Крис Григоров.
Много хора говорят за толерантност, но аз по-скоро си мисля, че е безразличие и липса на интерес. Обобщенията не са нещо хубаво, но мога да споделя някои наблюдения. Някои от етническите общности живеят своя затворен живот в крайните квартали и в запустелите села и никой не се интересува от тях. Изолирането им в обособени райони понякога не е само тяхна отговорност, а е свързано с общи процеси, случващи се в една селищна система. Ние разсъждаваме, че ако те не ни пречат, и ние няма да им пречим. Но и тук лицемерната толерантност е повече от искрената. Много програми се направиха за интеграцията на ромите. Но в общност, която дълго е била затворена и е живяла по свои вътрешни правила, е много трудна всяка принудителна промяна. А и програмите оставят впечатлението, че се изпълняват повече формално и без мисъл и адекватно отношение към тези хора. Трудно е не само в затворената общност на етноса, но и в голямата общност, която иска да я интегрира, но сякаш не е много съгласна да става изведнъж. Проблемът е, че голям процент от ромите възприеха своето интегриране със смесени чувства. Те смятат, че интеграцията трябва да е тогава, когато им е изгодна. Ако самоопределянето им като роми ще им даде повече права и по-голяма помощ от държавата, ще твърдят, че са роми и че като етнос имат нужда от защита. Ако друг им каже, че за да получават по-големи привилегии и помощи, трябва да се определят като българи и да не споменават своя произход, те веднага ще сменят мнението си. Моля да не се тълкува изказването ми като расистко, защото това е характерно за ниско образованите хора, без оглед на техния произход, които са свикнали да се нагаждат според ситуацията. Много от тези хора приемат, че някой трябва да се грижи за тях, без сами да полагат усилия. От друга страна, ромите в много райони на страната бяха тотално изоставени от държавата. Изключително много се понижи здравното обслужване, жилищната система, нивото на образование и трудова заетост. В голяма степен ромите се дистанцираха от българите тъкмо поради това, че не намират общ език. Аз мисля, че винаги по-образованите и по-разумните имат своята вина за това, което се случва с другите. Политиците в България много години се възползват от ниско образованите граждани, за да бъдат гласоподаватели и да ги вкарват във властта. Освен това, негативното отношение към един етнос не помага той да се отвори за промяната, а напротив, капсулира го. Никой от управляващите фактори не желае искрено да се стартира една голяма реформа, в която да се подобри този диалог чрез инициативи в социалната политика, образованието и културната среда. Колкото до другото голямо малцинство у нас, турците, там проблемът е доста по-сложен. През 70-те и 80-те години руските служби чрез своите агенти в България реализират един голям експеримент, свързан с асимилация на българските турци. С това е свързан и т. нар. Възродителен процес, при който със закон са сменени имената на всички български турци и върху тях се налагат различни забрани да изразяват своята етно-религиозна принадлежност. Много турци напускат страната, преселвайки се в Турция. Други са откарани в затвори и са репресирани. В такава ситуация, след като вече тоталитарния режим е заменен с демократично управление, службите решават да създадат легендарния образ на дисидента Ахмед Доган. Човек, който се бори за правата и свободите на българските турци и около когото се обединяват всички дисиденти като него. Затворниците са освободени, част от изселниците са върнати в страната, а той е посочван за главен борец за техните права и около него се обединяват хора. Така се създава нова партия в България, която е изцяло на етно-религиозна основа. Турците и ромите мюсюлмани гласуват за нея, за да защитава интересите им, а същевременно в медиите тя е наречена „Гарант за етническия мир“. Всъщност нашите турци не са военнолюбиви хора и между обикновените българи и турци не е имало сериозни противоречия много отдавна. Турците в градовете с предимно българско население нямат сериозни проблеми със своята интеграция, стига да познават езика и да имат поне средно образование. Селищата с преобладаващо турско население са главно доминирани от турци в местната власт и това не е възприето като отрицателно от повечето българи. Проблемът е, че партията на турците продължава да бъде сериозен фактор в политиката на България и не е напускала властта от 30 години, а същевременно нарушава законите, агитирайки на турски език. Но това е най-дребното й провинение. По-страшното е, че нейният лидер е станал символ на корупционния модел в България, а най-довереният му човек е многократно споменаван в международни разследвания за пране на пари и търговия с влияние. Отново на границата с нарушаването на нашите закони, партията получава силна подкрепа от турското правителство, което съдейства с всичко необходимо, за да организира по най-добрия начин секциите за гласуване в Турция при българските избори за парламент и да агитира за тях сред изселническата общност там, която няма ясна представа доколко тази партия е окупирала българската икономика и колко корумпирани са някои нейни представители. Внушенията, отправени от партията, са, че тя е носител на етническата толерантност и защитава правата на малцинствата. По тази линия тя печели съмишленици в европейското политическо пространство, но ние знаем, че това е само фасадата. Безспорно в партията има и много сериозни професионалисти и там подготовката на кадри е по-добра, отколкото на други места. Но общата репутация на ръководството им създава лошо име.
