Крис Григоров.
Продължавам вече започнатата тема за начините на отразяване и как те повлияват на връзката с аудиторията. Понеже в края на предишната част заговорих за позитивното в нашето радио, та се сетих за Мира Попова и Ангел Сотиров. Двамата журналисти, за които споменах в четвъртата част като редовни слушатели на предаването „Отзвук“. Ангел беше по-скоро пишещ автор, а Мира водеше предаването „Тези мънички минути“ в радио „Алмаматер Класик FM“. Ако Владислав Кацарски бе пример за журналистическото острие, което громи с коментарите си и с безпощадния си език, Мира бе негова тотална противоположност. Тя често казваше, че слушателят не обича някой да му говори за проблеми. Той би си пуснал радиото, за да подобри настроението му, да научи нещо ново, което да го обогати и да го отвлече от проблемите, с които ежедневно се натоварва. Или дори да говори за тези проблеми, да дава добрите перспективи, в които те могат да се разрешат. И наистина, ако човек чуе дори един епизод от предаването на Мира Попова, той ще се убеди как тя го води. Да, тя е вече дама на достолепна възраст, има и своите кусури, но по свой особен начин търси доброто у хората, светлината и красотата в тях, възможностите им, талантите им, силните им страни. Естествено, когато животът има много страни, положителни и отрицателни, и да си крайно позитивен има своите недостатъци, губи се част от тъканта на нещата, друга умишлено се заобикаля, за да не натежава и т.н. Но ако ние искахме да изведем на преден план доброто и светлото у хората, може би имаше какво да научим от Мира, от нейната непосредственост и от простотата, с която тя ни поднася информацията. При това без да се натрапва на вниманието ни, че непременно иска да си наложи мнението, без да се усеща, че желае да изпъкне, да се покаже като разбираща от всичко, без да дава присъди и да заклеймява.
Владислав Кацарски имаше една идея, свързана с това, че радиото ни трябва да разказва за вдъхновяващи примери на успели слепи хора или такива с други увреждания. Примери, които да накарат един млад човек да повярва във възможностите си, да учи, да се развива и да постигне нещо градивно в живота си. И наистина, имаше десетки такива предавания, които правихме, и може би те бяха най-позитивната част от работата ни, свързана конкретно със слепите. Разказвахме за успели слепи хора от света, а канехме и наши незрящи колеги и познати, които имаха интересна биография.
Но тази част от работата ни сякаш бледнееше пред другото, което ни бе създало вече име на критикари. Беше много неприятно, когато по някаква работа говорех с някой незрящ и той ми кажеше: „Ама вие там в радиото говорите ужасни неща за мен.“ Обобщеното нарицателно „Вие там“ означаваше, че в очите на някои хора ти споделяш мненията, изразени в това радио, и си там заради това. Аз може да не съм имал никакво мнение, а може и да съм се изказвал по друг начин, но това нямаше значение. Бях припознат от някои хора като човек, който мисли като Кацарски. А Кацарски имаше доста противници и хора, на които не беше симпатичен. Техните негативни настроения към него по някакъв начин се прехвърляха и върху нас. Да, може понякога това да е повърхностна оценка, но ти не можеш да контролираш какво мисли и чувства някой спрямо теб. А в случая не можеш и да се дистанцираш от тези общи оценки, след като си там. В някакъв момент бях приел, че това е цената да работиш в един екип. Когато екипът греши, когато дори само ръководителят на този екип греши, то всички ние споделяме отговорността за грешките му. По същия начин, както споделяме и успехите му и добрите му постижения. И това важи за всеки от екипа. Самият ръководител също поема и върху себе си всяка грешка от някой от нас и се опира на всеки наш успех. Но в някакъв момент различията твърде силно изпъкват и ни пречат да приемаме грешките на другия и като свои. Това се случва в особено голяма степен, когато започнеш да чувстваш, че някои неща са сбъркани като модел, като обща рамка, като принципи на работа.
Аз в голяма степен разбирам Кацарски в това, че той е недоволен от това как позитивното говорене за хората с увреждания в последно време причини повече неразбиране, отколкото вникване в техните проблеми. Различни журналисти, водени от най-добри намерения, говореха с някакъв особен ентусиазъм и понякога дори с искрена възхита за сляпото момиче, прочело над триста книги, за полицая, помогнал на човек в количка да се качи в автобуса, както и за всички други откровени глупости, за които вече имах повод да разкажа. Но Мира достатъчно бе живяла сред слепи и знаеше възможностите им. Тя не търсеше сензационното и сълзливото, а чисто човешкото у тези хора.
