Крис Григоров.
Защо не можем да откажем нещо, за което знаем, че ни вреди, но сякаш си мислим, че същевременно ни помага в друг аспект?
Физическите удоволствия често притъпяват чувството за неудовлетвореност. Но това е само привидно. И ако често ползваме тези удоволствия като временен подслон от житейските ветрове, това не е добър сигнал. Това показва, че с отдаването си на тези кратки наслади опитваме да заглушим проблемите, да ги обвием в мъглата на временната забрава, ангажирайки мозъка просто да се наслаждава на стимулите. Опитваме да се самоубедим, че тези проблеми са преодолими без много усилия и лишения. При всеки стимулите са различни: от храни, напитки, цигари, наркотици, до редовни и понякога безразборни връзки, основани само на физическо привличане… Последното, за което мислим, е дисциплината. Тържеството на телесната наслада е преди проявеното усилие на ума. И уж всичко е, за да ни работи умът по-добре. Но от това той става по-ленив и хаотичен.
Да се промениш винаги е по-трудно и затова повечето хора предпочитат да се примирят, че не ги бива да са различни. Вадят хиляди утешения в стил „Все от нещо ще се мре“ и „Никой не е умрял от това“, за да заблудят и самите себе си, че се грижат добре за тялото си. Ако устоим на изкушението,неудобството ни е моментално и е свързано с дисциплина, а резултатите, възнаграждаващи постоянството, са в далечното и необозримо бъдеще. Не знаем кога настъпват, не са тук и сега. И обратно, ако не спрем вредния навик, то удобството, комфорта, краткотрайният и отпускащ напрежението стимул е сега и веднага. Той по-често е вреден, разрушителен, безсмислен, но е евтин, бързо действащ и на ръка разстояние. А разрушителните последствия са уж в старостта, в която така или иначе човек по малко умира. Напрежението уж е преодоляно, а само е отложено във времето. Така всеки пушач знае, че е вредно, но по-силен е факторът заглушаване на хаоса в чувствата и емоциите му и объркването в ума му. От проблема „Пуши ми се цигара“ до решението да се намери кутията и огънчето може да има секунди. А от проблема „Пуши ми се цигара“ до „Окончателно ги отказах и се чувствам страхотно, побеждавайки слабостта си“, може да има много-много време. А може да стане и бързо, но ние да си внушаваме, че е въпрос на невероятен скок, за който сме безсилни. Да, защото конкретно наркотиците, алкохолът, цигарите, не се отказват с намаляване. Това е самозаблуда и единствено кара тялото да агонизира, че не си е доставило нужното му количество от същото, а само е залъгало глада си. Нужна е твърдост и решителност, а не уверения и малки и колебливи стъпчици. Ние сме по-склонни да оправдаем изкушението с някаква телесна нужда, която, ако не задоволим веднага, това е залог за здравето и настроението ни. Така караме околните, които ни обичат, да се чувстват роби на нашите зависимости, като им казваме „Ако не пуша цигара до един час, ще стана нервен и това ще ми се отрази на здравето“. Да, но и абстиненцията след продължително наркотично въздействие се отразява зле, както и махмурлукът след пиянство и разстроеният стомах след прекаляване с вредни храни. Но ние ще изтъкнем скорошната последица като причина да продължим да следваме навика, защото той е нашето спасение. Той е нашата защита срещу осъзнаването на слабостта, че ни е трудно да се вкараме в дисциплина.
Много често ограничаването, диетата, е нещо, възприето като отделно от нас. Нещо, което изисква други правила, а не нашите правила. Превръща се в режим „сега съм друг човек“. Именно затова повечето хора, депресирани от наднормено тегло, се подлагат на самоунищожителни диети, в които буквално жертват своето настоящо „Аз“ в името на някакъв бъдещ идеал, който да се харесва на околните. Ограничението не може да бъде режим „Сега съм друг човек“. То не изисква да се изстреляме от една крайност в друга. Да се лишиш от нещо, което ти наврежда, иска преди всичко да си с нагласата, че ти не вървиш срещу самия себе си, не робуваш на чуждо мнение и искаш да извлечеш максимума от заложената промяна, да си най-доброто себе си.
