Де е България? Част II: Какво е да живееш в малка страна

Много хора твърдят, че нашата страна е малка. Чувам го често и от българи и с това те сякаш се оправдават за нещо, сякаш казват по друг начин, че нищо не зависи от нас и затова не сме в много добро положение. България не е толкова малка страна. Само в Европа редица държави като Унгария, Чехия, Португалия, Австрия, Белгия, Дания, Нидерландия, са по-малки по територия от нашата страна. Вижте Норвегия и Швейцария. В тези страни местното население е по-малобройно от нашето. А ние знаем, че има големи български общности в повечето страни, с които граничи България. Независимо от демографския срив, при който една трета от населението на България се стопи за 30 години поради отрицателния прираст и постоянната миграция, нашата страна е далеч от малките държави в Европа. Въпросът е в това какъв жизнен стандарт успяваме да поддържаме и какви ни виждат отвън, тоест, какъв е нашия международен престиж. Всеки знае къде се намират Норвегия и Швейцария в тези класации. Проблемът не е, че България е малка. Проблемът е, че винаги се делим на враждуващи лагери и се поставяме да зависим от някой „голям брат“, без значение дали ще се казва Путин или Байдън, Елцин или Клинтън, Горбачов или Буш. Ние сме разделени на две групи. По-голямата, макар и не толкова сплотена група, е с ниско национално самочувствие и във важни моменти не проявява интерес към защитата на която и да е национална кауза. Друга, по-малка, но много по-шумна и организирана общност, е в противоположната опасна крайност и там преекспонират темата, говорейки за национален суверенитет и как трябва да изгоним всички големи компании от нашия пазар и да си върнем икономиката. И двете крайности са опасни, защото те лесно се употребяват с политически цели и на база страховете на хората. Например, руското влияние в България насърчава всички партии, в които се говори против Западните монополи. Те се възползват от това, че българите приемат Русия като свой освободител и обичат руската култура, а езиците ни също имат общи черти. И така, зад лозунгите в подкрепа на българското често има руско финансиране и съдействие. Поддръжниците на такива партии се страхуват, че евроатлантическите политики ще обезличат българите, като изкоренят местни традиции и ценности, а също и че ще наложат капитализъм в крайна форма, който ще доведе до разхищение на финанси и дългова криза. Американците подкрепят всички останали, които дотолкова са забравили своя български произход, че за тях не е проблем да се влеят в глобалното интернационално общество. Те са настроени срещу Русия и с нея символизират комунистическата тоталитарна държава и страховете си от възпроизводство на този модел днес. Едни от най-ярките представители на тази група в България са наследници на хора, които са се ползвали от протекциите на комунистическите лидери, или са били жертви на тази система и са обидени как са се отнесли към тях. Всяка от тези позиции има медиите, в които да излива своята пропаганда. Всяка от тези позиции има своите говорители в България и някои от тях са много интелигентни хора, които разбират политическите процеси. Но никой експерт не е независим, особено в една бедна страна, и никой не признава, че има всеобща отговорност в поддържането на конфликтите. За съжаление, много хора избират една от тези две крайни позиции и се идентифицират с нея. Нерядко и политиците прикриват вътрешните проблеми на страната, вменявайки вината за тях върху някой от двата полюса. Така българската мафия успява да поддържа силните си позиции, пренасочвайки чрез партийната пропаганда негативите към големите държави, които после не биха могли да бъдат съдени поради недоказуемост на изказваните твърдения. В една сложна икономическа обстановка, най-вече по време на войни и безредици, човек трябва да си отваря очите и ушите не само за това, което казват едните, но и какво говорят другите. Може би истината е някъде по средата. А може и да нямаш потенциал да разбереш някои големи истини и е по-важно да намериш своята истина. За мен по-важна е позицията на по-слабия в една битка, тъй като той би имал повече основания да показва и своите, и чуждите грешки. Силният би говорил само за чуждите, а и ползвайки своето влияние, би манипулирал фактите, без да се притесни, че си подписва смъртната присъда. Журналистиката се опитва да ни говори за гледни точки, но всяка гледна точка е начин да подкрепиш едни и да осъдиш други, вместо да погледнеш в дълбочината и многостранността на процесите. В споровете дали руски олигарси или американски и западноевропейски монополисти да владеят нашата икономика, българското мнение е най-маловажно. С това може да си обясните защо малкият бизнес в България не се подкрепя достатъчно и защо една банка, създадена да го подпомага, повече от 20 години беше използвана да дава огромни кредити на кухи фирми. Днес един от най-големите такива кредити от над 70 милиона евро не се обслужва, но никой не е предприел законови процедури срещу едрия бизнесмен, който не ги връща. Ще се предприемат такива действия срещу него, когато политиците се нуждаят от кризисен PR, или когато бюджетът не достига да поеме текущите разходи и трябва спешно да се набавят пари. Аз мисля, че да бъдеш независим, когато нямаш много ресурси и зрялост на политическия елит, е нещо много трудно и дори непостижимо.

