Демокрацията: Начин на употреба

За настоящото есе бях провокиран от няколко събития, паралелно случващи се в България през 2024 година. Едно от тях бяха изборите за нов парламент през април, които за пореден път не бяха последвани от традиционните някога пресконференции. Избори, от които още в началото си личеше, че ще произтекат още едни, които съответно бяха през октомври. От друга страна, в Народното събрание влезе нова партия и тя обяви война на някои медии, а после се разпадна за няколко дни. От трета, много журналисти станаха депутати. А не на последно място, хората са все по-разединени и се затварят в групи по възгледи или симпатии, без да отчитат какво говорят останалите. Провокиран от всичко това, ето какво имам да кажа днес, 35 години след демократичните промени, когато остава все тъй актуален въпросът какво промениха те.
 

„Демократите“ викат „Дръжте демократите“

Аз съм част от времето след демократичните промени. Моят съзнателен живот започва десет години след началото на така наречения преход. А досега никой не доказа, че краят на българския преход от тоталитарно към демократично управление е настъпил. Или пък че е започнало нещо друго, което трайно и плавно, с ясна стратегия и план за действие, ни води до развитие. Една партия оповести план за стогодишно управление на България и всички се изсмяха. Някои се смеят и на петилетките от комунистическо време, а аз пък си мечтая за програма дори за една година, която все пак да се изпълни. Дори не за 800 дни. За една от четири години, колкото е нормалният изборен цикъл.

За мен като млад гражданин така и не стана достатъчно ясно дали демокрацията в България произведе политическа прослойка (за да не я наричам елит), която да е достатъчно обединена в решаването на важните за държавата проблеми. Едно е сигурно: И наследниците на комунизма, и демократите, били те истински или фалшиви, се провалиха. Всички се провалиха, с което не оставиха съмнение, че идеологиите в последно време, доколкото те съществуват, са единствено инструмент на политическото говорене, който обаче си остава на нивото на приказките.

Една от най-важните ценности, свързани със свободата и демократизацията, е всеки да бъде това, което иска и да говори това, което иска. Това бе модерно доста дълго време след ограниченията, налагани от Централния комитет на единствената партия в страната. Това позволи развиването на много положителни за България процеси, наред с негативните, без които също няма как. Но покрай това се отвориха много въпроси: Може ли човек да управлява разумно свободния си избор? Може ли един народ да направи същото и да излъчи хора, които да го представляват? Дали хората не са свикнали някой друг да оправя нещата? Дали не са свикнали да търсят спасители, а те да се определят като жертви? Дали не са свикнали да избират калпави политици, за които предварително знаят, че са некадърни, и да не изискват от тях това, което им е вменено като отговорност по смисъла на нашите закони? Дали гражданите не са по-склонни да мислят, че България е достатъчно малка и невзрачна, за да е по-важно руснаци, американци, германци или други да решат нейните вътрешни проблеми, и както преди се е случвало да дължим на други народи подобряването на живота в страната, така и сега да предпочитаме да им отстъпим правото на влияние?

В последно време демократичната общност се отказа от своите широко прокламирани възгледи за свобода и равноправие. Просто защото видя последиците от това, които излязоха от контрола, който те си представяха и с който бяха свикнали отпреди това. В мирно време е лесно да си свободен, но във военно време трябва да заемеш позиция. Помня последната активна фаза на войната в Югославия от 90-те и дори тогава българското общество не беше толкова разделено в позициите, колкото е сега. Това показва, че не е проблем само войната. Проблем е това, че днес за много хора свободата не е такава ценност, каквато е била преди. Днес тя даже е нещо опасно. От нея се възползват всякакви пропагандатори на зловредни идеи. Като че ли те се родиха вчера и никога не ги е имало… Но не е само това. Днес да дадеш дума на една позиция означава, че ти я припознаваш за своя, а не че си толерантен към различни мнения. Днес цензурата и автоцензурата не са основно въпрос на това да не обидиш конкретни управляващи хора, а да не обидиш всеки.

Според мен няма идеален свят, в който има и свобода, и равноправие. Това е така, защото всеки е различен и когато прояви свободата си, той нарушава правото на някой друг, освен ако не я прояви в някаква контролирана среда и по определен начин. Свобода без регулация е слободия. Равноправие без регулация на свободата на отделни хора да превишават правата си е неравноправие. Демокрацията в нейния идеален вид означава уважаване на другия като равен на теб.

