„Ку-Ку бенд“ и митът за прокарването на чалгата. Част IV

Признавам, че когато започнах да пиша по темата, не подозирах колко много ще трябва да напиша, за да докажа нещо, което и без доказване е факт. Първоначално предвиждах материалът да е само един, после два, а в края на краищата се получиха три части, разглеждащи различните аспекти от тази многолика картина. Препоръчвам ви да се запознаете с тях, ако вече не сте го направили. Но дори и да не сте, в кратко обобщение ще кажа, че там развивам идеята защо не бива да се приравнява „Ку-Ку бенд“ с чалга и защо не е уместно да се придава толкова голяма значимост тъкмо на Слави Трифонов за всичко лошо и негативно, което навлезе в нашата култура и музика. Напротив, би следвало да се оцени позитивния ефект, който, разбира се, има своята цена, защото нито едно явление в културата не може без да стъпи на нещо вече видяно, противопоставяйки се на нещо друго, и без да създаде асоциации с нещо вече оформено в съзнанието.

Подготвяйки третата част, аз я пишех с идеята, че приключвам темата. Оказа се, че дори с тези три обемни материала, в които положих толкова много усилия да онагледя и покажа в цялост какво се случва, още има хора, които са невъзприемчиви и твърдят, че всичко това, което е описано там, не може да опровергае тяхното мнение. Пиша тази последна част, за да дам още няколко щриха към картината, които пропусках преди с идеята, че който се поинтересува, може сам да ги намери и така написаното от мен да се потвърди и отвън. Ще приложа още малко фактология тук, за да отбия още и още от нелепите според мен твърдения, в които се опитваме да опростим и елементаризираме нещата. Разбира се, още ще намерите и в доста други мои материали, където ясно се вижда ролята на „Ку-Ку бенд“ за българската музика като цяло.

Както казах още в началото, Слави не е светец и никога не бих му издигнал паметник. Напротив, който ме познава, знае, че съм сред най-яростните критици на неговата политическа кариера и на някои негови изразени мнения. Аз казвам, че той е бил на точното място, в точното време и с точните хора и е уловил едни обществени потребности, които е можел да използва по правилния начин, та хем от тях да стане бизнес с възвръщаемост, хем да има добавена стойност за всяка публика и за самия екип като изпълнител на всичко това. Той е бил добър бизнесмен с отличен екип и с достатъчно музикална подготовка, която да му позволи да преведе българската фолк музика от „Радка пиратка“ и „Камъните падат“ до онези епични концерти от стадион „Васил Левски“ и от зала „Арена Армеец“, където десетки хиляди хора, много от които са образовани и с все някакъв развит вкус към музиката, да преживеят истински спектакли на световно ниво. Спектакли, които никой български музикант не можа да сътвори. Дали защото нямаше ресурса, дали защото нямаше публиката, или просто никой не разбираше как се прави. Може би е съвкупност от всичко изредено. Не мога да докажа нищо на някой, който не иска да го чуе. Но мога да довърша картината така, че да позатрудня доста онези, които ще търсят други обяснения.

Формулата „Бийтълс“

Колкото и чудно да е, основната критика на хората, определящи „Ку-Ку бенд“ като проводник на чалгата е, че в средата на 90-те нашата поп музика, изоставена изведнъж от всички свои поддръжници в лицето на държавата, нейните институции и медии, преживява почти фалит. Нещо, което мисля, че ясно обясних в първата част. А причината за този процес намират основно в БНТ, която, вместо да помага на родната поп музика, предпочита да даде път на чалгата чрез „Каналето“. А да си го признаем, и чрез „Клуб НЛО“, макар това да се спестява. Обвиненията към Слави са, че той превръща фолка в дотолкова масов жанр чрез телевизията, че отваря вратите на „Пайнер“, „Ара мюзик“ и другите по-малки издатели на музика да достигнат до космически големи тиражи на албумите и да печелят толкова много, че дори да не им пречи пиратството, което също произвежда паралелни огромни тиражи. А който знае историята на „Каналето“ е наясно, че то неколкократно е спирано и орязвано като време от БНТ, че по онова време не е имало друга телевизия с такъв капацитет и ресурси за такова предаване, че „Ку-Ку“ бе станало визитна картичка на свободното слово в телевизията и всяко негово сваляне от ефир предизвикваше цялата будна общественост срещу действията на ръководствата на телевизията. А всеки, който е следил публичната сфера от този период е наясно, че по това време рязко се сменят предпочитанията у хората, без оглед на това дали качеството на поп музиката ни или на друго творчество е добро или лошо, и че културата, в своята инертна позиция на субсидирана и обслужваща властта, е отвикнала да създава пазарно ориентирана продукция и да търси и печели публики за нея. Защото ние сега можем да помним най-добре великите автори, преодоляващи идеологическите ограничения, но те не са били нито мнозинство, нито определящ фактор в културата. И така нататък.

