Фолклорът като извор на познание, част III: Какво дават плодовете

Всички, които са чели предишната част на това есе знаят, че там разказах как в своето юношество преосмислих фолклора през езика и историята. В началото си задавах въпроса къде е общият корен, след това се питах колко разклонения има този корен във времето и накъде водят те. И мислех, че вече съм стигнал до изчерпването на темата, когато започна обучението ми по българска филология. Многократно съм обяснявал защо избрах тъкмо нея. Но една от изненадите, които още първи курс ми предложи, бе дисциплината „Антропология на българите. Български фолклор“. Значи не само аз смятах, че изучаването на фолклора е въпрос на езикова култура!

Границите между нашето и чуждото

Всички мои колеги, без значение дали занятията им бяха интересни, с много светъл спомен свързват своя първи курс. Същото важи и за мен. Този спомен е свързан с нашия преподавател по антропология доцент Николай Папучиев. Никога дотогава не бях срещал съчетание от сериозна научна подготовка и атрактивност в представянето. Учителите в училище дори и в най-добрия случай имаха само едно от тези две качества. Папучиев беше човек, за който от съществена важност бе именно тъканта на нещата. Той даваше синтезиран материал за записките на студентите, но по-важно му беше да обясни, да онагледи, да проникне в същността на един проблем, да го опрости в думите, но не и в значенията му, да даде десетки примери. На лекциите му винаги присъстваха най-много колеги и се усещаше неговото влияние върху нас. Способността му да се шегува и умишлено да профанизира някои неща, а същевременно да не олеква и да не оставя впечатление за обикновен шегобиец, който иска да се хареса на аудиторията, а е неподготвен да й преподава, това съчетание бе според мен формулата на неговия успех. В началото на следването си трябваше да прекъсна по здравословни причини, но после компенсирах отсъствията. През време на цялото си следване аз ходех по два и три пъти на едни и същи лекции, които никога не бяха едни и същи, защото всеки час бе като ново действие в театър. Чувството бе много приятно, защото усещаш как новото попива в теб, без да те напряга и мъчи. Хубавото беше, че аз имах известна подготовка поради факта, че в 12 клас много внимателно четях учебника по „Свят и личност“ от философския цикъл, където проблемите на идентичността и културата се разглеждаха от различни гледища и през великите трудове от социологията и антропологията. Междувременно слушах и предаването „Познати и непознати“ по програма „Христо Ботев“ на БНР, в което също се разглеждаха въпросите за идентичността и националната култура.