А в България кога е имало равноправие? Може би в най-тъмния период на османска власт, когато всички са били роби, плащали са си данъците и са били еднакво обезправени да се себеизразяват като българи или като човеци. Не във всички права можем да сме равни, просто защото понякога едни права си противоречат с други, а в други те са морални категории, които правото не е успяло достатъчно ясно да дефинира и приведе в някакви тесни рамки.

По същия начин стои въпросът със свободата на словото и в по-широк план за свободата на изразяване. Според мен човек в много по-голяма степен е готов да ограничи чуждото мнение, когато не е сигурен, че може да защити достойно своето. И днес, във време, в което западните държави в Европа, а също и САЩ, преживяват финансови и други затруднения, а други държави показват стабилност и претендират за по-голямо икономическо и политическо влияние над света, се появява голям страх. Преди двайсет години, когато започнах да следя политиката, би трябвало евроатлантизъм да бе много по-актуална дума заради подготовката на България да влезе в НАТО и ЕС след тази твърда репутация на Шестнадесета република на СССР, заради липсата на осветяване на някогашни зависимости от Русия и т.н. А тя стана толкова актуална именно в последно време. Днес, когато основни лица в няколко от големите ни партии са вече посочени от санкции от американското и британското управление. Днес, когато в духа на военното положение вътрешните приоритети на България бяха изместени от външнополитически въпроси, ние започнахме да губим представа какви важни решения взема парламента за обикновените хора, докато умува да праща ли или не оръжия за Украйна, да събаря ли или не паметници, свързани с Русия, а през останалото време вадят записи едни срещу други и се конфронтират. Какво важно нещо се направи за последната година управление и предизборни и следизборни крамоли?

По естествен път национал-популистките партии се появяват на мястото на демократите, които хората мислеха, че се обединяват, за да разрушат корупционните модели, а те тъкмо обратното – мислели са как да се възползват от тях. Е, днес дори и техните почитатели сред социолозите и политолозите ни говорят за непоследователност, липса на диалог с хората, наличие на много деца на бивши комунисти в техните редици, остра липса на авторитети и на отправни точки, които да използват в своите PR кампании, насочени към избирателите. 

Българските демократи се простреляха в крака. Днес по-проруски ориентираните политически фигури и други говорители се възползват от тази слабост. Те говорят как по същия начин, както някога в Източния блок се е ограничавало западното влияние, така сега, в рамките на НАТО и ЕС, се ограничава говоренето в подкрепа на Русия. Ще попитате какво друго очакваха. Ще кажете, и то с право, че те преувеличават.

Но не бива свободата на словото от два коренно различни периода да се сравнява. Едно е да се говори за измеренията на свобода на словото в ситуация с една телевизия, едно радио, два национални вестника, няколко държавни издателства, един съюз на журналистите, и тези медии са единственият начин да кажеш нещо на хора, които не познаваш и никога не си виждал, без да се срещаш с тях. Те са единственият комуникационен канал с национално покритие. Съвсем друга е ситуацията днес. Не само телевизиите и радиостанциите са стотици. Те са даже нещо отшумяващо, особено радиото. Не само организациите на журналисти и на граждани са много повече и всяка има свой уебсайт и информационен канал. Днес всеки има социална мрежа в телефона и компютъра си, а много имат и по три, четири и повече и могат да развиват там по няколко анонимни или фалшиво именувани профили. Това са хора от всички възрасти, от всички области на живота, с всякакво образование и без такова, с всякакви възгледи, а с неограничен достъп до огромен брой потенциални и реални последователи. Днес всеки може да каже нещо умно или някоя страшна глупост и това да стигне до стотици, хиляди хора. Хипотетично всеки може да си плати неговото изказване да достигне и до милиони хора, а може и така да го каже, че то по естествен път да се популяризира, защото улавя емоцията или проблема на много хора.

Ако преди 40 години свобода на словото е значело да ти дадат да говориш в няколкото единствени канала, след това то се разшири до говорене навсякъде и във все повече канали, а днес това понятие сякаш се стесни. Днес критериите за свободно слово се повишиха до степен, че една зле разбрана дума в театрална постановка, която е обект на художествена измислица, да стане причина за напрежения. От друга страна, критериите за това кой „налага“ свободата са всъщност критерии за това кой притежава повече канали за разпространение. Мартин Карбовски, чиито предавания могат да се гледат от милиони хора в YouTube и има такива с над сто хиляди, се оплаква от липса на свободно слово. Защо? Защото днес свобода на словото вече значи да ти дадат достъп до най-популярните, най-гледаните, четените и слушаните информационни канали. Не само това. Значи да ти дадат свободата да работиш за тях, да създаваш съдържание, да отстояваш позициите си там.