Аз мисля, че всяка една натрупана обществена потребност си има своите катализатори, които просто се оказват добри в това да канализират и след това да облекат тези потребности в най-подходящата им форма. Да вземем два примера, един световен и един български.

„The Beatles“ предизвикват цяла една революция през 60-те години. Всички, които говорят за процесите в Европа и САЩ от този период, казват, че именно тази група и нейната музика, предизвикала невъобразимата бийтълмания, е основна причина цяло едно младо поколение да се разкрепости, да приеме за свой лозунг „Наркотици, секс и рокендрол“ и т.н. Известен е случаят, в който Пол Маккартни успява да оскверни дори тоалетна в Бъкингамския дворец, оставяйки следи от дрога по стените там. Той, който по-късно бива награден с рицарски орден за заслуги към Великобритания. Тогава милиони хора, най-вече в тогавашния Източен блок, подемат мотива „Бийтълс са проводници на разврата, разюзданото поведение, дрогата“. Имат ли тези хора основания? До известна степен имат, защото наистина, благодарение на Маккартни, Ленън и останалите става сякаш по-приемливо, по-нормално да се приемат тези неща, немислими за предишното поколение, като норма за тогавашното, като въпрос на идентичността. Но тук идват следващите два важни въпроса. Първият е в какво време се появява тази група и в каква среда и как става тъй, че именно тя измежду хиляди сродни се откроява? Можем ли да им вменим цялата вина само и единствено на тях, да ги линчуваме и да ги забраним от всякакъв ефир, понеже развращават младежта? Дълго би станало да обяснявам за поколението след Втората световна война, за неговите излъгани очаквания и надежди, за цялата меланхолия на 50-те години, в които се лекуват рани и всеки от всекиго се страхува. Всеки може да прочете исторически и други материали за този период и да разбере защо се създава и как се натрупва нуждата от отприщване в 60-те години, която далеч не оставя само „The Beatles“ в историята, а и много други музикални явления, течащи паралелно и със същия огромен ефект. Вторият въпрос е какво щеше да е музиката без „The Beatles“? До какво състояние щеше да е днешната поп и рок сцена, ако тях ги нямаше? Например, щеше ли в България да има „Сребърните гривни“ и „Щурците“, които да дадат цял легион музиканти след себе си като техни следовници, та чак до наши дни? И това за България е локален пример. Той важи за целия свят. Колко хиляди музиканти от всички възможни жанрове са посочвали именно „The Beatles“ като свое вдъхновение, без да се страхуват, че това ще им лепне етикета недостойни и пропаднали? Навсякъде „The Beatles“ предизвикват интерес към музиката. Освен това, извън рокендрол еднодневките, които са правили, ливърпулските момчета създават много сложна и сериозна многогласна и мултиинструментална музика. Стъпват на класически образци, на църковна музика, на японски мотиви, на джаз и блус схеми… И изобщо, ако пиша за тях, бих могъл да построя материал от десет части, в който да обяснявам какво огромно наследство те прилагат в творчеството си. Може да са били луди и откачени, да са експериментирали с дрога и какво ли не, което никой не оправдава. Но те имат изключително богата музикална култура. „Yesterday“ е учебник по аранжимент и акорди. Може да звучи елементарна, но там има страшно много музика. Само за втория акорд на тази песен са писани обширни статии и научни доклади колко нестандартно решение е и как същевременно се вписва логично в схемата. И при една публика, която крещи по концертите и не знае какво става, понеже не чува лошото озвучаване, да направиш нещо с такава богата оркестрация и с такова уважение към музикалната форма… Уви, популярната музика не е място на светци и светини. Тя винаги е в обратната посока, да противостои на канона, да го иронизира и пародира, да взима от него и да прави нещо различно от него, да обвини същия този канон в непригодност на времето и поколението, да го нарече остарял, изхабен, пълен с фалш и лицемерие, неприложим спрямо младите и свободни духове.

