Фолклорът като извор на познание, Част II: Накъде водят клоните

Може би сте учудени от странното на пръв поглед заглавие, но то има общо с първата част на това есе, в която разказах как обикнах народното творчество и как установих, че неговите общи корени следва да търсим в езика. Асоциацията с дърво на рода не е случайна, защото говорейки за фолклор, ние говорим както за езика, от който е сътворен, така и за историческата действителност, където се развива.

Разказът ми спря на прага на висшето образование, което записах, за да получа още отговори на въпросите си. Но преди да разкажа за него, ще се върна назад, за да проследя нишка, която изоставих за момент, и да я обвържа с вече започнатите две. Чак след това мога да си позволя да продължа нататък.

Отвъд героизма

Имах период, в който не посещавах училище и се подготвях вкъщи за изпити в края на всеки срок. Този сякаш изкуствен патриотизъм, който искаха да ни внушат, не ме обезсърчи и в мен винаги е имало желание да надникна под образите от националната митология. Събуденият интерес към фолклора ми даде да разбера, че е важно в каква среда се е раждал, а усещах, че има голяма празнина в знанието ми за тази среда, а и в колективните ни представи за нея, и сякаш никой не иска да я запълни и не чувства това за необходимо.

Винаги съм четял с внимание учебниците, най-вече тези по хуманитарните науки, а особено това ми се удаде в периода на моя домашен престой. Днес се твърди, че децата затъпяват, учейки вкъщи, но това е въпрос на възпитание и е отделна тема. Та по това време ми се случи да попадна на два уникални учебника, каквито дотогава никога не бях намирал и каквито едва ли са правени в наши дни. Съжалявам, че не помня автори и издателства. Но тези два учебника разбиха на пух и прах целия дотогавашен канон, с който бях вече достатъчно запознат.

Първият учебник бе „История за 9 клас“. Винаги в нашата среда се коментира, че учебниците по история са със спорно съдържание, че са усложнени, че предават понякога пристрастно събитията. Какво бе различното в този учебник? В него се разказваше българската и балканската история от завладяването на полуострова от османската империя до националните освободителни движения. Дотогава всички учебници се спираха на темата за два урока. В първия урок се обяснява как се разпокъсва България и е завладяна от турците, а във втория, след прескачане на почти 400 години, се говори за Възраждането, първите будители, читалища, църкви и т.н. Цялото това време между двете събития бе за мен в сянката на някаква дълбока неизвестност. Ни дума за другите ни съседи, за самата империя и нейното функциониране, за самите българи и как са живели, работили, празнували… Имах чувството, че идвайки тук, турците тотално са задушили българското, а изведнъж Паисий написва историята за едно минало и събужда хората за нуждата да творят своето бъдеще. Звучеше ми абсурдна такава рязка промяна. Как така стават неща, без еволюционен процес, без натрупване и развитие. Как тъй е станало, че този народ е оцелял? Какво го е държало сплотен?

В цял един учебник бе разказано какво се случва в това абсолютно скрито за мен дотогава време, за което винаги сме предполагали, че е от векове на бездуховност. Но не само това. Всеки друг учебник за българска история се занимаваше с нашите си вътрешни работи и с дипломатическите отношения с онези, с които се водят войни. Нямаше нищо за взаимодействието между културите на местна почва, за различните системи на управление, за успехите и неуспехите на нашите съседи. Всичко бе капсулирано в опознаване на нашата родна история. А как би могла да се познава тя, ако не се постави на общото поле на балканската и европейската история? Друго важно нещо, което този учебник ми предостави, бе няколко урока за българите и техния бит, описвани от пътешественици от Западна Европа, прекосявали и опознавали голямата Османска империя. Чудно бе да видиш как изглеждат отстрани хората, живеещи по тази земя, как на тях гледа един високообразован англичанин или французин със самочувствието на свободен гражданин, чиято родна страна е минала през десетки етапи в развитието на културата си… И накрая, но не и по важност, историята на самата Османска империя, нейната икономика, нейния административен апарат, данъчна система, военно дело, законодателство, етническо разнообразие, религия и духовна култура… В моите очи дотогава турците са онези турци на Ботев и Вазов, които грабят и палят, насилват жените и помохамеданчват децата, набиват глави на колове и устройват дивашки кланета, превземат и опожаряват… Нямаше го другия поглед за градивните основи, поддържащи империята и нейното благоденствие. Османците винаги са били представяни като големия и бесен изверг, подложил един невинен народ на половинхилядолетно робство. Но аз имах приятели турци и нито те, нито техните деди са били такива. Убедих се, че самата османска история има много и различни периоди, султани с най-различни характери и военни стратегии, управници с най-различен подход към населението, етнически групи и касти с най-разнородно поведение. Сега не ни е тема да говорим за това, но „Летопис на смутното време“ от Вера Мутафчиева, която прочетох също в онзи период, опитва да каже тъкмо това. Тя дори доказва, че най-висшите кръгове на османската власт са били заложници на самите правила на функциониране на империята и на населението, което е използвало всяка слабост в системата.

