Крис Григоров.
Моите приятели и познати се делят на две основни групи: Едните твърдят, че българските народни песни, приказки, предания и легенди са пропити с мъдрост и са израз на народен гений, каквото и да значи това понятие, другите, че са напълно безсъдържателни и излишно им се придава стойност с цел възпитаване на любов към българското. За да намерим еднозначен отговор на въпроса що е това български фолклор и каква е неговата стойност за нас и за света, ние преди всичко трябва да решим с какви аршини да мерим и какво целим с това питане. Ако искаме да възхваляваме всичко българско и родно, без значение от качествата му, ще приемем по-благосклонно едни тези, ако искаме да го отхвърлим – обратните. Аз оценявам аргументите и на двете страни и приемам, че оценката за творчеството на един народ, към когото човек принадлежи, е личен избор на всеки, извън това как се представяме на туристическата витрина, или сравнявайки се с други култури. И все пак, колкото по-добре познаваш фолклора на своето родно място, толкова по-адекватно би могъл да го покажеш на някой друг и да разбереш какво той ти показва като примери от словесната народна култура на своята страна.
В това свое есе ще ви разкажа за своето отношение към фолклора. Това е отношение към българското, към миналото, към цялостното разбиране за национална култура.
Училищният патос
Може би всяко дете е чувствало досада в случаите, в които много по-възрастни от него хора с повишени интонации му говорят за чудните народни песни, за националните герои, за славната ни история и за още куп такива неща, които то трябва да научи, за да се гордее, че е българин. Нашата образователна система все още е обременена от глухата инерция на социалистическите порядки от близкото минало, а все по-често е изправена пред едни различни поколения, с различен домашен опит и друга култура на възприятия за родно, чуждо, общо и т.н. И става така, че в пространството на училището, в часовете по литература и история, се говори за „Някога“. И какво по-нормално за тези предмети, би възкликнал някой. Работата е в това, че се говори за „някога“, което е дълбоко запечатано в някакво далечно и неясно минало. Говори се за „Някога“, което няма връзка със сега, с днешния ден, с днешните хора и условия, в които живеем. Това е една от разделителните линии, в които самото училище се усеща от децата като място, където им преподават това, което са учили родителите им преди 30 години. Сиреч, то поначало не е място, където да се дадат актуални на времето уроци, а където трябва да се запомнят разни неща от преди сто и повече години, за които се твърди, че обогатяват общата култура и ни формират като горди българи..
Същото това чувство преследваше и мен много дълго време. Аз не давах ухо за красотата на народното слово, доколкото я е имало, защото бях започнал да изпитвам силно отегчение. Какво от това, казвах си, че някогашните ни предци са били гении, когато днес не можем да си уредим както трябва живота и държавата? Какъв е смисълът да се хвалим с неща от миналото, за да си създаваме самочувствие, когато то няма покритие днес? Какво пък толкова особено има в народните песни, които в своя най-автентичен вид и без съвременна обработка звучат съвсем елементарно? Разбира се, отговори на своите въпроси аз намерих, но благодарение на вече предварително разпаления си интерес към четенето и вникването в тайните на знанието чрез словото.
Много от учителите в училището, където съм учил, а също и от приятелите ми от детинство, биха казали с основание, че до 13-тата си година не съм проявявал никакъв специфичен интерес към фолклора. Да, пял съм народни песни, но съм пял и всякакви други. Да, знаел съм народни приказки, но съм знаел и стотици други чужди творби. И всички тези хора наистина са прави. Но когато бях на тринадесет, едновременно и от различни страни ми повлияха няколко важни неща, които отключиха цял нов аспект от моя живот. Би станало твърде дълго да описвам всички влияния и етапи, затова ще посоча само най-важните неща.