Същото бе и при Ангел Сотиров. Неговият начин да говори за негативните и лоши страни на живота на незрящите бе да се шегува с тях, смесвайки важното и положителното с дружелюбната ирония и закачката, с които по безболезнен начин да напомни на самозабравилите се управници в съюза на слепите, или на твърде артистичните и самоуверени натури, че и те имат своите слабости и всички ние ги виждаме. Сотиров, също както и Кацарски, не беше сред най-харесваните слепи, разказвал е често как е бил отстраняван и отлъчван от разни места заради чепатия си нрав и хапливия си език. Но днес мъдростта му се състои в това, че от позицията на достолепния си опит може да направи на всеки приятелска забележка, съвсем добронамерено, и да му каже да не лети в облаците, да не си вярва твърде много и т.н. Дълго време той ме наричаше „докторе“, единствено за да ми каже, че изкачването по тази академична стълбица, към която съм се запътил през филологията, няма да ме превърне в нещо повече в очите на тези, които ме познават. Понякога той ме хвалеше за представяне, което сам не си харесвах, и често и аз не бях сигурен дали го прави, за да ми даде стимул, или за да се пошегува със самолюбието ми да смятам, че в конкретния случай съм бил достатъчно подготвен за ефира на едно интернет радио. Сотиров най-редовно се шегуваше и със самия Кацарски и с това, че той се бе определил като генерален директор на радио „Брайл FM“. Тази формулировка изглеждаше твърде високопарна за една толкова малка медия като нашата. Всъщност това определение беше, защото Анелия Велинова пък се представяше като изпълнителен директор. Изобщо, ако си послужим с хумора на Ангел, в един момент директорите в нашата фирма бяха повече от нейните щатни служители. Та Ангел винаги ме питаше: „Как е генералния?“ И аз му отговарях, че все така си генералства. Но какво пък, в края на краищата законите позволяваха сам да избереш каква длъжност да имаш в една фирма, така че всеки сам си решава.
Но именно тази ярко изпъкваща фигура на Кацарски правеше радиото да изглежда по определен начин. Всички решения за програмната схема и как да изглежда тя, всички теми и гости, се съобразяваха с генералния директор. Неговият стил на работа проличаваше на всяко ниво от нашата продукция. Медийната политика всъщност бе неговото мнение. Единствено си е позволявал да се вслуша в нас за нещата, свързани с нови технологии или тенденции, от които е усещал, че няма достатъчно представа. Дори когато ни питаше за мнения, той го правеше, за да легитимира своето. Той се бе превърнал в толкова необходим за радиото, бе превзел толкова много от неговата територия, че му бе трудно да се откъсне от него и да предаде на други част от своите функции, макар отчасти да му се искаше да ги остави да се учат. Спомням си, че веднъж ми бе възложил да бъда водещ на основното ни предаване „Приемната“, като аз избера темите, гостите, а също и доколко ще ангажирам колегите си с подготовка за тях. И аз така бях конструирал предаването, че бях освободил уважаемите директори да си почиват. Направих го не от лошо чувство към тях, а защото исках да проверя доколко аз мога да се справям с техните задължения. В същото време те се оплакваха, че имат доста работа по документацията на радиото, имат пътувания и ангажименти, макар и пак свързани с него, и се налага аз да поема нещата. Попитах Кацарски държи ли за конкретното предаване да се включи по дадена тема или въпрос, на което той отговори, че не държи и ми дава свободата да реша. И аз реших да не ги занимавам с нищо. Те бяха участвали донякъде в подготовката на предаването, така че ги обявих като членове на екипа, но после построих всичко по своя предварителен сценарий, поемайки цялата отговорност, ако нещо се обърка. Няколко дни по-късно Кацарски каза, че не съм постъпил колегиално като не съм му дал няколко минути, в които да участва по някоя тема. Отговорих му, че съм го питал предварително дали държи на това и той е отказал. А той каза, че въпросът не е да го питам дали държи или не, а че аз не съм държал. Ами да, така си беше. Чувствах се различно, когато господин Кацарски седеше до мен и участваше като водещ и когато няма никакво участие. Когато беше там, много му беше трудно да не се намесва, да не взима думата, да остави другите да правят нещата така, както ги чувстват за правилни. Смятах, а и той също го смяташе, че нашият ефир има нужда от разнообразие, от различни гласове и подходи, от нов начин на работа. Все по-често чувахме, че работим в „Радиото на Кацарски“. Самият Кацарски дълго упорстваше срещу това определение, казваше, че то е радио на всички, на слепите, а и на хората с увреждания, че е единствената социална медия в България и не бива да се третира като радиото на този или на онзи. Но асоциацията от радиото към Кацарски и от Кацарски към радиото бе станала доста устойчива в паметта и отношението на всички слушатели. Та тя бе станала такава за нас в екипа, какво да говорим за външните хора. Той бе обединителното