Крис Григоров.
Стъпвайки на всичко, което вече изговорих в
предишната част, сега вече мога да конкретизирам. И тъй като занаятът се учи най-добре, когато първоначално си в ролята на потребител, оценяващ кой как поднася информацията, ще започнем оттам.
Четенето на медийни публикации
Преди да говорим за четенето с разбиране, редно е да кажем нещо важно. Четенето в настоящата онлайн среда е все по-непълноценно за хората с нарушено зрение. Основната причина е, че медийните потребители все по-трудно задържат вниманието си върху един материал дълго време, което налага съкращаване на текста и акцент върху визуализацията. Почти всяка статия в интернет има вградена в нея снимка или поредица от снимки. Работата на фотографите в много случаи е многократно по-важна от тази на репортерите, защото медията от пазарна гледна точка се интересува най-вече от броя и потока на посещенията, а те основно се привличат чрез заглавието и фоновото изображение. Иначе казано, ако преди време създаването на новина понякога е означавало сериозно проучване и преглед на много източници, сега единствено е нужно някой да каже нещо, той да е сравнително популярен, казаното – достатъчно актуално или скандално, а снимката – въздействаща, независимо дали е реална и без обработка, дали комбинира изображения, или е фотошоп манипулация с конкретна злонамерена цел. Така се оказва, че снимката говори повече от текста. В онлайн форма разположението на снимките може да е такова, че в самото си взаимодействие с думите да придават някакъв смисъл. Дори има случаи, когато снимките се поставят под или над цитати и незрящия може да се подведе от говорещия си софтуер и да обърка автора или източника на снимката с името на цитирания.
Този метатекст създава доста трудности за незрящите. Програмите за разпознаване на обекти в изображения са твърде ненадежден източник за по-подробно описание и единствената възможност, макар и с втори субективен елемент, е зрящият помощник, който, насочван от незрящия, да разгледа и коментира. Има удивителни примери. Снимката може да е карикатура, в която да е разигран някакъв нереален сценарий. Може да има изискване при изготвяне на писмен материал да посочим кой къде е позициониран в рамките на някакво изображение на група хора. Това също не можем да правим сами и е твърде рисковано. В текста може да се крие ирония, която да се разчита само чрез снимката. Има случаи, в които елемент от текста е част от графичното изображение на снимката, с което да стане недостъпен за екранни четци и синтезатори за реч. Например надписи от плакати в протестно шествие, откъси от официални документи, копирани чрез скрийншот, надписи от рекламни пана, билбордове, също субтитри и други текущи надписи при видео излъчване.
Не всеки сайт разполага с достатъчно функционалности за уголемяване на шрифта или цветови промени с цел по-удобно четене от слабовиждащи. Увеличителните лупи и способностите за копиране и уголемяване на избрания материал в текстов документ допринасят донякъде. Но не всички сайтове позволяват копиране на съдържанието, а при някои то е непрекъснато подвижно поради изскачащи реклами, новинарски заглавия, декларации за съгласие, външни и нежелани паразитни сайтове. Понякога отварянето на статията се активира и с видео, което заглушава говорещия софтуер и създава още допълнителни проблеми.
Четенето от незрящ в интернет има и много други чисто технически капани. Прочитането на пълната версия на една статия може да изисква абонамент или регистрация в сайта, които са технологично невъзможни. Нерядко към статията има препоръка „Вижте повече във видеото“ или „Чуйте повече в звуковия файл“, а в някои случаи тяхното активиране е затруднено от трайно лошата достъпност или претрупаност на сайта, изпълнена с изскачащи прозорци, постоянно презареждане на страници, местене на фокуса на курсора и т.н. Често менютата за пускане на такива материали, с всички прилежащи им плъзгачи и бутони, са на английски език, което затруднява някои потребители. Има и други особености на четенето в интернет, но бихме задълбали в темата за достъпността на уебсайтовете и технологичната страна. Важното тук бе да кажа, че четенето в онлайн среда понякога е сериозно затруднено.