Тайните на знанието
Първото много важно нещо, което ми се случи и отключи жаждата ми за нови знания, бе благодарение на радиото. Една съботна нощ не можах да заспя. Радиото бе до мен и го слушах много тихо, с приближено до тонколоната ухо, за да не събудя сестра ми, спяща в същата стая. Така осъмнах и някъде към седем сутринта започна предаване по програма „Христо Ботев“, което се казваше „По-близо до небето“. Първоначално си помислих, че става дума за нещо, свързано с религия и бях вече готов да го спра, когато чух за първи път гласа на Серги Гьошев. Тогава не си дадох сметка, че този човек, със своя подход да разказва, ще ме увлече до такава степен. Той избираше някаква тема от битието на старите българи, например, раждане, смърт, сватба, или някакъв обичай, предание, легенда, и илюстрираше с примери как в различни места из България се разказва или се преживява от местните хора. Изключително силно се е запечатало в паметта ми едно негово предаване за смъртта, в което той разказваше как старите българи са си представяли шарката, чумата, смъртта… Гьошев намираше разни много възрастни хора, които говореха буквално с гласа на миналото в настоящето, като едни живи пазители на това отдавнашно време. В говоренето за миналото в тези предавания имаше нещо тайнствено, магично, увлекателно, приказно… Чувствах Гьошев като дядо, който ми разказва приказка. Той си правеше предаванията много въздействащо, с различни музикални преходи, с цитати от най-различни места, с препратки от стари книги… Народният бит и култура оживяваха пред мен. И в целия този разказ имаше едно голямо преклонение не толкова пред някакви героични и славни победи и завоевания, за които говорят в часовете по история и литература, колкото пред трудолюбието, скромността, духовността, нравствените добродетели, пред способността на българина да се извиси над материалното, да приеме себе си като инструмент на Бога или на някаква друга сила, да осмисли своя простичък живот като мисия да предаде своето знание на децата си. Серги Гьошев ме подтикна да вникна в миналото на българите. Дотогава миналото за мен е било просто нещо, което е вече случено, изхабено, употребено, изживяло времето си. Гьошев ме накара да погледна на миналото като на извор на познание за простите неща. Познание за връзката на хората със земята и нейното обработване, във връзката на хората едни с други, в способността им като общност да се радват на всяко раждане и да изпращат всеки умиращ с чувството на обща загуба. Тогава бе първия момент в живота ми, в който си казах, че поотделно всеки някогашен българин може да е имал беден речник и примитивни представи за много неща, но общността в цялост е нещо различно. Многообразието в българската общност, в която хората говорят на стотици различни диалекти и изпълняват стотици различни обичаи за едни и същи празници, те кара да си задаваш въпроса: А отде тръгват нещата? Как е започнало всичко това? Защо една и съща народна песен има толкова различни версии? Серги Гьошев имаше предавания, посветени на една песен, на една легенда, на една дума от диалектите, които в различните краища се интерпретират по различен начин. Ето в това беше магията. Какво знаем ние днешните деца за това богатство? Когато в училище са ни казвали за богатството на фолклора, ние сме си представяли богатство в смисъла на съдържание от някакви предварително избрани образци, за които четем, слушаме и са някакъв модел за художественост и национален канон, антология на народната памет. А не си представяме богатството като многообразие в начина, по който едно и също нещо бива пречупено от същата тази народна памет. Едно и също преживяване, един и същ разказ, едно и също природно явление. Имаше няколко прелюбопитни предавания на Гьошев затова как различни сезонни проявления, или такива като мълнията, слънчевото затъмнение, падащите звезди и други, са били разчитани и тълкувани в суеверията и обичаите и как са се защитавали хората от знаците за злото, как по различни начини са почитали природата и са се стремели да я опознават, дори да придават на явленията чисто човешки характеристики, за да си ги представят и обясняват по-нагледно. . Къде е генезисът на тази памет, питах се, къде са корените? И колкото по-надълбоко ровеше Гьошев, колкото по-навътре навлизаше в дебрите на миналото, в същината на всеки произход на дадено вярване, обичай, предание, гадание, наричане или нещо друго, толкова по-запленен, въодушевен и извисен ме караше да се чувствам той. Повярвайте ми, това не са голи фрази на някакъв идеализъм, в който съм си представял, че някогашните българи са били гениални. Не. Това е просто някакъв вътрешен повик, желание да преоткриваш, да се разровиш дълбоко под напластеното настояще и да намериш отдавна изоставени и забравени неща, да потърсиш едни по-обосновани във времето обяснения за тези неща, да стигнеш до естеството и природната същност, която толкова е пренебрегната и заглушена от съвременните достижения на културата… Спомням си едно предаване, което се занимаваше с имената на някои села. Бяха дадени няколко обяснения за всяко от тези названия и учени езиковеди и фолклористи спореха върху автентичността и мотивираността на всяко от тях. Колкото повече предположения се представяха, толкова по-голяма беше мистерията.
Следях редовно предаването в продължение на може би 5-6 години. Всеки път, когато не го пуснеха, или съня ме преборваше преди зазоряване, чувствах, че съм изпуснал нещо много ценно. По цели дни след някои предавания премислях чутите вътре неща, прехвърлях ги в главата си, задавах си въпроси.
