Де е България? Част XII: Как се подкрепя българската култура

Когато говорим за изкуство, първото, за което ми идва наум, е отношението ни към българската музика. А процесите там в голяма степен са валидни и за останалите сфери в изкуството. Вероятно всеки би говорил пристрастно за музиката на своята страна. Аз съм български музикант и когато говоря за българската музика, говоря като за нещо свое, като нещо, което е посяло корени в мен, и нещо, на което аз давам продължение, за да бъде то възприето от тези след мен.

Все още в България най-масово популярният жанр е местната поп-фолк музика – смесица от поп и местни ритми и мелодии. Но в България има и изключително разнообразие от други жанрове. Българските фолклорни области са седем и всяка е характерна с различен начин на пеене, свирене и танци. Много от песните са част от по-големи обреди или ритуали, без които трудно могат да се разберат.

През последните десетилетия големите хорови ансамбли популяризираха нашите народни песни в целия свят, а хор „Мистерия на българските гласове“ достигна до награда „Грами“ за традиционна народна музика през 1989 година. Нашите традиционни музикални инструменти са много атрактивни и имаме изпълнители, които са изключителни майстори. Акордеонът и кларинетът успешно бяха превърнати също в инструменти за изпълняване на български фолклор, а Петър Ралчев и Ибряма (Иво Папазов) придобиха световна известност.

Това, което учудва музикантите по целия свят, са неравноделните размери в нашата народна музика. Едни от най-известните автори на филмова музика са вдъхновени от нашите песни и ги включват в саундтраковете към различни холивудски продукции. Голям е приносът за нашата музика и на поп и рок изпълнителите. През 1990 година Българската група „Формация Студио Балкантон“ получава награда „Грами“ за работата си по албум на Хосе Фелисиано. Много преди Горан Брегович, българската група „Ку-Ку бенд“ смесва балканска музика с поп и рок. Брегович става по-популярен, защото има по-добра реклама и тя е във всички страни от бивша Югославия.

Големи успехи имаме и в джаза. Българинът Милчо Левиев работи десетки години в САЩ, включително и в оркестъра на Дон Елис. Други известни на света наши джаз музиканти са Camy Todorow (Камелия Тодорова), Йълдъз Ибрахимова, Рут Колева. В последните години стана популярна и Emily Johnson, която съчетава в себе си български и нигерийски корени.

Но нека да кажа за културата. България е на трето място в Европа по паметници на древната култура след Италия и Гърция. Неслучайно българката Ирина Бокова беше няколко мандата директор на най-големия институт за културно наследство в света – ЮНЕСКО. Неслучайно едни от най-добрите реставратори и консерватори са български специалисти.

 

България има най-много издателски къщи спрямо броя на населението, като те са над две хиляди. Огромен процент от тях издават книги с минимален тираж и ги разпространяват само в приятелския кръг на авторите им. Но това показва едно непрекъснато желание да се създава литература.

Нашата музика е изключително разнообразна и в нея се твори в най-различни стилове. Има жанрове, където нашите групи са единствени на Балканите. Нашите рок и джаз фестивали са най-голям брой на фона на тези в другите балкански страни. Същевременно всяко по-голямо селище е запазило свои фолклорни и други традиционни събирания.

Най-неприятното е, че в сферата на музиката, а и на културата въобще, българското изкуство не е достатъчно рекламирано навън, а и само не умее да се презентира. Българските творци не са добри търговци, а нашите качествени агенти, мениджъри и продуценти не са много. Нерядко в България един творец се оценява чак тогава, когато светът заговори за него, каквито бяха примерите с автора на анимации Тео Ушев, писателите Илия Троянов и носителят на наградата Booker Георги Господинов, певицата Райна Кабаиванска, актрисите Мария Бакалова и Нина Добрев, художникът и скулптор Кристо Явашев и други. Всички тези хора са печелили признание, защото са космополитни и са познавали световното изкуство, тоест не са просто регионални явления.

Голяма част от нашето изкуство се разбира най-добре от самите българи, защото е направено за тях. Ако един чужденец не познава българския културно-исторически контекст, как би разбрал една творба, в която той е силно застъпен? Ние четем Юго, но знаем и историята на Франция. Четем Достоевски, но знаем и руската история. Какво знаят чужденците за България, за да разбират българските Юго и Достоевски?

И все пак аз мисля, че има и българско изкуство, което надскача границите на националния контекст. Пример е „Времеубежище“ на Георги Господинов, която получи голямо световно признание. Има и друго изкуство, което може да въвлече зрителите, слушателите и читателите към това да се поинтересуват повече за националните културни особености на държавата, в която е създадено.

