някакъв работещ план, който да влага усилия и да изисква резултати. И когато очакваните резултати са нереалистични спрямо реалните, или да се намалят очакванията, или да се увеличат вложените усилия. За съжаление, нещата там ставаха хаотично и нелогично, имаше доста проблеми от най-различно естество. Да, някои от проблемите бяха поради липса на пари. Но повечето бяха в липсата на строга организация и следване на определен план за развитие. Много хора биха казали, че е лесно да коментирам това отстрани и като служител, след като не съм усетил голямата отговорност, която имат ръководителите. Може и така да е. Много от опита, който ви разказвам, не можех още тогава да го обобщя по този начин.
Резултатите
Когато човек работи в медия и е пряко ангажиран с отразяването, той вижда ежедневно резултатите от своята работа. Те са два вида. Едните са завършените продукти на неговия труд, а другите са реакциите и отражението върху обществената среда, до които тези материали водят. Ако няма никакви реакции от никого, започваш да губиш смисъла. Смисълът да си в медия не е да се показваш всеки ден и да си чуваш името. Не е да си винаги в устите и очите на хората и те да те обграждат с внимание. Смисълът е продукцията ти да се чете, слуша, обсъжда, да води до някакви последици, до някакви промени, до някакви коментари, пък били те и най-жлъчните. Не ти си важен, а дали материалът има принос, или е поредното писание, което се губи в потока. Ако никой не реагира, все едно си пишеш нещо за себе си, самоцелно и за удоволствие, а не за да информираш, да даваш гласност, да ангажираш. В продължение на повече от година аз бях натоварен с отговорността да извеждам в статии всички по-важни интервюта, правени в радиото. Това ми създаваше удоволствие, защото придаваше до известна степен завършеност на тези разговори, извличаше есенцията от тях, запаметяваше я в писмена форма за бъдещите поколения. Приемах това преписване като учебна практика, която би развила усета ми по-нататък да правя сам интервютата така, че в писмен вид да изглеждат още по-добре от тези, които се правеха. Преписвах и собствените си интервюта, търсейки грешки сам на себе си и работейки самостоятелно върху отстраняването им. В тази част от работата ми много рядко съм получавал обратна връзка от нашия директор. Но по-лошото беше, че когато един ден отворих сайта, за да намеря свое интервю там, го нямаше. Все едно никога не е правено, все едно не е част от нашата обща история. Нямаше го на запис, но го нямаше и на текст. Исках да го пратя на мой приятел, за да му покажа какво правя в радиото, като някакъв пример за моя работа като журналист, който ме задоволява. Да, аз водех и „Отзвук“, но то говореше за чужди медийни публикации. А тук ставаше въпрос за нещо, в което съм вложил най-доброто от себе си. И като видях с колко месеца назад нищо не беше публикувано, ме обхвана едно особено чувство на безвремие. Опитайте да препишете едно цяло едночасово интервю, след това да го редактирате и да го пригодите за излизане във вестник. Дори и да сте най-бързите писачи, дори и само това да правите, ще ви отнеме почти цял работен ден. Поне на мен ми отнемаше, защото много държах на структурата, правописа, граматиката, а също и на проверката на някои от нещата, изказвани вътре. А сега си представете да имате трийсет такива интервюта, които изобщо не са публикувани на мястото, за което са били писани, и всичко това, защото сте имали сляпо доверие, че след като и бездруго няма кой знае какво желание за такъв тип работа, това нещо ще се използва, ще се пуска, за да генерира съдържание в мрежите и да разширява нашата публика. Нямах представа на какво се дължи липсата на такова нещо, при положение, че това е един готов актив, едни вече завършени текстове, които биха отнели минимално време за качване и споделяне с последователите на радиото. И всичко това, на фона на все по-големите очаквания за реакции към радиото, за развитие и т.н. Може някои да мислят, че това е бил някакъв изцяло личен мотив, но тук въпросът беше принципен, защото тези интервюта не бяха само мои, даже моите бяха малък процент сред тях. Те бяха нещо, за което се бяхме грижили заедно. Може аз да съм намерил контакта, може да съм организирал идването на госта или да съм водил кореспонденцията с него, може аз да съм издирил кой би могъл да изложи най-компетентно мнение по дадена тема и като следствие от това друг колега да го е интервюирал. Това е обща работа. Ако медията е моя и аз съм възложил на някого, от когото после търся лична отговорност, може да се каже, че е лично. Но ние правехме нещо, от което не се печели, а в което само се влагат общи усилия. А и не се движехме толкова по актуалното от деня и седмицата, а от теми от наш общ интерес и от неща, чрез които да инициираме промени. Нашите теми бяха предварително съгласувани и медията се стремеше към това да бъде наша обща кауза. Казаха ми, че статиите са важни за архива. Но аз не си представях да попълвам някакъв архив, до който да няма достъп никой. Нито аз, нито слушателите. Иначе казано, когато и да поисках да споделя в писмен вид някое интервю, правено от мен или мой колега, през своите канали в социалните мрежи, не