Крис Григоров.
След като в предишното издание на рубриката ви представих Атанас Чобанов от „Бърд БГ“, сега предстои да дам думата на една журналистка, чието присъствие в национален ефир датира повече от 20 години. За мен тя е един от малкото останали в нашия ефир добри разказвачи на истории. Правеше го и в „BTV“, и в „Нова“, прави го понякога и в „TV1“, където е един от водещите на предаването „Въпросите“. Но разказването на истории е само една от страните на нейната работа. Тя е един от най-подготвените журналисти и при провеждане на интервю. И тук не само журналистическият опит играе роля, но и нейният характер. Тя има способност да слуша внимателно, да задава конкретни въпроси и да изисква отговори по същество. Много политици и обществени личности, интервюирани веднъж от Бенатова, трудно се съгласяват да говорят пред нея отново, защото са свикнали насреща си да имат понижено внимание и предварителни въпроси, следвани без оглед на това как тече разговора. Повечето политици свикват да говорят чрез медиите така, както говорят и пред избирателите си по принцип – в клишета и с бягане от същественото. Но Миролюба Бенатова не оставя разговорите да се разливат в желаните от събеседниците посоки, които са по-удобни за тях. Достатъчно е да си спомним последните интервюта – с проф. Анастас Герджиков, Кирил Петков, Бойко Рашков и много други – интервюта, които се коментират дълго в медийната среда, като от едни по-шумно, а от други – някак срамежливо и със скрита завист. Бенатова работеше в телевизията и във времето, в което тя не бе толкова превзета от политически фигури. С острия си и хаплив език тя даде повод на много хора да я избягват, дори нещо повече – да я обиждат и гонят. Но тя не се промени и дори тези удари я направиха още по-безкомпромисна и понякога болезнено саркастична. Аз мисля, че именно такава тя е необходима на нашата все по-зависима медийна среда. Трябва да имаме хора, които не се уморяват да питат и да дълбаят. Да вадят от комфорта хора, които са свикнали да се пазят от конфронтации и да дават предварително съобразявани и политически коректни отговори. Миролюба Бенатова умее да извади събеседниците си от тяхната професионална роля и да ги провокира да се усетят гонени от въпросите като от куршуми. И все пак, нищо не е полезно в крайности.
Тук предавам разговора ни почти изцяло такъв, какъвто беше. Дори да бях предвиждал да го вкарам в някаква структура, той излезе от предварителните рамки и в някакви моменти си мислех, че аз съм на мястото на интервюирания. Но ако можех, бих направил отново интервю с нея и то би било най-обективния тест за това дали и аз съм се научил на нещо от тази професия, или съм вървял по повърхността. Миролюба Бенатова е и сред хората, които дават гласност на важността от медийна грамотност в България. За мен също темата е изключително важна и затова част от въпросите ми са насочени към това.
В началото
Откога и откъде датира Вашата лична мотивация да се занимавате с журналистика?
– Винаги съм искала да разказвам истории. Доколкото си спомням, и на мен са разказвали и още от пет-шестгодишна съм водила „разговори“ с телевизора, опитвайки се да задавам въпроси на хората, говорещи там. Винаги ми е било интересно да задавам въпроси и да разказвам истории. Имаше момент, в който смятах, че ще е добре да съм юрист или следовател, но надделя желанието ми да се занимавам с журналистика.
Къде учите, имате ли филологическо или сходно образование?
– Завършила съм „Социална педагогика“ в Софийския университет. Имам и магистратура по реклама и бранд мениджмънт, която е от последните години. Никога не съм учила журналистика. Започнах да работя веднага след като завърших гимназия.
Имали ли сте и имате ли и в момента кумири сред журналистите от по-старата генерация, които да сте слушали в детството, или в първите години от практиката си?
– В моето детство имаше малко журналисти, които можеха да са актуални. Медиите също бяха малко. Става въпрос за 80-те години, когато в България е имало пет-десет имена, които всеки български гражданин е знаел. И не е можело да има други. Аз съм израснала във времето, в което Кеворк Кеворкян беше всичко. Искала съм да бъда като него. В годините имах шанса да се запозная с Кеворк Кеворкян и вече не искам да съм като него.
От Вашата позиция важно ли е журналистическото висше образование и по какъв начин е най-добре днешните млади хора да започнат своя път?
– Аз мога да говоря само за своя опит. Не бих могла да обобщавам, или да казвам на всички как да стартират кариерата си. Моят опит показва, че журналистиката може да се учи в движение, но е хубаво човек след време да специализира. Специално аз съм имала интерес към службите за сигурност, МВР, криминални престъпления, и в тази сфера съм се стремяла да бъда адекватна, да съм запозната с тематиката. Така че журналистиката е от много неща – да разказваш истории, да задаваш въпроси, да събираш информация, но също така и много повече от обща култура. Дали журналистическото образование в България дава тези знания и умения, не мога да знам. Никога не съм била част от това образование.
Медийната грамотност
Случи се така, че днес Вие помагате на хора да бъдат медийно грамотни. Как стана това?