И понеже правим някои аналогии, да не би преди „Ку-Ку“ в България да не присъстваха каноните на социалистическата идеология, а? Да не би да няма потребност от отприщване и съживяване на новото за сметка на старото?

И тъй както питам какво щеше да е рокът без „The Beatles“, макар и проводници на най-лошото и т.н., тъй питам какво щеше да е поп-фолкът днес без „Ку-Ку бенд“… Може би щеше да го правят само циганите, турците и евреите, понеже те го правят най-добре, а също и някои култови фигури като Радо Шишарката, Килифарския поп, Сашка Васева, Луна, Петра, Валдес, Руси Русев, Хисарския поп, Володя Стоянов, и тук-таме някоя Глория и Нелина, благодарение на това, че носят фолклора в себе си и са поработили из съседните ни балкански страни.

Вторият пример, който исках да дам, е група „Ахат“ за рока в края на 80-те в България. Те първи се осмеляват на такива текстове и такъв твърд звук. И днес „Черната овца“ не е най-обичаната рок песен, само защото има най-добрите качества като музика, а защото е символна смяната на времето и на поколенията. Тази песен и целия албум, в който е тя, дават нов тласък на процеси, развиващи се с нечувана скорост. И може момчетата от „Ахат“ да не са най-виртуозните музиканти, може просто да са попивали и възпроизвеждали доста добре западните рок образци и след това да са успели по същите модели да съставят своя музика. Но това е било достатъчно да пробият и то така, че да дадат път на много други след тях.

Но да се върнем на „The Beatles““. Макар да съществуват кратко в пълния си състав, те работят на все по-професионални начала. Това, че дори да направят някоя супер лесничка и глупава песен, тя пак би станала първа в класациите, не ги блазни и не ги кара да отстъпват от натрупаното дотогава. Прословутият бял албум доказва, че нещата стават все по-сериозни. Публиката, онази крещящата, понякога тотално обезумялата и безконтролната публика, има нужда от вдигане на нивото. И как би вдигнала нивото, ако не чрез авторитетите, които следва. И изборът е направен. Възползвайки се от популярността си, „The Beatles“ правят музика на високо ниво и я дават на публиката. На фона на тази музика, конкурентите от „The Rolling Stones“ на моменти звучат като съвсем обикновена рок група, която не полага особени усилия и музиката им е лековата и лесно смилаема. Ако имаше още време заедно, „The Beatles“ щеше да направи много неща. Но те и със самостоятелните си кариери ги направиха, особено Пол Маккартни. За тях се говори и пише като за Бах, Моцарт и Бетовен. И колкото и да не им се иска на някои, така в контекста на българската музика ще се пише и за „Ку-Ку бенд“. Те и без това влязоха в учебниците по музика още в началото на настоящия век.