Но в нашата културна сфера имаме проблем с това, че културата най-трудно успя да премине от държавно планиране към пазарен принцип. Хората свикнаха, че културата трябва да се подпомага от държавата, а държавата, виждайки колко по-малък става интересът към сериозното изкуство, оттегля своята подкрепа за него. Така културата престана да бъде национален приоритет и днес е само 0,5% от брутния вътрешен продукт на страната. Но дори и това, което държавата плаща за култура, в голям процент изглежда като направено без потенциал да се продаде тук или в чужбина. Да, има и много изключения, които се дължат на таланти и хора с голям опит, работещи още в театрите, галериите, музикалните институти. Но държавата изостави дори и това, което ѝ беше поверено. Тя поддържа ниски заплати на щатните служители, рядко обновява базата на културните институти, рядко организира международни изложения в България или участва в чужди със своя качествена продукция.

Освен това много хора свикват на субсидираната заетост, гарантирана от държавата, и желанието им да създават конкурентна продукция е силно занижено. Получиха се и някои неприятни диспропорции, които погребаха едни важни сектори, а други се финансираха без планиране и днес цялата система е доста блокирана. Когато някой важен културен център се затваря или когато персоналът на важна културна институция се съкращава, хората против тези действия са малко и често са разединени.

Създадоха се няколко организации за защита на културните дейци, но те не могат да ги представляват изцяло. Докато държавата с всяка изминала година изоставяше културата, самите хора на изкуството не можаха да създадат свое силно лоби. Не можаха да основат голям брой работещи частни компании, които да създават, разпространяват и продуцират българско творчество независимо дали то е ново, или старо.

Стана обратното. На българския пазар навлязоха международни компании, които изкупиха правата на много български произведения и сега печелят от тях. Наблюдавах как това се случваше в сферата на аудиокнигите, където нямаше нито една голяма българска компания с достатъчен финансов, технически и експертен ресурс, за да издава българските аудиокниги, и затова тази пазарна ниша се зае от международна корпорация. Нашите дружества за колективни права не защитават достатъчно авторите, които представляват, а в по-голяма степен се грижат за собственото си финансово положение.

Голяма част от българската култура преди демократичните промени беше култура, обслужваща властта. Да, ние сме запомнили като велики творци изключенията и хората, които са надхвърляли цензурата, говорейки с Езоповски език за обществените проблеми. Но в нашата литература никога не е имало истински дисиденти, каквито има в Полша и Унгария например. Най-свободният глас е този на Георги Марков, който пише своите „Задочни репортажи за България“, докато работи за BBC и накрая това му коства живота. Но дори и той в продължение на доста години е част от привилегированата от властта и обслужваща писателска общност в България. Когато се научиш да правиш нещо, за да обслужваш нечий интерес, а не за да създаваш нов продукт, който тепърва да печели своята публика, ти предпочиташ да ревизираш стари неща и да стъпваш на познатото, вместо да даваш път на качествено нови идеи.

От друга страна, преди демократичните промени в България е създадена много стройна система за подпомагане на българската култура. Ако тази система бе съхранена, тя можеше да даде изключително големи резултати. Въпреки идеологическите ограничения, тя пак успяваше да дава резултати и днес много хора с носталгия си спомнят за киното и музиката от това време и за писателите, създаващи слово, пред което цензурата е безсилна.

Така днес културата в един общ план изглежда като някога забележителна и авторитетна, а сега изоставена сграда, с дрипави завеси, със занемарени декори, с покрив, който тече, с мухъл по стените и стара подова настилка, с мирис на нещо, което отдавна е започнало да гние. Толкова хаотична и непоследователна е политиката в сферата на културата, че според експертите там всичко трябва да се закрие и да се започне отначало, с много точен план за действия и с много ясна визия за бъдещето, която да не зависи от това кой държи властта и кой е министър на културата.

Но не бива и частната инициатива да зависи от държавата. Тя трябва да се случва паралелно и да отвоюва изгубените територии. Защото, когато липсата на култура става норма, новите поколения не изпитват нужда да се наслаждават на културата или изпитват нужда, но се задоволяват от нискокачествен продукт, с малка художествена и естетическа стойност.

Едно творчество има смисъл, когато има кой да му се радва. Ние знаем колко неоценени творци е имало по целия свят, но ако това продължи дълго в една среда и засегне много хора, те просто се отказват. Довчерашни артисти, музиканти, скулптори стават таксиметрови шофьори, хигиенисти, безработни лица, а в най-добрия случай – асистенти и помощници в някой театър или концертна зала. Така талантите на тези хора се пропиляват. Те отделят толкова време и ресурс в работа, неприсъща за техните способности, която ги уморява и изчерпва, че не им остават сили да са пълноценни творци. Те крадат от своя сън и от своето време за почивка, за да създадат ново творчество.