И тъй, от целия процес на Възраждането, ние знаехме дотогава малко за Паисий и Софроний, малко за килийните училища и манастирите, за Левски, за Априлското въстание и неговите герои и накратко за Руско-турската война, довела до Освобождението. А сега можех да чета за всички по-ранни въстания, започнали още от синовете на разединилите се братя Шишмановци, за богатата книжовна традиция, която е текла в манастирите и за битките за запазване на духовността, водени от патриарх Евтимий и неговите следовници, за стотиците незнайни имена на словото – свещеници, учители, събирачи, какви ли не, които са допринасяли българското да не умре. Например, никога дотогава не бях чувал кой е Петър Парчевич, чиято дейност доста ме впечатли. Да не говорим за Иван Селимински, Кирил Пейчинович, Захарий Зограф, Матей Преображенски, за първите предприемчиви търговци и чифликчии, за първите, които пращат децата си във Виена и Мюнхен, за да се върнат те след това и да допринесат за народното дело. За цялата тази обединителна кауза, която не търси толкова индивидуалния успех, а издига в култ саможертвата. В тези часове за първи път разбрах смисъла на българщината. Не ми помагаха да го осъзная опълченците на Шипка, нито героите от освободителното движение, за които четяха високопарни речи по празници и възвеличаваха като мъченици за народна свобода. Винаги в това ми е липсвала обикновената история, историята, която започва от самите народни маси. Тъкмо този елемент намира Николай Хайтов, за да опише така хубаво историите на някои от нашите хайдушки войводи. Къде са тези хора, които тихо и подмолно се борят яростно с гръцкото духовенство, за да въведат повече църковнославянски служби, за да задържат престижа на родния език в силната конкуренция на гърците, провеждащи цялостна политика на асимилация спрямо другите народности към своята култура, за която е имало най-много свидетелства? В този смисъл гърците са били по-страшния враг на българина, защото турците са от друга религия и дошли от друг континент господари, а православните гърци, с цялото си самочувствие на местни носители на най-древната европейска цивилизация и с големия си брой грамотни и четящи хора, просвещаващи в различни църкви и училища дори и богатите синове на нашите чорбаджии, успяват да си извоюват повече права над другите по-безграмотни и скромни етноси. Къде са тези истории в нашата национална памет? Оказваше се, че съветският социализъм съвсем ни е бил затварял очите за това многообразие, за него е било изгодно да почитаме руския народ, без да ценим големите усилия на нашата нация да се съхрани в един толкова многовековен процес. И дори самите руснаци са учудени, когато това системно третиране на турците като най-голям враг води чак до Възродителен процес у нас, чиито последствия дълго ще лекуваме. Но пак дълга тема.