звено, символът, отправната точка и философията на това радио. Бе инвестирал много време, пари, енергия и възможности, за да е така. Бе привлякъл своите приятели и съмишленици, за да работят в подкрепа на неговата кауза. И ние наистина работехме, без да очакваме заплати, без да искаме каквото и да е за себе си. Всеки допринасяше с каквото може и го правеше, защото уважаваше идеята на този човек и искаше да участва. Там бяха неговата съпруга Анелия, неговия приятел от младежките години Хари, неговия ученик Димитър и техните приятели и сподвижници. Радиото не бе съставено на професионална основа, а на чисто приятелска такава, и дори после, когато някои от тези хора бяха официално назначени, това продължи. Затова и грешките, в които сме били изобличавани, не са били толкова от професионално, колкото от лично естество. И в тези години е имало много моменти, в които не радиото, не аудиторията му, не резултата от работата ни, а единствено отношението ни към господин Кацарски е било причината да останем там и да продължим да поддържаме това, което все пак с общи усилия бяхме създали. Да, на някои усилията са били много по-малко, отколкото на други, но всеки от нас си е имал своето заслужено място и би му тежало, ако след всичко, което е вложил, с лека ръка го загърби и каже, че не го интересува. Това е един общ ресурс, подчинен на една обща цел. Кажеш ли, че не те интересува и че вече не участваш, все едно казваш, че никога не те е интересувало и че оставяш другите да се оправят сами, без да те е грижа дали ще си им необходим.
Личността на Кацарски беше изключително силна и индивидуална. Тя не можеше, дори и в името на някои компромиси, да бъде засенчена от други хора в този екип. Ние бяхме по-меки характери, по-тихи гласове, по-умерени възгледи, по-спокойни натури. Той беше най-будният и силен глас сред нас. Той задаваше тона на всяка дискусия. Той определяше настроението и цялостната атмосфера там, където се намираше. Неговите емоции се прехвърляха върху другите и им повлияваха по особен начин.
Понякога Кацарски се чудеше защо, когато показва кирливите ризи и недъзите в управлението на организациите за слепи, толкова много хора се обявяват срещу него, погребват радиото, наводняват чатовете с обидни коментари и т.н. И отговорът беше именно в начина, по който говореше за тези проблеми. Той сякаш не можеше да си даде сметка, че всеки произвол е позволен и понасян от хората, спрямо които е упражнен, че невежеството често е водело хората към това да си толерират водачите, пък били те и най-корумпираните и алчните сред тях. Сред слепите нямаше сериозни движения от хора, които да търсят истината, да се борят с неправомерните кражби, да се противопоставят на лъжите, с които ги омайват в отчетните доклади за дейността на техните организации и в уверенията колко разумно и грижливо са стопанисвани те. В този смисъл, гласът на Кацарски беше и може би дълго ще остане глас в пустиня. Той говори на хора, много от които предварително си запушват ушите за това, което има да им каже. Говори на хора, много от които, ако получат властта на водачите си, ще я употребяват по същия начин, главно в своя изгода. Тъжно ми беше, когато наблюдавах Кацарски, уморен от житейските борби, разочарован от предателствата, нещастен от липсата на прием и разбиране и озлобен от това, че не знае как да стигне до умовете и сърцата на всички тези апатични, безчувствени и безмозъчни хора сред слепите, които явно не разбираха как биват използвани и третирани. На него му тежеше, че той, който се бори с несправедливостите, е третиран като най-големия враг на слепите хора в България, при това и от хора, с които е работил, на които е помагал, които е подкрепял в предишни години. Опитваше се да направи твърде важен въпроса, че той сам си е тръгнал навремето от Съюза на слепите, а не е бил изгонен, както някои твърдят. Това беше някаква изключително неприятна язва в съзнанието му и той надълго и нашироко се връщаше към това. Но нали в крайна сметка, дори и човек сам да си тръгне от едно място, той се е почувствал нежелан, ненужен, отхвърлен, дори презрян и омразен на някои. Дали ще те изгонят като тръшнат вратите, вземат ти всички служебни привилегии и ти бият шута, или като постепенно те неглижират и ти играят вътрешна опозиция, стремейки се да те накарат да се махнеш, това е все едно. Просто, когато си с мисълта, че си тръгваш сам, си способен да запазиш някаква гордост и достойнство, да си кажеш, че си бил добър, но неоценен и незаслужено омаскарен ръководител. В такива ситуации е много лесно да избягаш от отговорността, казвайки, че на теб винаги ти се е случвало да ръководиш идиоти и откровени глупаци, че те не са имали потенциала да те разберат и да се отнасят с уважение към теб като към човек с опит и знания, и да продължиш да вярваш, че твоят път е най-правия, а всички твои критици и зложелатели тънат в заблуда. При всяко разочарование, при всеки житейски крах, по-важното е да си извлечеш поуките и да не повтаряш стари грешки.
