Крис Григоров.
Както помните от предишната част,
Работата по един текст, без значение от темата, изисква много предварителни условия, знания и подготовка. Много от клавишните комбинации за форматиране могат да се намерят и в помощния център на MS Word, както и в множество на брой ръководства в различен формат, издавани през годините. Вярно е, че в някои отношения тези ръководства може и да се разминават с обновяващите се през няколко години версии на програмата, но в основната си част клавишните команди, комбинации и последователности се дублират.
Предизвикателство е да се пише на тази тема във време, в което изкуственият интелект все повече се развива и навлиза в живота и на обикновените потребители. Не са далеч времената, когато текстове и на български език ще могат да се създават както с гласови инструкции, така и с предаване на мисли чрез чип, свързан с мозъка. Опитите в тази посока напредват непрекъснато и може би този текст ще изглежда като нещо остаряло след само пет години. Но колкото и да напредват технологиите, те по-скоро тласкат човека към неграмотност и дехуманизация, вместо обратното. Затова професионализмът в журналистиката ще бъде все повече и повече под въпрос. Днес технологията „Чат GPT“ позволява да бъде отправено задание за генериране на журналистически текст за определено събитие, включващо няколко конкретни данни и написано в стила на конкретен журналист. А може и просто да е написано в стандартен журналистически стил. На база на вече натрупаната огромна база данни и на обратната връзка от предходни такива задания, инструментът предлага текст, който може да бъде коригиран от човека само на десет или двайсет процента, за да добие вид на авторски. В английския език, при който се правят най-много такива опити, близостта с писан от човек текст е най-голяма. А добре е да се има предвид, че думите там са вече над милион. В българския език има далеч по-малко думи, около 150 000, от които активно се използват 5000, и е само въпрос на време алгоритъмът да научи всички статии и как са били изработени, прилагайки наученото в създаване на нови техни подобия. На такъв принцип работят множество информационни уебсайтове, засега основно на английски. Те печелят на създателите си приходи от посещения, реклама и други, но те са автоматизирали всички процеси и единственото, което правят, е да прегледат изработваните по задание статии и да ги допълнят тук и там. А понякога изобщо не ги допълват и някъде в сайта пише: „Цялото съдържание е генерирано чрез изкуствен интелект“. Но ако човек не го прочете и продължи да робува на представата за живия автор, който е написал всеки ред, бива поразен да научи истината след време. Никак не е приятна мисълта, че си чел текстове, зад които не стои гаранта човек, който е проверил. Но в света на технологиите какъв гарант е човекът, със своите субективни мнения, емоции, настроения, променящи се възгледи, податлив на влияния ум, морални категории и т.н.
Предизвикателствата, носени от новите технологии, са невъобразими за нашите умове. Но да се надяваме, че отговорността пред информацията ще надделее, ще бъдат пазени първоизточниците, ще бъде ясно регулирано разграничаването на авторска от автоматично генерирана информация, а втората ще продължи да бъде различима за наблюдателното човешко око. Безконечни са споровете дали машината може да създаде по-съвършен текст от човека. Тези спорове започват още от категоризирането на това какво е текст, кое наричаме съвършен текст и изобщо това ли е най-важното, което следва да ни изостри вниманието. Реалните отговори тепърва ще стават ясни. Но за незрящите е важно да знаят, че възлагането на работата им на такива инструменти е бягство от отговорност, нарушаване на журналистическата етика и съучастие във все по-осезателното обезсилване авторитета на научно достигнатото знание.
Започнах тази тема с изкуствения интелект, защото той се намесва и в сферата на изображенията, за която ще говорим. Там манипулациите могат да са чудовищни. В момента текат съдебни процеси между платформи за фотографии и разработчици на инструменти с изкуствен интелект, свързани с неправомерно ползване или манипулиране на изображения с цел печалба, без плащане на авторски права и без ясни регламенти.
Регламентите за ограничаването на вредите от изкуствения интелект в множеството приложения на журналистиката е нещо, по което работят доста хора по света. Но технологиите толкова бързо напредват, че регламентите не могат да ги настигнат. Затова догонването едва сега започва. Но нека се върнем на нашата тема.
