Крис Григоров.
„Stolen Moments“ (в превод „Откраднати мигове“) е много стара инструментална композиция, която е вдъхновение за безброй джаз музиканти по целия свят. В този материал ще проследим както историята на създаването й, така и едни от най-запомнящите се нейни версии. За целите на този материал са ползвани над 60 източника, само някои от които ще спомена в течение на текста. Всички имена са писани в своя английски оригинал, а за част от по-изявените са вкарвани и съответствия на кирилица.
Преди да започна разказа, за всички с добър английски език ще препоръчам един интересен анализ, който можете да чуете в
този епизод от музикалния подкаст „Strong Songs“ на Kirk Hamilton.
Предисторията
В края на 50-те години Oliver Nelson е вече добре познат композитор и аранжор на джаз песни. И макар днес негови композиции да бъдат наричани стандарти, те са били доста нестандартни за времето си. Роденият в Сейнт Луис американец обича да експериментира и това най-много проличава именно в края на 50-те и началото на 60-те години. А през 1959 година се появява и един особен повод, който го провокира към нови творчески посоки.
Нелсън пристига в Ню Йорк през март 1959 година. Тогава той е на 27 години и с отворени обятия поема новите джаз влияния, които полагат основи тъкмо в този многонационален град. Именно в същата година Ornette Coleman прави своя дебют с албума „The Shape of Jazz to Come“. Както си спомня по-късно Нелсън, с пристигането си първоначално той е смятал, че има собствена музикална идентичност. Но когато чува каква музика създават колегите му, е респектиран и сериозно започва да търси своя стил в музиката.
На 17 август 1959 година излиза уникалният за времето си инструментален албум със заглавие „Kind Of Blue“ на популярния тромпетист и автор на песни Miles Davis. Това е най-известният албум на Майлс, а от някои критици е смятан и за най-великия инструментален джаз албум за всички времена. Както пише на официалния сайт на Майлс, в интервюта той казва, че с този албум е искал да се доближи до африканската и госпъл музика, също и до блуса. Но според него усилието му претърпява провал. Но дали е провал наистина? Според мен този албум много надживява времето си и фактът, че бива оценяван повторно от далеч по-нови поколения, доказва това. Албумът ражда два от най-популярните джаз стандарти, а именно
„So What“ и „All Blues“, за която по-подробно ще говорим в отделен материал.
Там Дейвис вкарва блус схеми в джаз композиции. Ако допреди това джазът се е дистанцирал от блуса като отделна стилистика, Дейвис успява да ги свърже, привличайки в състава си бели и чернокожи артисти едновременно. Всички там са вече утвърдени имена: От барабаниста Jimmy Cobb и басиста Paul Chambers, през саксофонистите John Coltrane и Cannonball Adderley, до пианистите Wynton Kelly и неотразимия Bill Evans, който е и съавтор в албума. „Исках много спонтанност в свиренето и правехме всичко без репетиции, защото имах страхотни музиканти в тази група, а това е единствения начин, който сработва.“ – пише Дейвис в своята автобиография. Действително с навлизането на рокендрол и R&B музиката в масовата култура, новите разновидности на блуса стават все по-достъпни за белите в САЩ, като по този начин музиката преодолява расовите различия. Много хора с основание твърдят, че Майлс е първият, който извежда джаза на нова авангардна основа, ставайки родоначалник на фюжън стилистиката и утвърждавайки жанра Hard Bop. Но това нямаше да е възможно без пианистът Bill Evans, който за кратък период става неразделна част от секстета на Майлс. Двамата са изкушени да усложняват джаза, излизайки от представите за суинг. Неслучайно „Kind Of Blue“ в немалка част е писан и аранжиран от Евънс, който само на 29-годишна възраст попада в състава на Дейвис.
Опити за взаимодействие между блус и джаз има и преди Майлс. Например, в композиции на Bobby Timmons и Sonny Rollins. Но подходът на Дейвис надминава всичко дотогава със своя нов звук.
