Глобално и локално: Къде сме ние?

Кое ни липсва в днешния тъй глобален и свободен свят, за да можем едновременно да се самоопределим като българи и като граждани на света, без да имаме противоречие с нито едно от двете определения? Наше и чуждо – опозиция ли е в днешно време, и ако е, то полезно ли е за нас да го възприемаме като опозиция, за да поставим себе си на една от везните? И изобщо, дали пък разликата между наше и чуждо не е твърде голяма и защото не се стараем нашето да стане наше и за другите, а по-лесно ни е чуждото да припознаем като наше, да го адаптираме, побългарим, а да не питаме за произхода му?…

Съвремието предлага вечно живия сблъсък между семейна, родова и национална идентичност от една страна, и общочовешката, мултикултурна и глобална идентичност – от друга. Прави впечатление, че и информирания, и неинформирания избор сякаш клонят към глобалното. Информираният, защото се е потапял в света на различните култури – чрез книги, пътешествия, личности… Неинформираният, защото откъсването от теснотата на идентифицирането с близкото му позволява консуматорство, дава му възможност да се отрече от черти на родната идентификация, считани от него за недостатъци, оправдава невъзможността му да опознае света около себе си, прикривайки го с неумела демонстрация на познаване света на другите. Като допълнение, и за двете групи глобалното е престиж, нещо ново и интересно, взаимно признаване на територии с иначе по-недостъпни среди и култури. А локалното обратно, представлява изоставане, отесняване на мирогледа, изолация. Поражда се въпросът колко взимаме и колко даваме в глобализацията, и дали везните са равномерно наклонени.

Първо, не бива да забравяме, че глобалното не е докрай синоним на общо. Глобално е онова, което силните култури или икономики са наложили над другите, по-слаби. Това глобално е сглобено от няколко локални култури, като основна тяхна черта е, че до голяма степен пренебрегват постиженията на миналото и проповядват ценности, измежду които най-силно застъпена е свободата. Свободата без ограничения толерира различността, от което при по-слабо развитите култури се формират еднакви типажи, а при по-силно развитите -, понякога граничи с отклонения от природните закони.

Второ, търсенето на връзка със света, стремежа към приближаването до другите ни отдалечава от самите себе си, от средата, която ни е създала и отгледала и която ни е дала основата. Стремежът за финансова независимост е само един компонент, тук имаме стремеж на идеи, мечти, кроежи. Ако глобалното наистина бе закодирало в себе си и по-значима част от нашата култура, ние щяхме да усещаме, че макар да се отдалечаваме от видимите на нас близки хора и места, ние оставаме дълбоко свързани с тях и го усещаме дори когато живеем сред други места по света и говорим с други хора. Унищожаването на локалните екосистеми отнема нещо в голямата система, в която те изпълняват своите невидими функции. Под претекст, че глобалното ни учи да сме толерантни, да сме съпричастни с проблемите на другите, да привнасяме положителните чужди примери в собствения си роден град и дом, глобализацията по-скоро ни учи на култ към собствената ни личност и нейното издигане като носител на индивидуални и същевременно добре приети от мнозинството ценности. И сякаш общността само на думи представлява нещо. Свободният избор, необременен с никакви ангажименти към общността, определя решенията.

И трето, локалното става синоним на старо срещу глобалното ново в една сравнително изолирана в миналото от външни влияния култура, каквато е била нашата. И когато се говори за локалните, в случая българските особености, асоциациите са с неща от религията, митологията, историята, литературната традиция, бита, с които днес не сме съгласни и които намираме за овехтели. А не си даваме сметка, че благодарение на тях нашите предшественици стотици години са оцелявали като сравнително монолитна и сплотена общност, осъзнаваща се като група с общи корени и общо бъдеще. Вместо през асимилираното и преработено старо да се създаде новото, новото се търси отвън и то непременно отрича старото.

Далеч съм от мисълта да смятам, както някои патриоти се увличат, че българите са научили европейците на ценности. Не приемам и обратното, че всичко добро сме го взели отвън и добре че е Европа да се цивилизоваме, след като уж и ние сме част от този континент. Всяка култура има какво да даде и има какво да получи. Какво могат да дадат българите днес? Уви, малко е… Малко е, защото, когато човек не съхранява родова памет и не счита за нужно да я предаде нататък, то тази памет намалява и нейната поддръжка е изкуствена, лъжовна. А като е лъжовна за пред нас, за пред другите – още повече. Децата еднакво зле познават „Под игото“ и „Клетниците“, без оглед кое произведение е българско. По същия начин е и с историята, родовите традиции и т.н. Всяко по-силно влечение към родното прави впечатление, вместо да е незабележимо нормално.

Малко могат да дадат на света българи, които мразят себе си и своя живот, защото неуважението към себе си е и неуважение към мястото, където живеят, държавата, в която живеят и хората, с които живеят. Неслучайно добре функциониращите култури, успели повече да дадат на света, са тези, в които хората изпитват потребност да съхраняват и споделят едни с други общата памет и общите традиции.

Но и кое прави една култура достойна да се нарече развита? Дали е способността й да акумулира в себе си външните влияния и да ги нагажда за собствени цели, или е онази, която поддържа своята уникалност, ограничавайки мостовете между нея и другите култури. От гледна точка на еволюцията на интелекта и на постиженията, първата интерпретация за развита култура важи повече, но от гледна точка на запазването на природата и на автентичността на традициите на наследството, по-добра е втората алтернатива.

И последно: Наблюдавам как едни хора градят митология и канон на родното, други го рушат. Едни създават кумири, други ги разобличават. И тук за мен е най-сложният въпрос: Каква роля играе в днешно време митологията на родното… От една страна, ако човек не вярва, че неговата държава е постигала исторически успехи и постижения, той не вярва и че занапред това може да се случи и му е много лесно да я загърби. От друга страна, ако прекомерно се предоверява на митология и непотвърдени с достоверни факти теории, да не си внуши неща, които взаимно си противоречат. Срещал съм хора, едновременно поддържащи теорията за гения на българина и осъждащи съвременните българи. И съм си задавал въпроса: Дали пък тъкмо тези очаквания, породени от желанието да се самоопределим като част от велика нация, създавана в миналото, не ни водят към това голямо разочарование какви са нейните наследници днес.

Публикуван за пръв път на 24.11.2019 г.