Крис Григоров.
При престоя ми в радио „Брайл FM“ имах много и интересни преживявания, свързани с осмислянето на журналистиката като средство за информиране и формиране на обществено мнение. След като в предната част наблегнах повече на „позиционирането на медията в социалния мир“, както Кацарски обичаше да казва, в тази част ще наблегна на една друга важна страна от нашата работа. Тъй като въпросът с журналистиката е доста сложен, ще продължа с тази тема в паралелно излизащата поредица „Какво е да си незрящ журналист“, където говоря за някои общи неща, научени както в радиото, така и преди и след него. Но в следващите финални части ми се иска да поговоря малко повече за отношението ни към господин Кацарски и към радиото и доколко всички тези усилия, които полагахме, успяваха да доведат до реални резултати.
Тъй като в следващите редове ще говоря и някои по-остри неща, искам предварително да предупредя, че причината да ги кажа не е нито за да обиждам човека и журналист Владислав Кацарски, нито да компенсирам някакви реваншистки чувства от това, че вече не работя в радиото, или да се оплаквам от някого там. Останал съм с топло чувство към всички, защото все пак достатъчно дълго сме трупали общи преживявания и сме вървели заедно по пътя. В последните си месеци там аз почувствах, че ние с господин Кацарски неизбежно се отдалечаваме и причините това да се случва са и в двама ни. Отношенията имат своята двустранност и винаги, когато се развалят, всяка страна носи своя дял от отговорността.
Може би това, което предстои да напиша, ще е неприятно за господин Кацарски. Но аз не го пиша като негов враг или зложелател. Не го пиша под емоционално въздействие и необмислено, а е достигнато с много вътрешни борби и опити сам за себе си да си изясня ситуацията. Когато прекратихме отношения, аз му обещах, че няма да изнасям неща, които да го злепоставят и няма да се конфронтирам с него, което бих се надявал да важи и от негова страна към мен. Да, може някои от думите тук той да прочете, че го злепоставям, но това не ми е водещ мотив и цел. В едни отношения, които толкова прераснаха с времето, нормално е да има разочарования, но не е нужно да ангажираме аудиторията с тях. Затова ще говоря за неща, които бяха видими и за нас като екип, и за слушателите. Неща, на които преди нямах опитността да реагирам по най-добрия начин и да обясня. Но неща, без които разказът ми за престоя ми в радиото няма завършеност.
Между журналистиката и пристрастията
Още в първата част от този разказ споменах, че радио „Брайл FM“ по особен начин съчетаваше в себе си отношението към радиото, което са имали хората преди десетки години, и съвременните технологии за излъчване в интернет. Всъщност господин Кацарски е разказвал неведнъж на всички нас за престоите си в честотни радиостанции и работата в тях, за несъгласията си към медийната им политика и ограниченията, в които са го вкарвали. Изглежда, че разделите му с всяка от тези медии в миналото не са били свързани с хубави преживявания. . У него е назрявала идея за радио, което сам да организира и управлява и което да се излъчва в интернет, където свободата на изразяване е най-голяма. Тази идея е минала през обучение на работа с поддържащи излъчването софтуери, през преки наблюдения на Димитър Захариев и Иван Иванов в тяхното онлайн присъствие, през познанството му с Филип Горанов и Ивелин Богомилов и наученото от тях, през обучението на слепи деца за работа в радио, което довежда до няколко кратко просъществували такива онлайн радиостанции. Но за мен най-силният мотив, който е водил господин Кацарски към това да бъде директор и основен говорител на това радио, е желанието му то да стане трибуна на слепите хора, в която те да реагират като, ако мога да си позволя тази формулировка, институционализирана опозиция срещу ръководствата на всички свои организации, а на по-следващ етап и срещу всички управници в сферата на социалната политика, здравеопазването и приобщаващото образование. Той бе натрупал много гняв и разочарование от почти всички тях. Особено в първата си година, радиото поддържаше според мен силно реакционна реторика на присъди, квалификации и солен хумор. Повече или по-малко това се случваше и в следващите години. Всички знаехме, че господин Кацарски, поради своя по-труден характер, за който и сам си е