А големите медии в България следват някакви пазарни правила, макар и самите те да участват в регулирането на този пазар чрез възпроизводство на вече отработени модели. Големите наши медии нямаха против да захранят своя рейтинг с първи интервюта с новата партия, влязла в предишното 50-то Народно събрание, макар преди това да я отписваха. След това по същия начин нямаха против да участват в нейното отписване, като първо раздухат скандала, а после ограничат ефира си за участниците. Все пак става дума за рейтинги, а ако една партия, без да е получавала подкрепа от традиционните медии, е влязла във властта, то би следвало тя автоматично да стане интересна за журналисти, защото гласоподавателите са основно хора, гледащи телевизия. Именно намаляването на гледащи телевизия съвсем естествено се свързва и с все по-ниската избирателна активност.

Отгоре на това авторитети сред журналистите и телевизионните водещи станаха политици, което съвсем разми границата в ролите и функциите, границите на публичността в България и на свободата в рамките на професионалната етика. Примери колкото щете – от Сидеров и Бареков, през Йончева и Волгин, та до Хекимян и дори Слави Трифонов, който, макар не журналист в традиционния смисъл, бе доста дълго време водещ на предавания за политическа сатира и в немалка степен спомогнал за изграждане и разрушаване на политически образи. Да не говорим от тези предавания колко излязоха като Дилов син, Милошев, Каримански и голяма част от основните хора в ИТН. Медийните хора са привлекателни за политиката, защото са публични и имат вече спечелена аудитория с досегашната си дейност. От друга страна, те са изкушени да работят извън сферата на говоренето, да задвижват процеси и да управляват повече хора. Това не е само българско явление, понеже така или иначе журналистите по-добре умеят да си служат със словото и са най-полезните за публичната част от управлението. Дори по-полезни, отколкото юристите, икономистите и други, чието знание е експертно, непопулярно, неразбираемо за масите. Политикът нарушава журналистическата етика, ако до вчера е твърдял, че задава неудобни въпроси на властта, а днес се коалира с нея. Той я нарушава и като затвори своя кръг от симпатизанти и говори само на тях, без редовно да организира и да участва в пресконференции, заставайки с аргументи и със самочувствие пред другите медии, пък били те и недоброжелателни и недокрай етични в своята работа. Политикът, който доскоро е бил журналист и е задавал въпроси, иска предварително подготвени въпроси, съгласуване с прессекретариат на партията, избирателно приема медийни изяви, избягва някои въпроси… Държи се като нещо, което сякаш никога не е било от позицията на журналиста и не познава професията. Възползва се от слабостите на медийната система и ги превръща в оръжия срещу нея и в своя защита, или в средства за настройване на хората към подкрепа за конкретни инициативи.

Някои изводи

България нито е била готова за демокрацията, нито в момента я заслужава и изпълнява. За нас това си остава един мечтан и бленуван модел. Една фикция, която е над нашите възможности. Продължаващите корупционни сюжети показват, че все още една влиятелна група хора, облагодетелствана от някогашните власти, продължава да управлява пряко и косвено процесите.

На политическата сергия няма идеологии. Има само набързо стъкмени програми, изпълнени с вътрешни противоречия. А има и стари партии, които са вече разлагащи се трупове, от които мирише. Това много ясно се вижда и от двете партии с най-постоянно присъствие още от 90-те години насам. Социалистите са крайно разединени, независимо от обединеното им явяване на последните избори, а процесите в Движението за права и свободи показват, че нито етноса, нито личността на стария лидер, нито идеологията, вече имат силата да поддържат тази организация в едно цяло. Символът на корупцията Пеевски се подиграва с местната незаинтересованост към управлението и използвайки нейните слабости и инструментите си за влияние, продължава да е важен фактор в държавата, който е подчинил със зависимости огромен брой хора – от селски кметове до бивш премиер.