Първите записи
И тъй, Оливър Нелсън е впечатлен и силно вдъхновен от този албум на Miles Davis и неговото различно звучене. По онова време той обикаля с оркестрите на Count Basie и Duke Ellington. През 1960 година Нелсън композира песента, която първоначално озаглавява „The Stolen Moment“. По това време той свири в групата на Eddie „Lockjaw“ Davis. На 20 септември 1960 година те издават албума „Trane Whistle“. Важно е да изброим и участниците в биг бенда, в който песента е записана за пръв път: Eddie „Lockjaw“ Davis (тенор саксофон), Clark Terry, Richard Williams и Bob Bryant (тромпети), Melba Liston и Jimmy Cleveland (тромбони), Jerome Richardson и George Barrow (тенор саксофони и флейта), Eric Dolphy и Oliver Nelson (алт саксофони), Bob Ashton (баритон саксофон), Richard Wyands (пиано), Wendell Marshall (бас) и Roy Haynes (ударни). Духовата секция е толкова многолюдна, че даже при описанията на солата в обложката на албума партиите на Erick Dolphy са объркани с тези на George Barrow.
Самият автор Нелсън е възприемал тази версия по-скоро като неокончателна. Само пет месеца след като я изсвирва със състава на Еди, той я записва отново, този път за албума „The Blues And The Abstract Truth“, който издава с групата си „Oliver Nelson Septet“. Албумът излиза на 23 февруари 1961 година и предизвиква огромен интерес, а там песента е първа в списъка.
Албумът е записан буквално за една седмица и е издаден от „Impulse Records“. Придружен е със стилна обложка, в която има бележки с подробности около процеса на записване. Тази грамофонна плоча се оказва сериозен пазарен удар за „Impulse Records“ и компанията успява да продуцира още доста големи джаз албуми през следващите години. Продуцентът Creed Taylor вижда в Нелсън невероятен потенциал, с който той хем успява да се слее в която и да е група, хем и да изпъкне като специфичен и силен звук. Освен Oliver Nelson (тенор саксофон), в състава на групата, записала „The Blues And The Abstract Truth“, са и Freddie Hubbard (тромпет), Eric Dolphy (алт саксофон и флейта), George Barrow (баритон саксофон), Bill Evans (пиано), Paul Chambers (бас) и Roy Haynes (ударни). Както се вижда, трима от състава са участвали и в първата версия на „Stolen Moments“ на Нелсън от 1960 година. А две от момчетата, Paul Chambers и Bill Evans, са били, а даже и в онзи период са продължавали да бъдат, част от състава на Miles Davis. Няма как влиянието на тромпетиста да не премине в тази музика при такива тесни контакти.
Отличително за „Stolen Moments“ е, че богатството на аранжимента е в акордите. По тази причина тя доста рядко се свири в малки банди. Акордите изискват минимум четири духови инструмента. Затова тя се изпълнява по-често от по-големи биг бендове и ансамбли. Характерна е със своята интересна структура, а след двойното завъртане на музикалната тема, винаги следват сола, изсвирвани в същата схема. В случая солата са на Нелсън, Хъбърт и Долфи, като всяко се характеризира със своя уникалност. Може да се забележи доколко тромпетистът Freddie Hubbard е повлиян от Miles Davis също като Нелсън и му подражава в свиренето.
Албумът от 1961 година е интересен и с други песни като „Hoe Down“ и „Butch and Butch“.
Почти всички, които по-горе споменавам, вече не са сред живите. Самият Нелсън умира от сърдечен удар на 43 години през 1975 година, а още по-млад с живота си се разделя и Eric Dolphy, едва навършил 36 през 1964 година. Интересното е, че за всичките гореизброени музиканти началото на 60-те и именно месеците, в които записват с Нелсън, са изключително плодотворни и в индивидуалната работа на всеки от тях, където проличават десетки записи за други джаз проекти. В немалко от тези проекти някои от музикантите отново свирят заедно.
Не бива да се учудваме, че Нелсън създава такива сложни аранжименти още на 29 години. През 50-те години за известно време той свири като тенор саксофон в биг бенда на големия Quincy Jones и именно там наблюдава как се аранжира джаз музика за голям състав. Така че и Jones повлиява върху творческите подходи на Нелсън.
Малко след излизането на албума „The Blues And The Abstract Truth“, Нелсън казва: „Едва когато този албум беше записан, най-накрая пробих. Осъзнах, че трябва да бъда верен на себе си, да пиша и да свиря това, което смятам за жизнено важно, и най-вече, за да открия собствената си идентичност. Това не означава, че музикантът трябва да отхвърля и да изключва едно или друго. Това означава, че той трябва да учи, да слуша, да усвоява и да расте, но и да запази всичко, което съставлява като собствена идентичност.“
Кавърверсиите
Популярните версии на „Stolen Moments“ са над 130, а има и много други концертни и неофициални. Тук ще споменем само най-често цитираните сред тях. През 60-те години една от известните версии е на Herbie Mann и Chick Corea от „Standing Ovation at Newport“, издаден през 1965 година.