Подходът в дисциплината, преподавана ни от Папучиев, бе да се започне с антропологията като място на различните човешки култури и традиции, а във втория семестър, докато се изучава нашия фолклор като част от родната ни култура, да се правят по-дълбинни съпоставки с процесите като цяло. Този подход много ми допадна. Бях разглеждал досега фолклора като резултат от езика в една историческа среда. Но фолклорът не бе само език, той бе и танц, и образ, и умения и таланти, и наследени представи и идеи за света. Да, почти винаги словото участва като изразно средство, но антропологията вече го разглеждаше като един от инструментите, като едно от проявленията на тази култура. Неслучайно книгата на Папучиев, която събира опита му в областта, се казва „Фолклор и национална култура“. Имахме десетки лекции за това що е културата, какво разбираме под това понятие, какво наричаме традиция, обред, обичай, празник… Изведнъж можех да погледна на тези категории като на методология за научно изследване, като на обобщителни понятия за функции в народното битие, каквито всяко от тях е изпълнявало и изпълнява. След това говорихме за понятия като етнос и нация, за идентичността като избор, но и като важна част от членуването в една общност и спазването на нейните вътрешни правила. Говорейки за общностите, разглеждахме различни ситуации, в които идентичността е поставяна под въпрос. Започнахме да разбираме как общностите пазят традиции, но с това и капсулират време и пространство, задават ясни параметри на всяко действие и всяка проява, като не се допуска излизане от предначертаните от същата тази общност пътеки. Говорихме как съвременната култура поставя общностите в сериозна криза, защото промените, налагани от технологиите и глобализацията, задават нови отношения и непрестанно изместват границите. Междукултурният обмен бе улеснен от употребата на едни по-масово говорени езици, от способността да се пътува навсякъде от всеки, от общите ценности и законодателства, изграждани в цели континенти или международни съюзи… И всичко това, ускорено с небивала бързина от интернет и от стоките и услугите, предлагани за масова употреба. Това рефлектираше пряко върху цялостните защитни механизми на общността за нейното съхраняване и продължаване. Говорихме много за това, че фолклорът е вече мъртъв във формите, които сме познавали, че днес традицията е антипод на модата, Коледа и Великден са нещо много по-различно от онова, което са били преди. Да не говорим за днешната сватба. Говорихме за това как във фолклора всяко действие е имало символно значение, което пък е било свързано с други символни групи и взаимовръзки. Неслучайно и едно от определенията за култура беше съвкупност от символи, през които си обясняваме миналото, създаваме настоящето и предвиждаме бъдещето. Един от най-често споменаваните примери, който трябваше да ни помогне да разберем проблемите на самоопределението и другостта, бе книгата „Завладяването на Америка“ от Цветан Тодоров. Ако кажа, че този труд е историята на Америка, това би ви заблудило. Но вероятно ще ме разберете, ако кажа, че това бе историята на Америка, написана така, както исках да се напише и българската. Една история, за която не датите и фактите, а отношенията и културите са в основата. А там има от всичко. Като започнеш от туземните племена, цивилизациите на инките, маите и ацтеките, после испанските и португалски мореплаватели, после конкистадорите и техните екипажи, заселническите колонии от Великобритания, по-късно от Германия и Холандия, после и от Франция. Африканските роби, след това и азиатските и европейски националности, които се вливат също в това море. Как всички тези култури общуват и се преливат една в друга, за да създадат американски културен код. И какъв парадокс! САЩ е една от най-младите държави, а по народопсихология днес американците са по-еднакви и предвидими от всички други народи, градили своя уникален почерк столетия наред. Има много какво да се каже за тази уникална по рода си книга, също и за невероятните постижения, до които стигат големите Клод Леви-Строс, Малиновски и Радклиф-Браун, Боас, Тайлър и много други. Нямаше как да учим за антропологията, без да говорим и за други велики умове като Аристотел, Дарвин, Линей и т.н.
Когато стигнахме до българския фолклор, ние вече знаехме какво стои зад понятийния апарат, с който говорим за него. И тези, които слушаха внимателно, можеха да разберат как едни и същи явления се възприемат и изразяват по сходен начин от различните народи на Балканите, а понякога и в по-големи ареали. Аз, който преди време бях учуден от многообразието в подходите към един и същи обичай на различни места, сега можех да видя пък обратната страна – как различни обичаи, които понякога нямат нищо общо помежду си, използват едни и същи езически или християнски символи, имат едно и също предназначение за общността. Най-интересно ми бе, когато започнахме да разглеждаме цикъла на човешкия живот и трите негови важни периода – раждане, сватба и смърт – като събития, вълнуващи цялата общност и ставащи пред очите на всички и по строго установени правила. Още когато бях 13-годишен и слушах Серги Гьошев, аз трупах впечатления за този общностен характер на всеки. Но тук можехме да задълбаем до много и различни символни обреди на общността, с които тя въвлича своя нов член във всяко действие. Цял час говорихме за годежа и подготовката за сватбата. Семейството и общността предопределя всяка крачка на младите: Как и къде да се търсят, какво да правят, когато се харесат, или когато момъкът залюби момата, или обратно, как се държат родителите от двете страни, какви ритуали на сближаване извършват, как бащата на момъка показва първи признаци, че иска за негова жена избраната дъщеря. После самото сгодяване, преговорите за зестрата, взаимното проучване, сборът, седянката, хорото, празникът като места, където се завързват отношения и се дават благословии… После сватбените приготовления и така нататък. Самата първа брачна нощ и инициацията на момчето в мъж.Но разказът не е просто някакъв си разказ. Той спира, за да уточни, че в някои краища се прави по един начин, другаде – по друг. Понякога се говори за влияния между обичаите и техни смесени форми. Говори се за различия при циганите и в други етноси, където има и още подробности. После се говори за множеството брачни и следбрачни обети и как се спазват. Изведнъж се спира, за да се разгледа еволюцията на някой обичай от предхристиянско време. Една от най-вълнуващите страни в изучаването на фолклора бе това как винаги новото привнася нещо от старото. Целият християнски календар е преосмислен през езическата култура. Всички езически божества си намират съответствия в конкретни светци от християнския пантеон, ако мога така да се изразя. Дионис става свети Трифон, Зевс се прелива в свети Илия и т.н. Ако в езическата култура имаме зимно слънцестоене и почитане на някакъв бог слънце, то този Бог става Иисус Христос и в същия ден ние започваме да празнуваме неговото рождество. Не усещаме разликата толкова внезапно. Просто сега вече нашия образ за Бога и наш закрилник има допълнителни функции – на спасител, на носител на мъдрост, на учител, на пастир и водач. Въведено е и триединството на Бога – Отец, Син и Свети дух, което в началото хората трудно възприемат. Да, звучеше ми невероятно, но всъщност истината е, че повечето религии като християнството, исляма и юдаизма произхождат от едни и същи места и ползват като първооснови едни и същи по-древни системи от вярвания. Не е ясно дали и боговете на славяните и на преселилите се между тях племена, наричани от нас днес прабългари, не са имали онези сходства в своите вярвания, които да са им позволили взаимна асимилация, подпомогната от християнството. Асимилация, при която пак има йерархия, има един върховен голям Бог и други по-малки идоли, които вече са светците, пророците, великомъчениците и т.н. Към пантеона се добавят все нови и нови напълно реално съществували личности, което го прави още по-истински, още по-познаваем за хората. И все пак, църквата в нейния традиционен вид, се различава от общността по принцип. Тя е там, за да регулира отношения и да възпира отклоняването от Божието слово. Но някои древни обичаи продължават упорито да се изпълняват. И тъй като робството у нас доста сериозно удря върху църковната дейност, това пък е съхранило обичаите неимоверно много и ни дава днес възможност през тях по-добре да разчитаме кодовете на тази твърде дълго изолирана култура. Същата тази култура на места преработва разбирането за Бог не само като творящ добро, но и като несправедливо наказващ и жесток. Това личи от много клетви, магии и разни народни приказки, където Господ е абсолютно очовечен и е дори привлечен да участва като отмъстител за злото, сторено на човека най-често от друговерците. В преданията и легендите за сътворението на света, битуващи в народната памет, Бог и Дявол до такава степен са променяли своите характеристики, че безспорно проличава как различни апокрифни творби, стари ереси и какви ли не влияния са оставяли свои отпечатъци в съзнанието на хората. За един изследвач това е любопитно, тъй като през някакви фрагменти от него той търси знание за това как изобщо се е изменяла народната култура през вековете и какво е останало най-устойчиво и непреходно.