Снимковият материал
Снимките са най-сложната задача за незрящия журналист, пишещ в печатна или онлайн медия. Когато медията е голяма, с него има фотограф или оператор, чиято задача е да снима. Но дори и да има такъв, той не взима крайното решение колко и кои от снимките да се ползват. Той само предоставя най-добрите образци от едно заснемане и изборът е или на автора на статията, или на редактора, в зависимост от изградените отношения и техническия процес на публикуване. В онлайн среда редакторската функция е все по-пренебрегвана. Все повече се разчита на авторския избор. А за един незрящ е невъзможно да избере. Ако посочи нещо на случаен принцип, или препоръчано от негов асистент или приятел, има голяма вероятност то да не е подходящо за дадения текст. Но в големите медии, тъй като се отделя специално внимание на поддържането на обществения интерес и посещаемостта, на тези неща се акцентира и има инструменти за контрол. С други думи, там незрящият може да изпрати десет снимки, които е получил от фотографа, и да разчита на избора на този, който публикува материала му.
Има и незрящи фотографи, но тъй като аз сам не съм можел да се уверя в резултатите от техния труд, не бих могъл да коментирам доколко могат да са от полза за отговорно професионално отразяване. Иначе не поставям под съмнение, че биха могли да уловят добри кадри и след внимателен подбор да не проличи, че са правени от незрящ. Но на журналистиката по света ще отнеме много време преди да възприеме, че незрящите фотографи са предпочитани пред зрящите, просто защото фотографията е визуално изкуство, а заниманията на незрящи с него според мен са опит за тестване на непознатото и за търсене на атрактивни алтернативи.
В днешно време извънредно ефективни се оказват платформите за свободна употреба на масиви от снимки с най-различна тематика. Те често се ползват при писане на статии, които са по научнопопулярни теми, или ползват за източници само вече готови текстове. Иначе казано, за статии, в които не се говори за близки до нас лица, места и събития. Колкото до утвърдените медии, те имат абонаменти към големите платформи за фотографии, най-известни сред които са „Getty Images“ и „Shutterstock“.
Аудио и видео
Един от най-достъпните за незрящи журналисти елементи е създаването и монтажа на аудиозапис. Най-често това се използва в радиостанциите, но може да се създава и за друг вид медии. При всички случаи живият глас, който чете един материал, е по-предпочитан от електронния, правещ доста повече грешки дори и при най-фини настройки.
Има няколко достъпни софтуера за звукообработка от незрящи, които работят с помощта на клавишни комбинации. Да, някои любители на разделянето на труда биха възкликнали, че за тези неща трябва да си има звукорежисьор, който да ги прави. Но както вече неведнъж споменах, колкото по-голям контрол имаме върху резултата от своята работа, толкова по-добър е този резултат, стига да имаме необходимата подготовка и да правим всичко с нужното внимание към детайла. Тук е нужно да обясня малко повече.
Да разделим работата по един аудиоматериал на четири нива. Първото ниво е самият запис. Той може да се осъществи с различни устройства – компютър, телефон, таблет, диктофон (още наричан рекордер), или в звукозаписно студио с цялата му налична техника. Ако е в звукозаписно студио, необходимо е човек наистина да има по-сериозни познания в това как да си служи с техниката, или да работи с помощник. Ако става дума за устройство, достатъчно е да познава добре неговите функции и настройки. Има и диктофони с говорещи менюта, а и към компютрите и телефоните също могат да се прилагат такива софтуери. Важно е при самия запис да не се позволява да влезе шум от говорещия софтуер, или той да бъде изрязан на по-късен етап. Полезно нещо е настройката за мониторинг, която при включени слушалки към устройството ни дава звукова картина какъв запис влиза в него. Това ни помага да насочим по-добре микрофоните към източниците на звука, да си създадем представа доколко фоновите шумове, акустиката от разположението на мебелите в помещението и други непостоянни странични звуци повлияват на записа. При запис на нещо, което не зависи от нас да бъде спряно или върнато назад, продължаваме нататък. Но ако зависи от нас, можем да помолим човек да повтори своя реплика, или да ни изчака, за да рестартираме устройството при неизправност, да сменим изтощената му батерия със заредена, или да го включим към захранване, да му поставим допълнителна карта памет, за да побере повече запис, да проверим дали тече запис, докъде е стигнал и т.н. Полезно е и двойното подсигуряване, при което и второ устройство се включва едновременно с първото, и ако се случи проблем и първото спре, да може да се приложи записа от второто устройство, който, макар понякога и в по-лошо качество, да е съхранил проведения разговор, спасявайки ни от неудобното положение да установим, че сме работили напразно. Разбира се, най-добре можем да се подготвим за записа, когато самите ние четем или разказваме нещо. Тогава можем да се изолираме на тихо място, да редуцираме вредните шумове до минимум, да позиционираме устройството на определено разстояние от нас и да си подредим текста в главата. За четенето пред микрофон ще говоря подробно по-нататък.