Много ми бе интересно да проследя историята на преселването на българи във Влашко и Молдова, също и големите разногласия между възрожденците в Сливен, където тече дискусия с оръжие ли трябва да се освободим, или по мирния път на просветата… Нещо, което така добре е описала и Фани Попова-Мутафова в някои свои книги. После, самото разделение между поддръжниците и противниците на Русия, за самата Русия и нейната имперска политика на Балканите, за усилията на различни българи да проведат успешна политика на взаимодействие още при предишните руско-турски войни… За войните срещу Османската империя, в които западните държави малко по малко я притискат да се оттегля към Анадола… Пред мен се разкриха необятните и изпъстрени с най-различни настроения векове история, които дотогава представляваха просто една дума: Робство. И нищо повече… Имаше уроци за храната на българина, за носиите, за занаятите, за земеделието и животновъдството, и, разбира се, за словесното народно творчество.

Връщане към фолклора

Това, за което разказвам, съвпадна с интереса ми към фолклора, а той основно е сътворен тъкмо в тези времена. Петко Славейков все още е най-големият събирач на пословици, поговорки, анекдоти, готварски и други рецепти и интересни думи. Найден Геров събира речник от български думи, немислим за 50-те години на по-миналия век. Братя Миладинови и Кузман Шапкарев още се приемат за едни от най-добрите събирачи на песни. Но сега не учехме за тях като отделно явление. Сега вече знаех, че в Сърбия има Вук Караджич, в другите балкански държави също има местни просветители и съхранители на фолклора, че векът на освободителните борби е бил за Балканите век на едно закъсняло просвещение, на общ подем и на преосмисляне на нациите като основа на обществата и свободните държави. А за да се осмисли всяка нация като такава, нужно е да събира своя опит, да го отличава от този на съседите си, да намира своите уникални черти в него. Нашите по-будни българи са имали досег с другите култури, чували са какво става във Влашко, по гръцките и сръбски земи. В старанието си да ни накарат да обикнем българското, историците са ни затваряли очите за общия план на процесите. По същото време попаднах и на един друг текст в учебника по литература, който пък разказваше за народните епоси, за това как битките при Косово поле и Черномен оставят в общобалканската памет черти, които се проявяват по различен начин във фолклора на всеки от народите. Защото това робство е било робство за всички, преди империята да започне да се разгражда отвътре, както става с всяка твърде дълго задържала се власт. Общият враг е родил общи културни особености, обща емоционална памет, общи нагласи, общо пространство на толерантност към онези, които имат сходно с твоето положение. Цели две турски думи има за това положение – хал и дередже. Благодарение на тези по-обстойни уроци аз се запознах с най-различни етноси като татарите, гагаузите, арнаутите, черкезите, каракачаните, евреите… Този общ враг е уплътнил дотолкова образа на балканеца, че дори днес, толкова години по-късно, общите културни характеристики са все още валидни дори и в условия на все по-глобална и доминирана от западна традиция общоевропейска култура и начин на живот. И тъй като тези разкази за българския бит толкова ме интересуваха, прочетох уникалната книга „Етнография на България“ от Христо Вакарелски, където той така простичко и същевременно с достатъчната научна тежест разкрива живота на обикновените българи. И там за пореден път се изумих как в отделни краища се прилагат най-различни подходи за обработването на земята, за отглеждането на животните, за игрите при децата, за шевиците и накитите на момите, за обичаите при сгодяване и сватба, за многообразието от митични създания и защитата от тях. Тогава научих и за категоризирането на българските народни песни по фолклорни области и по теми, което много ми допадна също, тъй като класификацията с цел научен подход към народното слово ми се струваше много важен момент, за да осмислим къде е коренът и как се развиват клоните му в различните части на тази територия.

