Крис Григоров.
Рубриката „Лично за медиите“ е мястото, в което ви срещам с уважавани от мен журналисти. Петър Волгин е един от хората, които слушам от радиоефира още от дете. Помня „Без контрол“, което бе може би първото му предаване. Тогава той канеше не само политически фигури, но и хора от сферата на науката и културата, за които там чух за пръв път. Не мога да кажа, че съм му бил почитател, но той бе толкова често на гости в моя дом чрез програмите на Българското национално радио, че сякаш го познавах. В един момент вече имах приблизителна представа какви гости ще кани и как ще представи актуалните теми от седмицата. Когато стартира предаването „Деконструкция“, бях сред онези слушатели, които взимаха отношение по предлаганите от него теми. Харесваше ми, че Волгин е сред малкото журналисти, даващи глас на слушателите. За добро или лошо, той избра да защитава позиции, непопулярни в медийната ни среда, а разпознаваеми от обикновените хора. Това му докара доста врагове, най-вече в лицето на прозападните журналисти, които го обявиха за проруски пропагандатор и започнаха борба да ограничат правото му да говори свободно в медиите.
Поканих Петър Волгин, защото исках да чуя как той приема въпросите за свободата и за обективността в журналистиката. Винаги съм смятал, че наличието на различни подходи в отразяването на едни и същи събития е признак на свободно медийно пространство и на възможността човек да си състави мнение на база на различни информационни канали. За съжаление, много от колегите в последно време се обвиняват едни други в лъжа и празнодумство, а не се изслушват и няма смислен дебат по наболелите въпроси. Та аз мисля, че в момента преобладава твърде много евроатлантическият дискурс в нашите медии. И би трябвало дори и най-отявлените поддръжници на политиките на ЕС и САЩ да си дават сметка, че е нужен баланс, в който по-малко да са емоциите и гръмките фрази и повече да е смисленият разговор. С всичко това не казвам, че съм проруски настроен, а че отварям очи и уши за всяко смислено и аргументирано мнение, подплатено с факти, дори и когато то не представя в най-добра светлина европейските и американските ни партньори и нашата страна като следваща техни политически решения.
Пожелах да говорим с Петър Волгин, без да засягаме политически събития и личности, а с фокус върху медийната среда у нас, както правих и в предходните си интервюта с журналисти. Мисля, че и от това интервю излязоха полезни изводи както за мен като млад журналист, така и за публиката.
Първите стъпки
Как се стига до потребността да бъдеш журналист? Как това се случи при Вас?
– При мен не стана много целенасочено. Аз учих „Българска филология“, като още в самото начало, когато бях първи или втори курс, започнах да се замислям какво бих искал да правя след като завърша. Това беше началото на деветдесетте години, когато журналистиката преживяваше един много бурен разцвет. Тогава непрекъснато се създаваха вестници, а и националните медии се отвориха за нови хора. Тогава си казах, че журналистиката е едно възможно поприще, което бих избрал.
По стечение на обстоятелствата попаднах в БНТ точно в онзи период, когато там навлизаха страшно много хора. Само че бързо разбрах, че телевизията не е моето място и не е това, което искам да правя. Така се насочих към радиото. Още от малък много обичах да слушам всякакви предавания по радиото. Беше ми интересно и забавно. Затова, когато получих предложение да отида в радиото, нито за секунда не се поколебах. И никога по-късно не съм съжалявал, че съм направил този избор. Всеки човек има някакви интереси и склонности и е много важно да си избере професия, която максимално да отговаря на тях. Да не я избира, само защото смята, че чрез нея ще спечели много пари, или ще има голям престиж и известност. Ако човек може да превърне своите интереси в професия, това е най-добрият вариант.
Какво Ви дразни и не Ви харесва в днешните млади журналисти?