Паралелно с антропологията ние учехме косвено за фолклора и за идентичността и от други дисциплини, а аз допълнително посещавах такива извън своя учебен план. Преподаватели като Паулина Стойчева, Милена Кирова, Адриана Дамянова, Владимир Атанасов, Александър Кьосев, Клео Протохристова и други ни предлагаха най-различен поглед върху културата на българите и взаимовръзките между техния език и фолклор, между литературата и фолклора и т.н. Спомням си как някои от тези хора, които са включвали в учебниците по литература анализи за конкретни произведения от литературния канон, бяха раздвоени от това, че този канон ограничава избора на учениците и е все по-отдалечен от тяхното съвремие, че колкото по-малко се знае за образците, толкова по-настоятелно се изисква те да присъстват в учебните програми, но от това няма полза. По същото време се бе отприщила дискусия дали думата „робство“ за османското иго у нас да бъде заменена със „съжителство“. Тогава някой каза прочутата реплика, че в България има „Борба за робството“, че за целите на историята ние имаме потребност да сме поробените и онеправдани жертви и това е част от културното ни разбиране за българи. Темата е за друга статия, но тук само ще кажа, че за мен съжителство би била твърде мека форма, а да се говори за робство през целия османски период, в края на който вече доста се разхлабват ограниченията в империята, може би също е до известна степен спорно. Няма еднозначно разрешение и затова може би „Иго“, което избира Вазов за заглавието на своя роман, сякаш звучи най-добре. Но не съм историк, това е моето компромисно мнение, за да не преиграваме твърде много нито с робството и героизма, нито с толерантността и приемствеността между господстващ и подчинен народ в една ясно структурирана империя…