„The Beatles“ не стигнаха до политиката, но Слави в България бе припознат като водач и изразител на цялото „Ку-Ку“ поколение. Да, в Америка има поколение „Бейби бум“, което превръща „The Beatles“ в икона, тук имаме „Ку-Ку“ поколение. То е именно от родените през 60-те до средата на 70-те години. Онези, които края на социализма заварва като ученици в последни класове, студенти и наскоро завършили висше образование младежи. Това поколение расте пред телевизията, а не в интернет. Голяма част от него е пътувало в чужбина, а немалко е останало там. То е попивало всичко от телевизията и има все още естетически нагласи и отворени сетива за музиката, за сатирата, за средствата на изкуството. То е по-късно основна аудитория на „Шоуто на слави“. То дори е и същото, което се противопоставя на новите млади. Онези деца, които слушат само чалгата на големите наши музикални компании, тъй щедро финансирана от групировките и тъмните бизнес среди у нас. Това поколение е същото, което се изразходи и провали в немалка степен, защото то изживя своето време и не успя да възпита у следващите поколения достатъчно много достойнството и силата да се противопоставят на простащината и пошлостта. „Ами да!“ – ще кажат веднага, „Как ще успее, като то самото позволи на чалгата да превземе ефира, а Слави най-вече?“ Според мен всички тези хора забравят, че свободният пазар е нещо различно от регулирания. И че ако по изкуствен път изолираш една култура от чужди влияния, щом се откъсне от юздите, с които си я ограничавал, тя главоломно ще иска хем да догонва тенденции и да се видоизменя, хем да си възвърне нещо от предни състояния, за да отговори на истинските потребности на млади и стари. И онези гласове пак ще се обадят: „Потребности, а? Чалгата изважда напред най-низките страсти, инстинктите, първичните нагони. Затова и днешните деца са лишени от всякаква култура, защото вие, родителите, направихте така.“ Добре. Да приемем, че е така. Да приемем, че кючеците, голотата на кършещи се тела, силиконовите попълнения, плейбека, натруфен с електронни подобрения, виковете „Ръцете горе“, придружаването на всичко това с обилни количества алкохол, скара и атракции по градските площади, изваждат напред тъкмо тези низки страсти. Обаче това ли е „Ку-Ку бенд“? За това ли си мислите, когато слушате техните балади, техните фолклорни обработки, дори техните кючеци, доколкото ги има? Ако в чужбина ви срещне някой чужденец и ви каже, че в България има уникален и виртуозен тромпетист, който наричат Гъмзата, вие ще се гордеете ли, че сте българин и че той е световноизвестен ваш сънародник? При това не е световноизвестен с това, че имитира някой друг, а че е превърнал един западен инструмент в наш почти народен такъв и свири на него превъзходно. Ще се гордеете ли, че той се е запознал с една от най-великите поп групи в света „Incognito“ и е имал честта да свири с тях? Къде, например, се случи първата в света премиера на големия хит на Дзукеро „Bayla Morena“ на 22 октомври 2001 година? Именно в „Шоуто на Слави“. Шоуто, което е толкова висока летва, че когато David Coverdale, вокалист на „Whitesnake“, бе поканен да гостува, се поколеба да пее наживо с групата и затова викат Звезди от „Ахат“. Когато вокалистът на „Judas Priest“ гостува в шоуто, той казва, че групата му звучи доста по-несработена и зле, отколкото „Ку-Ку бенд“, които са в страхотен синхрон. И изобщо, като се замисля, не мога да реша дали има някой „чалгар“ у нас, който се е срещал и е свирил редом с повече световни музиканти. Списъкът е минимум от сто, които са само рок музиканти. Шоуто има над четири хиляди епизода за 19 години все пак, без да броим тези преди и след присъствието му в BTV. Та сред тези сто аз лично си спомням гостуванията на групи като „Yes“, „Scorpions“, „Helloween“, вокалисти на „Deep Purple“, „Uriah Heep“, „The Who“…  Крис Норман, Джон Лоутън… Всяка звезда от световна величина, която стъпеше на родна сцена, не пропускаше да се появи в най-гледаното предаване и да пее и свири с нашите местни „чалгари“. Именно от тях научаваше за българската музика и именно те бяха тези, които бяха мост между нас в България и тях по света. И какви ли не комбинации и експерименти се получаваха в тези предавания. Подробни разкази за гостите от света може да намерите във все още действащия сайт на шоуто. В последните негови дни бяха направени няколко извънредни издания, в които да бъдат разказани тези истории.

Та ако ми кажете, че „Ку-Ку“ поколението е от чалгари, с това бихте се дискредитирали самите вие като незапознати и като пристрастни хора, търсещи повод да заклеймяват и да опитват да се направят на по-цивилизовани от западноевропейците.

