Какво е да си незрящ журналист. Част I: Общата подготовка

В тази статия ще ви разкажа за проблемите и предизвикателствата, пред които се изправя всеки незрящ човек, който реши да бъде журналист. Опитал съм се в няколко части да обобщя целия си досегашен опит и се надявам, че това ще помогне и на други, които биха искали да се занимават с журналистика. Преди всичко искам да кажа, че целта на материала не е да обезкуражава и да откаже някой от професията. Целта му е да е един пътеводен фар, който да освети тази специфична материя и да даде увереност, че по-доброто познаване на проблемите дава и повече и по-добри решения за тяхното преодоляване. За всеки, който е изкушен от медийната работа и е искрено мотивиран да напредне в нея, този текст ще даде полезни насоки и идеи. Той може да не се разбере и осмисли в цялост от първо четене, но затова пък би могъл да се ползва многократно. За съжаление, нито в училищата за незрящи, нито в други учебни заведения, където са приети ученици с нарушено зрение, няма достатъчно часове по гражданско образование, както и други инициативи, свързани с разпалване на интереса към тази обществена дейност. Никъде не съм срещал и ръководства или помощни материали по тази особена тема. Всичко това мотивира нуждата да напиша следващите редове.

Целта на материала не е да говори затова как по принцип се прави журналистика, а да наблегне върху елементите, свързани с липсващото зрение и как те могат да се компенсират. Журналистиката, както и всяка друга професия, се изучава дълго и с усвояване на доста теория и практика. И при нея, както и във всяка друга професия, има правила и стандарти, в покриването на които няма значение какви са индивидуалните ти характеристики – дали си зрящ или незрящ, ходещ или в количка. Ако искаш да те приемат като равностоен и професионалната ти работа да е на по-преден план от това, че имаш увреждане, трябва да работиш така, както го правят и другите, като добавиш и още време, свързано с преодоляване на някои лични пречки, за които ще обясня по-долу.

Важно е да направя уточнението, че говорейки за незрящи, ще имам предвид само онези от тях, които нямат основни или придружаващи двигателни, слухови или интелектуални затруднения и успешно са стигнали до завършване на средно образование и вписване в социалната среда. Пречките за останалата част от слепите са по-сложни и комбинирани и изискват различно третиране, съобразено с техния физически и ментален капацитет. При слабовиждащите има и още подробности, част от които ще споменавам, но без да задълбавам върху тях.

И още едно уточнение: Може да ви се струва, че понякога се отклонявам твърде много в общи приказки, но всяко такова нещо има определена цел да онагледи по-добре някое мое наблюдение.

Грамотност, характер и навици

За да бъда добре разбран, когато конкретизирам за ситуацията при незрящите, ще си позволя едно кратко въведение за онези неща в журналистиката, които са валидни и при зрящи, и при незрящи.

Първото условие да си журналист е да притежаваш определени качества, които да правят работата ти пълноценна и без напрежения. Някои от тези качества са резултат от вече изграден характер, който трудно се променя, други са въпрос на промяна в навиците, която може да се случи по-бързо. Но основното е грамотността.