признавал, не е успял трайно да се впише в нито една от организациите за слепи, защото винаги е бил бунтар и е давал воля на силните емоции и язвителните думи. Не е имал така необходимото за всеки водач чувство за мярка и такт, с които да изглажда недоволствата, да води преговори и да търси баланса в отношенията, пазейки същевременно достатъчно твърдостта и принципността на позициите си и респекта в очите на околните. Не бих могъл да коментирам неговите някогашни истории в тези организации, тъй като това не е моята тема, а и не съм бил техен свидетел. Но мога със сигурност да кажа, че цялото това наслоявано недоволство, цялото това натрупано несъгласие, сега търсеше пространство да се изяви. Пространство, което в тези организации явно не е могъл да си спечели. Сега той можеше не просто да говори срещу Васил Долапчиев, дълговечният председател на Съюза на слепите в България и негов бивш началник, но и да го предизвиква публично да дава обяснения за действията си, тъй като няма друга заинтересована медия или общност от слепи, която да прави това, осмелявайки се да поразклаща комфортното му управление на организацията. Но господин Долапчиев явно добре познаваше слабостите на Кацарски и бидейки сладкодумен оратор и съюзен тактик, не му оставаше длъжен. Ако в тези разговори Долапчиев се компрометираше понякога, то бе не за да настрои слушателите срещу себе си, а за да подразни Кацарски, показвайки му как за разлика от него е обигран, опитен и приспособим водач. А на господин Кацарски му бе трудно да не се поддава на провокациите. Помня, че когато казах на Кацарски, че интервюто му с Долапчиев е много слабо и според мен не се е справил с него, той не ми проговори една седмица, а после на оперативка ми отдели половин час, за да ми обясни, че моята оценка не го интересува и че не съм аз човекът, който ще му казва дали се е справил или не. Когато по-късно направих друго интервю с Долапчиев, амбицията ми беше да покажа на Кацарски, че за такъв разговор се изисква повече подготовка. А и моята позиция спрямо Долапчиев е била необвързана с лични преживявания. Никога животът не ни е противопоставял кардинално и Никога не съм го познавал отблизо, нито той мен, за да си знаем слабите страни и да се налага да се удряме по тях. Да, не бях доволен и от своето интервю, но каквато и оценка да бях получил чисто колегиално, а не като работник от работодателя си, щях да я приема без особено вълнение.
Истината е, че Кацарски се респектира от Долапчиев и от способността му да говори увличащо и със самочувствие на човек, който е с много обиколки пред останалите. Той беше единствения му враг, който уважаваше и който в крайна сметка надживя останалите. Един след друг починаха много от другите ръководители на организации, за които Кацарски често се изказваше силно критично. Един след друг си отидоха Михаил Кърлин, несменяем председател на потребителната кооперация на слепите, Спас Карафезов, също несменяем председател на читалището на слепите, Асен Алтънов, който ръководеше вече три мандата районната организация на Съюза на слепите в София. Почина дори и Иван Доброволов, шеф на „бгасист“ и част от фондация „Хоризонти“ и Националното читалище на слепите, спрямо когото Кацарски също имаше критични коментари. Но с преселването на тези хора в отвъдното проблемите на слепите в тяхната способност да излъчват добри управници за своите организации, или поне да контролират онези, които по един или друг начин наследяват старите, не се разрешиха отведнъж. Кацарски все пак беше разбрал, че и настъпващата следваща генерация от слепи в лицето на хора като Хюсеин Исмаил, Иван Янев и други, не носи в себе си толкова забележимо желание за промени. От трибуната на радиото той говореше много и срещу тях, но сам разбираше, че проблемът не е единствено в ръководителите на организации на и за слепи, а в процесите, които бетонират тези лидери на техните позиции. Проблемът, че управниците са такива, каквито са, се състои в механизмите на тяхното издигане, избиране, утвърждаване. Състои се в отношения и манталитет, проявени от членовете, след като те се нагодят спрямо този ръководител и видят своите изгоди от това да го следват-. Ясно е, че когато овчарят и стадото се познават и погаждат добре, нямат нужда от преразпределение на ролите в своя така удобно застоял и предвидим живот.