„Ку-Ку бенд“ направи възможна формулата „The Beatles“ в наш си, регионален вариант. Но не само. Това бе подобрена версия на тази формула. Защото към музиката имаше и телевизионна трибуна, и актьорска игра, и цял пакет от неща, от които се прави развлекателна индустрия, или както я наричат на запад, ентъртеймънт. И при тази успешна формула всеки би могъл да се закачи за нещо, да се хване за него и да каже: „Е къде е стойността тука? Не са ли тия проводници на чалга културата?“ Но има и далеч повече неща, които оборват този непрестанен рефрен.

Пародия, взета  насериозно

И понеже споменахме низките страсти и първичните инстинкти, които все са в устата на мърморковците културтрегери, ето сега нещо за тях.

Онова, в което „Ку-Ку бенд“ имат може би най-голям успех, е да пародират световни образци. В първата част подробно говорих за това как се случва този процес през 90-те години, когато целия шлагерен репертоар във всички жанрове става обект на пародиране. Пародията може да бъде наречена от някои гавра, принизяване на високото ниво. Да направиш една песен в блус схема и да я кръстиш „Ще ти скъсам гъза“ предизвиква обрив у всеки интелектуалец, дори и да не е слушал никога блус. Блусът се възприема като танц на бавна мелодия, в който има емоционална, силна любов. Той може да е танц на двама влюбени, но и на двама души пред раздяла, които си обещават любов. И изведнъж, сред нежността и любовта на блуса… „Ще ти скъсам гъза“. Неочакван край. Почти нонсенс. Как така? О, ужас!

Пародията има тъкмо такава цел – да достигне до хората, които се вземат насериозно, и да ги разтърси, да ги възмути, да ги вбеси, да ги уязви на места, които много биха искали да скрият или замаскират…

Значи се оказа, че всички критици на „чалгата“ на Слави са просто хора, които не са успокоили емоциите от чувството си за неудобство, че са станали обект на пародията! Обект на пародията в „Ще ти скъсам гъза“ са богатите снобски двойки, които посещават скъпите заведения, гледат да са модерни, да са шик, да са на топа на устата, да са с най-новите тоалети… Младата уж интелигенция, която никога не пърди и не се оригва, не си бърка в носа и ушите, не говори нецензурно и не бърка в храната с пръсти. Въпросът за пародията винаги е свързан с въпроса за културата и каква е нейната роля в съвременния свят. Днес пародията би променила своите изразни средства, просто защото културата се е променила.

Слави и „Ку-Ку бенд“ бяха ракетоносител за процеси, които така или иначе щяха да се случат. Но както споменавах и в предните части, те правеха всичко това с уважение към учителите си. Има изумителни неща. Например, кой би се сетил да вкара в кючек откъс от класическа творба. Да речем, в „Стоп, забрави за правилата“ има фрагмент от „Also Sprach Zarathustra“ на Рихард Щраус. Или композицията „Един от многото“, която е по мотиви от втора част на седма симфония на Бетовен. Кой би смесвал „Wind Of Change“ на „Scorpions“ и „Мой ангеле“ на Сашо Роман в една песен, или „Nothing Else Matters“ на „Metallica“ с народната песен „Ела се вие, превива“?… И сега пак критикът вдига ръка и възкликва: „Нямаше нещо, с което да не се изгаврят! Какво ми хвалите Слави, че бил класически музикант, като и дипломата си за такъв взе незаконно!“

Винаги съм уважавал музиката в нейната свободна, импровизационна форма. За да владееш импровизацията, трябва да познаваш много добре минимум два вида автентична музика. Например, фолклор и рок, фламенко и джаз и т.н. „Ку-Ку бенд“ още през 90-те години осъзнават, че музиката им цели да е мултиетническа и отвъд всякакви познати досега направления. Дори с албума „Вавилон“ те опитват да въведат жанровото название „Балканто“. Сега с лек смях си спомнят за това хрумване. Но балканто никак не е случаен термин. Балканските мотиви и цели песни са важна първооснова. Ето как една балканска песен получава нов прочит:

