Де е България? Част IV: Колко от българите са политически активни

В България почти всеки претендира, че разбира от политика. Малкият човек е интересен феномен. Той винаги не вярва на големи думи, но върви натам, накъдето вървят много други малки хора. Казано по друг начин, принадлежността към стадото и доверието към водачите върви заедно със скептицизма към правдивостта на същите тези водачи.
Активността на изборите за парламент е около 40 процента и се състои главно от твърди ядра – възрастни хора (над два милиона), етнически малцинства (милион и половина), огромния състав на държавната администрация (над 400 000), включително и общинските власти), членове на работодателски и синдикални организации и на компании, издържащи се чрез държавата, и т.н. Пътят към политическа кариера не е път за утвърждаване на идеи и позиции, а за лоялност в това да служиш на някой по-силен, да го боготвориш и да се страхуваш от властта му. Затова и процентът на корпоративен и контролиран вот също е голям. В някои отдалечени от столицата райони политиците са във всеки аспект от живота на общността – религия, празници, разрешаване на административни проблеми, осигуряване на дърва за огрев и хранителни помощи, назначаване в местни търговски обекти или в структурите на държавата… Голяма част от днешните наши политици са слабохарактерни, не са компетентни, нямат умения да управляват хора и процеси и позволяват на по-могъщи фактори да определят какво ще се случва в тази част от географската карта. Хората не могат по естествен път да издигнат своите водачи. Те подкрепят хора, които са се самопровъзгласили. Днес почти всяка партия е лидерска, тоест, няма съвет от лидери, които да определят нейния курс, а един лидер, който решава. Дори и там, където формално има няколко лидери, реално един от тях е най-силен. Често този лидер не е публичната фигура, която хората виждат на телевизионните екрани, а човек в сянка, за когото всички знаят, а никой нищо не говори. Ако пък е публична фигура с висок рейтинг, зад него обикновено стои друг, с когото той се съобразява. Днес границите между нови и стари политици, между леви и десни, либерални и консервативни, радикални и умерени, е много неясна. Затова и когато западни медии се опитват да отразят политическата ситуация, поставяйки етикет за всяка партия, те всъщност не могат да обяснят добре ситуацията, защото в държавите с развити традиции в политиката за всеки е много по-лесно да направи извод на база на политическата ориентация. Тук най-силната идеология е национал-популизма, пред който останалите бледнеят. Национал-популизмът има директни послания, което внушава усещането, че всички останали партии използват идеологиите само като фасада на истинските си намерения. Днес, когато хората отиват да гласуват за някоя партия, не знаят какво да очакват от нея, какви са нейните приоритети и принципи. Преференциалният вот е непопулярен и когато се появи, винаги има съмнения, че е купен. Затова има хора, които се страхуват от изцяло мажоритарна система, за да не съсредоточи тя властта в малък брой непочтени хора и това да задълбочи феодализма в управлението. Всеки обещава благополучие и стабилност на хората, но никой не предлага и не следва действащи механизми за постигането им. Всичко се оказва куха идеология. И в своето отчаяние хората се обръщат към миналото и казват, че тогава, в тоталитарния режим, е било по-добре, защото е имало ред и дисциплина, и макар да са били ограничени правата на отделните хора, всеки е получавал грижа и работа от държавата, а самата тя е била сред първите икономики в региона. Тази носталгия по миналото кара хората да търсят новия спасител, новия водач, който да удари с юмрук по масата, да покаже мускули, да повиши глас и да разпореди всяко нещо в държавата. Неслучайно властта често е в ръцете на военни и полицаи. Главният прокурор не е учил в юридически факултет, а в полицейска школа. Президентът, който управлява втори мандат, е генерал. В периода на най-тежка Ковид пандемия назначиха генерал за началник на кризисния оперативен щаб. Със същата надежда българите посрещат като водач синът на своя последен цар от времето на монархичното управление. След това допускат да стане министър-председател охранителя на бившия първи човек в тоталитарната държава, който става популярен като говорител на националната полиция във време на стотици неразкрити публични убийства, а преди това охранителната му фирма пази стратегически важни обекти. Същият човек доказано е участник в престъпните групировки и е в контакт със службите за сигурност. Този човек, макар и като посредник на определени вътрешни и външни интереси, управляваше страната повече от десетилетие, защото притежаваше умението да всява респект и да потушава всякакви недоволства чрез популярни реформи с краткотраен ефект. Умееше да представя малките успехи като сериозни постижения, да омаловажава корупцията и да демонстрира нетърпимост към нея в своя публичен образ. Обикаляше българските градове със скъп автомобил и говореше на населението колко пари ще отдели за едно или друго, все едно не са публични, а негови лични средства. Той имаше много вулгарен език, отнасяше се неуважително с всичките си подчинени, допусна административен произвол, натрупа