Карбовски отговаря: Защо днешната журналистика не може да разказва истории

От месец юни 2022 година опитвам да осъществя връзка с Мартин Карбовски, за да направя интервю с него по теми, свързани с медийната среда, вълнуващи и мен. Истината е, че стойностните интервюта, които е взимал от други хора, са много повече от тези, правени със самия него. Но това не е по негова вина, а по вина на задаващите въпросите. Надявам се това мое интервю да се случи, тъй като гласът му присъства в живота ми от най-ранно детство и неговият проект в „Дарик“, озаглавен „Радиопирати“ и последвалите го други предавания помагаха в израстването ми като човек така, както семейството и приятелите ми. 

Коментар

Днес Карбовски е много различен от това, което бе преди повече от 20 години, но силата му продължава да бъде, че много е чул, видял, заснел, от дълбините на обществения живот, и това му дава преимущество пред други, коментиращи от позициите си на наблюдатели отвисоко. Вероятно и той през 90-те години бе излъган от младежките идеали, че промените ще ги предизвикаме и извоюваме ние, младите хора и децата на израсналите в социализъм възрастни, и че те ще са дълбоки и трайни, а не само на ниво политика. Във времето, в което го слушах, той бе критикът, който по-често наблюдава и констатира и по-рядко си позволява да съди и недоволства. По-често прави социални експерименти и говори за ефекта им сред народа, отколкото да коментира какво правят властниците, за които имаше кой да говори. С времето думите му ставаха все по-тежки и язвителни и това не се хареса на много хора, които му отговориха с неприязън. Карбовски не плати данък на лицемерието на времето и на политическата коректност. Искаше винаги да си говори в ефир така, както се позволяваше в 90-те години и както и аз го запомних. Но докато снимаше най-страшните низини на обществото, където виждаше хиляди провалени съдби и всеобхватно невежество и развала, той трупаше гняв към пропадането на всички обществени авторитети и предизвика всички тях срещу себе си. И започна своите епични борби на идеи. В неговите ръце бе оръжието на словото и визуализацията, но в ръцете на обвиняемите бяха медиите, а те са мястото, където Карбовски беше в силата си. Постепенно медиите го отблъскваха и отхвърляха. Той стана негоден за техните медийни политики, които се съобразяваха с лицемерието на времето и обслужваха повече властимащите, а не обикновените хора пред екраните и приемниците. Неговите истории от низините станаха в очите на тези медии тежки, трудно смилаеми, непопулярни, уронващи престижа на държавата или на конкретни важни и силни хора… Когато от партия „Има такъв народ“ заговориха дори неофициално за идеята си да предложат Карбовски за член на Съвета за електронни медии, много голяма част от журналистическата гилдия бе несъгласна. Това бе своеобразен тест за нея. Карбовски не искаше да става член на СЕМ, но нямаше против да се случи експеримент, в който да се види кои от колегите му застават на негова страна и кои ще се включат в митинга срещу него. Тогава, когато въпросът се появи на дневен ред, аз не предприех никакви стъпки за протест или нещо такова, но и също не одобрих влизането на Карбовски в СЕМ. Но моята причина да не се съглася не беше, защото не го уважавам, а напротив, тъкмо затова, че го уважавам и вероятно бих го осъдил за решението му да приеме. На колегите си казах, че не знам как той би се разбирал с много от хората от гилдията, които вътрешно презира, а и които презират него. Стане ли член на контролен държавен орган, той автоматично губи свободата си на журналист, разобличил много беззакония и политически произвол. В последните години усещах как той, макар и може би неволно, политизира своите послания. Много хора го подозираха, че служи на руските интереси и т.н., Той им даваше хляб на разсъжденията, като целенасочено говореше против Запада и американците. Но противно на някои мои колеги, аз мисля, че той не служи на никаква Москва и това са си неговите лични убеждения на човек, който иска да е свободен и да вижда у българите ценностите и добродетелите им, които са изцяло местни и отколешни и уви, по-близки са до руските, отколкото до западните. Просто парадоксът в България днес е, че ако преди свободата е била символна за Западната демокрация, сега фокусът се измества, тъй като същите тези западни демокрации, чрез Европейския съюз и обслужващата го българска власт, а респективно и близките до нея медии, зависещи от европейско финансиране и от доброто разположение на политическото съсловие, налагат особен вид цензура и потъпкват същата тази свобода. А цензурата е да се ограничава говоренето за проблемите на обикновените хора, с техния език, с тяхното озлобление към същите тези политици, които ги мачкат и използват, а после ги пращат да гласуват на изборите. Именно Карбовски говореше за тези проблеми на обикновените хора и той бе един от малкото. Дори мога да кажа, че гласът и перото му бяха най-силни и въздействащи, най-проникновени и стигащи до зародиша на проблема. Да, бе човек, на когото му се работеше и който бе открил и запълнил една важна пазарна ниша. Но беше и човек, който искаше да направи български вариант на „Човешка комедия“ на Балзак. В тази поредица от романи френският писател опитва да опише цялата френска душевност. Е, това правеше Карбовски в тогавашния български контекст. Първо със статиите си, после с радиопредаванията, а в един следващ етап и с филмите и предаванията си по телевизията. Слушаше го едно младо поколение, което искаше своя нов живот, в който то да решава как да го живее. Слушаха го и хора, които се срамуваха, че го слушат, както и аз се срамувах пред родителите си да кажа, че още преди първи клас, когато моите връстници отдавна са чули песента за Сънчо, тайно пускам радиото в сряда късно вечер и слухтя за какво ще се говори, кой ще е гостът, какво ще пита хората като тема от техния живот. Когато ме видеха, се скривах под завивките, сякаш извършвам най-големия грях. Още тогава разбрах, че свободата се оценява най-добре тогава, когато някой те ограничава. И тъкмо това дава на промените в 90-те тази подемна сила. После всичко губи инерция и се обезсмисля.