Езикът, който ни говори

Тук е мястото да спомена и втория учебник, който ме изуми. Това бе един учебник по български език за осми или девети клас, където за пръв път се разказваше историята на българския език. Дотогава учехме граматика, стилистика, книжовни норми… Всичко това бе много полезно за нас, но за мен бе мистерия как става така, че от такова разнообразие от диалекти се създава единната книжовна норма. Кой е наложил едно или друго, как се е допуснало тъкмо едно измежду много различни произношения да се приеме за признак на най-висока грамотност и след това за норма. Как е еволюирал църковнославянския език, как изобщо е възприет от тези, които са говорили коренно различни езици от славянските… И в отговор на всички тези натрупани през годините питания в ръцете ми се озова този учебник, който започваше с генеалогията на индоевропейските езици, също и с класификацията на славянските и южнославянските езици, към които принадлежи и нашият. Даваха се най-различни примери в сходствата между езиците и как се установява близостта им и взаимните им влияния. Говореше се за думи и изрази, които от нашия език минават в друг, от другия в трети и чрез различни културни взаимодействия те пак се връщат на родна почва, макар осъзнавани като привнесени. Там на практика бяха илюстрирани най-различни явления, които стават с езиците. Как преселнически групи пренасят своя диалект и го прехвърлят върху говора на мястото, където отиват. Как народи с по-силни политически или други позиции влияят върху подчинените им по-малки народности. Изключително приключение за мен бе да проследя пътя на старобългарската книжнина към сърбите, чехите, русите, как всеки народ прави своя писмена система, за да прилага нашите букви към своя език. След това имаше уроци за развоя на езика до по-новите норми, където можеше да се види кои региони имат по-силно влияние. Как всъщност диалектите на Карлово, Сопот, Калофер, Копривщица и донякъде на Търново и София задават параметрите на основната норма. Как езикът на Вазов, съдържал над двайсет и пет хиляди думи, става основополагащ за преоткриването на големия потенциал от изразни средства и въвеждането му в литературата. После се разглеждаше развитието на диалектите в България. Особено интересно ми бе за диалектите на бесарабските, банатските българи и други групи изселници във вътрешните територии, които носят чертите на архаичния език от земите на родните си предци. Дори ми бе любопитно какви древни черти има българския османо-турски език за разлика от този, който говорят днешните жители на Турция. Тогава разбрах за този уникален сам по себе си труд „Българска диалектология“ на проф. Стойко Стойков, който в такава дълбочина говори за особеностите на източните и западните диалекти и за този Я-тов преглас, който ги оразличава. Там се стигаше до чисто фонетични особености на звукоизвличането, говореше се за запазени носовки и други звукове, които нямат буквен еквивалент, а някои от тях са наследство от старославянски племенни езици и се проследяват и датират с точност. Дадох си сметка, че слушайки диалекта на моя роден край, аз също съм чувал у старите хора звукове, които не могат да се изпишат. Така преоцених едно наследство, което съм приемал дотогава като даденост, като безцветна и банална нормалност. Давах си сметка, че дори когато чета народни приказки, записани изцяло съобразно автентичността на диалект, който познавам, пак улавям загуби от това, че не могат да се предадат писмено интонационни разлики, някои особени прозодии, провлачания или съкращавания, отвореност и затвореност на гласни, възклицания и разни други произношения, в които участва този голям и сложен говорен апарат, в който се включват толкова много неща – от гърлото до устните. Удивително беше как нещо привнесено отвън придобива различни названия, както картофът, доматите, чушките, царевицата, имат тъй различни наименования из цялата страна. Възхищаваше ме тъкмо изобретателността в назоваването, в съчетаването на определения или характеристики, в използването на думите като етикети за нещата и нагласите към тях. Тогава се случи онова осмисляне на словесния фолклор като функция и резултат на езиковото развитие. Тогава разбрах, че не просто е нужно събиране на диалектни думи, а извеждането на тъканта от всеки език.

В този период прочетох и „Бай Ганьо“ от Алеко Константинов. И вместо да ме изуми с историите на своя герой, той ме спечели с колорита на речта му, с онази негова способност да се заиграва с езика. И при това така да се заиграва, че той, човека от изток, който пътува на запад, със своя речник от турцизми, да е повече българин и от тия българи, които говорят чист на чуждици език. С две думи, тази тъй домашна, дори понякога неприлично просташка лексика, говори повече за нашенеца, защото вън от своята родина той се хваща за българското, каквото той го разбира, и го изразява по най-чистосърдечен начин.

