Крис Григоров.
Преди години BBC пусна документален филм за лошите условия в българска институция за деца, изоставени от своите родители. Това беше видяно от много хора по света и отвори въпроса какво се прави днес по отношение на най-уязвимите групи в България. Някой беше казал преди време, че състоянието на една страна може най-добре да се разбере, когато се види отношението на нейните власти и граждани към хората в неравностойно положение. Може би това е вярно.
Тук трябва да споделя още един негатив от тоталитарния режим. Тогава всички хора са смятани за равни. И тъй като хората с увреждания очевидно не са били равни по възможности с другите, изолирали са ги в крайни квартали и в затънтени селища, където те да не се виждат от гражданите. Създадени са специализирани училища, в които да учат, предприятия, в които да работят, и жилищни комплекси, в които да живеят. Там те имат една спокойна, предвидима, сигурна, но изолирана среда. И до днес всички центрове и институции от такъв характер не са в централните части на градовете, а са в по-обезлюдени райони.
След демократичните промени много се заговори, главно заради присъединяването ни към европейската общност, каквото и да означава това, че хората в неравностойно положение трябва да се интегрират в средата на останалите. Но този процес не може да стане бързо. След като дълго време тези общности са били изолирани от някои сфери и към тях се е проявявало само състрадание и съжаление, е много трудно едновременно да се променят обществените нагласи и да се отварят възможностите пред хората в неравностойно положение.
И днес в нашите национални медии са малко историите за обикновените хора, живеещи в малките населени места, защото те често са травматични и неприятни за гледане. Това, което съм се опитвал да кажа навсякъде, е, че спрямо всеки човек трябва да се поставя на преден план какво той може, а не онова, което не може и в което е ощетен. Само тогава е възможно повече хора да пожелаят да са пълноценни граждани и да могат повече неща. Да, най-идеален вариант е балансираното представяне, в което се говори и за проблема, и за решението. Но в една среда, твърде наситена от разговор за проблеми и твърде изпразнена от разговори за решенията, по-голяма е нуждата от дискусия за възможните перспективи, а не само оплаквания за тежкото и неспасяемо положение. Когато се дават крайни оценки и се предизвикват емоциите на публиката, това има само негативен ефект, дори представените истории да имат щастлив край.
Интеграцията е взаимен процес на приемане. Той не може да се случва едностранно. Затова съпричастието е дори още по-необходимо и от информирането, защото, ако някой наистина се интересува от по-слабите от него, той ще разбере много неща, за които дотогава си е затварял очите. Всеки трябва да положи усилия да се доближи до другия. А в България, както и на много други места, в момента съпричастието и мисълта за хората в нужда намаляват, а отчуждението и апатията се увеличават. Да, човек се показва съпричастен в публичната среда, дарява пари за благотворителни каузи, но това е помощ от разстояние, без нарушаване на личния комфорт, без пряк допир с нуждата, без възможност да съпреживее тази нужда и да я сподели за някакъв кратък миг. В своето лично пространство той е затворен, дистанциран и не се интересува, а понякога дори се отвращава от бедността, болестта и старостта. Когато ги срещне по пътя си, веднага е готов да осъжда или отхвърля.
Отношението ни към хората с увреждания е лицемерно, също както и към месото, с което се храним. Много хора ядат месо, но ти казват да мълчиш, когато заговориш как животното е отглеждано, за да бъде накрая заклано, изкормено, разчленено и обработено за консумация. По същия начин всеки ден човек среща хората с увреждания, но бяга от темите за болестта и грозотата, защото го е страх да не се случат и с него. И той помага, за да получи индулгенции и да заблуди себе си и околните, че е милосърден и съчувстващ човек.
Истинско уважение заслужават тези, които дават любов и подкрепа ежедневно на хората с увреждания, а и не само на тях, без да парадират с това, без да се представят светци в очите на обществото, без да изтъкват колко социално отговорни са. За съжаление, в техния живот е имало лична травма, която ги е научила по трудния начин да помагат. Негативна тенденция е и това, че някои превръщат даването на помощ в егоистичен нагон. Те проявяват безразборна и понякога разточителна щедрост, впускат се в безсмислени каузи и понякога са по-безполезни и от безразличните. Но темата е много дълга. Искрената съпричастност се възпитава в хората от най-ранното им детство. Ако в твоя дом не виждаш прояви на съпричастност и любов, много е трудно ти да намериш смисъла в тях.