И ние не можем да се възползваме от всички тези самоунищожителни за партиите процеси. Не можем да се възползваме от това, че подкрепата за традиционните партии намалява. Не можем да се възползваме от това, че на тези избори имаше рекорден брой купен и контролиран вот, а интелигентните хора отказаха да упражнят правото си на глас и с отвращение следяха познатите им резултати. Не можем да си създаваме лидери и да ги изстрелваме към властта, а те се самосъздават, плащайки си за медийно време и за предизборни кампании. Властта генерира пари, парите генерират власт. И всичко е в един затворен кръг, където обикновените хора с техните проблеми не участват. Те не участват не само защото не им се позволява, но и защото сами не си позволяват. Демокрацията не е просто да протестираш на площада, защото се видя много добре как определени протестиращи се наместиха при тези, срещу които викаха, а други си намериха спонсори и сега защитават техните интереси. Демократичността за мен е общ интерес от управлението. Как управлението ни да не е калпаво, като всички абдикират от него, знаейки същевременно, че са го дали в ръцете на неопитни хора или на алчни крадци? Как да стане? Сега някой би отговорил: „Ами как да гласувам, като няма за кого?“ А защо няма за кого, се пита? Защо честният и опитният човек бяга от това да представлява хората и да бъде техен лидер, или техен силен партньор в решаването на проблемите им? И изобщо само едно гласуване ли ни оправя нещата? Едно име в бюлетина, макар и по два пъти в годината. Това ли е целият наш принос за управлението? Кой си помръдва пръста за решаването на проблемите на улицата и квартала? За боклука, за близкия път, водопровод, детска градина или училище? Колко пъти за каквото и да било се събра една голяма група хора, обединена от някаква обща цел да си реши проблема? Съберат ли се над двайсет души, стана скандал. Винаги сред тях има провокатори, бездействащи, хиперактивни, самоуверени водачи, които само говорят и нищо не вършат, пък някой касиер, който събира повече от нужното и прибира за себе си, пък някой друг… Къде са тъй наречените „Ранобудни студенти“? Половината са в чужбина, другата половина са се разпилели и немалко от тях не са известни на широката общественост с какво се занимават. Къде са майките на деца с увреждания? За триста лева отгоре на помощите за децата им ли беше цялата дандания? Разроиха се на групи, част от тези групи се присламчиха към партийни величия и отече работата.

Не. Няма сила, която да ме убеди, че площадното протестиране променя нещо. То е просто изява на недоволство, което и без това се проявява в най-добрия случай от десет хиляди, които в двумилионна София са като прашинка, като трафика на метрото за петнайсет минути в следобедния час пик. Като викаха „Не на монополите“, сега плащат ли по-ниски сметки за ток? Като викаха „Пеевски вън“, сега той вън ли е? Кой протест в тая държава свърши нещо полезно? Да не би протестите на производителите на храни да са довели до 90% български хранителни продукти по магазините? Да не би протестите на близките на убитите в катастрофи да са довели до по-малко жертви на пътя? Да не би миньорите да спасят с протести ТЕЦ-овете? Да не би протестите, открито инициирани от партии, да постигнаха промени, освен медиен шум, засенчващ отново големите проблеми на малките хора? Големи проблеми за тях, а малки в очите на големците.

При нас протестите са вече не за да решат проблем, а за да се покажем. Да покажем какви сме и какво мислим за себе си. Даже да го натрапим на останалите. „София Прайд“ няма за цел хората с различна сексуалност да са по-добре приети в обществото, както някои си мислят. Те имат за цел да нажежават обстановката, да създават про- и анти- настроения, да подтикнат контра-протест на семействата, да викат протестни лозунги като „Нашите деца ще са като нас“. Не се шегувам. Това викаха те. Сякаш могат да програмират децата си. Сякаш могат да имат изобщо лично техни деца, родени по еднополов път. Но да речем, че имат. И те заплашват, че ще са като тях. Все едно аз с уврежданията си да изляза и да кажа „Моите деца ще са като мен, затова ме уважавайте, защото аз и моите уродливи инвалиди ще наводним държавата.“

Ето това са нашите протести. Аз не искам никой гей или лесбийка да бъде насилван, пребиван, малтретиран, унижаван, подиграван, репресиран. Не искам някой да бъде обект на подигравки в училище заради това, което е избрал да бъде. Но те сякаш сами си го просят с поведението си, с този свой бунт, сякаш са в едно тиранично общество, в което само да си покажат лицата и върху тях ще се излее киселина. Знам, че сред тях е имало и жертви, знам, че споменът от болката е ужасен. Но ролята на жертва си намира някой, който да изиграе ролята на новия палач. Всяка реакция е отговор на друга реакция, която пък също има свой отговор.

И ето, дори и в тази посока не можем да сме демокрация. Вместо протестът за правата на хората с различна сексуалност, или както е правилно да ги наричаме, да обединяват всякакви хора, те по-скоро разединяват тези хора, създават лагери, противоборства и взаимно неразбиране. И консервативният човек с традиционни възгледи няма как да бъде докоснат и привлечен от либералните, а също и обратното. Те винаги ще се гледат като хора от различни светове.