Журналистиката не е и не може да бъде работа, в която да ползваме чужди текстове, приписвайки си авторството им. Тя не идва и сама за себе си. Изисква се предварително натрупване на две нива – езиково и когнитивно. Езиковото ниво дава представата за правилно говорене и писане според книжовните норми на българския език и за отклоненията от тези норми. Когнитивното ниво е свързано с познаване на съдържанието във всеки текст и как да се извлича основната информация от него. Често студентите по журналистика влизат в университета без тази предварителна подготовка и вместо акцент да им бъде надграждането, те губят време да придобият тези основни умения, които са можели да развиват и в часовете по български език и литература в средното училище. Оттук идва и способността за четене с разбиране, от която следва и умението да се филтрира важната и достоверна информация. Често преподавателите по журналистика разказват, че много от студентите им в първи курс имат проблем с това. Четенето с разбиране в случая означава, че когато прочета един цял журналистически текст, изцяло достъпен за мен и предназначен за широката публика, независимо колко дълъг е, мога да го разбера не на шейсет или осемдесет, а на сто процента. И това не означава, че просто разбирам всяка дума в него, а че разчитам всеки смисъл, всеки контекст и всяка препратка вътре. И тук е първата пречка. За да съм наясно колко разбирам един текст, трябва да го предам в резюме на друг опитен журналист и той да ми каже доколко съм го схванал. Но за да знам кой е опитен журналист, не бива да разчитам на препоръки, а сам трябва да достигна до знанието как да разпознавам опитността, по какви критерии да я отличавам. Този на пръв поглед затворен кръг се разрушава единствено чрез проследяване на медийното пространство и сравняване на различни модели на работа в тяхната резултатност. По-просто казано, да знам кой как представя дадена тема от ежедневието и кое представяне в по-голяма степен отговаря на истината. За тази цел предварителното познаване на всяка разглеждана тема е безценно важно. Това четене и слушане дава представа за много неща в журналистиката, които трудно се учат от теорията на някой учебник или лекция. Така се придобива усет за жанровете на журналистическите материали, методите и подходите в отразяването на различни проблеми, изкуството да се задават въпроси и да се прави анализ от отговорите и т.н. Няма да се спирам подробно на тези неща, те са общи за всички журналисти. Мисълта ми за четенето с разбиране е, че всеки текст в журналистиката, а това важи и за всички области, никога не е самостоятелна единица. Когато чуете текст, си представяте страница, в която думите започват в горния край и завършват в долния. А сега си представете една подвижна лента, която непрекъснато се развива. Текстът е отрязък от тази лента, но и не само това. Представете си, че лентата не е само по дължина, а е на пластове. Пластове езиково и когнитивно натрупване от различни хора в течение на много години. Дълбоко в дъното на тези пластове са останали изхабените, непотребни части от лентата, пълни с дневни сензации, жълта преса и излишества от думи, писани без мярка и при ниска култура. В по-горните слоеве на лентата се напластяват съдържателните текстове, захранващи всеки следващ сериозен материал с коректна информация. Освен като част от множество други текстове, един материал е и фрагмент от нашата действителност. Нещо като моментна снимка на късче от тази действителност. Когато изследват способността за четене с разбиране, специалистите наблягат на три фази: Първата е намиране и извличане на информацията, втората е интегриране и интерпретиране на текста, а третата – рефлексия и оценяване на прочетеното. Ако човек не разглежда един материал като част от медийната обстановка, ако не го съпоставя и не търси в него наследството и настоящите условия, ако просто го изреже от лентата и опита да го разбере като нещо самостоятелно, той доста ще се затрудни да приложи тази поредица от действия. Но най-много би го затруднило, ако просто не познава ситуацията, не знае за натрупаната традиция, рядко чете, не различава анализ от синтез, има скромен запас от думи, трудно може да се изрази и да формулира съждения и заключения, трудно може да разпознае къде свършват фактите и започва интерпретацията и кога едното прелива в другото, къде свършват обективните и започват субективните оценки. Цялото това нещо изисква натрупване. Когато говорим за култура, ние често имаме предвид именно за това натрупване, защото има една стара максима на Витгенщайн, че „Границите на моя език са граници на моя свят.“ Това означава, че човек не може да прави качествени пластове от непрекъснато подвижната лента, ако не е взел достатъчно от опита на онези, които умеят да го правят. В медиите работят хора, те имат своите пристрастия, нагласи, лична мотивация, идеи и намерения. И за да се отсее оценъчното в тяхната работа, нужно е да се влееш в тази среда, да не я разглеждаш като нещо, което тече встрани от теб и ти само безучастно го наблюдаваш. Накратко казано, медийната грамотност е следствие от езиковата грамотност и не може без нея.

Тук е мястото за второто важно условие: Интерес към категория от теми, които са обект на отразяване. Всеки професионален журналист има своя област, в която разбира най-много – вътрешна или външна политика, икономика, здравни теми, юридически казуси, социална политика, криминални новини, лайфстайл журналистика и т.н. И тук идва втори наглед затворен кръг. За да разбереш коя е твоята област на интерес, трябва да четеш и прослушаш много неща и да се ориентираш как различните теми се представят в публичното пространство. Но за да се ориентираш, трябва да имаш някаква начална точка на интерес, която да те води, за да не консумираш безразборно всякакви публикации. Ключът към разбиването на този ребус е именно в това да си отговорим на въпроса защо искаме да станем журналисти. Той е свързан с още поредица от въпроси: Кое в средата, в която живеем, бихме искали да отразим и да разкажем със свои думи. Какво ни харесва в начина на отразяване и какво ни дразни. Кои журналисти слушаме с повишено внимание и кои изобщо не ни привличат интереса. Какво остава в главата ни след като сме прослушали едно предаване или сме прочели една статия и кое не ни става ясно. Какви други въпроси ни се искаше да бъдат зададени в едно интервю. Какво считаме, че е било пропуснато в представянето на дадена тема, което според нас е било важно.