Част от проблема е в самите тези изолирани общности, в които има голяма съпротива да се интегрират, като се откажат от част от своите специални привилегии, а същевременно поемат по-голяма отговорност за своя живот. Също както голяма част от другите по-затворени общности, те са свикнали държавата да полага грижи за тях. Те смятат, че другите трябва да ги приемат като жертви, като неспособни пациенти. Те не смятат подадената милостиня за нещо обидно, което да ги унижава. И затова повечето техни протести и недоволства не очакват реформи и системни промени, а повече пари и по-добри условия за живот. Но парите и условията се подобряват дългосрочно, когато има ясна реформа с конкретни политики и приоритети.
В последните години бяха създадени закони, които нямат реален ефект за социалната интеграция на хората с увреждания. Например работодателите бяха задължени да назначават такива хора на квотен принцип в своите компании, а на специализираните предприятия се дадоха преференциални условия за кандидатстване в програми за финансиране. Последствията бяха, че работодателите назначиха фиктивно много хора, за да покрият изискванията, а същевременно много компании се регистрираха като специализирани предприятия, без да имат реално отношение към трудоустрояването на тази група. При работата върху всеки нов закон нито държавата може да представи ясна визия какво трябва да се промени, нито организациите, представляващи тези общности, могат да отправят точни позиции. Държавата плаща субсидии на някои от тези организации, но те не ги използват напълно по предназначение.
Днес обикновените хора дотолкова са изгубили представа какви са реалните нужди и възможности на хората с увреждания, че институциите, които са в услуга на всички, трудно им дават необходимата подкрепа. В същото време специализираните институции – училища, предприятия и жилищни комплекси – западат и се изоставят с всяка изминала година. А хората с увреждания са разединени и не знаят кое е по-доброто бъдеще за тях – сигурната, но по-затворена среда, или несигурния и по-труден за обитаване, но по отворен свят на останалите. От 30 години процеси на интеграция много от тях останаха по-бедни и по-сами, без нужната защита нито от организациите, в които членуват, нито от държавата, в която живеят. Съчетано с лоши образователни политики, това доведе до пасивност и трайно нежелание за социално включване. Някои неправителствени организации се съпротивляват срещу това, но борбата с невежеството и втвърдените стереотипни нагласи е една от най-трудните.
Конкретно по въпроса за изоставените деца, беше направен опит за реформа и децата бяха изведени от своите големи и стари домове, за да бъдат преместени в малки и по-нови къщи от резидентен тип. Но това не реши проблемите, а ги задълбочи. Отново се подобриха условията, преди да се изгради философията на реформата. Да, ако сега екип на BBC дойде и заснеме тези нови домове, те ще изглеждат по-красиво. Но това е външната част от проблема, обвивката, която най-лесно може да се смени. По-големият проблем е как израстват тези хора, в какво се възпитават, как се учат, какво е отношението към тях, как се вписват в обществото, как другите ги приемат, достигат ли до висше образование и как си намират работа. Това е процес, който изисква много работа както с децата без родители, така и с останалите хора в обществото.
Деинституционализацията не означава единствено да смениш големите общи домове с по-малки. Като журналист съм работил по много казуси и мога да говоря по тази тема дълго. Аз съм приел, че като човек с увреждания моя е по-голямата отговорност да уча другите как да се отнасят към моето увреждане и към тези в сходно с моето положение. Нужна е по-голяма информираност сред хората и най-добре е посланиците да сме ние. Проблемът е, че медиите, където не разбират колко важно е да се преодолее тази неинформираност, вместо да информират, задълбочават проблема, представяйки сензационни истории, предизвикващи съжаление към жертвите или възхищение към героите сред жертвите, които въпреки своя физически, сензорен или ментален проблем са пълноценни граждани, упражняват някаква професия и печелят признание.