Въпреки всичко, което казах дотук за нашия директор, той бе разбрал една безспорна истина, че обикновените слепи хора са нежелани в своите организации. Никой не иска да се занимава с тях, те пречат, те са навлеци, както той се изразяваше. Търсеха ги, когато имаше помощи за даване и гласове за събиране в полза на един или друг кандидат за началник. Стремежът да ги въвличат в някакви дейности и да подобряват изначално начина им на живот бе плод на индивидуални усилия на конкретни ентусиасти и човечни хора, приемащи общите проблеми и като свои и работещи за общностите, които ги бяха издигнали. Не бива заради обобщенията тези хора да бъдат забравяни и техния труд неотчетен. Но те се губеха измежду другите, които, верни на навика или на своята леност и незаинтересованост, се носеха по течението и правеха това, което са виждали, че и други правят и остава безнаказано. Кацарски искаше нашето радио да стане като дом, пространство за слепите и изобщо за хората с увреждания, в което те припознават трибуна да кажат проблемите си и да видят в нас подадена ръка за подкрепа. И имаше хора през годините, които правеха това, а ние сме давали терен на техните гласове, защото никой не го прави. Наглед обикновените раздори между слепите, наглед незначителните препятствия в тяхното вписване в социалната среда, са всъщност причинени от други, по-сериозни проблеми на национално ниво. Например, това, че специализираните предприятия на слепи намаляват и приходите от тях далеч не могат да се мерят с тези отпреди 30 години, рефлектира върху жизнения статус на тези хора, върху все по-малкия брой възможности за тяхната професионална реализация, за която много се говори, а оттам и на самочувствието им да са фактори в своите организации. Обществото ни като цяло е изправено пред проблеми, в които и зрящите трудно се ориентират, а за слепите да не говорим. Когато дойде пандемията, нямаше добре координирана и разработена информационна кампания, с която Съюза на слепите да защити своите членове, да им разясни как да се предпазват, да им съдейства по различен начин. Да, направиха се частични опити, имаше и държавна помощ, но всичко ставаше със закъснение и в своеобразен хаос. И когато един обикновен човек, който беше недоволен от това, поиска думата, ние му я дадохме. Тук не е въпросът колко сме били съгласни с него и дали всичко, което е казал, е било вярно. Тук ставаше дума да дадеш сигнал, че искаш да помогнеш, че съчувстваш на човека и търсиш начин той да намери изход от проблема си, или поне да се почувства изслушан. Давахме думата и на други гласове, пряко засегнати по различен начин, които да покажат тази мрачна страна от живота на нашите организации. Но за съжаление, и тези случаи бяха единични и доста редки. Не защото ние не ги търсехме, а защото те не ни търсеха. При всичките си усилия, ние останахме „радиото на Кацарски“. Всички, които харесват Кацарски, ни слушат и следват. Всички, които не го харесват, или не ни слушат въобще, или ни слушат, но за да ни плюят и компрометират повсеместно. Кацарски не можеше да пази мълчание след някой хвърлен по него камък. Да, той много харесваше мисълта да изгради планина от камъните, хвърлени по него, и да погледне отвисоко критиците си, но му беше изключително трудно да го направи. Беше вече твърде безразличен какво би последвало. Просто му олекваше, когато изразходи тези отровни емоции, когато ги изхвърли навън. Тук трябва да кажа, че в такива свои моменти той правеше и много сполучливи коментари понякога. Умееше да цели точно и болезнено, да накара всеки, който таи в себе си дори и малко чувство за вина, да се почувства дълбоко уязвен и разкрит. Както е характерно за репресираните журналисти да стават най-ярки говорители срещу тези, които преди са подкрепяли, така и неговото перо и неговия език придобиваха изумителна острота по адрес на онези, на които преди е възлагал очаквания, а сега възприемаше за свои противници. Кацарски е безспорно начетен човек, преминал през доста неща, прочел доста книги, познавал много хора. За мен той е по-добър пишещ журналист, отколкото радиоводещ. Същото важи и за мен, между другото. Той много по-силно умее