Крис Григоров.
Според Организацията „Репортери без граници“ в България няма достатъчно свобода на словото, макар да има тенденция към подобряване на средата. Онова, което се случва в медиите, е следствие от всичко, което се случва извън тях. След цензурата в тоталитарния режим хората имаха нуждата да говорят свободно и имаше едно поколение, което отвори вратите на медиите за истинските проблеми. Но след това се случиха много неприятни неща.
Българските правителства направиха така, че националните медии да станат финансово зависими от тях. Правеха го дори и чрез средства от европейски фондове, които се насочваха към хвалещите властта. В същото време влиятелни хора, свързани с властта, изкупиха много малки медии и създадоха медийни групи, с което окрупниха пазара. И медийната система, едва свикнала да съществува на пазарен принцип, изостави водещата си обществена функция и се остави на инерцията. Това понижи нивото на самото потребление.
В тоталитарния режим наричаха медиите „Средства за масово осведомяване“, което отговаряше и на тяхната функция да довеждат до знанието на хората решенията на партията. Днес медиите в голямата си част продължават да покриват това определение. Възрастните хора живеят още с убеждението, че телевизията казва само истината, а в интернет е само дезинформация. Младите хора пък обитават само интернет и за тях традиционните медии са изгубили всякакво значение.
Телевизията влезе в интернет, а интернетът – в телевизията, но това не помогна. Хората на средна възраст са объркани кои медии да следят, защото разбират, че традиционните медии спестяват истината, а новите онлайн медии също изопачават фактите. А журналистите свикнаха да работят в безкритична среда. Почти никой не изисква от тях да са по-взискателни, по-внимателни в проучването и представянето на една тема. Постепенно информирането изгуби своята стойност. Телевизията се опитва да сниши нивото, за да привлече и аудиторията на социалните мрежи, а същевременно продължава да предлага на възрастните хора онова, на което те са свикнали. Има и малки изключения, но те се губят и рядко пробиват в масовите медии, пълни със сериали, готварски предавания, риалити формати и прочее.
Постепенно предаванията за публицистика, култура, образование, социални политики и други специализирани теми сериозно намаляха. В предаванията за политически коментари и анализи, които бяха останали, се канят едни и същи говорители, много от които не са компетентни и подвеждат публиката за ситуацията в страната. Някои го правят от незнание, но други съвсем умишлено и целенасочено. Това беше една от причините младите хора да спрат да се интересуват от телевизията и вестниците. Предлагането на евтини сензации и жълти новини е друга важна причина.
В същото време регулацията на онлайн медиите и това, което те произвеждат, почти не съществува, защото дори днес контролиращата институция се нарича Съвет за електронни медии, а електронни медии са телевизията и радиото. Онлайн медиите разчитат в най-голяма степен на скандали и сензации, а те натрупват милиони посещения, преди да бъдат официално потвърдени или отхвърлени. Всеки следващ скандал заглушава някой предишен, преди той да бъде разрешен.
Всичко това пък отблъсква възрастните хора от тези медии и ги оставя под влиянието на националните телевизии, където също се разиграват най-различни скандали. Проблемът е, че скандалите не говорят за съществени неща. В голям процент те занимават хората с незначителни проблеми, превръщайки ги в големи, а в същото време големи, системни проблеми не се дискутират. Получава се подмяна на обществения дебат.
Свободата на словото не може да е дело на няколко души. То трябва да е обществена потребност и да се изисква от журналистите. Днешните млади журналисти се примиряват с настоящата ситуация и сякаш нямат потенциала да се съпротивляват.
Доверието към свободата на словото в нашите медии намалява както навън, така и вътре в страната. Медиите се отдалечават от малкия човек. Те много по-често работят по поръчка, отколкото в интерес на някаква обществена група. Много по-често ретранслират информация от пресслужби, отколкото да правят разследвания и да информират коректно.
Тъжното е, че едни от най-качествените ни журналисти, които имат огромен опит, се чувстват репресирани. Те по някакъв начин предават това и в посланията, отправяни към публиката. От техните материали лъха безнадеждност, озлобеност, тежка ирония и сарказъм. Тези журналисти могат да са от голяма полза за обществото, но те спират да вярват в позитивния ефект от медийната си работа. Те стават недоволни реваншисти, които се представят на публиката само като жертви на една система. Те наистина са жертви, но това не е единственото важно нещо. Те могат да показват и позитивни примери, не само негативни такива. Могат да са по-малко подозрителни към всичко.
Да, съмнението често се оказва важно и ни кара да проверяваме по-старателно всяка информация. Но аз мисля, че това съмнение трябва понякога да отстъпи. Прекалените съмнения водят до параноя и до предубеденост към всеки, дори и той да подхожда с най-добри намерения. Разбирам тези журналисти, че се дразнят на цялото това безкритично предоверяване на официални източници от повечето колеги, които не си правят труда сами да достигнат до нещо ново.
Но проверката на информация в журналистиката не бива да бъде задължително нагласа към всичко. Тя може да е професионален подход, без да ощетява човек от способността му да е отворен и благоразположен към всякаква нова информация, каквато и да е тя. Подозренията го правят предварително негативно настроен. Когато другите виждат, че си подозрителен, те не искат да ти помагат в повечето случаи, защото имат усещането, че предварително си им поставил лоша оценка и само чакаш да ти дадат повод да я потвърдиш.
В журналистиката, свързана с политически фигури и институции, бдителността е много важна, но е важно също така и умението да предразполагаш и дори да достигаш до неудобни въпроси почти неусетно и с различни провокации.
Мога да говоря много за журналистиката като подходи на работа. Но ако трябва да обобщя за България, тук големите медии са станали недостъпна територия за качествените журналисти. Не казвам, че и там няма някои такива, но те са малцинство. По-важно в големите медии е да се изпълняват инструкции и да се покриват някакви елементарни изисквания за професионализъм. Но това не е достатъчно.
Ще завърша с това, с което започнах. Ако животът се промени в България и дава по-добра продукция за медийно отразяване, ако в медиите влязат хора, по-загрижени за всеобщата информираност, те по естествен път ще си вдигнат нивото и ще допускат повече свобода на словото. Независимо от лошите показатели, които отразяват повече най-масовите медии, аз мисля, че в България все още можеш свободно да говориш това, което мислиш, стига да не си груб и циничен и да го кажеш достатъчно внимателно.
Мисля, че с темата за свободата на словото понякога се спекулира, тъй като по естествен път онези, които искат тази свобода, ограничават правото на говорене на по-консервативните журналисти например, които имат различно от популярното мнение. А онези, чието мнение е ограничено, използват това като причина да разпространяват и алтернативни тези, които са опасни и непроверени докрай. Сложно е да се постави оценка на журналистика, в която има много и различни процеси. Според мен всеки потребител трябва да внимава как се информира и какво разбира от това, което се говори публично.