В България няма масови безредици на база на етнически различия. Ако това е признак за толерантност, то трябва да се отбележи. Знаем какви проблеми има в други балкански страни като Косово, Босна и Херцеговина и т.н. Тук няма чак такива напрежения. Някои твърдят, че действително е по-добре етническите партии да съществуват, за да поемат върху себе си напреженията и институционално да ги неутрализират. Но това е нещо спорно. И в други държави има партии на етническа основа, а тяхното развитие е различно според условията, в които са създавани и поддържани. Добре е тези партии да не паразитират върху етническата тема и да не се стремят да заключват в себе си всички проблеми, свързани с етноса, който твърдят, че представляват. Защото по конституция всяка партия трябва да представлява интересите на българските граждани, без оглед на техния етнос. В наши условия проблемът е, че етническите малцинства, поради своята относителна затвореност и задружност, работят много по-добре в свой интерес, отколкото българската общност, която е разпокъсана. Освен това приносът за увеличаване на населението от етническите българи се оказва най-малък. Независимо от високата смъртност, причинена от мизерните условия на живот и лошото здравеопазване, при ромите има и висока раждаемост, която надвишава смъртността. Голям брой от тях са се изнесли в чужбина, създавайки цели големи колонии от сплотено население, което има много добре развити инстинкти за съхраняване на общността. В България има малко информация за тях, макар понякога да влизат в някои изследвания и журналистически материали.
В български условия има и друг парадокс: Понякога ромите са най-добрия пазител на националните традиции. Макар да ги интерпретират по свой начин, ромите в много по-голяма степен познават национални традиции в музиката, в обичаите, в занаятите, отколкото ние самите. Това е нещо, върху което можем да се замислим.
Що се отнася до стереотипните нагласи, които имаме за всеки етнос, те са много неприятна тема. От една страна, стереотипът за една общност лишава всеки отделен индивид в нея от това да го възприемат наравно с останалите и да не интерпретират неговото поведение на база на етническата му принадлежност. Така, когато той има успех, той се преувеличава, а когато се провали, се тълкува като норма за хората от тази общност. Този подход е доста погрешен и възпира инициативността на всеки млад представител на тази общност, който иска да докаже, че може да се впише в социална среда извън неговата общност и че стереотипите са остарели и не важат за всички. От друга страна, има ситуации, в които стереотипът се оказва верен и решението е да се работи с цялата общност, а да не се търси отговорност само от отделния човек. Мога да говоря много по темата за стереотипите и общностите, защото аз съм незрящ и поради това и на мен ми е ясно колко трудно се вписва в средата един човек, различен по някакъв признак от другите. Но това би ни отклонило от темата за България. Затова тук само ще кажа, че имаме много да работим, за да се отворим към различните етноси и съответно те към нас. Това в още по-голяма степен важи за големите ни градове и за публичните области на живот.