На мен все ми се струваше, че по-важно не е да се говори за крадците, а за ограбените, при това да не им се говори като с ограбени, а като с хора, в чиито ръце е собствената им съдба. Да се влезе в живота на хората и да се опитаме да им повлияваме да не възпроизвеждат модели, които ги мачкат и им отнемат достойнството. И винаги съм вярвал, че това достигане до хората става през позитивни послания, послания за проява на повече съпричастие, изслушване и разбиране на другата страна, за диалог и т.н. А не да насъскваме хората едни срещу други. Насъскването принизява диалога, което е само в услуга на тези, срещу които го правим, защото ни насочва вниманието към следствията, а не в причините. При реваншисткото говорене винаги има някой, против когото говори, ръмжи недоволно, размахва пръст и сочи едни или други. Това е кал, която омърсява и този, който я хвърля, и онези, които го приканват да продължава. Когато им кажеш да са малко по-умерени, да не се фрустрират твърде много и да не се превръщат в намръщени недоволници, тези реваншисти ти отвръщат, че ти си примиренчески настроен, че позволяваш да те мачкат другите, че си безразличен към проблеми, които трябва силно и лично да те интересуват, че толерираш некадърността на всякакви ръководители и дори си готов да влизаш в диалог с тях и да ядеш и пиеш на една маса с тях, вместо да им кажеш в очите какви изедници и нещастници са. Но това разбиране според мен по-скоро опростява сложното, свеждайки го до принципа „Ако не си с мен, си против мен.“ Да, няма нужда да им се кланяш и подмазваш, но и не смятам, че така, докато чуват обиди по свой адрес, те ще израснат над своето равнище, ще съзреят за грешките си, ще повишат нивото си на работа. По-скоро това ще ги консолидира по-плътно, ще им даде задоволство, че ги мразиш, но не можеш да ги бутнеш, и ще ги накара да се усетят безнаказано свободни да проявяват наглостта си, запазвайки удобните си председателски кресла. Просто това е омагьосаният кръг, в който живеем и изобщо в България, кръг, в който псуваме политиците и пак си ги преизбираме, негласувайки за по-качествени хора. И понеже те виждат, че нямаме изисквания към тях, а само ги насоляваме, се примиряват да са боксови круши и поддържат негативното реноме, което вече са си изградили в очите на народа или членската си маса. А организациите за слепи, също както и всички съсловни организации, са умалени модели на държавата – с управниците и членовете си и с техните взаимоотношения, с всички пороци, които виждаме и в политиката. Затова по-рано в тази история имах повод да кажа, че няма защо да приписваме всички грехове на Съюза на слепите, когато нито една от другите сродни организации, наследени от миналото, не е много по-напред.
Та и мен господин Кацарски смяташе за примиренец. Имаше едно такова впечатление за мен, което донякъде и той споделяше, че поради факта, че съм живял в сигурна среда и съм получавал много повече неща наготово, съм винаги в позицията да не се противопоставям крайно на всеки, от когото бих могъл да имам полза. Че като човек, обграден от внимание, грижа и любов, ще съм с по-умерена позиция, отколкото би била по-радикалната позиция на човек, принуден много по-често да се преборва сам за всяко нещо, без да е имал онзи гръб, на който да се облегне и комуто да разчита. Този, на когото отрано се е наложило да е самостоятелен, много по-трудно приема некадърните управници, защото счита, че има голям дисбаланс между него, който се е борил за всеки малък успех, и тях, които незаслужено са облагодетелствани. Тази теория може и да имаше известни основания. Но няма как да я потвърдя. Знам само, че всяко управление е в известен смисъл позволено, а управляваните не просто са държани в неведение какво се случва, но и те самите не са проявявали интерес и не са ползвали достъпните си инструменти за влияние.