И тъй, Карбовски, като човек, който все по-често виждаше социалното дъно, се отврати от суетата и неприкритото самочувствие на хората с големи възможности, които издевателстват над другите без възможности. Малко хора си дават сметка, че Карбовски, макар да не се е определял като разследващ журналист, отвори вратите на тези журналисти, за да се разровят. Карбовски пръв показа осезателно и безспорно злоупотребите на висши политици, наред с проблемите на местната общност и нейните вътрешни взаимоотношения. Всяка следваща година той се разочароваше от управниците, от тяхното поведение и неискрения им език на говорене. А крайната фаза на това негово отношение настъпи, когато и завършилите в Харвард кандидат-държавници се провалиха в доста отношения. След като по някакъв начин посланията му се политизираха, конкретни медии го търсеха, за да коментира политически теми, а не теми от социално-битово естество, по които беше работил. Фокусът му вече не беше, че проблемите идват отдолу и се пренасят нагоре, а обратно, че това, което се налага отгоре, става норма и потиска хората отдолу. Никой не го канеше да говори за наркотиците, за секса, за престъпността, за нещата от бита на хората, за които се говореше свободно преди повече от 20 години. Канеха го конкретни медии да говори за политика. Така той, от анализатор, който правеше психоанализа на личности и на обикновени хора, постепенно стана критик на една определена група хора и техните действия. И понеже тази клика има свой профил, своя принадлежност и свои виждания, в които гледа на света, а респективно и свои противници, всичко се политизира. Не можем да обвиняваме Карбовски, че е политизирал своя език. Просто той беше част от една смяна на поколенията и беше сред най-добрите говорители на предишното поколение, разочаровано от натрупаните грешки. И естествено беше в някакъв момент този говорител да канализира своите обвинения и да ги насочи към конкретни хора с желанието те да спрат да тормозят останалите и да се въздаде някаква справедливост. Уви нещата не стават толкова лесно.

Въпросът за свободата на словото и цензурата е адски сложен за решаване и тук няма как да го разнищя докрай. Това какво и как е най-добре да се говори публично и кой начин на говорене повлиява по-позитивно или по-негативно на един обществен процес, са въпроси, които опират до национална култура, до стари и нови ценности, до това кое е език на омразата и кой как го интерпретира, до това какво е толерантност и кога тя се бърка с лицемерие, до това колко са подготвени много от днешните журналисти и как те се виждат като отразяващи реалния живот… До стотици неща, по които могат да се пишат томове. Ако познавах Карбовски така, както го познават днешните ученици и студенти, едва ли бих говорил така за него. Но ако са поживели малко в края на миналия век и са слушали и чели неговите материали от онова време, ще разберат, че той беше необходим на нас и ни научи на много неща. Той ни даваше оправдание за нашата идентичност на млади хора, които искат да опитват от живота, да търсят себе си, да се развиват, да се оглеждат навътре в себе си, да виждат слабостите и пороците си и да им се надсмиват, да не се срамуват от това, което са и общественото мнение да не им пречи да се идентифицират като различни. И напук на схващането, че Карбовски е нетолерантен към хора с различна етническа и полова принадлежност, ние станахме толерантни към човешкото у всеки човек, докато той рисуваше пред нас портретите на най-обикновени хора, които ако сега се покажат по телевизията, ще бъдат наречени най-различните и ще им бъде залепен етикет, за да си ги обяснят по-лесно през него. Просто защото времето е друго, поколението е друго и нагласите са други. Днес е време, в което различието може да се осъди с поглед. И не, затова не е виновен Карбовски. Той избираше да е по-скоро недоволен човек, отколкото доволна свиня, както казва Алеко Константинов. И в крайна сметка е имал своето право на избор, защото ако сега беше студент, може би никога в ума му не би се родила такава мисъл.