да изрази мисълта си, когато я пише. Има уникалната способност да те порази с критичното си слово, да те накара да се огъваш и да признаваш дори грехове, които сам не вярваш, че си извършил, особено пък ако си слабохарактерен и податлив на упреци, та само мир да има. Понякога той прилагаше това свое качество и спрямо нас. И аз, който много исках да се работи в една по-ведра среда, да не се сипят присъди, а да се опитваме заедно да си подобряваме собствената градинка, за която се грижим, бях готов много често да отстъпвам и да приемам, че работата с такъв човек изисква да си с него във всичко и да вървиш по неговите стъпки, за да усеща той, че си надежден и адекватен. Е, аз си позволявах да съм откровен и понякога да изразявам несъгласията си, което не се приемаше добре. Малко хора сякаш са готови да приемат да си откровен с тях. Но самият Кацарски ме бе научил на тази откровеност. Той си позволяваше да ми каже много неща, без да жали чувствата ми и да го интересува дали в утрешния ден ще отида на работа мотивиран, или ядосан на шефа си. За него целта оправдаваше средствата, включително и безцеремонността на думите. И някак съвсем естествено и аз ставах понякога по-безцеремонен.
Всичко това го казвам с много отношение, защото аз обикнах Кацарски и се привързах към него до степен, че мнението му за работата ми беше важно за мен. Важно бе не като професионална оценка, а като лична оценка, като оценка от приятел към приятел, или от учител към неговия ученик. И днес, говорейки всички тези неща за него, аз ги казвам като човек, който съм му ги простил и който е готов да продължи да му ги прощава. Когато той прощаваше моите грешки, превръщаше това в някакъв голям жест и компромис. Е, аз мисля, че грешки може да се прощават и кротко и безгласно. Просто се примиряваш с факта, че ти не можеш да промениш този човек, не си способен да му повлияеш. Не си способен да го накараш да се погледне в друга перспектива. Няма как това да се случи, когато животът ти е бил изпълнен с толкова болка и удари от различни посоки, когато се е завъртяло колелото в такава посока, в която те събира с неподходящи хора и после ти оставя разочарование от всеки от тях. Макар че, длъжен съм да призная, на последващ етап открих промени у господин Кацарски и отношението му към радиото, които по-скоро ми показаха, че той се е вслушал в някои мои, а и не само мои, упреци, и си е направил изводите. Той трудно понасяше негативно мнение за себе си, рядко се вслушваше веднага, повлиян от емоциите си, но после размисляше и разбираше част от проблема. Пак казвам и ще го казвам много пъти, Кацарски е умен и разсъдлив човек. Ако не беше така, едва ли щеше да прекарам толкова години близо до него. Той е достоен човек и именно затова изисква, когато се говори за него, да се прави на висота, а да не се слиза на нивото на дребнотемията, с които добрите и злите езици се занимават по цял ден. В тази връзка мога да кажа, че всеки, който го определя за свой противник и реши да води война с него, си навлича голяма беля, която може би не е готов да посрещне. И това го казвам в най-положителния и уважителен смисъл. Невинаги белята може да е ритник или юмрук. Може да е много по-неприятна. Особено ако те е опознал достатъчно, за да знае коя тънка струна те боли най-силно. По същия начин, този, който го спечели за свой приятел, получава отношение, което не би могъл да намери другаде. Просто защото чувствата надхвърлят резервите на разума и са всесилни до степен, че могат да ги неутрализират. И той наистина умее да е всеотдаен и искрено сърдечен, когато те приема за близък. Може да ти даде такова усещане за прием, каквото само един емоционален човек е способен да ти внуши. Това усещане е толкова примамливо и до такава степен те завладява, че когато този човек изведнъж се преобрази, ядосан от нещо, което си направил, готов си да му кажеш, че е прав, че го разбираш и че заслужаваш справедливия му гняв, за да възвърнеш предишното му благоразположение. Уви, в момента, в който едни отношения толкова зависят от своя емоционален оттенък, става трудно, когато се изисква разумът да надделее. Така че и това може да донесе беля.