Да, в огромна част от случаите, в които Кацарски обвиняваше представителите на ръководствата на организации на слепите, той имаше право. Като един своеобразен Алеко Константинов, чийто девиз казва: „по-добре да бъдеш недоволен човек, отколкото доволна свиня.“ Въпросните хора, оставени да живеят дълго в комфорта на безкритичен прием и дори в среда на повсеместна сервилност и клиентелизъм, бяха превърнали целия организационен процес в тромав и абсолютно предрешен. Не мога да кажа дали са по-виновни председателите, или е било нещо, което са търсили всички поради взаимната си изгода. Но със сигурност ръководителите са можели да избегнат някои нежелани последствия и носят отговорност затова, че са се възползвали от слабостите на тези, които управляват. И там, както и на държавно ниво, да поискаш властта не се възприема еднозначно с това да дадеш принос.
При работата си в радиото имах възможност да присъствам на няколко събрания на такива организации и да ги отразявам. Почти винаги изходът им е предварително ясен. Хората до такава степен са припознали организациите си най-вече като източник на блага, права и привилегии, че отучването от консуматорската нагласа би било изключително трудно. В този смисъл, всеки ръководител, който очертава като основна своя политика да осигурява тези блага, права и привилегии, без обаче в замяна да иска от хората много отговорности, да се трудят и да отстояват и заслужават всяко извоювано право, получава неизменна подкрепа. А всяка власт, която се задържа повечко време, успява да се възпроизвежда, да награждава лоялните и да отстранява непослушните, с което да се съхранява. Ако е достатъчно далновидна, тя успява също и да се презастрахова, като прехвърля всичките си грехове на тези, които управлява, и като казва, че принципно не подкрепя консуматорски политики и ясно го заявява, но подмолно да продължи да извлича дивиденти от тях. Тези процеси се виждат и на ниво национална политика. Именно затова имах предвид.
Та господин Кацарски в голяма степен имаше основания за своите обвинения. Но за съжаление, той имаше склонността да губи границата между пристрастията и обективността. Ще се върна на мисълта си, но преди това ми се Иска по-подробно да се спра на този въпрос, защото той не е лек за разплитане.
Обективното като невъзможност
За мен няма стопроцентово определение „Обективна журналистика“. Има стремеж към обективност, който би следвало да е в етиката на всеки журналист. Но ние сме хора, а журналистиката е пак нещо, което се прави от едни хора за други. И заради това, че сме хора, ние се влияем от своите субективни възгледи, идеи, предпочитания, мнения, а в нашата малка среда, и от взаимоотношения понякога. Да, защото нерядко журналистите познават много от важните фигури в държавата, комуникират с тях и дори понякога зависят от благоволението на някои от тях. Влияем се, когато избираме темите и гостите, когато подготвяме въпросите си, когато разказваме на аудиторията за дадено събитие или процес. Самата ни по-редовна публика ни следва, защото по-често е предварително съгласна с нас, а не за да чуе алтернативно мнение. Навлизането надълбоко в дадена тематика неизбежно ни води до заемане на позиции и формиране на мнение, подкрепено с повече информираност от тази, която би могъл да има който и да е в публиката, освен ако сам не е задълбал в областта. Качествените журналисти слушат, четат и премислят стотици часове разни неща, за да ги отразят в есенция понякога в рамките на няколко часа или минути. Зад всяко сериозно разследване има месеци работа, зад всяко добро интервю стои дълбоко проучване. И да, ако един журналист има свои позиции и те повлияват на стила му на работа, той винаги може да каже, че те са плод на неговото дълбоко познаване на проблемите. Но ако той позволи тези позиции да се пренесат на всички нива в неговата работа, ако си позволи да бъде твърде щадящ към едни и твърде настъпателен към други, воден от своя импулс, това вече е сигнал, че губи контрола.
