Крис Григоров.
Преди всичко, важно е да кажем, че над един милион са българите, които са емигрирали след 1990 година. През 90-те години много експертен потенциал бе изтеглен в Западна Европа и САЩ, а същевременно там отидоха и доста хора с единствената цел да се ползват от по-добрите условия в социалните системи на тези страни. Но извън това число има поне още милион, които са от стари български общности, живеещи както в съседните ни държави на Балканите, така и в Молдова, Украйна и на други места. В някои от тези държави отдавна текат процеси по асимилация, при които целта е хората да забравят своя произход. Най-яркият пример е Сърбия, а за Северна Македония няма да отваряме тема.
В същото време, новите емигрантски общности се настройват все по-настървено срещу своите сънародници в България. В тях се трупа презрение към българите, започват да ги смятат за прости селяни, за по-долна категория от себе си. И в някакъв момент повечето от тях предпочитат да не споменават своя произход.
Образът на днешна България в Западна Европа и САЩ не е никак положителен и донякъде това е заради някои наши сънародници, които не успяват да се впишат в местната култура и имат характерните черти на маргинали. В очите на много англичани и германци ние сме хора, които варят и пият спиртни напитки, колят прасета и ядат всичките им вътрешности, измъчват животни във варварски ритуали, скачат голи в реките посред зима за здраве. Някои неща от нашия бит са не просто непознати, но и неразбираеми за хора с различна култура.
Все още българите на запад в огромен процент са ниско квалифицирана и евтина работна ръка. Мъжете работят най-черната работа в строителството и в промишлеността, а жените поемат домакински задължения – мият чинии в ресторантите, берат плодове и зеленчуци в стопанските райони, чистят домове и сгради и се грижат за малки деца и възрастни хора. Във всички, които не са успели да се реализират до по-високо ниво и да се впишат в общността, е натрупана злоба, защото са си представяли друго нещо за Западна Европа, за която са мечтали като деца.
Макар тази част на Европа да има разнообразие от общности и държави, нейният образ в България е общ и събирателен още от времето на Желязната завеса. И тези хора са си Представяли как с малко усилия ще изкарват много пари там. А се оказва, че там животът им е толкова неприятен, чувстват се понякога толкова сами и отхвърлени, че България, макар бедна и зле управлявана, им се струва по-добро място.
Парите не стоплят човека, когато с тях не може да си купи свобода, подкрепа и чувство за принадлежност към някаква общност. А българинът дълбоко в себе си е с такъв манталитет. На него му липсва емоционалната близост и за него хората навън са по-резервирани и поради това по-лишени от чувства. Технологиите не могат да донесат истинското чувство, че си близо до другите и че преживявате заедно добрите и лошите неща. За да приеме по-леко своята отдалеченост от родния дом, българинът понякога се заблуждава, че му е по-добре да живее сам. Но и той отлично знае, че най-добре се чувства обграден от близките и приятелите си, които ще го утешат в проблемите и ще го накарат да се почувства по-значим в успехите. Но българите в чужбина рядко се връщат, защото това е под техния престиж, защото техни близки тук зависят от парите им или защото в една страна с по-строги правила за тях има сигурна работа, а дойдат ли тук, не биха могли да я намерят.
Имаме и доста емигранти по чисто медицински причини, а също и клиенти на чуждите социални системи. Макар тези системи да раздават все по-малко на хора в неравностойно положение, техните суми все пак остават по-големи, отколкото се предоставят в нашата система. Например в някои държави доста добре бяха подпомогнати хората в най-тежките дни от ковид пандемията. Средствата отново бяха толкова, че хората спокойно да могат да изпращат част от тях в България.