Сега разбирате защо 90-те беше славно време. Аз го помня, защото това бяха най-ранните години на детството ми, а от много малък слушах радио, участвах в публични събития и се срещах с много хора. Тогава наистина свободата се усещаше във въздуха. Хората с различна сексуалност не са били приятни на всички, но не се изживяваха като жертви, нито пък имаше толкова негативизъм срещу тях от страна на други, които се изживяват като мъжкари да речем. Това е само пример. 

Лошото е, уважаеми демократи, че в световен мащаб демокрацията не върви на добре, та какво остава за България. Само за последния месец половината лидери на големи сили се здрависваха с руския президент, а Америка си избра републиканец за президент, след като два пъти опитаха да го елиминират физически и многократно го бореха със средствата на високобюджетни маркетингови и рекламни кампании. Да не говорим колко много други неща стават дори и в България, където се обсъждат и приемат закони, които по-скоро ограничават свободите, отколкото да ги увеличават. Нормално, незаслуженото и неизвоюваното се отнема. Безкръвния преход се превръща в преходна кръв.

Демокрацията не е лошо нещо. Тя може да стане лошо нещо, ако зле се употребява. Както всички други идеологии, демокрацията е начин на употреба. Ако не можем да я употребяваме пълноценно, ако не ценим и не управляваме добре правата и свободите си, нашите движения ще се разпадат. Също както наскоро едно се разцепи на две и двете днес са в управлението, а нито едно не заслужаваше заради стотици доказани престъпления и корупционни схеми. Разпадът му бе в неговия зародиш, защото то не се формира на демократични, а по-скоро на авторитарни и етнически принципи и там политическата форма беше само облеклото, фасадата, с която да се противопоставя на патриотичните националисти.

За да управляваме демократично другите, преди всичко трябва да умеем да управляваме собствения си живот. Явно дори и това не умеем, след като повечето от нас са нещастни, депресирани, бедни, болни, неудовлетворени или самотни. Няма как държавата да не е наше отражение и наш водещ признак. И да е значело друго преди сто години, днес българин в по-голямата си степен значи това. Значи някой, който не може да си помете собствената кочинка, та да не говорим да се погрижи за някакви общи пространства на съществуване.

Резултатът от последните избори и това, че те се случват 35 години след края на тоталитарния режим на БКП, е знак, че или този режим ни е оставил лошо наследство, от което не можем още да се отръскаме, или ни е оставил много по-добре работещи неща, които ние постепенно сме разрушили като материална база и институции.

И вместо да се оплакваме и да се жалваме за окаяната си съдба, можем да станем и да свършим нещо полезно. Да купим от български производител, да помогнем на човек в нужда директно и с лично време и труд, а не само с пари, да се организираме с другите в нашия квартал и да облагородим района… Няма кой да свърши нашата работа. Не е нужно да потъваме на десет метра навътре в блатото, за да го разберем, откакто не можем да излезем.

След десет години демократичното време ще е повече от комунистическото. Тогава оправданията, че времето не е достатъчно, няма да важат. „Времето е наше“, гласяха лозунгите преди 35 години. А наше ли е днешното време? Наше ли е, или си го дадохме на популярни медии, или пък на информационния шум в мрежите? Нека всеки помисли, когато гласува зле, или когато не гласува никак, на кого дава своето време живот в тази държава. На кого подарява четири години, или колкото там успее да се задържи.

Пожелаваме си за следващите десет години да се очистим от цялата тази плява. Да покажем на света, че имаме по-качествени хора от властимащите, като издигнем нови хора. Не подадените от удобните им медии, а припознати от нас самите като техни колеги, съмишленици, съидейници, приятели и съграждани. Моля ви, не позволявайте да живеем в обречеността на погубените отговорности между властта и народа. Да си хванем нашите отговорности, а те по естествен път ще се пренесат по-нагоре, докато стигнат и тези, от които поставяме като наши водачи. Когато си понесъл повече отговорност, започва да те интересува как тя е употребена от ръководителите и да изискваш от тях. Затова разковничето за преодоляването на омагьосания кръг на пасивността, водеща до обратна пасивност, е проява на смислена, продуктивна и целенасочена активност. И да, има смисъл, когато тази проява е от повече хора, не е от единици, защото иначе е много уморително тъпчене на място, докато останалите пак си повтарят „То и без това от нас нищо не зависи“. Ако не познаваш правилата, по които дори и демократичната система би следвало да съществува като такава, от теб нищо няма да зависи, разбира се.