Стремежът към обективност изнася на преден план фактите и изтегля на по-заден план интерпретацията им. Но проблемът с фактите и интерпретациите е изключително сложен, защото подборът на факти и начина им на поднасяне е една своеобразна интерпретация, а добре конструираната интерпретация пък от своя страна може да обезсили факта като действително отразяващ реалността и да му намери факти с обратен смисъл. В този ред на мисли, самата обективност като крайна форма на неутралитет към голите факти е нещо напълно невъзможно. Затова наистина зависи какъв жанр журналистика правиш и можеш ли ясно да разграничиш едно от друго.
ОЩе от своето създаване, нашето радио поставяше темите за обсъждане на масата и даваше думата на всеки, който може и иска да каже нещо по тях. Гледана отстрани, свободата на всяко обсъждане ми изглеждаше нещо примамливо. Но отвътре погледнато, трябваше да определим ние дискусионен клуб с гости ли сме, или отговорна към информацията медия. И ако сме и двете, кога едното е на преден план и кога – другото. Когато твърде много пречупваме представянето на даден проблем през собствените си истории, не рискуваме ли да изгубим границата между нас самите и проблема като нещо, засягащо определена част от обществото? Да, ние преживяваме един проблем, но с това, че сме потърпевши от него, автоматично заемаме позицията на недоволните, които се оплакват или са готови да се скарат с тези, които според нас са виновни за въпросните проблеми. Това ни вкарва в един нездравословен и отвъд журналистически диалог. В предишните части говорих, че именно ние най-добре бихме могли да отразим дадени теми, защото ги разбираме в по-голяма дълбочина. Но не рискуваме ли, ако се поддаваме на пристрастията си, да изгубим височина, да жертваме журналистически авторитет и тежест? Да, ние няма да ги изгубим в очите на тези, които ни харесват, но как бихме могли да носим информационния характер, когато в по-честите случаи същественото при нас се състои в коментара. До степен, че трябваше да направим предаване със заглавие „Без коментар“. Всъщност ние съвсем изгубвахме границите между жанровете, а това е нещо изключително порочно. Често, когато се представяше нова информация, ние го превръщахме на нещо средно между представяне на новина, коментар и анализ. Това особено силно го усетих, когато започнах да съставям текстове по онова, което сме представили в нашата програма. Имаше случаи, в които дискусиите ни са били толкова размити и непоследователни, че за мен беше трудно да извлека същественото в тях и да го оформя като някакъв материал. И дори и да успеех, този материал нямаше подобен на себе си, не попадаше в нито един познат жанр. Кацарски доста не харесваше интервюто като форма. И наистина, той провеждаше голяма част от своите интервюта като обикновени разговори със своите гости. Говореше с тях на „ти“, разказваше им случки от личния си живот, лишавайки се по този начин от информативната част, с която гостът можеше в по-голяма степен да допринесе за слушателите, стига да е добре направляван посредством въпросите. Просто нашият директор така разбираше журналистиката. може би искаше по този начин тя да е максимално близка до публиката. Но ако публиката е очаквала да се даде повече пространство на госта, е оставала по-скоро разочарована. Първоначално бях доста затруднен как да изготвям тези интервюта в писмен вид. Правех ги по-кратки, съкращавайки някои от въпросите, които ми се струваше, че излизат от основната тема. Но Кацарски каза, че така все едно цензурираме гостите си и ми възложи да изваждам целите текстове. И аз пак не ги вадех целите, защото в по-честите случаи трябваше да скъсявам и съкращавам думите на водещия, за да придобият вид на въпрос към госта. Може би най-добре му се получаваха на Кацарски онези интервюта, които правеше с хора, напълно непознати за него, занимаващи се с неща отвъд неговото знание. Така той наистина се превръщаше в обикновения слушател, за когото иначе работеше, и питаше, за да си изяснява, да попълва картината си за този човек. Макар че, също както би направил и обикновения слушател, най-редовно му забравяше или объркваше името. Но ако ставаше дума за човек от театралната или литературната сфера, за журналист, или за представител на организациите за хора с увреждания, той си говореше с него съвсем без никаква структура, разчитайки почти изцяло на това как ще потръгне разговора. Признавам, че покрай него и аз прихващах от този маниер и го използвах.