Записването на различни видове събития изискват различни настройки. По-скъпите диктофони разполагат с много такива настройки, сред които може да се избира как да се третира записът – като за конферентна, концертна, или спортна зала например. Може също да се регулират честотни и други настройки, в какви формати да излязат записаните файлове и т.н. Аз препоръчвам на всеки журналист да ползва удобно за него устройство, което да бъде леко за носене и същевременно с възможност за прехвърляне на записите в друго устройство, където те да бъдат обработени. Днес вече почти няма диктофон, който да не позволява прехвърляне на записите.
Често записи се извършват, като се използва телефонна връзка. Ако телефонът няма вграден записващ софтуер, то събеседникът трябва да се запише чрез диктофон или с друго външно устройство, но така, че да няма микрофония и други смущения между двете устройства, породени от това, че работят на сходни вълни или честоти и при дублиране се получават изкривявания. Освен това, важно е да се изолира до минимум гласа на говорещия софтуер, който по време на разговора би могъл да съобщава за пристигнали съобщения или пропуснати повиквания, за други текущи обаждания, за намален процент мощност на батерията, за текущи актуализации или нещо друго, което да заглуши говорещия. Дори и говорещите програми да са спрени, при такива записи влизат и вибрации, получени от съобщения или известия, пристигащи по време на разговора. Най-добре е телефонът да е служебен, да няма открита втора линия, а всички останали приложения, инсталирани на него, да бъдат временно ограничени. Може да му бъде спрян и достъпът до интернет, за да е сигурно, че нищо няма да пристига като нотификации от приложения за чат, имейл абонаменти и други. Най-добре е звукът от телефона да излиза през друго устройство с по-добри тонколони, или да се запише директно от смесителен пулт, когато това се случва в студийна обстановка. Това е важно, защото записването от апарата крие много рискове. На първо място, нашите програми понякога ни осведомяват кога екранът се е изключил при продължителна липса на движение по него. В други случаи самите движения на ръцете около екрана или върху него активират софтуера да говори и могат така да го активират, че да не млъкне до края на разговора, ако не се спре тотално. Друга опасност е свързана с високоговорителя, който се включва и изключва при приближаване и отдалечаване от екрана, освен ако това не е изрично забранено с настройка.
Все по-чести стават и записи, извлечени от платформи за аудио и видеоконферентни връзки. При такъв запис важно е по възможност и двамата събеседници да са със слушалки, за да не се повтарят и засичат гласовете им, да са с добри микрофони, за да се чуват ясно и от двете страни и да активират записа заедно с началото на разговора. Изтеглянето на записи от такива платформи не е достъпно всеки път, но понякога те предлагат по-изчистен звук от алтернативно ползвани варианти.
Записи стават и чрез другите популярни приложения като Messenger, Viber, WhatsApp и други, но не са много препоръчителни, тъй като настройките им за звука не са особено добри и връзката при тях в значителна степен се влияе от всякакви външни звуци и смущения, развалящи общото звучене. А и те не са замислени с такава цел, така че това е разбираемо.
Второто ниво след записа е извличане и съхраняване. Аз наричам този процес начална обработка. След като записаните файлове бъдат прехвърлени в компютър, всеки от тях се отваря, изрязват се излишни неща в началото и края и по възможност някакъв по-дълъг отрязък, за който сме сигурни, че не ни е необходим, а след това се съхраняват с име и номер в специално предназначена за целта папка и се просвирват с някой плейър, за да се отчете дали със сигурност са запазени и са годни за употреба. Добре е да се съхранят с възможно най-добрите параметри, за да не се ощетява качеството. Полезно е към името на файла да се прибави и продължителността му и други отличителни белези, чрез които по-лесно ще може да се използва. Това второ ниво може да стане и малко след записа, стига устройството, на което прехвърляме и запазваме аудиоматериала, да е близо до нас.
Третата фаза е финалната обработка на пълния запис. Ако записът е минал благополучно и на второто ниво лесно е отстранено всичко излишно, такова трето ниво не е нужно. Но ако сме правили няколко записа от едно и също събитие, нужно е да ги съберем в един общ. Ако при прослушването на записа сме установили някакъв проблем, нужно е да го отстраним. При финалната обработка може да се наложи да регулираме нивото на звука, да определим в един или два канала да се възпроизвежда, да приложим функции за постепенно увеличаване в началото и намаляване в края, да правим други манипулации по него, с които той да стане по-професионален и изчистен. При финалната обработка можем да изрязваме повторения, кратки паузи и т.н.