И сега ще се появят нашите критици и ще кажат: „Ето, плагиатство!“ Но в предишните части дадох множество примери, че плагиатство в случая на „Ку-Ку бенд“ е твърде повърхностна оценка. Освен това, Слави никога не е крил случаите, в които една песен е имала друг оригинал, както е с „Цвете мое“ и „Жива рана“. Преди години се разрази скандал, че дуетът му с Невена Цонева „Жестока“ е краден. Всъщност, за непосветените, крадено е нещо, на което не са платени авторски права и за което не са изискани разрешения от авторите. Та тази песен не е крадена, а платена. Няма тук да обяснявам какво голямо богатство за музиката са кавърите и колко кавъри са надминавали своите първообрази. Проблемът не е в кавърите, а в това, че понякога изпълнителите не си признават, че друг преди тях е пял техните песни. При „Ку-Ку бенд“ няма такъв проблем. Шоу форматът постоянно им е предлагал възможности за кавъри, включително такива с текстове по съвременни теми. Обложките на албумите в дискографията им са пределно ясни по отношение на това коя песен откъде е взета, кой я е писал, кой я е аранжирал и т.н. И никой там няма намерение да крие каквото и да било. Така че аз не виждам тук нито отклонение от закона, нито от морала.

Колкото до стария спор за дипломата на Слави от музикалната академия, той я получава, макар и със закъснение от десет години. Мотивът на обвинителите е, че за това време би следвало да е изгубил студентските си права. Но негови колеги твърдят, че всички изпити тъй или иначе са били взети от Слави и вземането на дипломата му е била формалност, тъй като той вече е получил доверието да свири в оркестъра на БНР, където по онова време няма случайни хора. Така че целия този спор е неоснователен и се опитва да измести акцента от главното. Аз не знам друг фолк изпълнител у нас да е правил концерт със симфоничен оркестър преди този на Слави и „Ку-Ку бенд“.

Вероятно малко от вас знаят, че някои от песните, записвани от Слави, са правени и на други езици. Например, песента „По ръба“ в дует с Люси (Людмила Манолова) е правена още на турски и на румънски език. А авторът е Спас Лазаров. Процесът в нашия регион винаги е многостранен и не е задължително ние да сме винаги ползващи чужда музика със свои текстове, макар да има много такива примери, понеже все пак има по-големи държави около нас с по-сериозни традиции в едно или друго и по-различна среда. В това число включвам и голямата обща територия на страните от бивша Югославия, които в немалка степен споделяха едни и същи музикални традиции. А и всеки е купувал онова, което може после да продаде на по-висока цена, когато сам не може да произведе конкурентен продукт за сходен пазар, или когато реши да върви в крак с тенденциите.

Но влиянията не са само балкански. Музиката пренася мотиви от всички краища на света. Припомнете си парчето „Govinda“ на „Kula Shaker“, което бе супер хит в края на 90-те години. В албумът „Девети трагичен“ на „Ку-Ку бенд“ елемент от композицията е използван за песента „Нощта не е безкрайна“, изпълнена от Анн Джи и Годжи. И някой първосигнално пак ще каже: „Кражба!“ А вариантът на „Kula Shaker“ какво е? Не е ли той заел напев от стара хиндуистка мантра? Да видим сега кой е повече грешник, британската или българската група?

Годжи е разказвал, че в периода на „БМК“ (Българска музикална компания с продуцент Слави Трифонов) е имал за задача да събира традиционни цигански мелодии и да ги предлага за нов аранжимент на певците. А има случаи, където в самата „БМК“ правят кавъри на вече създадени от тях песни за други изпълнители. Такъв е случаят с „Цвете мое“, изпълнявана от Сашо Роман, а после и от Слави Трифонов. Сходна е историята със „Скитник по душа“, написана за Сашо Роман, но дадена четири години след това и на Кали. Безброй са пък версиите, които самите „Ку-Ку бенд“ си преразглеждат в годините. Отличен пример е „Гергьовден“ (Свети Георги), която те записват през 1994 година по един начин и след това по коренно различен само няколко години по-късно, вече като част от „Хъшовете“. Тук мога да ви предложа латино версия на „Ела, ела“. Тя е от концерт, състоял се година след студийния запис.

