Измеренията на словото

В началото бе словото. Поне в онова начало, в което сме се усетили хора, различни от другите живи същества. Мисля за огромната роля на езика върху нашето битие, която така небрежно пренебрегваме във време на многобройни други средства за изразяване.

Да говориш с бабите на диалект, с учителите на „Вие“, а с връстниците – на жаргон, не би било проблем, но ако знаеш, че и трите са част от твоята естествена същност. Ако те възпитават да осъждаш диалекта като остарял, или да ненавиждаш официалния език като твърде превзет, или да намираш жаргона, който и сам ползваш, за неприятен, ти имаш големи трудности, не владееш добре регистрите, не можеш да се разбираш с хората, а и сам не се разбираш. Езикът вътре в теб е тъпо мълчание, породено от чувството ти за непригодност в света.

Замисляйки се върху това кое в живота ми ме е научило на най-много неща, откривам, че в основата са два съществено важни момента: Разбирането, че във всеки нов модел и всеки нов език има нещо полезно за мен, и убедеността, че знанието – тази съвкупност от опита на много носители на езика – прави човек по-способен да се справя с непосредствено близките за живота му неща, а понякога и да се адаптира към непознати условия.

Един от най-големите подаръци на възпитанието ми е било това, че съм имал три модела най-близко до себе си – тези на семейството, и десетки около тях, всеки от които е имал искреното желание да ми предаде най-доброто от опита си. И тъй като съм сляп, това е ставало главно чрез общуването.

Особено нещо е да си родител. Да имаш ангажимента да предадеш своя модел на някой друг, който да го наследи. Но ако всеки имаше увереността, че неговият модел е най-правилен, всички деца щяха да израстват с усещането, че техните несъвършенства са техни основни черти и това щеше да ги дърпа надолу. И сега при повечето деца е така, макар че родителите им в повечето случаи са неуверени в своите модели, но ги е страх да го признаят, смятайки, че ще е крачка назад. За радост, има родители, които умеят да кажат „Не знам“, „Не мога“, а когато пораснеш, да са склонни да се научат от теб, от твоите нови приятели, от твоя нов опит. И същите родители, когато кажат „Знам“ и Мога“, да успяват да илюстрират какво и колко знаят и могат и къде е границата на знанията и уменията им, отвъд която трябва ти да научиш още. Разбирането, че твоя модел е добър, но далеч не е единствен и че е възможно времето и чувствата ти да са му придали и нежелани и за самия теб натрупвания, сякаш създава широта на действието. Тогава не ни е фикс идея да покажем на детето какво „трябва да бъде“, докато то „е“ друго. Защото то е друго и благодарение на наши действия или бездействия, а „трябва“ е дори и модел, към който и ние се стремим, а не можем да изпълним за себе си, за да е достоен пример. Всяко насилено старание е по-скоро безплодно, а лошото е, че то лесно се предава, и след време и децата правят същите безплодни старания, не можейки да открият какво не им стига. Ние израстваме сякаш в паралелен свят, което в най-висша степен ни прави нещастни и в несъгласие със самите себе си. Вкъщи сме едни, навън сме други… И никъде не сме това, което чувстваме най-близко до своята природа. Живеем един живот, а в паралелни измерения. Как да се потърсим и да се намерим, как да се изпълним със съдържание, как да се учим, когато всеки изисква от нас да отговорим на някакви критерии, задушаващи нашата естествена природа, или нашето желание да създадем своя природа на по-ранен етап? Да, казват, че човек се учи в разнообразието. И аз го потвърждавам. Но в разнообразие, в което ти не чувстваш за свой дълг да бъдеш пред всекиго някой друг, а по-скоро да разкриваш различна част от себе си в различните условия и с различни хора. Това ще те направи равностоен и с бабата в диалекта, и с учителите на „Вие“, и с другите връстници в жаргона, а мислите ти ще са богатство от думи и нюанси. И така, ако ти не намериш езика да се разбираш с детето, то ще го намери. Ще пораства, докато го търси и знае, че има подкрепа в това. Безспорно е, че и играта в приемането на различни социални роли ни учи на много неща. Но зависи как са поставени нещата предварително. Сред много роли сякаш не знаем каква е собствената ни такава в живота. Актьори сме в театъра, а ако някой ни предизвика да играем себе си, ние ще представим образ, неотговарящ на това, което сме всъщност. Лесно се коментират чужди съдби, лесно се дават оценки, хвали се и се съди, но от чия позиция е? От позицията на това как чувстваме нещата ние, или от позицията на обществено приемливите модели, зад които се крием по навик?

Иска ми се повече да се учим чрез общуването, и особено настойчиво мисля за това в дните около празника на българската просвета. Не е случайно, че ние дотолкова свързваме слово и култура в едни и същи символни полета. Не е случайно, че просветата се свързва със светлината чрез езика, който и в този случай, както и в много други, отразява това, което хората искат да вложат в думите като съдържание, като спомен за изживяното минало, отражение на желаното настояще и намерение за очакваното бъдеще.

Публикуван за пръв път на 30.05.2020 г.