– Никога не съм делял хората на млади и стари. Даже навремето, когато бях млад човек, не съм се отнасял към някого според възрастта му. Винаги съм смятал, че има хора на осемдесет, които са младежи по дух, и на двайсет, които са като чичковци и лелки. Възрастта не играе чак толкова голяма роля. Разбира се, тя играе роля от гледна точка на опитност и някаква необходима рутина. Важното е какво носи в себе си един човек. Ако той носи бунтарския, младежки дух, духа на съпротивата, за мен е интересен. Той може да е на осемнайсет, и на осемдесет и осем. Затова, ако нещо ме дразни в хората, занимаващи се с журналистика, то това е тяхната склонност да се подчиняват. Да се подчиняват на официозното говорене, на „единствената“ гледна точка и „единствено правилната“ линия. Аз винаги съм харесвал другите хора, които не се подчиняват.
Свободата на словото
Как виждате днес определението „свобода на словото“, употребявано различно от различните хора?
– То е еднозначно определение. Да имаш свободата да можеш да кажеш това, което мислиш. Няма различни мнения. Ако нямаш тази възможност, свобода на словото не съществува, каквито и финтифлюшки да измисляш, че еди-кое си не било правилно, пък не било коректно и не било съобразно нашия цивилизационен избор и други смешни определения. Свободата на словото означава всеки да изрази своите мисли. Точка по въпроса. Оттам насетне, ако нямаш тази възможност, значи тази свобода или никога не е съществувала, или стечение на времето са ти я отнели.
Но не е ли тази свобода, както всяка друга, и въпрос на отговорност и на правила, в които да се упражнява?
– Разбира се, че трябва да има правила. Винаги съм твърдял, а това е записано и в законодателството, че не бива да призоваваш към насилствени действия. Не можеш да призоваваш към това да бъде нарушено правото на други хора да съществуват и да се изразяват. Но когато става дума за изразяване на позиция, в която няма нищо насилническо, никакъв елемент на принуда, то тогава тази свобода е свещена и тя трябва да бъде уважавана. Тя трябва да съществува, колкото и на някои хора да не харесва това.
А не е ли проблем, че много хора приравняват свободата на словото със западната култура и западните медии, след като те са били неин символ в края на 80-те в България?
– Проблемът при тези хора, за които говорите, е, че едно време, преди 1989 година, когато имаше само един източник на информация и това бе Съветския съюз, останалото беше отричано, без значение дали е „BBC“, „Свободна Европа“, или западни телевизии. Сега същите тези хора се преориентираха с обратен знак и казаха, че има само един източник на информация и това е Западът. Всичко останало, без значение дали идва от Китай, Русия, или която и да е друга държава, не бива да съществува. Това е същият авторитарен начин на мислене, който се основава на едно единствено правило, върху един катехизис и там е казано кое е вярно и кое – лъжовно. Според него не бива да има мислене, а съобразяване с това, което ни казват. Преди 40-50 години са ни казвали, че Съветският съюз е божеството, към което трябва да гледаме. Днес ни казват, че Западът е това божество и ние, като едни слънчогледи, моментално се обръщаме към новото „слънце“ и започваме да изпълняваме новите заповеди. Това е най-тъжното.
Възможно ли е според Вас да има съдържание понятието „обективна журналистика“, когато ние като хора сме субективни?
– Не е възможно. Единственият начин да имаме нещо, което да е близко до истината, е да има различни журналисти, както и различни коментатори – социолози и политолози. Изходът от тази на пръв поглед задънена улица е различността. Другата представа, че някъде има някаква обективна истина, която всички трябва да следваме, вече сме я живели. Не искам да се връщам във времето преди 1989 година, защото съм живял в него и все пак съм бил на съзнателна възраст и много добре си спомням колко отвратително се живееше тогава от тази гледна точка. От гледна точка на това, че нямаш право да изразиш собствените си мисли, а трябва да повтаряш изговореното от официалните пропагандатори. Сега виждам, че се връщаме към онова време. Знаците са сменени, но това няма значение, защото методиката е една и съща.
Трябва ли една медия да обяви предварително какви пристрастия има и нужно ли е да посочва какви убеждения имат гостите, които кани?
