Крис Григоров.
В рубриката „Лично за музиката“ говоря с хора, отдали живота си на това изкуство, които чувствам близки, или с които имаме трайни позитивни спомени от съвместната ни работа.
А днес срещата е особена за мен, защото човекът, с когото ще разговарям, е баща ми. Дължа му го, тъй като той запали в мен първите искри на обич към музиката и после през целия ми живот опитваше по свой начин да поддържа тази любов и чрез нея да ми помага да постигна възможно най-добрата професионална и житейска реализация. С него разговорите на музикални теми са двупосочни, понякога дори сме на съвсем различни мнения и ги отстояваме с цялото си красноречие. Но днес трябва да вляза в ролята си на журналист, а той – на интервюиран. Да се постигне дистанция между близки хора в публичната сфера е нещо доста трудно, както е трудно и да се нарушават границите, защото не е ясно дали онова, което е ценно за нас, е интересно и познато за публиката. И обратно, ние дължим на хората честност, без която не може да сме истински полезни и откровени. И за двама ни е странно и сме леко притеснени. Не знаем как ще се развие този разговор и дали няма да се отклоним неусетно от интервюто, попадайки в твърде лични откровения. Но когато обичаш музиката и се пренасяш в едни от най-хубавите мигове на живота си, думите сами се подреждат. Мой плюс е, че познавам добре своя събеседник и мога да го насочвам, а той ми позволява и да го цензурирам. Но дори и за мен имаше някои позабравени детайли, които си припомних, понеже те са били част и от моя живот.
Преди всичко искам да кажа, че баща ми е музикант по душа и по слух. Той има непогрешимо чувство за музикална хармония и ритъм, сам е композирал песни с авторски текстове, като е участвал и в аранжимента им. Той е доста по-подготвен от много хора в тази сфера, включително и такива с високи претенции и редовно медийно присъствие. Минал е през доста влияния и от всяко е взел по нещо, формирайки своя индивидуален вкус и маниер на пеене и сценичен опит. Често сме говорили дали талантите се предават по наследство. Но дори и да не е до генетични заложби, то е учене чрез слушане и подражаване, така че аз и сестра ми попихме от песните в семейните и приятелски сбирки и празници, пазейки и до днес най-топли спомени от тези ранни детски дни. А сега връщам моя баща към неговите спомени, като започваме от детските и юношеските години.
В началото
Каква музика слушаше най-много като малък?
– Много слушахме народна музика. След това постепенно започнахме да слушаме и сръбска музика покрай баща ми Лукан. Нашият комшия Цано Димитров му носеше много плочи от Сърбия, където ходеше на командировки.
Имал ли си баби и дядовци, които са се занимавали с музика?
– Нямам спомен за такова нещо. Винаги, когато сме се събирали в компании, баща ми пееше. Той имаше силен глас и си спомням още от най-ранните си години как обичаше да пее „Биляна платно белеше“ и други песни от македонския край. А докато той пееше, баба ми и дядо ми заставаха на прозореца и гледаха кой ще мине и ще се заслуша.
В училищните ти години имаше ли и други таланти от Етрополе?
– Много талантливи деца имаше по онова време. Бяхме направили група, но ние с Цветелина бяхме най-изявените. Когато поотраснахме, започнахме да пеем и българска естрада и училищните ни концерти се промениха. След осми клас отидох да уча в София и там стана коренна промяна. Събрах се с нови приятели, а те слушаха хеви метъл. Аз не разбирах тази музика, но когато бях с тях, и аз започнах да скачам и да мятам глава и да имитирам, че свиря на китара. Слушахме „Rainbow“, „Deep Purple“, „Whitesnake“. Ходил съм на много купони, даже имаше специални дискотечни вечери, посветени на хеви метъла. Всички почитатели на тази музика се събирахме там. На големи екрани се прожектираха снимки на групите, които звучаха. Две бяха местата, в които се провеждаха тези вечери, едното в „Студентски град“, а другото, което бе по-близо до училището, беше в „Западен парк“. Но тъй като аз си обичах народните и сръбските песни, ходех и в едно ресторантче „Козирката“ в „Западен парк“, където се пускаше такава музика. Оттам ми се е запаметила една песен „Горе у планина има една кръчма“ и с нея свързвам това място. (Става дума за „Кръчмарица Нина“. бел.авт.) Тази песен се пееше всяка вечер там, нищо че оркестрите се сменяха постоянно. Доста време живях в „Западен парк“, в близките до парка блокове. Там ми беше мястото за почивка и познавах района много добре. Не си спомням да е имало забрани на песни и т.н. Всичко се пееше и слушаше свободно.