Ако консуматорската нагласа не се изчисти, живеенето за мига ще е живот за удоволствията, а не за пътищата на очистване, хармония и просветление. Тези пътища винаги са смятани за духовни, отшелнически, остарели. Но всяко лишение от вреден навик, постигнато с постоянство, възнаграждава човека. Лишението по принцип възпитава човек да се сдържа, да се учи на търпение и да бъде по-смирен. Минимумът на възнаграждението е чувството за увереност в контрола над телесните желания и мисълта, че винаги можем да различим потребността от храна от каприза тя да е по-вкусна например. Така самата потребност се променя и когато човек реши да си създаде пир за сетивата, внимателно подбира кога и как да бъде това. Така всъщност човек се приучва да се самонаблюдава и да разбира как всяко нещо му повлиява. Как всяко нещо му е повлиявало преди време и какво се е променило у него, когато е прекъснал едно, а е наблегнал на друго. Така той постепенно опознава тялото, което го движи и му служи и започва да го уважава по нов начин.
Ако успокояваме своето неразположение с неща, доказано вредящи на организма ни, то всяко следващо неразположение ще е с мъничко по-голямо. От това се трупа излишен стрес и той до такава степен повлича човек в кръговрата на проблемите му, че да му е трудно да изплува над тях и да разплете възела, пристягащ го отвътре. И обратно. Ако се въздържаме от вредата сега с цел да почувстваме ползата след много време, ние усещаме силата да надмогваме неща, които с години сме знаели, че са наши слабости. Така ние решаваме и много други проблеми, натрупани с времето. Чистим пътя си от всякакви дълго повтаряни грешки. А всеки нов проблем, появил се дори внезапно, не ни кара да мислим как да замъглим ума с външни стимули, а как да го фокусираме в правилната посока и да го впрегнем. Умората от неосъществените промени е следствие от това, че никога не сме си ги поставяли за цел за лично усъвършенстване, а сме се насилвали да покриваме чужди критерии, или пък да се жертваме за нещо, считано за по-важно от нас. А тъкмо напротив, при такова решение ние сме в центъра, ние сме тези, които най-много ще се възползват от крайния резултат, ние показваме колко бързо можем да се променяме и това неизбежно се оценява от всички около нас. И в крайна сметка това е по-полезно за другите, защото не ги обременява с нашите проблеми и им дава позитивен пример.
Ако наистина се ценим, трябва не да се саморазрушаваме с неща, които само ни поддържат настроението, смятайки, че това ще направи проблемите по-малки и преодолими, а да си даваме най-доброто. Най-доброто не е онова, което ни ускорява изхабяването на организма. Най-доброто е това, което ни дава дълготрайна енергия, което задълго ни успокоява и подрежда ума, което не прави нито нас, нито нашите близки, заложници на зависимостите ни. Тогава проблемите стават вече по-малки и преодолими и ние го разбираме осезателно, без да се налага да си го внушаваме. Дори да е твърде късно да се поправи нещо, изхабено от продължителна злоупотреба, самото усилие към подобряване може да е мотивиращ процес, който да ни дава малки ежедневни награди. Тогава онези мигове, в които си позволяваме волността да опитаме нещо по-вредно, многократно биха умножили стойността си на различни преживявания, както вече казах. А в един момент и тази стойност ще се обезличи, защото ще се връщаме към тях като към неща, които ни обвързват, подчиняват, обременяват, правят ни по-зависими и вече не ни дават чувство на удовлетвореност, защото сме я постигнали по естествен път.
Всичко е въпрос на себеуважение. Всяка инвестиция на усилия в нещо дългосрочно е по-голяма, отколкото тези за краткосрочните резултати. Не бива неосъществените опити да ни връщат назад. Не бива да ни ограничават предварителни спирачки, че сме неспособни за трансформация, че сме негодни да променим стила си на живот. Би било прекрасно, ако си докажем, че упоритата битка с най-изкусителните неща е начинът да кажем колко голяма би могла да е властта ни над тях. Можем да ги потребяваме, но можем и да ги захвърлим. От нас зависи, а не от тях. Така неусетно в нас се натрупва увереност, а увереността дава апетит. Но не апетит за цигара, чашка алкохол или плик с мазна храна, а апетит за живот. За живот, в който удоволствията идват не от стимулите на физическо ниво, а от подредеността, хармонията в нас, от усещането, че всеки проблем, колкото и голям да е, има решение и то започва с отстраняването на дребните му причини.