Треска за книги
Някъде по това време си казах, че за да се проследи наистина коренът на всяко нещо, както аз исках, трябва да се събере всичко на едно място. Чудех се защо никой не си е направил този труд. Чувах за събирачи на песни и пословици, за учени фолклористи, занимаващи се с някаква част от народната словесност, но не бях чул за някакъв институт, който да вземе всички спомени на днешни и предишни хора, да дигитализира цялото народно творчество и да започне проучвания на база на някакви съпоставки. Казах си, че това би следвало да е моята висша цел и мисия и с младежкия плам на тринайсетте си години се втурнах да изпълня тази своя цел. В следващите две години закупих от книжарниците всичко, което намерих, свързано с фолклор. Стотици книги с народни приказки и песни, десетки книги с пословици и поговорки, множество проучвания за празници, обичаи, обреди, традиции. Всеки спестен лев, всичките пари, които ми подаряваха по повод и без повод, влагах в книги. За две години натрупах книги на обща стойност вероятно над 2000 лева. Предвиждах момент, в който, след като се почувствам доволен от количеството събран материал, ще започна неговото сканиране, четене и сравняване. Вече бях решил моя професионален път да бъде на фолклорист и етнограф. Но стана нещо друго. Бях обграден, засипан с книги, а колкото повече проучвах за фолклора, толкова повече разбирах за още нови и нови неща. Всички тези проучвания правех благодарение на сестра ми, която по мое задание търсеше по ключови думи в сайтовете на книжарниците, както и в някои специализирани места за антикварни книги. И въпреки, че го правеше все по-рядко, защото все нямаше време, а и вероятно е чувствала, че с някакво особено разхищение харча пари за книги, които не мога да прочета, а само трупам по бюра, шкафове и библиотеки, това огромно многообразие започна да ме обезкуражава. Усещах постепенно, че съм се заел с нещо твърде непосилно за моите финансови, физически и интелектуални възможности. Бях дал вече твърде много пари, бях събрал вече толкова много, че само техническото време за неговото сканиране и обработване щеше да е хиляди часове. Освен това, вече бях изкупил евтините и нови книги. Започнах да намирам все по-редки, скъпи и стари. Започвах да се превръщам в някакъв колекционер, който е готов да даде повече пари за една стара книга, отколкото за нещо полезно за своето ежедневие. Същевременно, макар и от скромния брой часове, в които близките ми преравяха и четяха съдържанието на книгите, започнах да усещам, че много неща се повтарят и преповтарят. Бавно, но сигурно проумявах, че след като нямам научен подход в събирането на тези книги, след като не знам къде са първоизточниците, от които те са черпили информацията, само трупам ненужни книги, от които би ми ставало все по-трудно да отделя ценните. През 2009 година, когато бях на 15, имаше икономическа криза и хора продаваха и много ценни книги от библиотеките си, за да имат за хляба и елементарните си нужди. А аз трупах ли трупах, изхарчих всичко, което години преди това грижливо съм скатавал в касичките си, за да изпълня някой голям план някога в своето бъдеще. Какво да правя с тази огромна сбирка? Откъде да започна? Някъде по онова време чух, че преди много години излизал сборник за народни умотворения, наука и книжнина, издаван още от края на XIX век, който е в над 90 тома. Там било събрано цялото народно творчество, открито още по онова време. На фона на този труд моите все по-набъбващи колекции бяха абсолютно любителски и не се знаеше дали от всичките над 200 книги, които имах, важното може да се събере и в трийсет тома. Имаше много книги с преразказани на съвременен език стари приказки, други, в които авторите взимаха само един елемент и дописваха със своя език останалото, в трети пък се събираха български приказки и такива от други народи и се правеха научни съпоставителни анализи. Същото беше и с песните, и с преданията, и с всичко. Понякога думата „народно“ беше просто етикет или понятие, което обаче не се съдържаше в книгите в истинския му вид. Адаптации за деца, преработки за съвременния читател на по-разбираем език. Цялото това изплъзване от същинския фокус, което бе следствие от съвременното любителско четене, максимално улеснявано и превърнато в атрактивно, ми причиняваше големи трудности да купувам ценното. Самите анотации не даваха всеки път ясна представа дали книгата има изследователска стойност, или е поредно сборниче, в което е взето оттук-оттам и е създадено нещо, за да е част от някаква поредица, или е с цел предоставяне на непосветените читатели на обобщена картина за основните фолклорни образци.
