Де е България? Част III: Как ни се отразяват политическите промени

Преминаването от тоталитарен режим към демокрация много тежко се отрази на българите. За прехода в социалистическите страни има много и различни теории, но за българският случай всички експерти, без значение какви възгледи изповядват, са единодушни, че е трансформация на политическата власт в икономическа и след това обратно – от икономическа в политическа. В началото това започва чрез външно-търговски дружества, през които чрез фиктивни сделки се изнасят капитали и външният дълг на България става огромен. След това са буйните събития през 90-те години, включително предизвикания дефицит на стоки на пазара, фалирането на работещи предприятия и превръщането на инвентара им в скраб, злоупотребите с финансови пирамиди, обезценяване спестяванията на населението чрез хиперинфлация, масова приватизация и възпиране на по-сериозната частна инициатива чрез престъпни групировки. Не всичко е планирано, но всяко събитие закономерно продължава предходните. Българската икономика, която дотогава е произвеждала продукция за вътрешния пазар и за държавите от Източния блок, се оказва неконкурентоспособна на западната. Един от символите на търсената от хората свобода са тъкмо онези стоки – дрехи, обувки, козметика, автомобили, храни, напитки и други, които дотогава са били силно ограничени и дефицитни. В същото време, има огромен процент хора, които са свикнали държавата да се грижи за икономиката и да я подпомага и за тях е трудно да бъдат истински предприемачи и да създават производство, конкурентно с това в развитите страни. И така българинът, който не е свикнал да управлява на частен принцип, се превръща в безпомощен да противодейства на целия този неприятен сценарий. Всъщност той и преди това е възприемал държавата като нещо външно на него, нещо, на което не може да повлияе. Това е психологията на поданиците, които примиренчески са оставили своите граждански права и са позволили други да управляват живота им. До края на 20 век управлението е нестабилно, а основната разделителна линия между политиците е изборът дали да продължим да бъдем с Русия, или да изберем евроатлантическа посока. Второто мнение надделява и България става член на НАТО и Европейския съюз. Но това е само привидно. Участието на бившите служби за сигурност, свързани с Русия, в управлението на държавата е значително, а в голямата си част собствеността на държавата е преминала в ръцете на същите хора, или на техни наследници. Според американски източници, голяма част от архивите на тайните служби в България е изнесена в Русия, където се използва от властите с цел влияние върху процесите в България. И до днес в нашата политика е социалистическата партия, която наследява комунистическата, а също и много движения, наследяващи демократичния Съюз, който формално сваля комунистите от власт. Както във всяка страна, и при нас има още и радикални националисти, а също и партии, учредени на етническа основа, обявяващи се за защита на правата на малцинствата. Но при нас, макар да изглеждат с тотално противоположни позиции, те често имат финансиране от едни и същи места и целта е в противоборството да укрепват и затвърждават все по-силно своя електорат на база отрицанието на чуждия. Това е принципът на махалото, което има нужда от противодействие, за да увеличава своята сила. Така тези позиции имат свои твърди ядра от избиратели, независимо кои фигури и партии ще бъдат лансирани като техни представители. Първи закон на политическият PR по време на предизборна кампания е да се осъдят и очернят всички останали кандидати за власт. Всеки кандидат за власт обявява, че ще вкара в затвора този преди него, ще му отнеме незаконно придобитото имущество в полза на народа и т.н. И никой не направи истински усилия да се разправи с тези хора. В по-честите случаи по-силните примамват по-слабите и неопитните и ги изяждат. Изкушават по-страхливите с постове и привилегии, по-смелите заплашват с компромати и съдебни дела, и така всички постепенно омекват. А често твърдите им позиции са били поза с цел печелене на избиратели. Тези борби за власт изтласкаха от обществения дебат живота на обикновените хора, техните проблеми и потребности.