Тъкмо „Бай Ганьо“, а и някои други творби на Алеко, бяха голям извор за мен на турски, а отчасти и на гръцки и румънски думи в нашия език, каквито Вазов в голяма степен избягва. Но при Алеко тези думи не бяха случайни, всички те, като се започне от кеф и рахат, хатър и масраф, преходи се към аванта и келепир, далавера и рушвет, кяр и хесап, мине се през бабаитлък и алъш-вериш и през уйдурма и кандърма, гюрултия и патардия, и се стигне до множеството възклицания с най-различен емоционален оттенък и до десетките обидни и високо експресивни изрази, еволюиращи от балък и чапкънин, келеш и будала, апаш и абдал, сербез и гьонсурат, към пезевенк и хаирсъзин, дурак и ахмак, дженабетин и капасъзин, тепекьоз и мекере, които звучат наистина по-български от родна псувня, та всички те ми показваха как една чужда лексика може да има цял един пласт от предназначения, с които да се опишат тарикатлъка или другите нашенски шашкънлъци. Тази лексика може да е богатство на езика ни, просто защото той е намерил други нейни приложения. А в края на краищата не думите правят богат един език, а многобройните им употреби. Също както и едно кратко хайку от японската поезия може да е признак за богатствата на един език, без да демонстрира неговите словесни запаси. В друг материал ще ви покажа по-подробно как с турски думи може да се заяви пренебрежително или насмешливо отношение към абсолютно всичко, което ни заобикаля.

Много от събираните от мен думи бяха тъкмо от художествената литература, където бяха обяснявани в бележки под линия, както и в речници на остарелите думи в края им.

Да работя със смисъла зад думите за мен бе като да работя със значенията на нещата. Докато си задаваш въпроси за езика, си задаваш и въпроси за смисъла, за логиката на живота, за пътя на обясненията на нещата, за комуникативните ситуации и какво поведение налагат те. Един следващ учебник по български език ми разкриваше пък цялата палитра от видове текст според целта на изказване, жанр и предназначение. Това се съчетаваше и с литературата, както в учебници, така и в христоматии и сборници, където на практика можеш да сравняваш текстове и да упражняваш разпознаването на стила и откриването на различните похвати.

И така, докато траеше моята петнадесета година, когато връстниците ми имаха коренно различни интереси и занимания, аз търсех себе си в езика и развивах езика в себе си. Припомнях си неща, четени и подминавани преди, когато по програма е трябвало да ги науча. Например, в шести клас една трета от учебника по литература бе с текстове на народни песни. Но тогава ги четях така, както всички, като нещо старовремско, екзотично в своите преувеличени сравнения и т.н. Но въпреки това мое пренебрежение тогава, аз си спомних за два важни похвата като образен паралелизъм и отрицателно сравнение, които ми бяха направили впечатление, наред със смисловите градации при изграждането на всеки образ и неговото обогатяване. Бе ми направило впечатление, че някои песни за Момчил Войвода и Крали Марко са с текст, дълъг десетки страници, което превръщаше тези песни в епически. Не само гърците имаха своята „Илиада“. И ние имахме своите песни, но не се е родил достатъчно рано оня, който да ги напише и да ги превърне в класика на литературата. Разбира се, не подценявам древногръцката цивилизация и на нея всички дължим много, включително и българите.