Какво е да наложиш

Често обвинението е, че Слави е наложил чалгата в ефира чрез „Едно ферари с цвят червен“, „Комбайнеро-интелигентска“ или „Тайсън кючек“. Говорейки за тези три песни, лично аз не ги харесвам. Но ако те са проправили пътя на всичко след тях, бих могъл да ги преглътна. Че да не би Madonna да не правеше елементарни диско хитове, за да стигне до едно по-зряло време, в което нейните балади да са толкова добри? Както казах, всичко има своята цена. Цената „Ку-Ку бенд“ да станат любимци на народа е да правят песните за народа. Народът се е интересувал тъкмо от това, за което се е пеело. Тръгнах от думата „Налагане“. Как би могло нещо да се наложи, ако не бъде то пожелано? Налагането като термин звучи така, все едно някой насила кара хората да слушат нещо, да си купуват стотици хиляди аудиокасети и компактдискове с това, да препълват зали и стадиони… Как ще ми наложиш нещо, ако аз не го искам? В това особено време на първи години на демокрация, младият екип около Слави е живял на честотата на своето носещо промени поколение. Поколение, което е искало да е автор на собствения си живот. Та тези хора често са напипвали струната на народните потребности, въжделения, очаквания. Примерите са десетки. Идва световно първенство по футбол. Пускат „4-4-2“  и буквално за една нощ изпълнителката Кали се превръща в най-известната певица в България. Избухват протести срещу правителството, групата записва албум с патриотични песни и той продава стотици хиляди копия, защото такова е настроението и защото те умеят да улавят вълната. Да, тези, които не са с вълната и които умишлено странят от всякакви групови движения, са готови с присъдите и квалификациите. Те ги поставят в удобната роля на морални стожери, гледащи отвисоко на народната простотия, или поне се самозаблуждават, че е така. Те ще кажат: „Лесно е то като хванеш вълната да прокараш всичко на хората. Като има глад за бира и кебапчета, и развалени да им ги продаваш, пак ще ги купуват.“ Но това са думи на хора, които може би цял живот са били прецаквани с развалени бири и кебапчета, понеже това се полага на хора с големи претенции. Тези хора с „високи критерии“ никога няма да са в позицията на „The Beatles“, които да предложат на крещящата тълпа високохудожествени творения, за да я въздигнат. Не, те ще правят обратното. Ще се озлобяват срещу неразбирането и ще псуват, макар и с деликатни изрази, ще сипят обиди, ще внасят разделения в обществото и ще създават нагласи „За“ и „Против“, когато това не е нужно никому. Знам, че понякога да си против чалгата те кара да се чувстваш много извисен и префинен, но това е поза и нищо друго, защото и ти след две-три чаши ракия си пускаш Слави, за да си спомниш за добрите стари времена.

Изобщо, имам чувството, че този дебат в днешно време е пълен абсурд. Криско, който се възприемаше за най-изявения антипод на чалгата, направи няколко песни с участието на Слави, после прави и с Галена, и с Тони Стораро, и с кого ли не. И какво стана? Той потвърди старата максима, че ако се стремиш да си най-продаван и известен, ти си готов да свириш, каквото се поръчва. Оказа се, че чалгата не е музикална форма, нито музикален стил. Тя е явление отвъд музиката, което имаше нещастието да вземе нейно определение и да го ползва като актив. Чалгата днес е маниер, подход на опростяване на нещата, свеждането им до нещо постно, безсмислено, с глупави, често цинични текстове, с почти еднакво звучене, с видеоклипове, пълни с кич и полуголи тела, и изпълнители с нисък коефициент на интелигентност и бедна култура. Е, не би ли могло това да се отнася до друг жанр, например, хип-хоп? Не би ли могло да се отнася до станалата хит песен на Криско с Мария Илиева „Видимо доволни“? Едва ли, когато Слави помага на Мария за първите й стъпки в поп сцената, си е представял такова продължение. Не би ли могло ритъмът да е сходен, но да го пее Гери Никол, или някой друг продукт на комерсиалния шоубизнес?