И все пак има много хора в България, които въпреки трудностите не спират да създават нова музика, нови картини и нови книги. Това е начин на себеизразяване, това е терапия, това е духовна храна, от която всички те имат нужда. Познавам музиканти, които са ми казвали, че могат да гладуват седмици, ако са окрилени и доволни от изкуството, което правят или което слушат и гледат. И аз им вярвам, защото аз самият съм минал през тежки моменти, в които музиката е била мое спасение.

Когато някой каже, че музиката е спасение за него, отстрани звучи пресилено. Но трябва да знаете, че създаването и възприемането на вече създадено изкуство е емоционален и интелектуален процес. Човешкото тяло не живее само от хляба, водата, въздуха и огъня. Човекът е социално животно и то живее и със своите чувства и със способността да ги обработи, а също и да ги предаде и да получи нещо в обратната посока. Това е процес на непрекъснато взаимно предаване на емоции със средствата на изкуството. Още старите гръцки трагедии са правени, за да може чрез страданието на главните герои всеки да преживее своя личен катарзис. Но този катарзис не се преживява само чрез страданието, а и през радостта, през страха, през болката, през всичко.

Хората биват спечелени от изкуството тогава, когато го почувстват върху себе си. Тогава в тях се поражда потребността да направят съпричастни и другите с това, което те са преживели. И заради това, че изкуството е нещо, в което човек влага най-личното си и откровено послание към хората, именно заради това цената никога няма да има значение. И колкото и да обеднее и да се обезлюди нашата страна, ще има една група хора, които до последния си дъх, до последната искрица надежда, ще творят, за да казват нещата по начина, по който те умеят най-добре.

Преди време в най-големия наш театър отстраниха главния режисьор Александър Морфов, който е международно признат. Отстраниха го, защото показа непримиримост с това, че човекът, отговорен за информирането на обществеността за театралната продукция, се оказа PR на силна политическа фигура и получава заплата в театъра, по-висока от тази на директора. Впоследствие бяха отстранени и още хора, а други си подадоха оставките. Оказа се, че тези, които са напуснали театъра, са най-важните за него – едни от най-талантливите актьори, режисьори и драматурзи. Много от най-важните постановки в този театър трябваше да отпаднат или да се видоизменят.

И така, вместо да се полагат общи усилия да се възвърне интересът на българите към родното и чуждото изкуство, той се изоставя. И една от причините да намалява този интерес е пониженото качество. А една от причините за пониженото качество е, че в държавните културни институции става все по-неудобно да си творец, който свободно изразява мнението си срещу своите началници или срещу други хора. Тук би трябвало талантът и уменията да са по-важни и заради тях да се правят компромиси с останалото. Но никой управник не иска да прави компромиси, дори и в сферата на културата. Предпочита да накара човека да се махне или сам да го отстрани от пътя си, за да не си създава вътрешна опозиция с авторитет, която може да разклати неговото началническо място и да отприщи недоволства.

За съжаление, най-тежкият за преглъщане момент в тази история е, че главният режисьор се чувстваше сам. Той каза, че само двама души от целия актьорски състав на театъра са го подкрепили. Аз не съм свидетел на събитията, но знам колко пасивни стават хората по нашите ширини, когато трябва да проявят характер срещу ръководството. Всеки се страхува за собственото си оцеляване на служба, а никой не предполага, че общите действия биха помогнали на службата на всеки да стане по-продуктивна. Хората са готови да се унижават и огъват много дълго време.

Нашата култура е тотално пренебрегвана и сритана в ъгъла. Когато ние, хората, които правим тази култура, говорим това, отстрани си мислят, че сме лично засегнати и фрустрирани. Но аз се абстрахирам от моите лични занимания с изкуство и го казвам като гражданин, който просто смята, че едно население без добре поддържана национална култура започва да се обезличава. Иска ми се наградите от авторитетни международни конкурси да станат рутина, а не всяко признание да бъде прецедент. И вярвам, че това може да стане дори само с по-добра реклама, защото има достатъчно стойностно творчество, за което малко хора извън България чуват. Но както вече казах, ние сме наследници на една културна среда и понякога е трудно да се пребориш с неща, натрупвани много време.

За да обобщя, ще кажа, че разбирам всички, които са недоволни от държавната политика в сферата на културата. Но за да не губи тя своя авторитет и своето важно място, нужно е нашите културни организации да влагат много повече енергия в отстояване на позициите ни, а нашите творци да правят висококачествено изкуство, което чрез неизчерпаемите възможности на онлайн рекламата и международните проекти днес би могло… да се продаде в цял свят.