можех да го направя, защото него просто го няма. И ако не си пазех архив в компютъра, нямаше и да мога да си припомня по какви интервюта сме работили. От онлайн гледна точка, все едно бяхме заседнали в някакви подводни рифове и се бяхме закотвили там до някоя далечна приливна вълна. Ако бях влязъл в този екип просто като незаинтересован, като някой, на когото не му пука и работи, каквото му възложат, без да има отношение, сигурно нямаше да ми направи такова впечатление. Но усещането, че съм част от нещо, което е зациклило, а претендира да е развиваща се онлайн медия, много ме демотивира. В един момент аз просто спрях да преработвам каквото и да било. Спрях да възприемам, че амбициите отговарят на възможностите. Спрях да възприемам радиото като пълноценен участник в онлайн комуникацията. Спрях да мисля, че проблемът е само в информатиците. Проблемът си беше във всички нас, че наред с радиото, от което поне разбирахме донякъде, ние правим и нещо друго, от което нищо не разбираме. Следователно е най-добре всеки да се съсредоточи в това, в което е най-силен и да прави само него. Може би от самото начало трябваше да е така, вместо всеки да се стреми да помогне за всяко нещо. Както вече обяснявах в предишни части, когато правех предаване, понякога сам го смесвах. Но не защото така ми е задавано, а защото съм искал да се върши по-голям обем от работа. Искало ми се е, както и на нашия директор, и аз, и другите да се ограмотяваме с максимално много неща от процеса по правене на радио. Но още отначало ние пропускахме най-водещата линия, свързана с онлайн позиционирането. И това не беше от скромност, нито от представата, че нямаме какво да предложим на посетителите на сайта. Това явно си беше от невъзможността да приемем това пространство за място, където ни е комфортно да работим. В това пространство напълно незрящите винаги се нуждаят някой друг да потвърди мнението им кое как изглежда и дали е визуализирано. Иска се да снимаш гостите, да работиш по дизайн на постове за социалните мрежи, по форматиране на статиите вътре в сайта, по поддръжката на всичко, което си заложил да го има и да се актуализира редовно. А за тези неща все не оставаше време, все не бяха домислени и доправени. Ние бяхме в парадокс хем да твърдим, че техническата работа не е за нас, а за хора, които я разбират и за нея са учили с години, хем да не можем да въведем елементарни правила за поддръжка и оптимизация и да ги поставяме като условия на всеки, отговарящ за тази част от работата. Правили сме прекрасни предавания, а вместо те да са ни визитката, вместо те да ни показват успехите на всеки, който влезе и разгледа набързо какво правим, стоят в нечии архиви, а в сайта за пореден път нещо не е наред и някой е виновен.
Ето една от най-важните причини да искам да създам свой сайт, когато прекратихме работата ми в радиото. Исках да видя толкова ли е трудно човек да поддържа сайт, а също и да се уверя как се променят нещата, когато цялата отговорност е в теб и е въпрос на това да следиш процесите и да разчиташ на професионалисти за мнения, без да се засягаш от какъвто и да е негативен коментар. Видях, че не е толкова трудно. Всеки, който влезе в блога на сайта ми, може лесно да разгърне и да установи всички усилия, стоящи зад него. Да, когато са индивидуални, а не групови, удоволствието не е толкова силно, тъй като не е споделено. Но отговорността е лична и за всяка грешка, за всяко недоразумение, се знае кой носи отговорност и от кого зависи да бъде поправена. Ако някой има проблем, свързва се с мен и го решаваме. А при споделената отговорност в радиото, където Кацарски ни е приел като приятели, за да му помагаме да развива този проект, ние често сме раздвоени да изискваме ли от шефа си да променя едно или друго, или да не му се бъркаме. Да спорим ли с него с риск да го засегнем и настроим срещу себе си, или да го следваме без възражения и без интерес накъде върви всичко. Той пък се чуди да ни наложи ли да променим нещо, или да разчита на нашата инициативност сами да се сетим, или да го предложим ние. Така човек да не знае в един момент коя лоялност му е по-важна – към началника му, или към неговия проект, когато за двата случая имаме и две съвсем различни мнения какво трябва да се направи. Например, може да смятаме, че задължително отговорник за публикуването на информация в социалните мрежи не бива да е асистента на директора, но поради това, че му е най-доверен човек и партньорка в живота, да не бихме и посмели да предложим друг вариант. Това е само един пример, но има и много други. Когато избраната от теб професия се е сляла с личния ти живот, ти не можеш да отличиш кога те удрят на лична основа и кога – на професионална. А когато си свикнал хората по-често да застават срещу теб, а имаш нужда от следовници и съмишленици, е много трудно хем да ги караш да се усещат свободни, хем да искаш от тях работна дисциплина и респект.
И така, радиото, макар да имаше интерес да излезе от аудиторията на слепите, не можа докрай да се адаптира към всички технологични предизвикателства. Знам, че в тази тема засегнах и много други, които оставих недовършени. Така че ще продължа тези теми и в следващите статии от поредицата.