Как се научи да свириш на акордеон?
– Първа се записа Росица, по-голямата ми сестра. Нашите купиха едно акордеонче от 60 баса и сестра ми започна да ходи на уроци при господин Андреев в читалището. Как я обучаваше и на какви ноти я учеше, не знам, но тя не можеше да изсвири една цяла песен. Тя ходеше, учеше, а ние я карахме да изсвири нещо. И тя свиреше някакви постановки на ноти, но не и цяла песен. Нямаше слух. Хващах и аз акордеона понякога и свирех, но без уроци. Свирех си някакви песни и ги повтарях. Прослушвам една мелодия, после си намирам тоновете и я повтарям. Тогава бях пети-шести клас. Много ми беше трудно да съчетавам басовете с предните клавиши. Научих се да правя мелодията, но не можех да вържа басовете. Трябва да усещаш и двете неща и да знаеш спрямо кой бас да поставиш предния клавиш. Минавайки постоянно в различни тонове и тоналности, ти трябва да знаеш как да работиш и с басовете. Дълго време не можех, но малко по малко усещах по слух и се научих. От седми-осми клас вече можех да свиря, а хората имаха огромна нужда да слушат музика. Аз записвах касетки и ги раздавах на хората. Това с касетките в един момент стана масово явление. Има хора, които са ми казвали, че още си ги пазят от едно време. А аз сядах пред един съвсем обикновен касетофон, пусках запис и си пеех. След това, когато вече бях девети, десети клас, сформирахме една група и ходехме на много места. Всеки петък, събота и неделя, когато се прибирах от София, имаше по няколко поводи за сбирки. Имахме барабанист, басист и клавирист. Ходехме по годежи, сватби, изпращания на войници в казарма, кръщенета. Първоначално групата ни бе само от етрополци, после привлякохме добър акордеонист от Ябланица, след него дойдоха и други хора и групата се превърна в сватбарски оркестър. В местния ресторант „Етропол“ бяхме резервирани да свирим всяка седмица за сватбите. В същото време свирехме и в ресторант „Балкан“, но там бяхме в по-малък състав и за забавление, докато в „Етропол“ правехме само сватби.
Срещи с хора и сцени
Ще се върнем на „Етропол“ по-късно. Имаше ли нещо друго интересно от ученическия период, свързано с музика?