През тази и през други най-различни теми от българското битие аз наново преосмислих ролята и мястото на народната култура, включваща езика, фолклора и историята ни, в нашия живот преди и сега.

Фолклорът като обект на науката

С нови очи напусках лекциите на доцент Папучиев и други негови колеги и се връщах при моето наново оценено богатство от натрупани томове вкъщи. Прекрасните изследвания на Лилия Старева, излезли в поредица от пет тома, „Народна вяра“ и „Религиозни народни обичаи“ от Димитър Маринов, „Български погребални обичаи“ от Христо Вакарелски, десетките книги за различните видове народни приказки на Лозинка Йорданова, и най-сетне – безценните произведения от науката фолклористика, създадени от Иван Шишманов, Петър Динеков, Михаил Арнаудов и десетки други.

Докато ни разказваше за символиката и изразността на фолклора, Николай Папучиев паралелно с това ни запозна с историята на фолклористиката като наука. Тази история започваше със самото Възраждане и първите хора, които на регионално ниво са събирали и записвали творенията, съхранени от народната памет. Слушайки тази история, в ума ми започна да се систематизира цялото това знание за различните автори фолклористи. Самият Папучиев бе познавал някои от тези учени и споменаваше за срещите си с тях. Историческото развитие на тази наука се предопределяше от въпроси, които бяха интересували и самия мен по пътя на моето запознаване с народното творчество. Би отнело много време да излагам в подробности всички тези дискусии, затова ще опитам максимално да съкратя нещата.

Първият важен въпрос е кое от фолклора да се събира и записва. Там едни учени поддържат тезата, че трябва да се записва всичко, включително множеството вариации на едни и същи легенди, песни, приказки и т.н. Другите пък твърдят, че напротив – трябва да се взема най-доброто, образците и представителните за всяка област народни творения. След това дискусиите се прехвърлят върху това как да се класифицират приказките, песните и т.н. Въведени са различни категории народни песни със свои общи характеристики, но често те попадат в няколко групи едновременно. Например, юнашките песни понякога преливат в хайдушки, макар юнашките да са свързани с повече митология, а хайдушките да са по-близо до историята. В същото време има исторически песни, възприели това название заради описването на някакво историческо събитие. Но в това историческо събитие може да участва и някой хайдутин, което да направи песента хайдушка. От друга страна, митичните образи в юнашките песни могат да ги причислят и към категорията митически народни песни, където пък има и други, които по паралелни линии се свързват с обреди и съответно с обредни песни. И изобщо, човек може да се обърка от това. Оказва се много трудно да се вкара това творчество в някакви рамки и жанрове, макар това пък да позволява някои иначе сполучливи обобщения, свързани с поводите на изпълняване и вариациите в различните краища. Въведена е и класификацията на географски принцип. Но при прекрояването на границите тези характеристики се размиват. Добруджа комуникира с власите, Шоплука – със сърбите, Македония – с гърците и албанците, Странджа – с турците и т.н. Понякога е трудно да се разбере къде започва едно и свършва друго, защото нещата преливат постепенно. Такива преливания има не само отвътре навън, но и в пределите на днешна България, където има доста междинни зони със смесено влияние. Дори и този начин на класификация се оказва спорен в голяма степен. Появяват се класификации по функциите на песните – трудови и празнични, от които трудовите се делят според вида труд, при който се изпълняват, а празничните според празника, на който се пеят… Има класификации и по видове стих или метрика и по най-различни други параметри, но народната песен като цяло трудно може да се вкарва в калъпите, в които науката иска да я вкара. Тя не е родена по научен, а по творчески път и е къс художествено слово, с всичките му свободни форми.