Невъзможността за добра организация и вътрешно управление е присъща не само на българите. Тя е балканска черта в един по-общ план. Може би само Турция, като наследник на някогашна империя, е изключение донякъде. Много хора биха казали, че многовековната османска власт е приучила местното население на робство. Но корените на това нещо са даже и преди това, когато огромен брой селско население е било облагано с тежки данъци и е служило на местни богати феодали и експлоататори. Османският период утвърждава това правило. Турците се възползват от това, че българите, а и другите балкански народи, лесно привикват на всеки нов господар и не се бунтуват срещу него. Да, българските историци подробно са извадили на преден план всички прояви на бунт и героизъм. Но тези прояви са незабележими на фона на огромния брой незаинтересовани и апатично настроени хора, за които по-важно е да запазят своя имот и своето благополучие, отколкото да се впускат в национални каузи. Да, за определени периоди българите са извършвали много смислени неща, но те са били кратки проблясъци, затъмнени от времето. Почти всички български герои като Ботев, Левски, Раковски, се побират в петнайсет години, в които са действали, във втората половина на XIX век, преди освободителната война. Освен това, голям процент от тези хора са намерили смъртта си, след като са били предавани от свои сънародници на чуждата власт. Много от тези хора са героизирани не от личните си дела, а от литературата, посветена на тях, писана по-късно, или от политически организации, нуждаещи се от символи на патриотизъм. С всичко това искам да кажа, че както на много други места, така и тук, хората с отговорност към национални цели са незабележимо малцинство. Това е сред основните причини и днес демократичната система да се усеща като нещо чуждо, непознато, привнесено отвън, което не отговаря на нравите, на манталитета на българина. Тук следването на законите много често е само по принуда, а не поради вътрешната убеденост в тяхната правилност, или поради вече изграден ред, в който спазването им не изисква големи жертви. В малко държави довчерашни поданици могат да се възприемат като свободни граждани. Колкото и парадоксално да звучи, понякога други държави спасяват България и повишават нейния капацитет, просто защото техният осъзнат интерес съвпада с нашия неосъзнат такъв. Пример за това е периода на тоталитарен режим, тъй като тогава Източния блок е имал интерес България да разполага с добре въоръжена армия, силна икономика, продуктивна образователна система, добре развита инфраструктура, предвидима политическа среда, ефективна борба с криминална и битова престъпност и т.н. След това западните държави имаха интерес в България да има свободна медийна среда, развита съдебна система, приятелска дипломация с всички, отваряне към чужди култури и международни сътрудничества, административна модернизация, свободен пазар и т.н. И докато България се готвеше за влизане в Европейския съюз, полагаше много усилия в съобразяване с препоръките и докладите, които бяха и в неин интерес. Но след като вече беше в ЕС, тези усилия бяха изоставени. Изоставени бяха и усилията в поддържането на наследството от социалистическия период. И така просперитетът на България започна да зависи много повече от индивидуалните усилия на конкретни хора, които се развиха в своите сфери на дейност. Смесените влияния на Балканите са дали скептицизма към всичко, привнесено отвън. Това понякога е голям недостатък, но в други случаи е предимство. Може би най-големият недостатък е липсата на усещане за национална принадлежност. То започва от липса на принадлежност към съжителите в жилищния блок и квартала, където живее човек, и стига до най-високо държавно ниво. И тъй като хората на най-високите нива във властта дълго време пазят репутацията си на изпечени мошеници, българите подхождат с недоверие, а понякога и с отрицание, към всеки свой принос за държавата. Често те заобикалят правилата, защото те не се спазват и от най-високо ниво. От една страна, държава не може да функционира без правов ред, но от друга – има логика в това онези, които определят правилата, да ги правят така, че да могат да ги избегнат. И тук пак се връщам на идеята за използването на чуждия интерес като свой. Ние сме имали интерес от това да си уредим държавата, докато спазваме правилата на международните организации, към които сме членували, защото те са правени за просперирането на всички членове и в техните принципи са залегнали взаимопомощ, общи ценности и т.н. Но, за съжаление, на нас ни е трудно да разбираме интересите си в национален мащаб. Трудно ни е да мислим по-нашироко, ако мога така да се изразя. Предпочитаме да възвеличаваме едни и принизяваме други, да хвалим и хулим, да излъскваме и омърсяваме, и така да градим своята идентичност. Да не я градим на база общи усилия към национални каузи, а чрез влизане в лагери. В голяма степен при нас важи старият римски принцип „Разделяй и владей“. Разделението между нас е толкова дълбоко вкоренено, че не е нужно да се налага от който и да е владетел. Ние сами си го избираме и по-силните държави се възползват от това.