– Аз работя като журналист вече трийсет години. Голяма част от работата на журналиста е, освен да събира информацията, и да я разбира. Да може да анализира процеси и послания. Всяка информация, която се появява в публичното пространство, има източник и канали, по които се появява. Има причини, поради които тя се появява на едно или друго място. Смятам, че имам тези умения да разпознавам посланията, причините, поради които се появяват, и до каква степен се представя автентична, изкривена, или чисто невярна информация. Опитвам се да помагам на хората, на които това не им е работа, да се ориентират по-добре в потока от информация. Да не им казвам кое е добро и кое – лошо, а как да гледат на информацията с едно малко по-професионално око.
В този смисъл, има ли съдържание понятие като обективна журналистика?
– Въпросът е философски. Всеки журналист може да види, колкото може да вижда, да осмисли, колкото може да осмисля, и да разкаже, колкото може да разказва. Никое човешко същество не може да ни пресъздаде реалността в абсолютна цялост – плътно, с нюанси и детайли, и неутрално. Но ролята на журналиста е да бъде достоверен проводник на факти и те да са така подбрани и разказани, че да не кривят картината. Дори да акцентират на определен нюанс, това да не изкривява картината, а по-скоро да я обяснява по-добре.
Какво трябва да промени училището, за да прави по-грамотни медийно ученици?
– Дълбоко вярвам, че българската образователна система е длъжник на доста поколения по отношение на критичното мислене и нагласата към анализа. Ние сме плод на образователна система, която по никакъв начин не е провокирала нито критично мислене, нито проверка на факти, нито същински анализ. Трябва да се промени начинът на преподаване и може би някои от предметите. Гражданското образование, образованието, свързано с права, институции, с чисто житейски неща, които биха направили децата по-адаптивни в реалния живот, дори то куца. Така че според мен образователната система просто трябва да слезе на земята, да се отърве от клишетата и да разказва живота такъв, какъвто е. Дали това ще стане, не знам.
Как ние като граждани можем да подсилим този процес, какво да направим според Вас?
– Не знам какво можем да направим ние като граждани. Но и това дали държавата има нужда от критично мислещи личности, или от кариеристи, зубрачи и хора, за които фактите нямат значение, а са важни шарените интерпретации спрямо нечий интерес, е въпрос на политическо решение и не само.
Интервюирането
Когато слушам Ваши интервюта, струва ми се, че се готвите много добре. Дълго ли се готвите преди интервютата, или повече е въпрос на добра способност за импровизация?
– Тези две неща не се изключват взаимно. Естествено, че за разговори със събеседници се изисква подготовка. Но тя не бива да ни пречи да слушаме събеседника си в реално време и да можем да променяме посоката, да улавяме неточности… Всичко това става с натрупване. Тези умения се придобиват естествено във времето. Колкото по-опитен е човек в една професия, независимо каква е тя, толкова по-лесно му е да импровизира, когато се налага. В живия ефир това се налага често.
Интервюта, репортажи, разследващи материали… Кое Ви е най-приятно да правите в момента?
– Не само в момента, а винаги най-автентично съм се чувствала професионалист като репортер на терен, независимо дали ще правя репортаж по злободневна тема, или разследване. Журналистиката на терен е това, което смятам за най-ценно в професията и в което аз самата съм се чувствала най-адекватна, най-полезна и в кожата си.
Има ли хора, с които много силно искате да направите интервю, но не сте успели досега, и какви са те?
– Имало е и продължава да има хора, с които искам да направя интервюта. Те са труднодостъпни. В България това са няколко политици – например Иван Костов, Ахмед Доган, Делян Пеевски.
Вие имате разговор с майката на Доган, доколкото си спомням.
– Да, имам и няколко блиц разговора с Доган, но това не е интервюто, което искам да проведа.
Извън политиците, има ли хора от други професионални направления, които са Ви интересни?
– Да, например Едуард Сноудън е един от хората, с които много бих искала да разговарям. Това е един американец, който разкри злоупотреби с подслушване и наблюдение, извършвани от американските служби. Той намери убежище в Русия. Интересен ми е в контекста на международното положение.
Кои типове въпроси не бива да задава един журналист и са неправилни?
– Не смятам, че има такива. Ако въпросът е подкован фактологично и е към човек, който е овластен и има някаква управленска позиция, няма въпрос, който не може да му бъде зададен. Просто трябва да има обществен интерес от отговора.
Споменахте международното положение. Как могат българските медии да се измъкнат от двата полюса, в които са позиционирани – проруски и проевроатлантически?
– Аз не мисля, че българските медии са в тези два полюса. Смятам, че проруските интереси намират излаз през всякакви медии и канали и може би те са далеч повече, отколкото намира т.нар. друга гледна точка за войната, от страната на Запада.
Това е по отношение на войната, но тук става въпрос и за много други теми от ежедневието ни.
– Смятам, че има някои теми, по които не може да има две гледни точки. Гледните точки могат да се появят, когато става въпрос за разглеждане на много конкретни ситуации и събития. Смятам, че това преливане от пусто в празно, каненето на анализатори като хора с различна гледна точка, е доста отровно и то много пречи на медийната среда. Често се събират най-различни хора, които говорят това, което трябва да кажат, а не това, което наистина Е. Защото няма как да знаят как Е. Много рядко се говори по същество за определени ситуации, личности и събития. Обикновено се теоретизира, или се говори с пропагандни клишета, независимо от темата.