В последната година от престоя ми в радиото ми бяха приписвани ужасни неща. Бях задължен да подпиша споразумение с радиото, че по никакъв начин няма да продавам негова продукция на външни лица, без изричното съгласие на ръководството. Това се появи буквално от нищото и сам не разбрах как. Нямам никаква идея какво породи слуха, че готвя такова нещо. Още тогава написах едно обяснение, в което дадох да се разбере, че въобще не смятам, че продукцията на нашето радио, която аз правя, е толкова значима и с такова високо качество, че да тръгна да я продавам на външни лица. Имаше случаи, в които в някои предавания мислех да не споменавам името на радиото, за да може, ако с господин Кацарски някога решим, да ги използваме и за друго радио или онлайн пространство. Но ние не правехме нещата на толкова професионално ниво. Нито студиото ни беше най-висок клас, нито звукът ни на излъчване бе най-добрия възможен. Наистина нямам никаква представа кой хвърли тази бомба и доведе до това. Да, имаше такива предавания, които бих могъл да кача в моя бъдещ сайт да речем. Предавания, където съм участвал като автор и водещ. Но никога не бих направил това без разрешение, би било грозно. Все пак и други хора са работили там. Дори за материалите по интервюта, правени в радиото, които съм изнесъл в блога си, съм искал устно съгласие да ги публикувам и съм го получил. Именно това бе повод на последния ни по-дълъг личен разговор. Още по-малко пък бих продавал. Та аз не съм продал едно свое предаване в живота си. Бяхме обсъждали, че бихме могли да правим музикални предавания съвместно с посолства и дипломатически представителства на страните, от които е използваната музика, но това не се получи, тъй като нито едно посолство не пожела да финансира такова нещо с нас. Просто ние бяхме твърде неизвестни, за да искаме друго отношение. Нямахме базовия актив за всяка медия, а именно нейната публика. Имахме своя малък кръг от почитатели и приятели, като един своеобразен дискусионен клуб, или по подобие на кръговете около някой поет или писател, които винаги купуват книгите му, ходят на четенията му и хранят усещането му, че е признат. Та аз не само не съм се интересувал да продавам продукция на радиото. Аз никога не съм се интересувал какви дарения пристигат в касата на това радио и как се разпределят те. Това не е било важно за мен. Разчитал съм, че тези дарения се отчитат където трябва и директорът не е длъжен да ни запознава с тях. Да, аз не съм издействал нито едно дарение за това радио, но това бе поради съображения, свързани лично с мен. Чувствах се неловко на такива преговори, знаейки, че за да има реален ефект, са нужни наистина много пари.
В един момент, кой знае по какъв начин, изведнъж господин Кацарски бе обхванат от параноята, че отцепници от неговия екип готвят ново радио. Готов съм да се закълна, че никога не бях чувал в негово отсъствие разговори за такова нещо. После съм си говорил с всички в екипа, питал съм ги и те до един са ми казвали, че нямат нито причините, нито ресурса да правят точно сега ново радио, още по-малко пък да се конкурират с него срещу това, което ще напуснат. Та аз стигнах до извода, че или Кацарски си е измислил това, за да провери на кого му пука и кой как ще реагира, или някой му е пуснал слуха, настроил го е да му повярва, за да всее раздор, и той веднага е клъвнал. По същия начин най-редовно разни интриганти му снасяха нещо, или пък някой от екипа, подразнен от друг, го бе издал за някоя дреболия, и това предизвикваше тиради. Беше ни заплашил, че има информатори на добри позиции, които следят какво се говори за радиото навсякъде в интернет и му докладват и че нищо не остава скрито за него. Опитваше се да ръководи със страх, когато не може да го прави чрез респект. Или може би е приравнявал двете понятия. Отделно от това, в много от нашите действия той подозираше, че човекът зад тях съзнателно иска да подрие неговия авторитет и да го постави в неудобно положение. Поне за себе си съм сигурен, че никога не съм имал съзнателно такова действие. Когато съм бил ядосан, съм му давал обяснения и това е бил по-добрия вариант, отколкото да чуе, че съм говорил нещо зад гърба му. Нищо че той се дразнеше от тези обяснения и ги наричаше „интелектуалничене“ или „Аналитични излияния“. Всяко мое усилие е било да намирам пътя към този човек и да му докажа едно или друго, което би било от полза за радиото. А той до последния момент мислеше, че съм се сговорил с разни хора, че с тях планираме някакъв пъклен замисъл, който крием от него и който цели главно да го конфронтира. Но беше нормално, когато някакви неща в радиото не се получават, а в началото то е създадено с приятели и съмишленици, в тяхната нелоялност да се търси причина за всеки неуспех и да се делят хората на приятели и предатели. Това дава съвсем нов фокус, в който се разглеждат нещата.