Хари Хараламбов беше част от екипа, но същевременно не бе типичният журналист. Кацарски правеше с него нещо като интервюта по дадени теми, в които му задаваше въпроси по различни правни казуси и такива, свързани със социалните политики, и той говореше за тях. Останалите в студиото реагирахме на думите му и взимахме участие в разговора, като понякога се въвличахме и в дебат. Именно затова говорех, когато казвам, че нашият формат много ми наподобяваше дискусионен клуб, в който ние сме повече дискутиращи, отколкото журналисти. Имаше няколко наши по-редовни слушатели като Ники Тодоров и Живка Павлова, които по някои теми се солидаризираха с изразените позиции и искаха също да се изкажат. Те се обаждаха на ефирния телефон и вземаха думата, но разговорите с тях ставаха толкова дълги, а честотата на включванията им в един момент бе толкова голяма, че те някак бяха се превърнали също в част от този дискусионен клуб. Кацарски понякога държеше на това да подготвям статии за включванията на Ники Тодоров, който бе определян като приятел на радиото.
За щастие, с времето Владислав Кацарски разбра, че социалната тема и въпросът за организациите на и за слепи се изчерпва. Разбра също, че за да постави нещата на нова база, трябва всичко да стъпи на по-професионални основи, да има повече хора пред микрофона, по-голямо разнообразие от теми и по-богата на предавания програмна схема. Така до известна степен „Брайл FM“ успя да придобие по-медиен облик. Но тъй като то не зависеше пряко от своите слушатели, нямаше рекламодатели и източници на финансиране, бе задвижвано единствено от нас самите и нашите скромни способности.
Подходът към информацията
Но да се върна на започнатата мисъл. Безспорно от радиото имаше нужда. То бе особено необходимо на хората, живеещи далеч от София, за които бе по-трудно да разбират подробности от случващото се в организациите на национално ниво. За да си състави човек адекватно мнение, нужна му е възможно най-пълната и точната информация. На един човек да успеехме да помогнем да не е в заблуда, пак беше полезно. Както вече имах повод да кажа, в голямата си част слепите доста лесно се подвеждат и манипулират. Това не важи само за слепите, разбира се, но аз и колегите ми непрекъснато наблюдавахме как неща, които не са докрай разбрани и разтълкувани, водят до слухове и спекулации. А при битките в тези организации именно тези слухове и спекулации се използваха много умело от конкретни хора, за да постигнат целите си. Информираният избор е последното, което слепите се сещат да направят. Първо, защото няма кой да им го даде, и второ, защото те самите в голямата си част не са узрели за него.
Та тъкмо тук „Брайл FM“ може да е полезно като медия. Да разяснява, да дава ефир на гласовете, които са по-запознати и информирани, да бъде отправна точка за всеки слушател да направи своите изводи. И както вече казах, от това нашата публична сфера има огромна нужда. И имаше хора, които разчитаха на нас, за да се информират и ориентират. Но това, което отблъсна много от тях, бе начинът на поднасяне на тази информация. Много често не е важно единствено какво казваш, но и как го казваш. Кацарски, а и ние покрай него, се бяхме настроили опозиционно спрямо всичко. Публицистичните ни предавания се бяха превърнали в едни големи обвинения към всички. Към системата, към държавата, към организациите, към хората, избрани да управляват тези организации. На моменти се усещаше злоба и ненавист към определени личности. Да, понякога се казваше, че ние защитаваме обикновените хора от злодействата на велможите, които ги управляват, и сме техния глас. Но не съм убеден, че самите тези хора оценяваха нуждата от това, тъй като те предварително знаеха как ще реагираме на всяко нещо. Според мен цялата тази обвинителна реторика ни направи лоша услуга. Тя по естествен път ни стесни и без това не много широкия кръг слушатели. Както преди малко казах, човек обикновено слушаше една медия, за да потвърди мнението си, а не за да чуе нещо различно. И в тази плоскост ние привлякохме основно онази публика, която по различен начин споделяше възгледите на Кацарски. Тук веднага възниква въпросът „Защо пък трябва да се харесваме на всички?