Докато чакам отговора за бъдещото интервю през някой от многото канали на свръзка, в които съм изпратил запитвания, си позволих да пусна въпрос до него в седмичната му коментарна рубрика в YouTube „Радио пирати“, където той разсъждава върху актуални теми по предложения от зрители. Рубриката е отскоро и дава ново поле за по-свободна от цензура изява на Карбовски. Въпросът беше: „Защо днешната журналистика не може да разказва истории“. Бях провокиран от негова изява в подкаста на Йонислав Йотов „При Тото“, където той заговори на тази тема. Лично за мен Карбовски е най-вещият разказвач на историите на обикновените хора, а и не само на техните.

Ето и отговорът на Карбовски, умишлено публикуван почти дословно и без редакторска намеса, дори когато я считам за необходима. Правя уговорката, че го вадя от общия контекст на цялото му изявление, както и че бих си позволил да дискутирам с него допълнително някои констатации.

Отговорът

Въпрос: Защо днешната журналистика не може да разказва истории?

Отговор: Отново отговорът е много прост. Това, което правихме двайсет и пет години и не само в телевизията, в момента е абсолютно невъзможно. Нашата работа е абсолютно невъзможна, защото първо, тя е скъпа, но не това е най-страшното. Когато се разказват истории, всъщност се разказва крайния резултат от политическата работа на политическите и обществени дейци в тази страна. Това също се забрави, звучи грозно и нафталинено. Но така е. Една държава се управлява от политически и обществени дейци. Всички интелектуалци започнаха да се правят на либерали. Всеки хитрец започна да прави феминистки концепции, феминистки изложби… Всеки хитрец се намества някъде на бюрократична работа. И познайте защо. Заради заплатата на един бюрократичен чиновник? Не. Защото там си отварят една частна сергийка, в която всеки може да им бута по пет, по десет хиляди лева. Нещо, което се чудя защо нашият екип не го направи и защо аз седя отстрани. Не знам дали в СЕМ можеше да се взимат подкупи. Абсолютно ми е неизвестно. Не успях да разбера. Щях да ви кажа. Та Кристиян Григоров, онова, което снимахме ние, като човешки истории, като истории долу, от дъното, е резултат на онова, което свършиха политиците за 30 години. За него няма толкова неприятна, нецензурна дума, която да се сетя, а аз знам много нецензурни думи. Онова, което се случва долу, не е горе, в София (защото София е град-държава), а долу, където човек не може да си продаде имота и за двайсет хиляди евро. Долу се случва забвение. (Oblivion май се казваше на английски.) Някакво ужасяващо забвение, което ние, в нашия екип, наричаме изтляване. И за това изтляване ние направихме достатъчно истории. Но сега изтляването вече е като топла пепел, която скоро ще бъде студена. И историите, които журналистите дължат на зрителите, ще се случат само ако ги поискате. Аз няма да правя дописка затова кой да работи в телевизия, но мога да ви кажа честно, че дори истории – обикновени, човешки истории, истории на успеха и истории на неуспеха, истории на провала и на нашия национален кошмар, – са забранени вече в телевизията. И ако питате кога ще бъдем на екран, ще ви кажем „Няма да бъдем“ поради простата причина, че тези истории са забранени, поради простата причина, че тези истории трябваше да се ръководят отгоре, от шапка, от тоя, от оня, от либерали, от организации, от хора, които правят подписки срещу тебе, от хора, които правят митинги срещу журналисти… Ето затова няма истории, защото срещу Карбовски беше направен митинг. Двама-трима либерали пишат как може да предлагат Карбовски за СЕМ, при положение, че не спазва никакви журналистически стандарти. Ами аз десет години се боря с тия безумни журналистически стандарти. И ги спазваме непрекъснато, защото нямаше да ни излъчат. Ние минаваме винаги на ОТК и сме на запис, та няма как да не спазваш журналистически стандарти. А те казват, ей така, по принцип си лапацалат „Той не спазва журналистически стандарти“. Ето, и в момента спазваме журналистически стандарти. Дори не ви казах думата, отвратителната и нецензурна дума, която трябва да се употреби за хората, които ни управляват, за блатото, в което живеем и за хората, които взеха едни пари – ей така, от  запад, за да налагат техните нови партийни поръчения, както беше едно време. Трябва да обясните на децата колко много си прилича онова време със сегашното и как постепенно ние загубихме свободата си, постепенно влязохме в блатото и сега се чудим защо днешната журналистика не може да разказва истории. Защото не й дават. Е затова. И защото ние примерно, нашия екип, си мислехме, ако имахме, да съберем няколко хиляди лева. Толкова струва един филм. И това се прави от броудкастъри и от хора, които имат пари и които нищо не печелят от разказването на истории. Знаете ли защо? Защото е много важно тая нация да умре без плач, писъци и ридания. Тя трябва да умре в тишина. Онова, което правихме ние, донякъде беше риданието на една малка част Сещащи се хора какво се случва. Докато други маршируваха с нови лозунги, както се маршируваше едно време по същия начин, и се правеха митинги срещу враговете на народа.

Вижте цялото видео на шести епизод на Радиопирати, от което е взет текстът по-горе. А ако желаете, можете да задавате въпросите си в коментари под видеото.