Българските политици нямат интерес да връщат в България хората, напуснали веднъж страната. Това е главно защото, откакто те заживеят навън и видят по-добре подредения живот там, стават по-силно критични към това, което се случва тук. Българските секции за гласуване по света в голямата си част се поддържат от доброволци и тяхното организиране винаги е трудно. А и у някои местни хора в България има страх и озлобление, че „избягалите“ българи, които според тях нямат ясна представа какво се случва в родната им страна, ще повлияят на изборите в някаква негативна посока. Българите зад граница гласуват обикновено или за нови и млади политици с либерален, западноевропейски профил, или за радикални националистки партии.
Но рядко български партии поемат ангажименти и отправят послания към българските общности зад граница. В държавната политика нямаме никакви мерки, подкрепящи завърнали се от чужбина българи. Има възможности те да бъдат подкрепени и да видят в лицето на своята родна страна гаранции, но тя не им ги дава. Даже напротив, създава им административни прегради, които обезсърчават хората. Например, ние нямаме закон, според който българи, дошли от други държави, в кратък срок да получат равни права с местните граждани. Тези хора са вече отписани. Никой не ги търси и ухажва да се връщат. Затова се върнаха само тези, които нямат амбиции. Те не са успели да научат чуждия език, не са успели да си купят жилища и да създадат нови семейства, спестили са малко за ремонт на българския си дом и това им е достатъчно.
Да, има и една малка група предприемчиви българи, които постигнаха големи успехи по света. Но за тях разказваме все още като за изключения от правилото. В огромната си част тези хора са се вписали в тамошната култура още като деца или младежи и успехите си са постигнали като местни хора, а не като гости в чужда страна. Това са хора, които нямат силна привързаност към конкретно място в света. Много от техните семейства не са в България още от края на 80-те, когато първи бягат с идването на демокрацията. Често те са от смесени бракове, прекарали са детството си в непрестанно местене от едно място на друго. За тях е лесно да се развиват навсякъде, защото имат вече изградено самочувствие на жители на света. Те нямат онези комплекси за малоценност, които имат повечето българи, където и да се намират. В България те нямат много близки и приятели, които ежедневно да им звънят и да им се оплакват колко зле живеят.
За съжаление, ако българските родители на деца, родени и израстващи в чужбина, не полагат ежедневни усилия да подхранят у тях чувство на свързаност с България, те никога не го придобиват. Да, вкъщи може да се говори на български, да се яде българска кухня, да се честват някои български празници и да се чуват с баби и дядовци от непознатата и далечна страна, но това не е достатъчно. Нужно е да има и други хора и институции, които да запознават децата с българската история и култура, традиции и фолклор, с българската музика, литература, театър, живопис. В началото това запознаване ще бъде като с неща, които нямат нищо общо помежду си и са еднакво отдалечени от тях, но постепенно те ще разбират целия български контекст, ще разбират смисъла на езика и неговата естествена среда на употреба, ще наместват всяко нещо, ще намерят логиката и същността на нещата, ще усетят повече от цялостния облик на тази култура.
А опознаването на другата култура, независимо дали я възприемаш като чужда, или своя, е полезно, дори и само за това да разбереш кой си ти и в коя културна среда се чувстваш най-добре приобщен. Много често родителите не разбират това богатство да се учи другата култура. Те по-скоро се срамуват от миналото. Да, имат носталгия, обичат своите близки, които са оставили, но в тях се създава чувството, че България е една мизерна и провалена страна, че хората там са с ниска култура, че дори историята на българите е една голяма фалшификация. Този модел на мислене е по-лесен за преживяване от тях, защото чрез него те по-безболезнено възприемат своя нов живот. Ако продължат да се считат част от страна с по-стара история и по-богата култура от тази, в която живеят, усещането им за неуспех ще се пренесе лично към тях.
Емигриралите българи приемат страната си като изоставаща и застаряваща, каквато си е. Когато си вътре в страната, по-рядко се случва да забележиш тези процеси. Но като я погледнеш отвън, след като имаш база за сравнение, виждаш нещата различно. Много от чуждия опит лесно може да се въведе в български условия. Но няма достатъчен брой критична маса, която да подсилва този процес. Критичната маса по-често предпочита просто да си събере багажа и да хване следващия полет.