Други известни варианти от този период са на J. J. Johnson от 1964 година и на Phil Woods от 1968 г.
През 70-те пък става популярен варианта на Ahmad Jamal и неговото трио от „The Awakening“, излязъл в 1970 година. И до днес той е любим на много пианисти.
През 1975 година самият Oliver Nelson прави
нова версия на своята песен. Други версии през 70-те години са правили Jimmy Raney and Doug Raney в едноименния „Stolen Moments“ от 1975 г., а също и KENNY Burrell в албума си „Moon And Sand“ от 1979 г. През 1978 година се появява и първата версия с добавен текст и вокална партия на Marc Murphy.
По музиката на „Stolen Moments“ са създавани и песни с други текстове, какъвто е примерът с „You Belong to Her“ от 1987 година на Carmen McRae и Betty Carter. В следващата 1988 година версия правят и „Turtle Island Quartet“.
През 90-те свои версии правят още Stanley Jordan (1991), Joe Lock & Kenny Barron (1991), „United Future Organization“ (1994), Tina May (1996), Emilie Claire Barlow (1998), Andy Summers & Victor Biglione (1998) и други. Има и доста варианти от новото хилядолетие, но на тях няма да се спираме.
Моите любими версии
Накрая ще ви представя и моите три най-любими версии на „Stolen Moments“. Като първа поставям тази на китариста Lee Ritenour. Версията е от концертния албум на „Lee Ritenour And Friends“ – „Live From the Coconut Grove“, записан на 8 декември 1989 година в нощния клуб на хотел „Амбасадор“ в Лос Анджелис, Калифорния, и издаден на видео през следващата 1990 година. Главните действащи лица са Lee Ritenour (китара), Ernie Watts (саксофон), Alan Broadbent (пиано), Brian Bromberg (бас) и Harvey Mason (барабани).
Това бе и първата версия на песента, която чух. Ritenour издава песента и в свой студиен албум със заглавие „Stolen Moments“ от 1990 година, като съставът там е почти идентичен.
Втората версия е на вокалната формация „New York Voices“ и е от техния втори студиен албум „Hearts Of Fire“ от 1991 година. Водещите вокали са на Caprice Fox, аранжиментът е на съпродуцента Robert Sadin в съавторство с Darmon Meader, който свири вътре и на тенор и сопран саксофони. Изпълняват „New York Voices“ в своя първоначален състав: Darmon Meader, Peter Eldridge, Kim Nazarian, Caprice Fox и Sara Krieger. Помагат им Gary Burton (вибрафон), Mulgrew Miller (пиано), Michael Formanek (бас) и Lewis Nash (ударни).
Песента е била любима още в детските години на част от членовете на вокалната формация и е в нейния репертоар още от 1989 година, когато в концерти я изпълняват заедно с Jon Werking (пиано), Chuck Bergeron(бас) и Tommy Igoe(ударни).
В по-късни години групата я изпълнява сравнително рядко в концерти, но все пак са известни няколко такива случая, включително версията от 2008 година, изпълнена по повод двадесетата годишнина от създаването на вокалната формация.
И третият и последен вариант на „Stolen Moments“, върху който искам да наблегна, е на бенда на Frank Zappa със специалното участие на Sting. Освен Frank Zappa (основна китара и вокали), в този запис участват: Ike Willis (китара), Mike Keneally (китара и клавишни), Bobby Martin (електрическо пиано), Ed Mann (перкусии), Walt Fowler (тромпет), Bruce Fowler (тромбон), Paul Carman, Albert Wing и Kurt McGettrick (саксофони), Scott Thunes (бас) и Chad Wackerman (ударни). Записът достига до нас благодарение на албума „Broadway The Hard Way“, издаден на 25 май 1989 година, където намира място в два отделни трака. Това е и последният албум, с който Frank Zappa печели награда „Грами“.