Четвъртото ниво е от големия запис да изрязваме и компилираме отделни малки части. Например, записваме свой аудиоматериал, репортаж от събитие. Първоначално правим записи на нашия глас, който говори за събитието и как е протекло. След това от проведените преди това интервюта изрязваме конкретни откъси и ги монтираме между нашите изказвания. Това е напълно възможен процес, ако имаме ясен сценарий в главата си, владеем звукообработващата програма и знаем как да изрязваме, маркираме, копираме и преместваме, също и как да миксираме няколко файла в един, въвеждайки предварителни критерии за преходите вътре, както и да делим големия файл на по-малки самостоятелни части, без да изгубим нищо в тяхната последователност и обща цялост. Тези процеси не са чак толкова сложни и за напредналите в аудиомонтажа са направо детска игра. При създаването и обработката на аудиозаписи не са необходими никакви специфични инструменти, за които да се нуждаем от помощ, стига да имаме добра съгласуваност между използваната операционна система, версията на употребявания от нас говорещ софтуер и версията на програмата за обработка на звука. Разбира се, както при всяка технология, и тук се изисква актуализация, но тя може да е и веднъж или два пъти годишно, с което да не утежнява процеса, а и не всяка актуализация изисква нов модел на работа и промяна в клавишните комбинации. В повечето случаи методите на работа са едни и същи и нещата се обновяват, за да се добавят още функции, или да се отстранят технически проблеми. Накрая незрящият може да се довери само на своя слух, за да е сигурен, че нещата са наред. Полезно е да не изтрива нито един от файловете, които е използвал, докато не направи и финалните материали, които ще предостави на медията. Но дори и да трие, полезно е да си остави началната обработка на суровия материал, за да взима отново от него, когато пак му е необходимо.
Аудиозаписите се изпращат според инструкции, или при установена практика за описване и комплектоване, като често се ползват сайтове за свободно или платено споделяне на файлове. Файловете се трият от системата и от компютъра чак след потвърждение, че са изтеглени и проверени. Но дори и тогава копия от тях е полезно да останат в архива на журналиста, за да са на разположение при повторно поискване по-късно. Те трябва да се освободят задължително само от записващото устройство, за да не заемат от неговото свободно пространство.
В последно време незрящите правят и риска да създават видеозаписи. Най-често те се доверяват на предварително позиционирани камери, поставени по начин, че да се вижда цялото пространство, в което са застанали те и техните гости. Камерата обикновено е срещуположно на лицата им, за да не се налага да се извръщат, насочвайки ги към нея. Също както и при диктофоните, и при камерите може да се прехвърлят създадените файлове и да се съхраняват на друго устройство, където да бъдат подложени на обработка. Някои от програмите за звукообработка могат да работят и с конкретни видеоформати, като дори и принципите за изрязване, копиране и преместване да са идентични. Също така, ако незрящият предварително запомни спецификациите във формата, резолюцията и другите параметри на изображението, той може да ги избира от настройките и така да обработи файла. Но тук в още по-голяма степен е добре да е съхранил началния файл. И за разлика от работата в изцяло звукова среда, тук погледът на зрящ помощник е неизменно важен, за да потвърди резултата от работата. Но дори и да има сигурността, че резултатът ще му бъде потвърден от виждащ помощник, полезно е човекът с нарушено зрение да е проучил възможностите на програмата, с която работи, и да е правил демонстрации с по-маловажни файлове. Това би му дало увереност. Но видеозаписите са много специфични. Зависи къде, как и от кого са правени. Незрящият не може да разчита, че на разположение има задоволителен материал, върху който може да работи. Той трябва да получи гаранции по възможност още за началните видеоклипове, от които ще взема, като е полезно те да бъдат изгледани цели. Ако по някаква причина в част от записа има черен екран, или картината е по-бледа, полезно е човекът с нарушено зрение да е информиран, особено ако презентира видеото. Презентирането на видео от незрящ е нещо изключително рисково и не го препоръчвам на никого. Да, видео може да се заснеме и да се обработва, но за да се презентира, трябва да се знае буквално до секунди какво изобразяват кадрите, за да не се получават разминавания. Само звуковият фон не ни ориентира и за картината.
В заключение, обработката на видео е рисков процес, който винаги се нуждае от поне един чифт зрящи очи, за препоръчване на професионалист. Колкото до аудиоматериалите, те са напълно достъпни за запис и обработване от незрящите. В следващата част ще се занимаваме и с други аспекти от тази част от работата.