Но да приемем, че материалите са изцяло достъпни. Какво разбира незрящият от съдържанието им? Именно тук е мястото на медийната култура, на онази способност да се отсява информация от дезинформация. За съжаление, голяма част от незрящите у нас нямат изграден навик да търсят и проверяват информация. Не мога да го докажа с проучване и не бих искал някой да се почувства обиден от такава констатация. Това е извод, до който съм стигнал след разговори със стотици хора. Проблемът съществува както при млади, така и при възрастни хора. И ако при възрастните е оправдан, тъй като те не са способни лесно да се адаптират към променящите се условия, то при младите прави очевидно впечатление.
Моето обяснение е, че това е комбиниран резултат от ниско самочувствие, стеснен мироглед, ограничен кръг на общуване, страхове и предразсъдъци, отвращение от медийната и социалната среда, предоверяване на авторитети, от които да се научава всичко важно, липса на вътрешни ориентири за достигане до полезното в информацията, емоционален прочит на случващото се, тласкащ към крайни позиции. Всичко това създава една дебела и трудно преодолима преграда към пълноценното информиране. От това се възползват злонамерени хора – политици, агитиращи за своите партии, ръководства на синдикални организации и сдружения, желаещи да задържат по-дълго властта си, създатели на проекти, които само на думи отчитат дейност, а повече паразитират върху лицата с увреждания, търсейки финансови дивиденти за себе си.
Всичко това пречи за формирането на т.нар. критично мислене. Важно е да кажа, че критично и критическо са две различни понятия. Ако критическото неизменно се стреми да осъди и отхвърли, критичното разглеждане на действителността означава да се отчитат добрите и лошите страни. Под критична маса не се има предвид голям брой хора, които плюят и хвърлят обвинения, а се отнася до публика, която има все по-високи изисквания и участва в подобряването на диалога. Критичната маса принуждава политика, началника, проектния мениджър, да бъде подготвен, да внимава как ще задържи доверието на тези, на които говори, да убеди в ползата от свое предстоящо или вече взето решение.
Уви, незрящите, а и хората с увреждания като цяло, дали поради трудностите и бариерите, пречещи им ежедневно да са по-добре вписани сред останалите, дали поради своя различен начин на израстване и развитие, или заради нагласи, наследени от предишните поколения или възпитани от обкръжаващата ги среда, трудно могат да са критична маса. А ако един бъдещ журналист не е възпитаван в духа на това да търси и да предизвиква промяната около себе си в положителна посока, ако не вижда примери сред хора в сходно с неговото положение – в училището или организацията за слепи, той трудно може да стане такъв. Всеки добър журналист може да посочи свои учители и хора, повлияли му в първите години в професията. Незрящите трудно намират своите учители, които да ги насочат, да им внушат любопитството и жаждата за знание, а след това и потребността сами да участват в информирането, да са източниците, от които другите да черпят.
Доста негативно повлияха и социалните мрежи. Те станаха своеобразните медии, от които човек да се осведомява за онова, което смята, че го интересува и му е важно. Авторитетът на влогърите пред журналистите е по-голям сред младите потребители, защото са по-естествени, по-близки до тях в езика и в начина, по който отразяват обществените процеси. За съжаление, повечето от популярните влогъри не могат да възпитават към критично мислене, защото предлагат атрактивни и лесно смилаеми материали, не те провокират да мислиш, да си задаваш въпроси и сам да търсиш потвърждение или отрицание на онова, което вече си научил, от други места. Това важи и за големите традиционни медии, но те и без това с шеметна скорост губят пътя към младата публика. Самото търсене в интернет не гарантира отговори, особено когато не знаеш какво и как да търсиш.