състояние, наложи страх от уволнения не само във властта, но и в големите работодатели, върху които упражняваше контрол, изолира всичките си противници, а на приближените си позволи да се превърнат в хора с неограничена власт. Когато за първи път беше в опозиция, организираха неговия арест, но не се намери нито един прокурор, който да посмее да повдигне обвинение срещу него, независимо, че цял свят видя компрометиращи снимки от неговата спалня. Испанските медии дълго говореха за къщата в Барселона, която той осигурява за своето извънбрачно дете чрез международна схема за пране на пари. Той спираше достъпа на медии до изобличаваща информаци, а същевременно наричаше журналистите с обидни квалификации. Беше вкаран във властта с американски протекции, макар и в САЩ да знаеха за тъмното му минало. След като няколко години балансираше между Москва и Вашингтон, той позволи на местната мафия да открадне руски пари за няколко енергийни проекта, а после предаде американските интереси, за да позволи на Русия да реализира своите геостратегически проекти и да му прости за допуснатата грешка. Той беше подпомогнат в тези решения, разбира се, и от други хора с по-голямо влияние от него. Когато най-сетне бе свалено доверието от него, до голяма степен и чрез натиск отвън, хората търсеха лидери отвсякъде. Гласуваха за телевизионен водещ, за бизнесмен в сферата на биотехнологиите, за национал-популисти… Гласуваха за хора, неузрели да управляват държава, макар да са били добри в управлението на своя личен бизнес. И на фона на техните неуспехи да се обединят и да разпределят политическата власт и отговорността, която върви с нея, този дълго управлявал лидер печелеше голям брой гласове на няколко поредни избори. Хората примиренчески си казваха, че знаят за кражбите му, но поне нещо е направил и затова ще допуснат да продължи да управлява. Най-неприятното е, че докато това се случва, много българи избират да заминат в чужди държави и там да търсят реализация. Причината не е само в по-високия жизнен стандарт и по-големите заплати. Най-сериозната причина е липсата на усещане за стабилност, справедливост и ред в държавата. Друга причина, която е и следствие от първата, е, че тук най-добрите експерти не са признати и не получават благодарност според своите заслуги. Тук авторитетът може да бъде сринат и от фалшиви обвинения и хората да те намразят за един ден. И обратно. Може една фалшива похвала да те превърне в герой и да спечелиш любовта на тълпите. Затова в последните години в нашия парламент има много партии, те трудно взимат общи решения и водят постоянни борби помежду си.
Връщайки се към тоталитарната система, ще кажа и за един парадокс. Поради своята робска психика, българите се справят много по-добре, когато има точни правила, ясна йерархия и уважение към институциите в опазването на реда. Много социалисти днес изтъкват постиженията на този режим, но те не са постижения толкова на идеологията, която малко хора искрено са споделяли и са разбирали, а на това, че всеки знае своята роля и място, живее в една затворена система, животът му е предвидим и ясен. Онова, което аз отчитам като най-важен позитив за тази система, беше идеята за изграждане на национално самосъзнание и за принадлежност към уникална национална култура. През 70-те и 80-те години, когато идеологията на социализма е вече изхабена и идеалите са погребани, онова, което би поддържало държавите обединени, е чувството на гражданите им за принадлежност и това добре се осъзнава от тогавашните политици. В България много е направено в това отношение, независимо от забраните спрямо религията. Българската история, традиции и култура са издигнати високо, докато в същото време Западна Европа изкушава със своята глобална икономика на свободно движение на хора, стоки и капитали. Въпреки това възпитаване в патриотизъм, днес голяма част от това поколение не познава много историята и културата на България. Това е, защото не ги е учило по естествен път, а по принуда. Приело ги е като задължителна програма, разпоредена от партията, с всичките й паради и манифестации, бойни маршове и патетични речи, тържествени церемонии и чествания. Всичко това в някакъв момент силно отвращава младите хора и когато идва демокрацията, те бързо го изоставят като отживяло и изкуствено поддържано. Само държавните власти и училищата продължават да спазват традицията, но по навик, по инерция. Всички церемонии са изпразнени от съдържание и хората не знаят защо празнуват, кого почитат и т.н. Така празниците се опразват от свещените и културни основи на ритуала, на които са се изграждали и от тях остава само битовия аспект, свързан с консумиране на традиционни храни и спиртни напитки, срещи с близки хора, песни и танци. Това е най-тъжният аспект от този преход в моите очи, защото България има велики личности, допринесли за света, а родовата ни памет е все по-слаба. Имаме и символика и история зад всеки празник, датираща от предхристиянско време и преживяла много трансформации, за да оцелее, а днешните българи нямат никаква представа за това. Те поддържат празниците си, за да бъдат неработни дни. Много хора ще кажат, че това е по вина на демокрацията, но преди да се даде отговор, човек трябва да си помисли и за всичко това.