Та това, което важеше за слушателите, започна да важи и за самия екип. Една част от него бе по-често в съгласие с Кацарски и по-добре изпълняваше неговите заръки, желания и задания, а другите ги пренебрегваха, когато можеха, и чакаха договорите им да изтекат, за да си намерят друга работа. Запитах се защо се случва? Дали е само въпрос на лично отношение към този човек, или има и някакъв принципен въпрос, който разделя тези хора на два лагера.
И някъде тук за пръв път усетих, че между нас, колегите, има разлика. Ако едните смятаха, че трябва непрестанно да се надига вой и да се търси справедливост, за другите беше все едно и те сами не вярваха, че могат да са носители на каквато и да е промяна. А аз бях по средата между двете крайности и се опитвах да показвам слабостите на всяка от позициите. Безразличието и преглъщането на проблемите ме дразнеше също толкова, колкото и тяхното преекспониране и превръщане в скандали. А уви, ние бяхме попаднали в един коловоз, в който отношенията винаги са крайни. А дори и да не бяха, всеки те поставяше в територията на някоя от крайностите, за да те вкара в удобен етикет за себе си, през който да те разбира по-лесно. Така аз бях смятан за примиренец от тези, с които отказвах да предизвиквам скандала, а безразличните смятаха, че дори и тази активност, която имам по обществени въпроси, е излишна. Като цяло обаче може би съм клонял към примиренците, защото не желаех конфликти, дори се страхувах да бъда въвличан в такива и да съм принуден да заемам страна. Но когато отстъпваш от един конфликт, когато опитваш да си неутрален и да балансираш, да договаряш между несъвместими хора някакви неща и да си мост между тях, рискуваш и от двете посоки да получиш шамари и презрение. Рискуваш над теб да тегне подозрение, че този твой неутралитет е всъщност липса на интерес или пък скрито следване на личен интерес, а не се възприема като принципна позиция в желанието да се избягват крайности. За жалост, моят опит в отношенията не беше сериозен, за да изпълня със съдържание ролята си на балансьор. За някои от хората вероятно съм изглеждал двуличник, защото, докато опитвам да изгладя някое разногласие, съм се старал да приемам онова държание, което би предразположило всеки срещу мен да ми се довери. А хората са различни и всеки изисква да се приспособиш към него, а същевременно не приема, че си искрен, след като със същата готовност успяваш да се приспособиш и към другите, с които той не се разбира в този момент. Думата „Нагаждач“ е придобила негативен оттенък заради това, че е станала нарицателно за способността на някой да се приспособява с цел да извлече максимална полза лично за себе си. Но тук аз говоря за обща полза. Ако не съумява всеки да се приспособява към останалите, да намира пътищата към тях и да води пълноценна комуникация с тях, ние бихме говорили различни езици. Затова неслучайно ползвам думата за приспособяване, а не за нагаждане. Защото да се нагодиш по-скоро означава да приемеш безкритично другия и да се приучваш да работиш с него, въпреки че реално не го одобряваш, а зад гърба му да злословиш по негов адрес. А аз по-скоро говоря за процес, в който не спестяваш мнението си, не се мъчиш да заемаш поза, удобно скривайки истината, а се стремиш да намериш начин, по който да кажеш на всеки къде виждаш проблема в него и да го направиш по начин, че той да го изслуша и оцени, а не да го омаловажи. Та аз съм опитвал да потушавам конфликти, не защото държа всеки да ми е приятел и пред всеки да съм идеален, а за да има една обща позитивна работна атмосфера, да няма дрязги и неразбирателства, да уважаваме различията си и когато се оспорваме, да го правим цивилизовано и пак с уважение.