Тази версия се появява почти на шега. Няколко часа преди концерта в „Auditorium Theatre“, Чикаго, на трети март 1988 година, Франк и Стинг се срещат. Запа пита Стинг дали иска да направи песен с бандата му и той веднага приема. В записа се чува как след солото на тромпет от Уолд Фаулър Запа представя Стинг, който разказва за свой спомен отпреди години, когато Jimmy Swaggart обявява „The Police“, групата, в която Стинг пее и свири на баскитара, за синове на сатаната, заклеймявайки тяхната песен „Murder By Numbers“.
Именно тази песен Стинг изпълнява на фона на акордите от „Stolen Moments“. Това е една от странните шеги в музикалната история, които само философът Стинг и ексцентрикът Франк Запа могат да измислят. Струва си да се спра на нея.
Въпросният Jimmy Swaggart е протестантски свещеник, който прави своето изявление в телевизионен ефир. По онова време предаването му е гледано от милиони хора в САЩ и в други страни. Причината да намира песента за сатанистка е, че в текста се пее за убийствата. Героят влиза в мислите на убиеца и говори колко лесно е всъщност да убиваш. Той доказва, че най-лесния начин е просто да станеш политик и тогава би могъл да убиваш огромни групи хора без да си мръднеш пръста. По-късно Стинг пише, че пасторът не е можел да разбере иронията и сарказма на текста и че всъщност лирическият герой говори за това как политиците убиват и че народите са въвлечени в манипулация. Шегата в цялата история идва от това, че през 1988 година пасторът е замесен в секс скандал, който предизвиква голям медиен отзвук в САЩ. Джими се оказал изкушен от проститутка, с която прекарал в хотелска стая. Негов колега пастор го заснел и го докладвал като отмъщение за случка от преди години, когато той сам бил отлъчен временно от църквата заради донос на Джими, подаден по същата причина. След като грехът на Джими става публично известен, той се покайва в телевизионния ефир пред семейството си, група други духовници и публика. Три години след това, нашият Джими е засечен пак с платено момиче, което го издава веднага. Този път той дори не си прави труда нито да отрича, нито да моли Бог за опрощение. Продължава си човекът с телевизионните проповеди и макар почитателите му да понамаляват сериозно, си има доста голяма аудитория.
Историята с Джими има голям отзвук и в музикалния шоубизнес, понеже въпросният се е изявявал като пианист и изпълнител на евангелска музика, продавайки общо над седемнайсет милиона копия от албумите си. Ако вземем само примери от рока, сред шеговитите и осъдителни песни за похотливия проповедник личат такива на „Iron Maiden“ (Holy Smoke), „Def Leppard“ (Slang), „Genesis“ (Jesus He Knows Me), Ozzy Osbourne (Miracle Man), Bruce Hornsby (Defenders Of The Flag) и много други. Самият Frank Zappa неколкократно си прави шеги с Джими върху песните „Norwegian Wood“, „Lucy In The Sky With Diamonds“ и „Strawberry Fields Forever“ от репертоара на „The Beatles“, като изменя текстовете с такива, в които има цинични препратки към геройствата на Джими в леглото. Записите им могат да се чуят в новото издание „Zappa ’88: The Last U. S. Show“, което видя бял свят през 2021 година. Взети са от концерт на групата на 25 март 1988 г., проведен в Насау, Юниондейл, Ню Йорк.
В музикалната култура
„Stolen Moments“ става символна за джаза като цяло. Тя дава името си на образователни програми за джаз, радиопрограми, музикални състави, тематични концерти с авторска музика на Oliver Nelson. Анализи на песента се правят в няколко музикални академии по света, като най-популярни са семинарите на James Brady в Кеймбрич. Партитурите на композицията може да се намерят на доста места, включително и в книгата на Jamey Aebersolt от 2014 година, където са поместени и други творби на Оливър Нелсън. Песента има и доста музикални ревюта, като най-често се цитират тези на Ted Gioia, Jack Kenny и DJ Asma.
Ако говорим за джаз, тази песен е в моя топ пет от най-предпочитани песни в жанра. Харесва ми не толкова заради соловите импровизации, а заради прекрасното въведение и основната тема след него. Изключително нежно, на границата между блуса и джаза, на границата между 50-те и 60-те. Това е песен, която е толкова автентична, че който и да реши да запише неин кавър, трудно би го направил, бягайки от основната схема. Самата история на написването не ни е известна, тъй като Нелсън не е говорил в подробности, но се надявам, че с цялата хронология и с богатия списък от имена и дати, съм успял да ви въведа максимално във времето и пространството, в които тя е свирена за пръв път.