Речниците

Паралелно със събирането на книги за фолклор, аз си набавях и речници. Днес съм горд собственик на множество такива книги, но най-ценни са ми тези за диалектни думи, фразеологични словосъчетания, жаргонни думи и изрази, селищни, лични и фамилни имена. Вълнуваха ме също речниците на чуждите думи в българския език, терминологичните речници от различни области на науката, а също и етимологичните речници, проследяващи произхода и развоя на всяка дума. По-късно имах шанса да разгледам по-дълбоко всяка от тези области на лексикологията, диалектологията, топонимията, ономастиката и т.н. Но може би забелязвате, че всички тези интереси не са свързани с днешните езикови норми, а с историческата съдба на езика, с неговите проявления в назоваване на хора и градове, в описанието на лица и събития. Когато зад едно наглед елементарно словосъчетание стои някаква история от фолклора, това много ме радваше. Затова аз проучвах истории на фамилни имена, които разказва Стефан Илчев, четях с удивление Славейковия сборник с пословици, където за някои от тях той прилагаше анекдота или случката, от която произхождат. Имах усещането, че тайно съм се вмъкнал в някоя стара къща от преди 300 години и подслушвам разговорите от онова време. И до днес нямам обяснение защо ми бе толкова сладко това „воайорство“ в народните работи. Може би защото съвременният език, лишен от богатството на тази образност, ме отегчаваше. А и имаше един малък брой родолюбиви хора около мен, най-вече учители по български език и история, които насърчаваха тези мои усилия и ми помагаха да ги подхранвам. Търсенето на обяснения за произхода на всяко нещо бе опит да си обясня неговата употреба днес и да видя какво е изяло днешното време от тази изразност. Тогава не виждах глобалните причини, но с времето ги осъзнах.

Историята, която мълчи

По същото време, сякаш за да допълни тази набрала инерция любознателност, се случи още нещо. Венелин Петков започна поредицата „BTV документите“. Тя имаше за цел да изследва най-ранните години на първата българска държава. Екип на телевизията обикаляше територии на днешните Русия и Украйна, срещаше се с етноси от Урал, Приднестровието, поречието на Волга, дори проучванията стигаха до кавказките планини. В тези предавания екипът разглеждаше различните най-стари исторически извори за българската държава, за времето преди и след хан Кубрат, за чувашите и други древни тюркски племена, чиито наследници са още живи и за които се предполага, че са предци на прабългарите. Разглеждаха се стари думи и се сравняваха с такива от днешния ни език, пак се споменаваха селищни имена и се правеха аналогии с наши, говореше се за традиции в подготовката на биволско мляко и други храни, за които се знае, че ги е имало и по нашите места, разказваше се за календара на прабългарите и техните езически вярвания и ритуали… Всичко това за мен бе отново като една отворена врата, която дотогава се заключваше само не просто в урок, а в кратък абзац за създаването на първата българска държава. Как може, мислех си, да не ни отворят очите за това разнообразие на историята? Как тъй се съюзяват славяни и прабългари и хоп… Ето ти монолитен народ? Как тъй се появява Борис, покръства народа и хоп… Той е християнски, а няма Тангра и Перун? Как тъй Кирил и Методий пишат азбука и хоп… Всички четат и пишат? Ако четем, че това се е случило на друг народ, няма ли да се смеем с глас и да го приемем като древна легенда, а не като достоверна история? Бях искрено завладян от това ровене в старите извори и помолих майка ми да ми прочете цял обемен том от голямата история на България, която бе в дванадесет такива части. Същевременно четях и друга научна историческа литература. Прочетох и книги със световна история като „Кратка история на света за млади читатели“ от Ернст Гомбрих, а също и изследвания на наши и чужди автори за конкретни личности, каквито имаше стотици. Паралелно с това ми попаднаха десетки исторически романи за Втората българска държава, а също и за последното столетие на робството.