Всичко това показва, че към журналистиката не бива да се подхожда като към някаква рутинна трудова дейност, в която някой ни дава точни инструкции, а ние се обучаваме в тяхното безусловно и буквално изпълнение. Журналистиката е работа с езика и е свързана с познаване на теми и проблеми, важни за широк кръг от хора. Това означава, че не можем да си позволим да учим правилата, преди да сме навлезли в тематиката. Мога много да говоря за процеса на медийната работа, но нека продължа мисълта си.

Докато човек си задава въпроса защо иска да стане журналист, той следва да се запита и нещо друго: Дали е готов за тази професия? Подготвеността до голяма степен се определя от неговия характер. Изключително важни качества в него са да е общителен, да е точен и отговорен, да проявява разбиране и толерантност към всякакви хора, да е коректен в предаването на информацията, да е търпелив, но и настоятелен, когато е необходимо. Важно е да умее да оценява обективно резултата от всяка своя работа. Може да е положил много усилия, но когато резултатът от тях е нулев, те губят своето значение. И обратно, в рутината на опитния журналист малкото усилие може да роди голям резултат.

Друго важно качество е постоянството. То позволява дълбаенето в една тема в продължение на много време и разширяването на познанията в нея. Когато се говори за постоянство, се има предвид и продължително занимаване с едно и също нещо, без разсейване и губене на фокуса, без говорене по телефони и прегледи на чатове в приложенията, без чести спирания за кафета или алкохол, без опити за скатаване, измъкване от работа и бягане от по-трудното в нея, без време за оплаквания, вайкания и т.н.

На следващо място е инициативността. Никоя работа не е пълноценна, ако бъде налагана и се приема като задължение. Ако едно задължение много ни натоварва, не ни е по вкуса, смятаме, че заради него си пренебрегваме твърде много личния живот, то всеки ден предизвиква у нас главоболие, тежест в краката и ръцете, умора и при малко усилие, цялостно чувство на безполезност и неудовлетвореност, негативни реакции към всички, които изискват от нас и следят колко го спазваме, възприемане дори на доброжелателните критики като даване на ненужен акъл и навлизане в личното пространство. В такива ситуации сме много по-склонни да не вършим работа, да имитираме дейност, да ползваме всяка забелязана вън от нас слабост, за да се хванем за нея като за оправдание за собственото си бездействие, да се озлобяваме към всички примерни и прилежни колеги, на които все им спори работата и са винаги усмихнати и доволни от себе си. Даже в нашите очи те са твърде самодоволни. Пречупвайки го през себе си и своята нагласа, тълкуваме старанието им като опит да се покажат пред ръководителите си и да получат дивидент от това. И всичко, което описах, идва от простата причина, наречена нежелание за работа. То понякога не се признава лесно. Поддържа се позицията, че човекът прави, каквото искат от него и не може да се иска повече. Но това е куха и безсъдържателна позиция. Ако нямаш желание да свършиш една работа, винаги ще намериш оправдания. Тук е важната роля на работодателите и преките началници, които да разберат кое те мотивира, и ако то не се изразява само в увеличаване на заплащането и освобождаването от някакви отговорности, да опитат да го насърчат. Но това са подробности от трудовите отношения, които изискват отделен разговор. Идеята ми тук е, че инициативността и желанието са огъня и барута, които захранват младия журналист да постигне успешна и удовлетворяваща него самия кариера. Само инициативата те измъква от рутината. Днес имаме десетина анализатори, обикалящи всички медии, които се оказаха експерти „всичколози“, както ги нарича и колегата Владо Береану, дългогодишен журналист в БНТ. Тези хора се канят по навик и за запълване на ефира, защото някой го е домързяло да потърси повече и да намери други тесни специалисти, които да говорят по дадена тема, нищо че са по-малко популярни. Инициативността те кара да търсиш теми, да ги проучваш, да звъннеш на десет места и да провериш нещо, да прегледаш много сериозно кой какво е писал преди теб по същата тема. Един репортаж от две минути и една статия от една страница понякога се работят дни. Това означава, че човек получава много информация, нужно му е време да я подреди и да си отбележи есенцията, след това да я подреди хронологично или на друг принцип по начин, че да се разбере лесно от незапозната аудитория, накрая да запише и редактира или монтира своя материал, понякога сам, друг път в екип.