– Винаги съм твърдял, че така трябва. Практиката в страните, наричани от нас развити и модерни, е точно такава. Там много добре знаеш каква е всяка медия – дали е лявоцентрична, или пък дясноцентрична, дали е по-скоро либерална, или в по-голяма степен консервативна. И в момента, в който си купуваш вестника, ти знаеш какво ще прочетеш, а когато пуснеш канала – какво ще видиш. От тази гледна точка намирам за лицемерни изявите на някои български медии, които казват, че ни представят цялата истина и всички гледни точки. Ти дори и да искаш, не можеш да представиш всички гледни точки. Това е нахално твърдение. Няма такава медия, представяща всички гледни точки, а това не е и нужно. Изходът не е в това една медия да ни представя всички гледни точки, а в това да имаме колкото се може повече медии с различни гледни точки. Така аз като потребител на медийни услуги си избирам. И ако съм с леви убеждения, ще слушам, гледам и чета медиите, отговарящи на тези убеждения. По повод на събеседниците, добре би било да се представят по начина, по който казахте. Самите журналисти трябва да са така добри да си казват какви предпочитания имат. Всеки от нас има предпочитания. Това, че сме безпристрастни, са глупости. Всеки има предпочитания и ги показва. Нека не си мислим, че хората са толкова глупави и не забелязват това. То се вижда от това кои хора каниш и от въпросите, които им поставяш. Затова претенциите за безпристрастност и обективност са лицемерни. По-честно е, когато журналистът излезе пред аудиторията, да си каже какви убеждения има. Събеседниците също трябва да са откровени и да казват какви възгледи изповядват.
Имаше много реакции срещу Вас и срещу други наши колеги, споделящи мнения, по-малко популярни в големите наши телевизии. Какво настървява толкова хората едни срещу други?
– Нетърпимостта към различността. Това е най-лошата черта на всяка една публичност. Това е стремежът да се наложи само един възглед. Това никога не води до нищо добро. Колкото и да ти изглежда възвишено и единствено правилно, то не е редно. Спасението никога не е в единствената гледна точка, а в многообразието. Ако кажеш, че трябва да има свобода на словото, но даваш път само на една гледна точка, тогава свършват плурализма и многообразието. Това е прекият път към диктатурата. Забраната на разномислие и разноговорене е установяването на една диктаторска власт. Това е естественият ход на нещата. Затова си мисля, че всички трябва да се борим да има колкото се може повече гледни точки.
А може би заглавието на предаването „Политически некоректно“ се заиграва именно с това, че политически коректното невинаги е истина.
– Смисълът на заглавието на предаването е тъкмо във факта, че ние не искаме да се съобразяваме с клишето, с официозния говор и с това, което ни налагат, не само като начин на говорене, но и на мислене. Спрямо тази сериозна и суха индоктринираност, ние сме некоректни, тоест хора, съпротивляващи се на статуквото и на това, което бива налагано. В това е смисълът на присъствието ти в публичността. Няма никакъв смисъл да присъстваш в публичността, ако си просто някакъв ретранслатор на идеи, написани някъде другаде. Ти трябва да говориш само от свое име и да озвучаваш единствено идеи, до които си стигнал сам, а не са ти подсказани от някой PR на властта, или човек от самата власт, което е безсмислено.
Когато Нери Терзиева почина, за нея се говореше основно, че тя е сред първите хора, давали терен на опозиционни гласове, когато това е било много трудно в националната телевизия.
– Тя бе един от първите хора, които преобърнаха говоренето в телевизията. До този момент телевизията беше партийният официоз. След десети ноември 1989 година това трябваше да бъде променено. Заслугата на Нери Терзиева е тази, че тя успя да извърши промяната по възможно най-радикалния начин. Тя показа, че телевизията може да бъде не просто прислужница на властта и че от нея не бива да се изисква да върви с победителите, както впрочем се изрази нейният екранен партньор тогава – Асен Агов, а да е свободна от политически натиск и да изразява колкото се може повече различни гледни точки. Днес не виждаме това. Това, което виждахме в първите една-две години след промяната, днес е тотално забравено. Това е много тъжно.
