Крис Григоров.
Името, изписано Krassi Krasteva ми направи впечатление, защото ми звучеше българско, на фона на останалите в този интернационален проект – английски, немски, африкански… Уви, в България не познаваме особено добре музикантите с български корени, свирещи класическа музика по света. А те са десетки… Търсих в мрежата коя е Краси Кръстева, но в български източници нямаше нищо за нея, а и чуждите медии имаха оскъдна информация. Разпитвах мои познати и приятели от музикалните среди, но те също не бяха чували нищо. Тогава потърсих връзка със Себастиан Шустер, ръководителя на проекта „Seba Kaapstad“, който потвърди, че Краси е българка и каза, че в оркестъра свирят и други наши сънародници, с които се познава и от които е останал с приятни впечатления. Това събуди моето любопитство и аз й писах във „Facebook“, където намерих, макар и доста трудно, нейния личен профил. За щастие, тя отговори на моя интерес и така инициирахме онлайн връзка, в която тя разказа повече за себе си и своята работа. По-долу ще можете да прочетете и разговора ни, който съм предал почти изцяло такъв, какъвто беше.
Коя е тя?
Родена е в София през 1979 година. Още петгодишна, получава първия си урок по виолончело. Развила рано възможностите си, тя учи в музикалното училище „Любомир Пипков“, където получава ценни уроци от педагозите Радилова, Черпокова и Иванова. Още когато е на 15 години, семейството й се мести в Ройтлинген, Германия. Там тя продължава музикалното си развитие, като участва в популярния конкурс за деца и юноши „Jugend musiziert“ (Младежта музицира) и неколкократно печели награди там, а през 1998 г. получава стипендия от фондация „Kunststiftung Baden Württemberg“. Следва в Щутгарт и Тросинген при професорите П.Бук (Мелос квартет) и Жан Гиен Керас, където завършва с отличие. По-нататък в професионалната й биография са участия като оркестрант в SWR Stuttgart, камерен оркестър Щутгарт, камерен оркестър Пфорцхайм, Филхармония Ройтлинген, филхармония Лудвигсхафен. А от 2013 година досега е в щутгартската филхармония. Музицира и с триото „Kammertonika“, където са събрани пиано, флейта и виолончело.
Интервю
– От каква възраст имате афинитет към музиката като цяло?
– Започнах да свиря на виолончело на пет годинки, защото това е любимия инструмент на моята майка. Тя беше контрабасистка в щатния оркестър на консерваторията в София. Нейна мечта бе от четиригодишна да вземам уроци по балет, но видя, че не става. Затова ми връчи челото. Първоначално не исках да свиря, а тя ме караше, но от дванадесет годишна възраст, когато вече имах някакво ниво, изведнъж много ми хареса и започнах сама да се упражнявам ежедневно. За струнните инструменти и за пианото е много важно човек да се обучава от ранна детска възраст. Малко вероятно е едно дете да навакса на по-късен етап онова, което би могло да научи на пет или шест годинки.
– Какво се промени, когато отидохте в Германия?
– Изведнъж останах сама, нямах приятели, среда, не знаех езика и се затворих в себе си. Малко преди това родителите ми се разведоха, а аз не се разбирах с новия съпруг на майка ми. Виолончелото беше моето спасение.
– Какво свирехте в този си ранен период?
– Упражнявах се с етюди и с Концерти за чело от епохата на романтизма. Спомням си, че упражнявах концерта за чело на Сен Санс, когато дойдох в Германия, и мечтаех да го свиря наживо с оркестър. В онзи период се съсредоточих изцяло във виолончелото и нямах подкрепата на семейството си, което стана причина две години по-късно да се преместя при моя класен учител.
– Връщайки се към детството Ви в България, с какви спомени го свързвате?
– Много хубави спомени пазя от училищните си години. Сега нещата много са се променили, всяко лято виждам това, когато се връщам в България. Дори сградата на училището е на друго място. Преди ние имахме много приятни учители, които не ни мъчеха по математика и физика, както правят в нормалните училища. Например, учителят ни по история изваждаше китарата си и ни пееше. Беше много хубаво. Много ми даде моята учителка по чело Мариета Иванова. Тя беше страхотна. Поддържам връзка с моята най-добра приятелка от онова време Владислава Владова, която е виолистка и в момента живее и преподава в Англия. Повечето ми съученици живеят в чужбина и рядко се виждаме с тях, но поддържаме контакт чрез „Фейсбук“.
– Доколко се промени отношението на приятелите Ви тук след заминаването в Германия? Имаше ли завишени очаквания към Вас, че ще станете по-богати и успешни?
– Отношението на най-добрите ми приятели не се е променяло. С останалите просто не се виждаме. Усещала съм го от някои мои роднини. Всяко лято, когато идвах тук, ходих при баща ми. Той почина миналата година, а никога не е идвал в Германия, за да види как живеем с брат ми там. Може би той не разбираше защо не мога да си купя веднага къща тук.