Следващите дискусии са около това дали фолклорът да се представя по най-автентичния начин, или да се обработва за днешния читател, който все повече се отдалечава от тази традиционна култура на дедите му. В една от годините на моето следване имаше широка дискусия покрай публикуването на българския превод на оригиналните приказки, събрани от братя Грим. Около тяхното излизане имаше две смущаващи българските майки обстоятелства. Едното бе, че приказките са изключително зловещи и неподходящи за децата. Другото бе, че преводачът, за да постигне по-автентично звучене, бе предал част от пряката реч на героите с някакъв хибриден български диалект. Аз самият не съм чел никога това издание, но когато то излезе, даде прекрасен повод за обсъждане в аудиториите на университета как трябва да се представят народните приказки. От една страна излиза, че обработените немски народни приказки, адаптирани за малки читатели, нямат изследователска стойност. Те са приятни за четене и асимилиране, но специалистът веднага разбира, че не отговарят на действителния фолклор. От друга страна, разбирането за това какво да се поднася на децата в годините много се е променило. И ако преди столетие са били приспивани с приказки с дейно участие на вампири, таласъми, караконджули и всякакви грозни страшилища, ядящи деца, сега може пък да се приеме, че това стресира децата, учи ги на насилие и т.н. Дори наскоро слушах телевизионно предаване, в което се оспорва мястото на култовата песен „Троица братя града градяха“ в учебник по литература за пети клас, понеже разглежда мотивът за вградената невеста. А това е даже балкански мотив, който е много важен според мен.

На един следващ етап и песента за Балканджи Йово, който така образно е разчленен и осакатен в името на това да защити честта и вярата на дъщеря си, ще стане песен, подтикваща децата към насилие.

Аз винаги съм смятал, че не е толкова важно какво съдържа една приказка, а как се разказва и върху какво акцентира, какво се извлича като поука и как тя се полага върху днешната житейска ситуация. Не сме вече във времето, в което един човек от общността е научил приказка от друг, нагажда я според своето дете и неговия жизнен опит и му я преработва и досъчинява в движение. Сега народните приказки са запечатани късчета от миналото, които се четат от книги. Особено от книгите на Ангел Каралийчев, Ран Босилек, Слави Ганев, или някой друг, който ги е преразказвал, вкарвайки цялото богатство на своя художествен израз, почерпил от много извори на народното творчество. В този смисъл Каралийчев и компания не са полезни за учените фолклористи, защото градят литература върху фолклора. Те са полезни за днешните деца, откъснати от миналото, за да свържат „Имало едно време“ с „Какво е сега“. Но връщайки се към братя Грим, другото, което се питаме, е що за решение е авторът на превода да вкарва роден диалект, за да направи приказките да звучат по-архаично? Дори и да е успял да предаде точно значенията на оригинала, това пак обезценява този труд в ръцете на изследователите. Той го обезценява и в ръцете на обикновените читатели, защото дори те разбират, че да четеш как бременските музиканти, или пък Хензел и Гретел си говорят като стари софийски шопи, не върви някак си.
Това, както и последвалото адаптиране на „Под игото“ на по-съвременен български език, което някои си позволиха да нарекат „превеждане“ на Вазов, отвориха многократно въпроса как трябва да се подхожда към стари и изгубили актуалност текстове. Трябва ли те да се пазят в оригинал, бил той народен или авторски, или да се преработват. Но тук вече опираме и до образователната тема и доколко адекватни са схващанията, че снижаването на смисъл и опростяването на учебния материал би помогнало на младите хора да разберат повече.
Дълго и аз живеех в заблудата, че запазването на автентичния вид на народните песни трябва да е единствен и най-предпочитан подход. Но задълбаването в музикалното богатство ми даде да разбера, че автентичният фолклор се разбира днес най-добре, когато го сравниш с обработения. Малко по-нататък ще се върна на това.