Завършвам тази тема с една дискусия, която конфликтът в Украйна отвори и за България. Според мен български национален интерес е да помним личностите и събитията, чрез които българите са допринесли за своята история и за света. Тук чуждите интереси се преплитат по особен начин. За да поддържаме историческата си връзка с Русия, която ни напомня, че на нея дължим своята държавност, днес, когато има по-отслабено влияние тук, тази държава има интерес да се пазят паметниците на нейните генерали и воини, загинали на българска територия, или отличили се с победи. Тя също така има интерес нашият национален празник да е датата на подписване на договора, уреждащ разпределението на територии след войната. За да се противопоставят на това, противниците на Русия казват, че най-големия национален празник на България трябва да бъде 24 май, когато честваме деня на българската просвета и култура и на славянската писменост. Този празник се е чествал трийсет години преди Руско-турската война, която освобождава България. Той е изцяло български и отбелязва почитта на българите към създателите на Кирилицата, светите братя Кирил и Методий. Ако българите нямаха писменост, нямаше да имат и Паисий, и другите учители и духовници, които играят най-голяма роля за обединяването на българите и въставането им срещу чуждото владичество. В един по-широк смисъл, славянската писменост, създадена от българи, се ползва и днес като официална азбука в Русия и в много славянски държави и този празник се чества и от тях. Според мен това е по-важният празник за нас, защото той не е постигнат с военен или политически акт между други държави, а същевременно има международен статут. Мисля, че България може да се гордее с това, защото писмеността е в основата на образованието. И ако имаме самочувствието, че благодарение на нас милиони хора са получили образование и култура, това би ни подтикнало и самите ние да не изоставяме своето образование, своята култура и всичко, което ни определя като народ. Също така аз вярвам, че трябва повече наши паметници да са в почит на заслужили българи, а не на хора от други народности, които са се застъпвали за нас в историята. Така можем да се приучим да не се покланяме на чужди идоли, а да ценим собствения си принос за света. Само така може той да се поддържа и съхрани.

Всичко това е само едната страна на тези заплетени чужди интереси. В други случаи западноевропейските държави и САЩ имат интерес да не сме много свързани с националните си традиции и ценности и да не издигаме българското пред всичко останало. Тяхната политика допринесе повече за емигриране на българи и изсмукване на ценния човешки потенциал, който да захрани техните икономики. Те инвестираха много повече в това да купуваме тяхната стока, вместо да развиваме производството си така, че да бъде конкурентно и да обслужва местния пазар, а и да изнасяме навън. И така, след като ви дадох тези две перспективи, можете ли да отговорите на въпроса „За“ или „Против“ българските интереси работи САЩ… Или пък Русия… Според мен този въпрос няма еднозначен отговор. В различни условия всеки следва различен интерес и той е неговия собствен. Това, което ни прави малка страна е, че нямаме национална доктрина, нямаме национален план и приоритети, с които да балансираме между глобалното и локалното. Да бъдем отворени към света, но и да пазим своята идентичност, за да я предаваме и на следващите поколения.