Младите незрящи, а и не само младите, обитават някои от социалните мрежи и именно от тях основно се информират. Те свикват, че информацията е просто сбор от казани думи. Преди да станат журналисти, а често и след като вече са такива, те не знаят каква е разликата между източник и разпространител на информация, не знаят какво е позоваване и цитиране, не знаят кого и за какво да питат, за да докажат достоверността на един елементарен факт. Те питат свои приятели и познати и понеже разчитат, че средата е малка и хората се познават едни други и няма да се излъжат, си потвърждават взаимно всяка новина, дори тя в същността си да е фалшива, или фейк, както все по-често се казва. Това е изключително благотворна среда за разпространение на слухове, клевети и откровени лъжи. Затова, ако някой иска да очерни или компрометира един, а да издигне и възхвали друг, за него от това по-лесно няма, защото никой не проверява. Всеки сляпо се доверява. Да, иронично е да се употреби „сляпо“ в случая, но наистина, доверява се като сляп човек на водача си по непознат път. Да, но понеже водачите на обществено мнение често имат своя лична цел – да те настроят в подкрепа на едни и срещу други, решението не е безусловно да ги следваш, а да проучваш пътя, по който вървиш и да се отклониш, ако усетиш, че някой спекулира с доверието ти. И липсата на желание сам да си опипаш пътя пред себе си е проява на безотговорност към теб самия и към другите. И при тази безотговорност нямаш основание да искаш уважение, щом сам разпространяваш фалшиви и непотвърдени новини.
Виждате, че подготовката да си журналист не започва с написването на първия материал, нито завършва с дипломата от престижно висше учебно заведение. Тя изисква предварителни условия, без които нищо не се получава. Ето и доказателството.
Авторската работа
В началото бегло споменах това, че не бива да се присвояват чужди текстове и да се възприемат като самостоятелна работа. Когато възложиш на един млад човек да направи авторски журналистически материал по дадена тема, той обикновено възпроизвежда нещо вече направено. Това е проблем на цялата ни образователна система, която не насърчава откривателството и създаването на ново съдържание, а копирането и опирането на вече създадени неща. Дори опитните ни журналисти често са роби на добре утъпкани схеми и клишета, което много понижава нивото на резултатност в работата им. Младият човек пише статията или като есе по литературен въпрос, или като доклад по някой учебен предмет, или още по-лошо – като комбинация между двете. Често процентът на готовия чужд текст, предаден директно или със свои думи, е огромен и се движи между 60 и 90%. А вмъкнатите нови елементи не са плод на лична работа, а изводи и обобщения с есеистичен характер, които съвсем размиват жанра на статията и човек не може да се ориентира това новина ли е, репортаж ли, коментар ли, или опит за анализ… Копираните части веднага проличават, тъй като по стила и правописа си личи кога новият „автор“ е прибавял нещо от себе си. В училище се възпитава отношението към създаване на нов текст като усилие да се прочетат няколко цитата на повърхността и да се комбинират така, все едно си разбрал смисъла на дългия текст, от който си ги изрязал. Именно това е проблем на интерпретирането, второто ниво на четенето с разбиране, което по-горе споменах. И при ниските критерии, при които един що-годе добре изглеждащ текст се награждава с висока оценка, понеже на фона на останалите изглежда прилично, това продължава. Не се насърчава мисленето, а преписването, като просто са отработени онези прийоми, с които да излъжем системата. Системата лесно се оставя да бъде излъгана и сама насърчава този процес, за да не се напъва към промяна. Младият човек безнаказано лъже системата по много линии и с голяма честота, което му създава усещането, че винаги може да прилича на нещо друго, което всъщност не е. Винаги може да излезе и да каже нещо, прочетено в „Уикипедия“ преди пет минути и да си придаде важност, че сам го е проучил. Винаги може да прочете едно правителствено прессъобщение, да излезе пред парламента и да каже същото това съобщение, без да е вложил никаква лична инициатива да го провери или подложи на съмнение. Така една огромна кохорта от