И така, всички теории в хуманитаристиката се занимаваха с фолклора – от функционалисти и формалисти, та до структуралисти и деконструктивисти. Не съм се задълбавал твърде детайлно във всички тези постановки. Едни придаваха повече важност на формите, други – на съдържанието, едни търсеха връзка с историческото развитие в някой регион, други се интересуваха по-скоро от различията в отделните региони. Едни се интересуваха от конкретни теми и символи и как те се интерпретират, други разглеждаха цялостно фолклора и в контекста на балканското наследство. От всеки можеше да се научи по нещо ново, всеки можеше да даде друга перспектива. Но в някакъв момент науката твърде много започваше да умува върху фолклора и да се вглъбява в собствените си дискусии за него. Така става с онези науки, които изчерпват теренната изследователска работа.

И аз пак си зададох въпроса: Някой въвел ли е фолклора в дигитална среда, създал ли е достатъчните ресурси в интернет, чрез които да може всеки да опознае особеностите на всеки български край, неговите приказки, песни, диалекти и обичаи. Оказа се, че едни места са били изследвани рано и обстойно, а други – не. Оказа се, че на едни места доста пазят неща отпреди, а в други са ги забравили напълно. Едни региони вече са в други балкански държави и там се провежда местна политика на пренебрегване и заглушаване. В Банат, понеже никой не се е занимавал да разпространява славянска писменост и да поддържа общността, те са възприели литературна норма, с която пишат българския си диалект на латиница и по същия начин излизат техните книги, учебници и вестници. Има много пречки пред самоопределилите се за българи в Сърбия и Северна Македония, за да съхранят своето наследство. В част от бесарабските територии в последните години тече процес на украинизация, пренебрегване на етническите различия, потъпкване на техните права чрез различни административни и културни реформи с цел създаване на единна украинска нация. От това се възползва Русия, която използва като оправдание за своите военни набези тъкмо денацификацията, която би съхранила целостта на общностите, включително и българската. Едва завършил студент, аз вече работих по темата за бесарабските българи и тогава разбрах, че България като народ и държава няма никакви адекватни действия спрямо тези хора и не разбира как те са станали заложници на цяла война, от която и двете страни повече им отнемат, отколкото да им дадат.
Колкото до фолклора във вътрешните ни територии, явно каквото е могло да се събере, е събрано. Но все още много от този опит очаква свой общ научен подход, който да го събере на едно място, да го систематизира на някакъв принцип и да го изнесе публично така, както Институтът за български език към БАН е систематизирал и публикувал знанието за езика и всички важни речници от думи. Уви, не е намерено онова средство, което да определи кои от плодовете на народното творчество са ценни и си струва да бъдат съхранени. Не е достигнато до консенсус какво е фолклорът за нас българите. И колкото по-малко знаем за него, толкова повече той остава в обхвата на знанията на все по стесняваща се група от специалисти. А за обикновените градски хора остава да си спомнят някакви неща от своите баби и дядовци. Бе прелюбопитна една от лекциите на Папучиев, в която той разказваше как през 50-те години в България текат процеси по национализация, кооперативни стопанства и качествено влошаване положението на хората по селата. Така едно население, което е предимно селско в своя състав, се запътва към градовете, където е индустриализацията и където могат да се взимат по-достойни пари. Частната инициатива е прекратена, ниви и имоти на поколения българи са им отнети и одържавени, много семейства са разтурени, а дългите работни дни, в които се гонят невъзможни трудови норми и са придружени от пропагандни събрания за важността от служене на партията и т.н., отдалечават хората от техните родни места и ги смесват така, че всички регионални особености биват тотално засенчени. Градът убива селото буквално, като измества неговите ценности и неговата култура. Новата градска култура е коренно различна. Новите образци в музиката, които се представят като образци на българския фолклор, са различни по своя характер.