Тъй като споменавам екипа, важно е да поговоря малко и за уменията за работа в екип и доколко те са от полза на незрящите кандидат-журналисти. Работата в екип е възможна благодарение на две предварителни условия. Първото е екипът да има цели и посоки в работата, с които всички са съгласни. Второто важно нещо е всеки да има своя конкретна роля и функция и от съчетаването на ролите да се получи труд със споделена отговорност. Моят опит показва обаче, че тук това важи само на теория, но не и на практика. В България ние поначало не сме екипни играчи. Ние много трудно се организираме и още по-трудно понасяме и се съобразяваме с различията в характерите си. Всеки е по-склонен да обвини другите, преди да види своите грешки. Всеки е по-склонен да прехвърли на друг някоя своя отговорност, а друга да си присвои, когато му изнася. Трудно постигаме неща, които да са плод на обща концепция и общо разбиране. Трудно се мотивираме и да вършим работа, смятайки, че вероятно трябва да следваме други, които я вършат по-добре и имат повече опит. Свикнали сме, че едни налагат някакви принципи на работа, а други са принудени да ги следват. Но следващите рядко са съгласни с водещите, а водещите често не са напипали баланса и изискват от следващите недотам уточнени резултати. Ако в работата се намесят и лични отношения, които да размият границите между отговорности и приятелски жестове, колективът се разпада, първоначално на по-малки групи с общи интереси, а после и напълно.

В смисъла на всичко това, екипната работа в журналистиката е изключително трудно нещо. Журналистическият труд е в голяма степен субективен и понякога творчески труд. Може да има правила и стандарти, по които да се прави, но твой е изборът какво да подадеш на редактора за одобрение. А ако няма редактор и ти сам си последна инстанция на собствената си работа, и крайният продукт е изцяло твое дело. В България нямаме сериозен афинитет към спазване на правилата. Има два български и няколко международни етични кодекса, които обаче са непознати за голям брой от журналистите.  Има и няколко закона и подзаконови акта, които регулират медийното съдържание, но всички те са несъвършени, често са неактуални към динамично променящата се обстановка и ежедневно се допускат и утвърждават негативни прецеденти.

Въпреки всичко, уменията за екипна работа са задължителни за един незрящ, особено ако става въпрос за работа в медия с добре изразен визуален характер, каквито са почти всички медии днес. Но за тези неща ще говоря по-нататък.

И тъй като плавно преминах към трудовите навици, ще спомена още някои неща, като ще имам повод и по-нататък да засегна тази тема.

Журналистическата работа изисква да се става рано, а понякога и да се ляга късно. Най-добрите журналисти не са тези с нормирано работно време, от 9.00 до 17.00 часа например. Събитията може да бъдат в най-различни части от деня. Отделно от това, радиостанциите и телевизионните канали имат свои програми, които понякога изискват пряко включване в конкретно време. Печатните издания също имат режим на работа, при който само материали, подадени до определен час, обикновено по обяд, могат да се публикуват на следващия ден. Онлайн изданията пък изискват всичко да се отразява бързо, тъй като в голямата конкуренция първите материали са по-четени. Когато човек използва гласа си, нужно е да се е събудил минимум два часа преди ефир, за да е достатъчно ведър и съсредоточен. Изобщо, в журналистиката човек трябва да забрави, че е господар на времето и пространството си и да ги жертва. Разбира се, не всички журналисти работят в динамична атмосфера. Но дори и тези, които разполагат с повече часове, за да си подготвят предаването или статията за седмицата, понякога не спят нощем, или работят 15 часа без прекъсване, за да имат задоволителен резултат. После могат да компенсират. Ставането рано е нужно, за да се проследи работния ден на държавните и общински институции, да се обработи и публикува информация за аудиторията, която като се събуди преглежда пресата, слуша сутрешните блокове, сърфира в интернет, за да разбере какво е станало предната вечер и през нощта и какви събития му готви предстоящия ден.