псевдожурналисти стават слуги на властта, на силните на деня и на хората, които диктуват дневния ред. И се случва така, че не журналистите определят за какво да се говори, а политиците, които задават тона и заряда на всяка тема, противопоставят се в уж идеологически борби, създават огромен медиен шум и на този фон изглежда, че някакви важни неща се случват и за тях трябва да се говори. А важните неща се случват някъде извън България, и докато тук се наговорят пред камери и микрофони, някой някъде е предизвикал проблем, а ние нямаме възможност да се защитим и да вземем навременни мерки. Дадох този пример от действителността, за да опиша как вихрушката на информационния поток завлича неопитния журналист и той спира да разпознава важното от маловажното, от което следва, че от него няма никаква полза и той не заема позиции, защитаващи обществения интерес. Понякога още в началото не е можел да дефинира кое е важно, защото в социалната мрежа той чете едновременно разказа на някой за това как друг организирал купон и се напил предната вечер и до него съобщение за важна промяна в закон за хората с увреждания да речем. И тези две информации са част от стотици други, които научаваме в един бърз и неспирен поток. В този поток сякаш няма онази лента, която ви приканих да си представите в предишната част на този текст. Там всичко е объркано, хаотично, неорганизирано. Една буря от информационен прах, един колаж от постоянно сменящи се картини и образи. И най-важното в този поток е актуалността и емоционалното въздействие на всяко нещо.
За сериозните медии актуалността не е на първо място и в това има логика. За да провериш една информация, трябва време, в което да проследиш откъде е дошла, кой кого е цитирал, има ли първоизточник и кой е той. На следващо място, има статии, които се променят дори след публикуването си, защото събитията се развиват, едно се потвърждава, а друго – отхвърля и т.н. Има специално разработени правила как се променя вече публикувана статия, за да е актуална и същевременно да може да се проследи до началния си вид. Има правила за цитиране и позоваване и т.н. Медийният труд е авторски труд и си има съответно авторски права.
Но да обърнем поглед и върху другата страна. Пред незрящия човек, освен липсата на опитност, има и някои оправдаващи го обстоятелства. Често той се затруднява да цитира първоизточник, защото той може да се окаже нещо, което не съществува в електронен вид, да е текстов или звуков. Това може да е статия на чужд език, материал в списание, законопроект, протокол от заседание или друг документ. За един зрящ човек е много лесно да влезе в библиотека където и да е, да заяви какво търси, да си намери страницата и параграфа и да си свери и попълни данните, които има, и да попълни тези, които няма. Лесно му е също така да борави с всякакви материали в електронен вид, без значение от техния формат, дали са сканирани добре или зле, дали са с объркана подредба на страниците, дали имат подчертани, оцветени или различно стилизирани елементи, дали са пълни с графики, таблици, схеми, картинки, препратки към други страници, приложения и източници, стрелки и обградени части за насочване към нещо важно, ползване на шрифтове и курсиви за отбелязване на цитати или с цел дистанциране на автора от тях… Всеки зрящ, който е обработвал текстове за незрящи, е наясно, че има много неща в това оформление, за да стане текста достъпен, а част от тези процедури лишават текста от неговата пълнота и изразност. Твърде смесено става вече информирането ни в онлайн среда и всеки нов текст се опитва да даде храна на всички сетива, да комбинира всичко, което е възможно, за да има плътност и тежест. Та исках да кажа, че незрящият без помощник трудно би хванал целия набор от подробности и не би могъл коректно да говори за своя първоизточник. А ако той не е и на добре познат за него език, съвсем е невъзможно. И тук няма никаква полза от автоматичните преводи и предоверяването на непрофесионалисти.
В следващата част ще говоря повече за трудностите при работа на терен. Там вече акцентът ще бъде най-вече върху това какво затруднява един незрящ журналист, който вече има диплома, доказваща неговата професионална подготовка, и журналистическа карта, даваща му достъп навсякъде.