Тогава разбрах, а по-късно затвърдих в себе си нещо много важно, че в България ние много изгодно смесваме литературата с историята и не правим разлика между тях. Затова годините, в които не е имало литература, тоест, преди Паисий, даже преди Ботев, сякаш е била спряла и самата история. До такава степен сме се объркали, смесвайки литература и история, че нашата България е Ботевата и Вазова България, нашето робство и свободата ни са описаните в „Под игото“ и „Обесването на Васил Левски“, нашето априлско въстание са „Записки по българските въстания“, нашия Левски е Вазовия „Левски“, нашия Хаджи Димитър е Ботевия „Хаджи Димитър“. Нашите руски освободители са онова, което говорят за тях и Каравелов, и Вазов, и Ботев, които под една или друга форма са учили в Русия и са били повлияни от Пушкин, Лермонтов, Гогол, Достоевски и т.н. Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Има прекрасни исторически романи, най-вече писани в миналия век. Но те рядко са на най-предния пост в литературния канон. Дори да не следват историческата достоверност и логика, те притежават чисто литературни качества. И все пак едва ли Вера Мутафчиева, дъщеря на историк и самата тя изследвач на Цариградския архив на Османската империя, да не знае за какво пише. Когато човек пише за историята, без да е обременен с това тя да носи идеали за национално обединение, както е при Паисий или при Вазов, а заради самата история и нейните уроци за днешните хора, тогава и съдържанието и посоките са съвсем различни. Не е лъжа, че през историческите романи и тяхната мода през социализма са били прокарвани доста неудобни за тогавашната идеология истини за ограничените свободи, неравенствата и злоупотребите с власт. Може би още оттогава е било по-безопасно да затворим кръга с Ботев и Вазов.

Къде е нашата истинска история всъщност? Кои сме ние? Защо, докато се занимават с военни победи и геройства, историците забравят да говорят за културата и я пренебрегват, правейки само някои заключителни уроци за всеки раздел, в които дават обща представа как са живели обикновените хора? Та нали ако не е била тази култура, каквито и Ботевци да се жертват, няма да има в името на какво да го правят? От цялото това говорене колко българи знаят всъщност истинската тъкан на историята и нейните дълбини? Каква е националната идентичност на човек, който се бие в гърдите, че е патриот, а не може да каже кои са авторите на националния ни химн, още по-малко би могъл да изпее втория му куплет… Ето това е едно пряко следствие от нашия патриотизъм. Дори смеем да го прокламираме като патриотизъм, когато това е гръцка дума, заместваща нашата думичка родолюбие. Аз съм родолюбив българин, не съм и никога не смятам да съм патриот, особено след политическата окраска, която придоби това понятие в последните години. И тъкмо тези занимания с фолклора и езика ми помогнаха да се видя като част от по-големи семейства, да се видя отвътре и отвън. И докато търсех корените, се любувах все повече на това как те се развиват, излизат на повърхността и се разделят в различни стъбла и клони – Тракия, Странджа, Добруджа, Мизия, Родопи, Шоплука, Пиринска, Егейска и Вардарска Македония, Беломорието, Западни покрайнини, Бесарабия, Банат… Всеки със своите различни листа и цветове… И докато големите пишат историята, малките хора правят културата на общността. А дори и най-безславната история е невъзможна без народ с ясно осъзната културна идентичност, която не се поддава нито на многовековно робство, нито на западни влияния, нито на историческия прочит на свои и чужди. Днес, макар и на неосъзнато ниво, всички ние продължаваме да носим от корените в себе си и самите ние да сме седнали на клоните на това наше общо родословно дърво. И тъкмо днес е времето, което да покаже дали ще опрем до богатите почви на нашето зачатие, или ще протягаме стъбла и клони към по-попътни ветрове, дори с риск те да ни откъснат от майката земя и да ни отделят от мястото, където сме се родили.

Работата с фолклора отвори в мен много въпроси за избора на самоопределение при всеки човек. Въпроси, които и Паисий си е задавал. Кога човек се срамува от определението българин, дори и след като то е негов фактически позитив? Да, днешното време не е Паисиевото и то наслагва нови върху стари грехове. Да, ние си знаем какво пишат Иван Хаджийски и Марко Семов за нашите бит и душевност, за многобройните наши кусури, маани, гайлета и адети. Но като всеки народ, имаме и своята обратна страна, имаме и своите пинизи, чалъми, табиети, мурафети и себапи. И може, докато се отдалечаваме от българското в опит да снемем ямурлука и да нахлузим белгийската мантия като наш бай Ганя, повече да си докараме резил и зулум, отколкото „Евала“ и „ашколсун“.

И така, след всички тези изразени мисли, в следващата част преминавам вече в по-дълбоките дебри, където знанието за езика ме движи към въпроса какви плодове раждат българските корени и как да ги опознаваме.

(Следва продължение)