И още, и още от това знание влизаше в мен през двете ми активни години на проучване и затвърждаване на вече прочетеното. Неслучайно, когато настъпи момент за държавен изпит за завършването на следването ми, аз избрах да бъда изпитан върху теми от първия раздел, обхващащ историята на българския книжовен език, възрожденската литература, антропологията и фолклора на българите. Направих го, не защото се твърдеше, че това е най-лесния раздел от останалите, а защото тъкмо тези области ме бяха довели в Софийския университет, заради тях преодолях препятствията и присъствах навсякъде, където бе възможно. Срещата с доц. Папучиев в този момент бе емоционална за мен. Преди този изпит бях съдействал да се организира група от колеги за консултация с доцента върху това какво ще се изисква като подготовка за изпита по неговата дисциплина. Това мое действие не се прие много положително от колегите ми, които неправилно бяха разтълкували, че им усложнявам подготовката с допълнителни изисквания към тях. А целта бе тъкмо обратното – да бъдат облекчени в четенето и съсредоточени върху най-важните акценти, за които ще има най-много препратки в изпитните въпроси. И господин Папучиев оцени тези мои усилия. Целта му не бе да превръща изпита в мъчение и така да настрои студентите срещу себе си, а да го направи привлекателен и да внуши на колегите, че по-важното е да имат амбицията да добият интерес и да разбират това, което четат, дори и малко да е то, а не да прочетат много, а малко от него да остане в умовете им след изпита. По време на самия изпит с доцент Папучиев говорихме като почти равностойни колеги и той надълго ми обясни своята мотивация да преподава, да дава подкрепа на млади хора, устремени към това знание, и да печели нови ученици за него. Защото през съзнанието на хората за самите себе си и участието им в общността, те ще проумеят и много други неща, които повечето дисциплини в нашето висше образование, със своя по-тесен кръг от теми и по-специфичен подход, не биха им позволили да достигнат.

В знак на благодарност подарих на Николай Папучиев двете най-антикварни книги в своята библиотека – два стари сборника с народни песни, издадени в началото на 40-те години на миналия век. Знаех, че той ще ги оцени по достойнство.

Авторство и личен принос

Завършвайки висшето си образование, бях убеден, че също като останалите родолюбиви събирачи, и аз съм извървял своя труден път, в който да разбера колко непосилно е това не само за един човек, не само за една научна общност, но и за цял народ. Тепърва разбиранията ни за фолклор ще се променят. Днес „Хайдути“ на Ботев, „Изворът на белоногата“ на Петко Славейков и куп още авторски произведения са част от фолклора. Той може да се разбира като съвкупност от национална култура на миналото, както са го разбирали авторите на сборника за народни умотворения, където е публикуван за първи път романът „Под игото“. Често сме чували като студенти убедени хора, които твърдят, че „Даваш ли даваш, балканджи Йово“ не е народна песен, а е написана от Пенчо Славейков и включена в изготвен от него сборник. И следват куп доказателства, свързани с това, че песента не отговаря съвсем на народната традиция, на конкретен диалект и т.н. Кой може да знае това? Кой изобщо би искал една утвърдена народна песен да не е народна? Какво значение има това? Нека специалистите спорят в своите библиотеки и музеи. Фолклорът е онова, което народът припознае за свое. То винаги е имало един първоначален автор и други след него, които са преработвали малко текста.