На следващо място са уменията за водене на диалог. Те включват много елементи. Днес много се теоретизира как да общуваме едни с други, което показва, че на практика това ни е все по-трудно. Уменията за общуване не се учат през теория. Теорията, разработваща принципи и правила, може да ни бъде полезно средство да видим колко сме напреднали, но не и да ни даде опит наготово. И тук идва един следващ омагьосан кръг. За да се придобият умения, нужен е терен за работа, в която да ги научим. От друга страна, всяка сериозна медия, за която качеството е по-важно от занижените пазарни изисквания, предпочита да разчита на вече изграден опит, доколкото го има налице, и трудно възлага на все още обучаващи се кадри сериозна работа. И именно за да се разтвори този капан на всеки начинаещ, са му нужни онези основни качества, за които споменах по-горе и които, уви, са по-необходими от познаването на конкретната работа. Днес по-важно е човек да е обучаем, а не обучен. Има много примери на обучени вестникари, които не могат да се впишат в рязката трансформация на този тип медии в изцяло онлайн платформи. Има обучени радиожурналисти, които изпитват трудности, когато медията, в която работят, включи и видео излъчване. Да си обучаем се цени безкрайно много. В бизнеса го наричат „адаптивност към променливи условия“, а понякога дори „Умение за работа под напрежение“. Тези формулировки все по-често влизат в изискванията на компаниите за наемане на персонал и това никак не е случайно.

По пътя на реализацията са важни и учителите и онези, които ни карат да обикнем повече професията си. За тях ще говоря и по-нататък. За съжаление, те са все по-малко у нас напоследък, което създава голяма празнина в приемствеността между поколенията.

И тъй като говорихме за уменията за водене на диалог, трябва да кажем, че тук не става дума само за диалог с интервюираните, но и с публиката. Публиката е тази, на която говорим. Важно е тя да разбере за какво говорим и същевременно да научи и нещо ново, да има повече информация и да формира своето мнение. За да се случи това, нужно е да се напипа баланса между опростеното и олекотено, но и достатъчно пълно и богато на информация съдържание. Не можем нито да презираме публиката, че е глупава и да смиламе информацията за нея като за малки деца, нито пък да й говорим на сложен професионален език, с което, добронамерено или манипулативно, да й показваме, че даден въпрос не може да се разбира лесно. Публиката, каквато и да е тя, е причина да имаме пространство или ефир, където да се изявим, и тя може също да стане причина да ни няма там. Напоследък много се тиражира мнението, че голям брой журналисти у нас са платени, корумпирани и т.н. Ако искаме да ни уважават както в гилдията, така и извън нея, би следвало да се изградим като хора с индивидуален подход и с информирано и свободно перо.

И тук идва и още един важен елемент: Умението да разказваме истории. Малко хора в нашата среда умеят да разказват истории. Когато употребявам „разказват“, имам предвид не само в буквалния смисъл, но и чрез диалога с този, чиято история представяме. Важно е в този разказ да сме честни пред себе си и публиката. Разбира се, винаги има риск разказът да е повърхностен или подробен. Обикновено тези, които са по-подробни, излагат много неща, които са излишни за историята. И обратно, при бърз преглед важни неща се изпускат. За да не е така, нужно е изключително познаване в дълбочина, след това структуриране на важното и плавен преход от първата до последната дума по начин, че човек да придобие пълна картина. Тук вече се добавят и още елементи, свързани с типа медия, позволения обем или зададеното времетраене, целите да бъде разказано нещо, жанра на историята – дали тя е част от разследване, репортаж, интервю, документален филм и т.н. Но това са детайли, които лесно се съобразяват, когато се познава всеки жанр и се вземат предвид вече споменатите критерии.

Тук ще приключа с въвеждащите думи и в следващата част ще продължа с повече конкретика за хората с нарушено зрение.

(Следва продължение)