В днешната ера много по-сигурно можем да говорим за налагане на една или друга песен, на един или друг изпълнител или жанр. Това е така, защото вече има стеснен и добре проучен пазар, а същевременно агресивни PR стратегии. Има социални мрежи и сайтове за споделяне на видео, където тези песни могат да се набиват в съзнанието през реклами, споделяния, изкуствено завишени рейтинги, през които алгоритмите да ги извеждат на преден план и т.н. Технологиите дадоха разнообразието, но създадоха и принципа на повторението, който внушава на всеки с по-тесен мироглед, че то е единствено и най-добро като избор и че всичко друго е неприемливо. За разлика от „Ку-Ку“ поколението, което искаше да опознава и да открива неизвестни за него територии и да нагажда наученото оттам, днешните млади в голям процент носят всичките белези на хора, на които много са им повтаряни някакви неща, за което не бива да бъдат обвинявани. Сто пъти повторената лъжа става истина, а сто пъти повторените безстойностни песни добиват стойност чрез масовостта си.

Днес свободата на избор си съжителства с все по-ограничената способност за възползване от тази свобода. Затова да ти наложат нещо е много по-лесно. Преди поне свободата на избор се ценеше повече и много хора се обогатиха от експериментите и от непрестанните опити да се открият и разберат. Как днешните млади хора искат да се откриват и разбират и къде е музиката в този особен и съкровен процес? Днес вече няма онези условия, за да се създаде новият „Ку-Ку бенд“. Днес може да се създаде нещо друго, например, шоуто на Цитиридис, или влоговете на Тото (Йонислав) Йотов и Станислав Цанов, но не и това. Не влагам никакъв негативен умисъл в посочването им, но те са за друго поколение. Днес, ако се появи нещо със стойност, то изглежда като извадено от далечното минало, или ползващо опита на нещо забравено, независимо, че то може да се създава от млади хора с обективна преценка за настоящето. При тая популярност на електронните ритми и звуци, човек да не посмее да влезе в група, която да има хем рок, хем фолк инструменти. Че къде ли би се вписал така? И за да се впише все някъде, ще започне с кавъри на „Ку-Ку бенд“, понеже друго такова нещо почти няма.

В този смисъл аз съм щастлив, че живях във времето, в което да стана свидетел на част от тази история, да се запозная и лично с някои от хората, стоящи зад нея, да посетя някои от най-големите концерти.

Чалгата, музиката, винаги я е имало. И преди „Ку-Ку бенд“ я е имало, ще я има и след това. Проводник на чалгата е самият народ. Проводникът не е един персонализиран образ, който да ни даде възможност да канализираме негативните си емоции и да ги стоварваме върху му. За да се научи човек да отсява качеството от плявата, трябва първо да се възпита как да познава това качество, как да го намира сред огромното море от боклук. В някои сфери качествения контрол е най-скъпо платената работа, защото става дума за стандарти и критерии. А в изкуството става дума и за душевност, за развиване на сетивност и чувствителност към това качество. Става въпрос и за това, че качеството не е привилегия на един или друг жанр, а образците във всеки жанр, по които се учат следващите му интерпретатори. Не можем да искаме от хора, които живеят в изцяло грешни концепции за качество, да са обективни оценители. Нищо че тъкмо те най-много държат да се изкажат и са най-гласовити. България сякаш е онази балканска страна, където бе направен най-успешен опит да се разделят хората на принципа на това слушат или не слушат чалга. А тази дума „Чалга“ се подмята като парцал насам-натам, всеки има мнение, а често то е просто застояла слюнка в устата, която имаме нужда да изплюем и си търсим по какво. Може би Слави наистина е прав за античалгарите, че възправяйки се така язвително срещу „чалгарите“ от „Ку-Ку бенд“, те всъщност се отвращават от самите себе си и опитват да се очистят от това напластено недоволство.

Митът за прокарването на чалгата ще си остане непотвърден. Нека митологията не замества фактологията и здравия разум. Нека не вадим от контекста едно или друго, а винаги да имаме предвид кога, къде и как едно нещо се ражда, какво го предшества и какво го следва, с какво живее в съседство и кое е примамливо далечно, на какво иска да прилича и от какво да се отличава. Всичко друго би било на повърхността и няма да е коректно.

„Ку-Ку бенд“ взе много от музиката и даде много на музиката. Той направи възможно да се усетим хем българи, хем граждани на света. Дори и нищо добро да не направят в последните си години съществуване, тяхното наследство вече е запечатано и не може да влиза в категории и етикети. Сама групата стана категория и етикет за музицирането в България.