– Разкажете за брат Ви, с какво се занимава той?
– Брат ми работи в строителния бранш като щукатьор. Занимава се с ремонти на къщи, училища, болници и т.н. Прави различни гипсови орнаменти. Той много си обича работата. Майка ми искаше брат ми да следва нещо, свързано със спорта, но той избра своя път. Той също свири на чело като мен до четвърти клас, но класическата музика никога не му е харесвала. Влече го повече джаза
– Изпълнявали ли Сте музика от български автори на чужди сцени?
– Да. Аз много харесвам българската музика. Има страхотни произведения за соло чело от Христосков и Големинов, свирила съм ги много често по време на следването си, при това на големи сцени, и всички оставаха във възторг от тази музика.
– Какво се случва с Вашия път след следването Ви?
– Следвах камерна музика и соло чело. Следвала съм и в Швейцария, където концертирахме с клавирно трио, с което участвахме и в конкурси. Не ми бе мечта да стана соло челистка, исках да свиря в оркестър. Затова се явих в радио оркестъра в Щутгарт. Тогава бях на деветнадесет години. Те ми предложиха да свиря в няколко проекта с тях и това за мен беше първия ми сблъсък с професионален оркестър. Беше страхотно. Там свирих пет години. След това, по ирония на съдбата, получих малко солово място в оркестъра на моя втори баща, който е цигулар.
– Има ли неща, които Сте научили от него в музикален план?
– В музикален план не. По-скоро за живота.
– Какви са впечатленията Ви от Швейцария?
– Доста по-различно е там. Според мен хората в Германия са по-топли като характер, това е мое усещане.
– А какво ще кажете за Щутгарт, откога живеете там?
– Може би вече от 20 години съм тук. Харесва ми, че има много зеленина около града. Човек лесно може да достигне до природа и да диша по-чист въздух. Не ми харесва това, че центъра на града, където и аз живея, е с много лош въздух. През зимата никога няма сняг.
– А как изглежда София през Вашите очи, когато идвате тук?
– Прави ми впечатление, че разликата между центъра и покрайнините на града става все по-голяма. Родната ми къща е в по-краен квартал на града, там улиците са разбити, всичко е в съборетини, а като се озова на „Витошка“ или на някое по-централно място, там всичко е много по-лъскаво даже и от центъра на Щутгарт. Не мога да си обясня защо разликите са толкова големи и защо не е добре устроен целия град, а всичко е съсредоточено върху един малък район.
– Получавали ли Сте финансова или друга подкрепа от България след заминаването си? Търсили ли са Ви за участия на наша сцена и доколко Сте запозната с работата на Ваши колеги тук?
– Не съм получавала подкрепа. Знам от мои познати, които свирят във филхармонията на Пловдив, че е изключително нископлатена работата на класическите музиканти в България. Всичките ми приятели имат и второ работно място, за да издържат семействата си. За мен това е много тъжно. Откакто заминах, аз вече не съм в музикалните среди в България. Никога не са ме търсили български медии. С голямо удоволствие бих свирила в България, но не искам да вземам хляба на музикантите там, затова и не съм се борила за изяви.
– Как се справяте в условията на пандемия?
– Имам голямото щастие, че съм на постоянен договор в щатния филхармоничен оркестър на Щутгарт. Досега ние не усетихме нищо по отношение на финансите, а не сме свирили концерти от половин година. Едва от февруари влязохме в процес на съкратена работа, т.е., ще получаваме 80% от заплатите си. Това също е абсолютно достатъчно за преживяване. Не можем да се оплачем.
– Включвате ли се в обществени каузи с финансова или друга подкрепа? Има ли нещо, с което бихте искали да направите света по-добро място?
– За мен музиката прави всички хора по-добри. Затова и аз ходя в училището, където учи моя син и показвам виолончелото на неговите съученици, много от които не са виждали такъв инструмент. Мечтата ми е да преподавам и да показвам как се използват музикалните инструменти на деца, които нямат възможност да си го позволят, без да вземам пари за това. Участвала съм в благотворителни концерти, като някои от тях са били и за български институции за деца без родители. Пари не пращам никъде, освен на моите близки, които живеят в Пловдив и на които им е трудно да се справят, живеейки само от пенсиите си.
– Какъв е досега Ви с другите музикални жанрове извън класическата музика, имате ли интерес към тях?
– О, харесвам много и джаз. Преди, когато бях на 20 години, свирех и много фламенко. Един фламенко китарист от Страсбург беше дошъл в Щутгарт и правехме спектакли с танцова трупа. Свирила съм и балетна музика с Ерик Готие, който е много популярен тук в Германия. Той е бивш класически балетист, който обаче е много увлечен от модерния балет и е създал трупа в Щутгарт. Опитвала съм се да импровизирам. Когато миналата година правихме записите със Себастиан Шустер, сме си говорили за това с него и той е на мнение, че всеки класически музикант може да импровизира. Но това е трудно. Слушам много латиноамериканска музика. Хобито ми е да танцувам, особено салса, фламенко, а много ми се иска да се науча и на танго.
