Крис Григоров.
Често съм говорил за своята силна свързаност с родната ми страна и за това колко високо оценявам всички постижения на нашата култура. Същевременно съм бил отворен да опознавам чуждите култури и да харесвам неща от тях. Мое силно вярване е, че всеки човек, който добре познава чужди култури, е започнал от доброто опознаване на своята родна култура. Тя самата е повлияна от други, а и тя е влияела в този процес на обмяна. Никоя култура не е идеално затворена, особено в днешното динамично време на непрекъснати контакти и асимилации.
Поредицата „Де е България?“ ми хрумна за пръв път, когато ме помолиха да дам интервю за една италианска радиостанция. Тогава предварително ме помолиха да обобщя в няколко изречения коя е България и след това да разкажа своята история. Тъй като не знаех какво ги интересува, попитах ги какво да има в тези изречения. Жената, която съдейства за интервюто от българска страна, ме посъветва да разкажа малко за географското положение на страната и за неща, с които тя е известна по света. Тогава за пръв път се замислих, че не си даваме сметка как изглеждат нещата, погледнати отвън. Та ние дори не знаем с какво сме известни и дали сме известни някому с нещо. Виреейки в една среда, мислим, че я познаваме много добре, но попитани от външен на тази среда, трудно ни е да го вкараме и него в нашия специфичен контекст. Баща ми живя три години в САЩ и когато се върна, България за него беше в някои отношения чужда страна, с която трябва да свиква наново. Неслучайно някогашното предаване на Георги Тошев по BTV, разказващо за българите в чужбина, се казваше „Другата България“. Тази друга България може да се чете по два начина. Други за нас са българите, пребивавали дълго зад граница, но и за тях България, която са оставили, не е вече същата. Едни остават в спомена за романтичните страни от живота у нас, свързани с красива природа, хубава храна и положителни емоции, други залитат в това вечно да намират и подчертават недостатъците, свързани с липса на ред и законност, отсъствие на добра организация и на позитивно отношение от институциите към гражданите. А при много хора тези два полюса са в особена симбиоза, която ги кара да не знаят струвало ли си е, че са се върнали за малко, или по-скоро не. Далеч съм от мисълта, че напускащите България са родоотстъпници и т.н. Има хора в чужбина, направили много повече за България, отколкото техни сънародници в страната. Има я и обратната страна. Оставащите в България невинаги са най-големите родолюбци, а може би просто не са достатъчно амбициозни и подготвени да се адаптират към различни условия и да работят повече за своето трайно установяване където и да било. Така че това колко силно цениш родното си място не се определя от това къде се намираш, а от това как допринасяш за него.
Аз реших за себе си, че моят принос ще бъде да се опитам да опиша България такава, каквато аз я чувствам. Във всеки един момент си представях пред себе си един чужденец, например англичанин или французин, който е сравнително информиран. Той се интересува от международната обстановка, чете новини, слуша коментари и анализи и понякога, макар и рядко, пред очите му попада България, спомената между другото сред морето от информация. Ако се поинтересува повече за нея, той може да влезе в интернет и да прочете фактите. Може да погледне няколко справочника и да добие обща представа. Но какво би могъл да направи, ако иска по-задълбочено да се запознае с нея? Помислих си, че мога да помогна на тези хора. Може би никой нямаше да ми зададе въпросите така, както сам ги формулирах. Реших, че мога да напиша отговори в стил интервю. Представата ми за чужденеца, който ме слуша, не излизаше от съзнанието ми. За да може той да разбира адекватно какво му казвам, аз трябва да вляза в неговата ситуация, в неговия жизнен опит. Това е много трудно за човек като мен, който не е живял в чужбина и може би за някои неща е изградил стереотипна нагласа. Аз съм се информирал за това как изглеждаме в очите на чужденците както от книги и статии, така и от интервюта с хора, които разказват непосредствените си впечатления. Други впечатления съм събирал от българи, върнали се тук след продължителен престой в чужбина. Правил съм го неволно, без някаква изначална цел. В същото време всичко, свързано с моята страна, ме е интересувало. Аз съм чел много за нейното минало, но не спирам да се интересувам и за нейното настояще. Има неща, по които България прилича на много други държави на Балканите, а и по света. Има други неща, по които се различава. За някои неща знам отдавна, а други ми предстои да науча. И все пак, има няколко основни въпроса, които са трудни за разбиране от хора, несвързани пряко с нашата действителност. Постарах се подробно да се спра на тези въпроси. Ще призная, че в голяма степен съм разчитал за своята информираност на малък брой хора, с чиито анализи съм се съгласявал и съм виждал в тях смислени аргументи. Но много от тези хора са твърде вгледани в своите тези и не успяват да погледнат и обратната страна. В моя анализ съм се опитал да кажа, че способността да огледаме ситуацията на един народ от различни страни и да не съдим едностранчиво за нея ни дава възможност наистина да вникнем в същината й.
За много хора може да изглежда, че с голяма част от написаното се стремя да издам тежка присъда на България, да й залепя етикет „негодна“ или нещо такова. Винаги има риск, когато човек се опита да се дистанцира от личните емоции и безпощадно да оцени средата, от която е създаден, да прекали в критичността си. Но както вече казах, това е една от две крайности, които винаги съм избягвал. Опитал съм се да говоря за България честно. С радостта и болката от това, че съм българин, но и с мисленето на гражданин на света, който разглежда България като част от общата картина на този свят.
Получиха се над трийсет материала. Открадвах всеки миг, който ми се освобождаваше, за да допълвам и дописвам тези материали. Четейки „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков, си мислех как той е правел същото, но в по-друг контекст и с по-различни намерения. Правил го е като вече напуснал страната и като силно повлиян от хората, заради които я е напуснал. Правел го е като работещ в западна медия, която иска да чува неговото дисидентско мнение за една страна от Източния блок. А аз го правя от позицията на днешното време. Далеч съм от мисълта да се сравнявам с Марков, който по неповторим начин рисува българската действителност от 50-те до 70-те години на миналия век. Но си помислих, че днешното време също се нуждае от описание.
Мотивиран бях и от това, че много българчета, учещи в чуждестранни училища,, не знаят почти нищо за България, освен някакви неща от спомените на родителите си и от българските учители, с които се виждат по два-три часа в края на уморителна седмица. Неделните български училища работят с един учебник, който обединява цялото знание за България. Много хора се оплакват от несъвършенствата на този учебник и на образователната програма, която той следва. Не съм запознат в дълбочина с въпроса, но у мен се изгради впечатление, че тези подрастващи хора имат празнини по темата за България. И може би, ако техните български родители се поинтересуват, ще могат да им помогнат именно чрез наученото от такива текстове, каквито аз пиша. И целта на тези текстове не е да се намрази България заради хилядите неуредени неща в нея, а да се обикне и да се навлезе в нейната по-дълбока същност. Заглавието „Де е България“, вдъхновено от Вазовото популярно стихотворение, всъщност е моя начин да отговоря на този въпрос. И Вазов си представя, че е на интервю и казва „Питат ли ме… Тамо аз ще отговоря…“ Това е моят поклон пред пълната ни с добрини земя.