“ И това е някаква опорна точка, с която се излиза от същината на въпроса. Според мен медията съществува заради своите потребители. Те й придават смисъл. Те правят така, че нейната продукция да не е самоцел и да не се прави за вътрешна употреба. Въпросът не е дали харесваш или не харесваш Кристиян Григоров, Владислав Кацарски или Хари Хараламбов. Въпросът е дали в момента, в който тази медия има предаване, ти ще си пуснеш да го чуеш, дори от елементарно нездраво любопитство, за да разбереш какво е подготвил екипа му да те информира. И особено в днешно време, когато човек има избор от стотици източници на информация, с които може да те замени, дори да не говорят по същите теми, по които говориш ти. Затова тук въпросът не е да броим колко хора харесват този или онзи. Въпросът е да се извлече максимална полза от това, че ние полагаме усилия, проучваме някакви теми, подготвяме материали, правим интервюта… И като теглим чертата, бихме искали нашия труд, който е правен за хората, да е стигнал до тези хора. Да, абсолютно вярна е максимата, че дори пет човека да те слушат, ти трябва да им говориш и да се отнасяш с тях така, както и с пет хиляди. Да, съгласен съм, че първоначалната ни заявка да сме „радиото на слепите хора в България“, както бе официално вписано на една от нашите страници, предварително затвори пред нас много врати, които можеха да ни позволят по-широк и разнороден кръг слушатели, и които не можахме да отворим после, когато разширихме обхвата. Но ако виждаш, че нещата не вървят, че посещаемостта е твърде свита, че явно имаш проблем в достигането до огромната част от потенциалните си слушатели, трябва да си правиш постоянен анализ къде са ти проблемите и какво да подобриш. За съжаление, трябваше да измине доста време, преди този анализ да доведе до някакъв резултат. Извън зложелателните коментари, слушаемостта можеше да се проверява с помощта на софтуерите и програмите, поддържащи радиото. Рядко проявявах интерес към тази статистика, защото всичко това ми беше някак обидно. Не работехме там, за да се впрягаме постоянно по това колко хора, с един повече, или с двама по-малко, ни слушат.
Един от най-силните гласове за наблягане върху това как поднасяме информацията беше този на нашия колега Михаил Недков. Да, той си даваше ясна сметка, че когато говориш за организации на и за слепи и изобщо за социалната политика, рядко можеше да се хване нещо позитивно. Но си спомням, че веднъж Кацарски организира една дискусия за мястото на нашето радио в медийното пространство. В студиото бе целия екип и всеки трябваше да каже какво мисли по темата. И тогава Михаил, който е и психолог по образование, бе ни казал, че според него ние трябва да вкарваме и позитивен елемент в поднасянето на информацията. Каза, че според него понякога не съдържанието, а качеството на поднасяне на информация е водещо. Даде пример със себе си. Той ежедневно слуша радио, незрящ е, с което влиза в таргета на неговите слушатели, но дълго не е разбирал, че има такова радио и то говори точно за хората като него и за проблемите на слепите. Той говореше за това, че радиото трябва да потърси пътя към слушателите си, а да не е просто нещо, което си бърбори там в ъгъла. Да, ние не можем да променим новините, но можем да вкараме и позитивния фундамент. Именно там трябваше да хвърлим своите усилия. Това бе най-важното от тази наша дискусия, което остана у мен. По-късно, когато Мишо Недков започна своя подкаст, той доста добре обясни в интервю за моя блог защо го е направил. Лошото е, че тази нагласа към проблемите често се възприема като тяхно неглижиране и отричане, като липса на интерес те да се разрешат. Но за мен това не е основателно. Историята е показала, че в много случаи малко личности с ясна визия и с добри комуникативни умения са водели големи групи хора към развитие. Просто не може всеки да е реформатор и борец за по-доброто бъдеще.