– Разкажете за Вашия семеен живот.
– С моя бивш мъж се запознах съвсем случайно през 2000 година в Щутгарт и се влюбихме от пръв поглед. Той няма нищо общо с музиката, но има много голям музикален хоризонт. От него много съм научила за музиката от цял свят. Не му пречеше, че вкъщи се упражнявах по пет часа дневно. Той много обичаше рок музика, руска, френска музика. Омъжихме се 2005 година в Пловдив, а през 2010 година родих и нашето момченце Максим. Когато родих, загубих мястото си в оркестъра на Ройтлинген, защото договора ми не беше постоянен. Така две години си останах вкъщи и бях с Максим. Беше страхотно, че можех да отделям толкова време за отглеждането му. За съжаление, ни беше много трудно да се справяме финансово, тъй като и мъжа ми нямаше постоянна работа, а и започна да играе хазарт. Това стана причина да се разделим. Сега сме разведени, но живеем в един град, имаме добър контакт един с друг и днес. Сега имам приятел, с когото сме заедно в оркестъра. Той свири на виола.
– Скучен ли е живота на музикантите в Германия извън работата им? Как си запълват времето, поддържат ли се едни други?
– Не мога да кажа, че животът на музиканта е скучен. Това е най-страхотната професия, защото се срещаш с хора от цял свят. В нормално положение, в което няма пандемия, ти чрез музиката си също обикаляш света, виждаш държави, в които иначе никога не би отишъл. Музикантите празнуват с удоволствие. След концертите, повечето музиканти искат да се опознаят, да пийнат заедно по биричка някъде. Да, като цяло манталитета на германците е по-сдържан, по обран от нашия, всичко е законно и праволинейно. Но в музикалните среди има хора от цял свят, а и немците, занимаващи се с музика, са по-отворени хора.
– Можете ли да посочите хора, от които Сте останали с добри впечатления от съвместната Ви работа?
– Да. Например, Михаел Самсонов – беларуски челист, с когото работих наскоро. За мен той е гениален. Той не е от комерсиалния тип музиканти, които искат да правят кариера. Би могъл да направи страхотна кариера, но няма този характер. Мога да спомена също главния диригент на нашия оркестър, който е от Израел и се казва Дан Етингер. Той също е страхотен музикант и дирижира по целия свят
– С едно виолончело ли свирите, или сменяте инструмента?
– Не го сменям. Това виолончело, с което свиря в момента, го имам от петнадесет години. Преди това за известно време свирих на един много скъп инструмент – Лоренцо Вентапане (1815), собственост на колекцията на фондация „Baden Württemberg“. За класическите дървени инструменти се знае, че колкото по-стари са, толкова по-добре звучат. Сменят се само струните, защото те се изхабяват.
– По колко часа на ден свирите сега, когато нямате концерти?
– По един час дневно. Преди свирех средно по два часа на ден, като това зависи от трудността на програмата. Преди съм свирила и по осем часа дневно. Когато човек има повече опит, знае как по-лесно да постигне добър резултат.
– Разкажете и за другите българи в щутгартския оркестър.
– При нас има и две контрабасистки, които са българки, едната от тях е соло басистка. Те са близначки от Пловдив. Много се радвам, че има такива прекрасни българи в Германия. Себастиан Шустер със сигурност познава едно от момичетата, Нина Вълчева, защото тя преподава контрабас в консерваторията, а той също е следвал класически бас. Мисля, че са се виждали там, а може и тя да му е преподавала. С момичетата си говорим на български. На български си говоря и с моя син, макар че той все по-често ми отвръща на немски.
– Споменавах Ви, когато в друг материал разказвах за работата Ви с Шустер. С какви впечатления Сте от него?
– Той е много талантлив човек. С него работата беше много приятна. Той имаше напълно ясна представа кое как иска да звучи и това правеше работата много по-лесна. Още двама от оркестъра се включваме, като неговата сестра София Шустер свири цигулка, а моя приятел Мартин Хефлер – на виола.
Малко мои думи в заключение
Това бе първо мое интервю с класически музикант. В този смисъл, възможно е някои въпроси да изглеждат странни за по-посветените в тематиката. Но ако някъде това е било неумишлено, в други случаи съм се опитвал да се поставя в позицията на незнаещ, за да бъде разговора ни разбираем за всички.
В края на този материал искам да благодаря на Краси Кръстева за това, че прие да говори, тъй като преди това не бе познавала работата ми, а и не е имала изяви в наши медии. Искам да кажа също, че останах изненадан от отношението на Себастиан Шустер, който лично се обади, за да разбере причината да го потърся. Това показва, че оценява моя интерес към работата му, и независимо от завидните си успехи, не гледа от високо своята публика, което в същата степен важи и за Краси Кръстева.