Случи ми се по това време да имам рядката възможност да бъда запознат с книгите за фолклор в Националната библиотека. В продължение на часове ми показваха тези книги, четяха ми от тях. Дадоха ми и един от томовете на стария сборник за народни умотворения, за да го усетя като големина и обем. Бе изваден заради мен от някакъв специален архив, в който рядко се допускат обикновени посетители. Бях впечатлен от мащабите и от огромното разнообразие. Бях помолил един от библиотекарите да провери по заявена от мен ключова дума в базата данни на каталозите колко книги има, включващи тази тема. Списъкът бе от над двеста заглавия само за моята заявка, макар да му бях дал като ключова дума понятието „народни сказания“, от което очаквах да има малък брой резултати. Избрах три от тях, на колкото имах право, но този мой избор не почиваше на познание за научния опит по темата. Просто ми се сториха най-конкретни според заданието. Но не знаех какво съм изпуснал в останалите стотици заглавия. Върнах се след това при своите книги вкъщи и се усетих толкова малък и сам, а усилията си почувствах като тъй нищожни и безсмислени… Имах чувството, че съм си хвърлял парите на вятъра. Старите учители знаят това чувство у всеки млад ученик. Чувството на разочарование, което обхваща младия човек, когато разбере, че вече не е откривател, че не е пръв и светът не започва с него. Все се случваше така, че започвах да събирам някакви словесни форми или думи, дали ще са диалектни думи, пословици, фамилни или селищни имена, няма значение, и в момента, в който съм натрупал значително количество и усещам, че съм готов да допринеса за науката, разбирам, че вече има речник или сборник, в който някой много преди мен, базирайки се на много източници и на ясни критерии и методи на класификация, е събрал, описал и публикувал.
Един от най-ценните подаръци, който получих от Националната библиотека, бе рядък екземпляр от речника на църковнославянския език от архимандрит д-р Атанасий Бончев. Тази книга бе ценна с това, че даваше за всяка от църковнославянските думи гръцко и латинско съответствие, също и дума аналог от съвременния български език. Тъкмо това най-силно докосна моя интерес към търсенето на общия корен. То, а и много други неща, пренасочиха акцента.
От фолклора към езика
Разбрах, че през цялото време моят интерес е бил главно към словесните проявления на фолклора. Разбирах все повече и повече, че всички по-големи словесни форми се раждат от по-малки такива. Така коренът на народното творчество и народната култура е езикът на общността, с който тя обяснява всички неща. Езикът, който позволява сътворяването и предаването на това творчество и неговото постоянно попълване и видоизменяне. Езикът, който придава словесен облик на всяка представа, на всяко визуално впечатление, на всеки първичен подтик. Езикът, който може да даде представа за профила и характеристиката на една общност. Езикът, който чрез самия себе си разказва за еволюцията на своите ползватели. Разбрах, че всъщност езикът е онзи мост между миналото и настоящето, който свързва двете в едно цяло, предвижващо се закономерно към развитие.
За това осъзнаване не ми помогна училищния патос, който все още говореше за славното минало, все едно то е противоположно на безславното ни днес. Помогна ми едно странно обстоятелство. Бях написал реферат за турцизмите в българския език, с който да защитя проект за стипендия. Явявайки се пред комисията, аз разказах, че винаги съм се увличал от темата как едни чуждици влизат в езика, как се използват, доколко са оцелели днес. Комисията, състояща се от две дами, ме изслушваше внимателно и задаваше насочващи въпроси. Тъй като бях силно амбициран да взема стипендията, аз си бях внушил, че на тази своя защита трябва да представя мнение, с което да покажа, че имам силна ангажираност към запазването на чистотата на българския език. И когато ми бе зададен въпрос защо акцентът на труда ми е бил върху тези чуждици, аз говорих няколко минути как трябва да изолираме съвременния си език от чуждици, как трябва да запазим българските думи, с които още Славейков и Вазов някога са замествали турските. Тогава една от дамите ме попита не намирам ли, че това би вкарало езика в застой. И тогава аз разбрах колко неправилно съм подходил към въпроса. Ние не бихме могли да спрем развитието на езика и да го връщаме назад, защото той е израз на чувствата и мислите ни. А чувствата и мислите ни са на днешни хора, потопени в днешната среда, в днешния езиков фон, в който общуваме и търсим път да се разбираме едни с други. Да, да обогатяваме речника със стари думи никак не е лошо, но не можем като едни обвинители на трибуната да застанем и да кажем на младите хора да не ползват английски чуждици. Още по-малко, когато тези думи нямат свои български синоними. Можем единствено да работим за това да се подобрява грамотността, да се разширява речниковия запас на хората, да се обогатява знанието за езика като средство да се самоопределиш и изразиш. Тогава разнообразието в изразността ще се наложи по естествен път и от това езиковата среда ще стане само по-богата.
Та фолклорът във всяка една епоха е отражение на текущото състояние на езика да изрази чрез творчески подход обикновени неща от нашия бит. Дали ще го прави през кратки и поучителни басни, дали през дълги и пълни с перипетии вълшебни приказки, или чрез странни легенди, в които се случват небивали неща, това е въпрос на избор и на аудитория.
И така, когато разбрах, че корените в народната култура е най-логично да се търсят в развиването на езика, тогава окончателно у мен се формира желанието за филологическо висше образование. В рамките на това свое образование аз изживях още стадии на запознаване с фолклора и преосмисляне на неговото място в днешната ни култура.