Трудно може да се обясни на европееца какво е да се живее в тоталитарен режим. Тоталитарният режим означава строга йерархия. На върха на пирамидата има лидер, вожд, някой, който решава всичко. Всеки трябва да следва лидера и решенията на централното бюро на партията, за да живее добре. Лидерът има своя тайна служба и огромна мрежа от доносници, които ще му докладват веднага щом проявиш несъгласие и неподчинение. Колкото по-близо до лидера си и колкото по-вярно му служиш, толкова повече привилегии получаваш. И обратно, колкото си по-непокорен и различен, толкова по-голяма е съпротивата срещу теб. Този режим не насърчава свободната воля. Той казва на всеки малък човек, че от него нищо не зависи, защото всичко зависи от колектива, от работата за общото благо. Съгласен съм, че колективният труд е създал голям обществен ресурс, който продължава да ни служи и днес и който трудно се създава само на принципа на личната инициатива. Съгласен съм, че поддържането на равенство между всички на фона на огромните неравенства в някои страни има своите позитиви. Но проблемът е, че всъщност няма равенство, защото има привилегирована група от предани и лоялни членове на партията, готови на всичко, за да се издигнат в кариерата и да получат протекции от най-високо място. И тази група хора не се включва равностойно с другите в труда, а накрая взима по-големите облаги. За тях има специално снабдяване с храни и лекарства, те по-бързо се сдобиват с дефицитни стоки, по-бързо уреждат близките си на добри работни места, по-лесно намират изгодно жилище или лека работа за себе си, предпазени са от преследване и често сами са агенти на службите за сигурност. Всичко това създаде модели, при които следването на партийната линия не те прави по-равен и по-полезен за колектива, а по-висш и по-безполезен за него. Докато социализмът изграждаше общите ресурси, същевременно пренебрегваше и потъпкваше правата на гражданите. Позитивното на социалистическия строй беше, че в повечето случаи на човек му се даваше възможност да работи това, за което е учил и в което е най-добър. Всяка област на труда имаше доста стройна система. Тя започва от училищните ателиета (кръжоци) по интереси, минава през специализацията при средно образование, след това през висшите училища и достига до предприятията и институтите. И всичко това е комбинирано с полагането на обществено-полезен труд при наказания или при обща необходимост и с летните трудови лагери, организирани от младежките структури на партията, в които млади хора отиват на полето или в някоя фабрика, за да придобиват трудови навици. Всичко това създаваше една предвидимост в бъдещето на всеки млад човек. Но обратната страна на монетата е, че докато държавата търси и намира работа, докато насърчава човека и го бута в определени посоки, той отвиква сам да поема отговорността за своята реализация и да познава пазарната икономика. Неговите деца също не я познават, защото той не е могъл да им я обясни, той често сам не я е разбирал. Това довежда дотам, че днес само 10% от завършващите висше образование работят по специалността си. Дипломите от висшите училища се обезценяват и нищо не означават за работодателя, докато той не провери реалните умения на кандидатите за една позиция. След като намалява своята практическа насоченост, образованието се превръща в нещо, чиято единствена цел е да създава престиж и добро впечатление. Докато това се случваше, най-опитните и най-знаещите българи бяха буквално изсмукани от западните държави, където за тях веднага се намери работа. И местният пазар, който внезапно трябваше да премине от държавен в частен, преживя истинска катастрофа. Спорно е да се твърди кой има по-голяма вина затова – Съветския съюз, който е управлявал България чрез партийния ни елит, или западните държави, които пряко и косвено участват в процеса по демократизация на държавата. Всяка позиция обвинява другата, но за мен вина носят и двете, а най-голяма отговорност имат българите, които, заслепени от желанието си за свобода, я превръщат в произвол, който в крайна сметка създава голямо социално разслоение и много икономически кризи. Днес най-негативният резултат от тоталитарния режим, който продължава толкова дълго, е, че хората са изгубили интерес към политиката. Изгубили са вярата, че нещо зависи от тях, а като следствие от това, наистина те отстъпват и от нещата, върху които са могли да упражняват все някакъв контрол. Не се борят за своите права и за своя достоен живот, а ако извоюват някакви привилегии, често ги ползват с цел злоупотреба и не поемат отговорно задълженията, произтичащи от дадените им права. Свикнали са някой друг да уреди живота им, вместо те сами да го управляват. Никой не дава подробни отчети какво се прави на държавно ниво, но и никой не ги изисква. И постепенно всяко нещо, което е принадлежало на всички, се превзема от конкретни хора, които имат предварителна информация, или налагат груби методи. Както вече загатнах, бившите служители в Държавна сигурност имат важна роля в създаването на организираната престъпност, подпомагайки първите наказателни бригади с цел рекет върху малкия бизнес и завладяване на всяка по-важна държавна собственост, носеща потенциални печалби. Днес, повече от три десетилетия след началото на прехода към демокрация, все още няма закон за лустрацията, който да разкрие всички агенти на бившата Държавна сигурност и техните обвързаности с властта и едрия бизнес. Това е ясен знак, че преходът към демокрация продължава и днес. Нагласата на безразличие към това превземане на държавата е наследена и отпреди. Тази липса на интерес към управлението на държавата прави хората безразлични. Те осъждат лошите управници, но не могат да ги сменят по демократичен път. Активността при избори става все по-ниска, защото младите хора не са ориентирани кой биха искали да ги представлява, а и политическата класа е все по-незаинтересована от проблемите на хората, от което авторитетът на институциите спада. В училищата гражданското образование е пренебрегнато, а родителите, както вече казах, сами не са запознати с демократичните процеси, за да ги обяснят на децата си. Всички усилия в тази посока са с опит, привнесен отвън, което предизвиква недоволство в хора, които дълго са свикнали да живеят по определен начин. А политиците са свикнали да бъдат боксови круши, по които хората да удрят. Те знаят, че всички ги презират, но това е изгодно за тях, защото когато презираш своя представител в парламента, ти не очакваш, че той ще се справи с общите проблеми в управлението. Така политиците стават едно задължително зло за народа, както и народът става задължителното зло за политиците,. Критичните хора към властта са все по-малко, защото често никой не чува техния глас. Много повече са примирените, готови да се нагаждат според това в коя посока духа вятъра и да се снишават, когато има буря. Последното за бурята беше изречено от ръководителя на тоталитарна България, който изпълняваше функции едновременно на президент и министър-председател, ако го сравним с днешните реалности.