Днес сме изправени пред проблемите на съвремието, а те съвсем размиха границите между фолклорно и авторско. Днес почти всички масово известни хороводни песни са дело на конкретни акордеонисти, кларинетисти и други, които се знаят поименно. С „Бяла роза“ на Славка Калчева и новогодишното Дунавско хоро на Дико Илиев се заключва цялото знание на някои млади хора за народната музика, при положение, че и двете песни са авторски. Надълго и нашироко темата за фолк и фолклор разглеждам в поредицата Български фолк и фолклор, традиции и практики, където говоря за това паралелно съжителство на традицията и практиката и за все по-размитите граници.

Но аз отблизо наблюдавам и превъплъщенията на фолклора, правени от поп и джаз музиканти. В моите любими песни присъстват обработки и авторски композиции по фолклорни мотиви на Теодосий Спасов, Стоян Янкулов, Ангел Димитров, Георги Андреев, Недялко Недялков, Петър Ралчев, Минко Ламбов, „Ку-Ку бенд“, „Булгара“, оркестър „Видин“, Нели Андреева, братя Владигерови, „Спектрум“, Белева и Миланов и десетки други още. Тази свобода, с която те разчитат фолклора и го свързват със западни традиции, дава много на музиката. Също толкова са дали и големите хорови ансамбли като „Филип Кутев“, „Мистерията на българските гласове“, „Космически гласове“ и т.н. Това е полезно не само за туристическата витрина, която споменавам още в първата част на този материал. Това е полезно, за да покаже, че умеем да вземем най-доброто от традицията и да го приложим на ново място и с ново звучене. Но същевременно ние не бива да губим връзката с първообразите. Защото всеки от горепосочените автори е черпил от тези първообрази, за да има опита да прави тези обработки. Затова е добре да продължаваме паралелно да работим за запазването на автентичния вид на всяко нещо, за да можем да виждаме неговия развой във времето и да не си въобразяваме, че нищо няма предистория и наследена традиция. Ние сме облагодетелствани на сравнително богат на теми, сюжети и изразни средства фолклор. Изцяло от нас зависи да не го обезценяваме.

Завършвам с тъжната констатация, че населението на България се топи и става все по-неграмотно и незаинтересовано. Днешните условия изискват грамотност, за да знаеш повече за културата на миналото и нейните национални характеристики. Днешната култура е друга и не може да ни научи на това. Ако не се вгледаме в това минало, ако не извадим от него онези неща, които са ни съхранили като народ, много трудно бихме могли да продължим да сме такъв народ. Когато през Възраждането родолюбците събират фолклора и го печатат в книжки, сборници и песнопойки, те го правят тъкмо затова да се запази българщината. Днес тази българщина няма общ враг, който да я обединява и не е в капсулирана културна общност с добре развити отношения. Днес много лесно сме готови да забравим идентичността си към едно място и един народ, вгледани в своя индивидуален интерес, или загрижени за оцеляването си поотделно, а не като общност. Но народното творчество ни е дало своите плодове, стотици певци и певици са изпълнявали песните в него. А нашите приказки, макар и преразказани, не отстъпват на онези от немския фолклор, които братя Грим са разпространили по целия свят. Огромният брой пословици, поговорки и други кратки поучителни форми все още разнообразява нашата реч. Да, много неща сме вземали от нашите съседи, но пък много други ние сме им дали. Така че фолклорът ще продължи да е визитна картичка на България тъй, както „Излел е Дельо хайдутин“ стига до Космоса и както наши песни оживяват отново, оценени високо и изпълнени от американци, западноевропейци и представители на други народи по света. И понеже споменах Алеко в предишната част, тук ще си позволя да перифразирам един негов израз: Опознайте родния фолклор, за да го обикнете! Тогава, когато си позволите да вкусите от плодовете на тази култура, ще можете да се припознаете като част от нея и да разберете, че вашите корени са някъде там. И бъдете сигурни, че това ще бъде извор на познанието за това кои сте, откъде идвате, къде сте сега и накъде отивате. Надявам се, че с разказа на моя личен път, в който през знанието за колективното творчество узнах толкова много за наследника и твореца в самия мен, ще подтикна и вас към същото.