– Докато бях ученик, започнах да пея в 18-то училище. И веднъж, докато правехме репетиции, от съседната стая се чу някой с висок глас, който също репетира. Тогава ми казаха, че това е Георги Христов. Тогава той не беше толкова известен, колкото стана по-късно. Оттогава насетне често се засичахме следобедите, макар че никога не сме се познавали по-сериозно. Още тогава ми направи впечатление, че той пее много силово. Докато го слушах, имах чувството, че ще скъса някоя струна. Аз обичам по-нежно пеене, по-благи гласове. А докато учех и живеех в пансиона, в отсрещния блок пък живееше Георги Станчев. Често се засичахме и започнахме да се опознаваме и да се поздравяваме. Ние, децата, вече знаехме кой е той и често си говорехме с него. Веднъж той организира едно голямо събиране в дома си. Покани и нас и аз също присъствах. Беше голям купон. Още първата година, когато отидох в София, една вечер съм в своята стая на третия етаж на пансиона, отворил съм прозореца и си свиря с акордеона. По едно време отдолу някой вика: „Кой пее горе?“ Показвам се и ми казват: „Взимай акордеона и идвай при нас.“ Аз се дърпах, но те настояха и аз слязох. Долу беше една голяма компания от младежи, живеещи в района. Имаше и добри момчета, и хулигани, всякакви. Когато запях, те не искаха да се отделям от тях. Развеждаха ме из парка, пеехме на много сбирки, на най-различни пейки и беседки. По онова време беше страшничко вечерно време да се прибираш през някоя пътечка в парка. Но мен не ме беше страх и си ходех навсякъде. Най-опасно беше за момичетата, които ако срещнеха голяма група от хулиганчета, можеха да пострадат. Имаше случаи на изнасилени момичета и се говореше, че вечерно време не бива да се ходи там. Но мен ме познаваха всички там. Ако аз бях с някое момиче и се покажеше някой от тези, виквах му: „Стой, аз съм!“ И като ме разпознаеха, се заговаряхме. Така ги спасявах и си тръгвахме с момичето, без никой да ни закача. Така бях нещо като охрана на няколко пъти. Гадно ми беше, че дружа с такива хора и им пея на сбирките, но никой не ме закачаше. Помня, че редовно пиеха и пушеха трева, бяха си хулиганчета. Аз не се интересувах от наркотици. По-късно не поддържах връзка с никой от тях. В последната си година като ученик ме запознаха с Богдана Карадочева. Двама мои приятели, Свилен и Стефан, с които често излизахме заедно, познаваха някакъв младеж, който пък познаваше нея. Един ден Свилен ми каза: „Ще те заведем при една певица, която да ти помогне да станеш професионален певец.“ И те ме заведоха на бул. „Витоша“ № 42, където живееше тя. Свилен беше говорил с Богдана да ме прослуша и тя знаеше. Посрещна ни и ни въведе в едно холче, където имаше старо, аристократско обзавеждане – старинни мебели, дивани, часовници… И едно пиано. Богдана се обади на Стефан Димитров и изчакахме и него да дойде, за да се запознаем. И прослушването започна. Първо имаше разпяване с „на-на-на“, в най-различни комбинации. Първо с отделни тонове, после и с различни мелодии. Стефан Димитров свиреше на пианото, а аз повтарях след него и това беше условието. След това поискаха да им изпея нещо. И аз изпях „Ce Sara“ на Ал Бано и Ромина Пауър. Не знам защо, но изобщо не се притеснявах тогава. Богдана ме хареса и останах още време там, поговорихме си, а тя ни черпи със сладки, бонбони, десерти и сокчета. Когато си тръгвахме, тя ми каза: „Имаш много добри гласови данни, но трябва да ги усъвършенстваме, трябва работа. Затова ще те запиша при една наша приятелка, която е вокален педагог, и тя ще те научи на много неща, свързани с пеенето. И след като ходиш при нея, наминавай и тук, за да се видим и да разкажеш как върви обучението. Не че аз няма да разбера и от нея, но искам ти да ми разказваш.“ Не знам защо Богдана толкова държеше на това, след като ние за първи път се виждахме. Не знам защо тя проявяваше такава любезност – като към някой близък. И така, тя се обади и запази час при Алис Боварян. Ходех веднъж седмично на урок, а след това почти винаги отивах и при Богдана. Това се случи може би десетина пъти. С нея си станахме приятели, тя ме извеждаше на кафе по Витошка. А тогава тя беше много известна и ми бе много интересна. Запомних много добре характерния й глас. Толкова близки си станахме, че веднъж, когато тя ме похвали колко хубава плетена фланела имам, я попитах дали иска майка ми да подготви една и за нея. И майка ми я изплете и я подарих на Богдана. Така дойде и края на учебната година. Всеки урок при Алис ми струваше 40 лева, а тогава това бяха много пари. Това бяха мои лични пари, защото по онова време нашите можеха да ми дават 40 лева за целия месец, с които да си купувам храна. Пансионът ни бе безплатен. През почивните дни пеех в Етрополе на разни тържества и оттам изкарвах пари, които бяха доста за времето си. Но и не бяха твърде много. Алис ми казваше тогава, че трябва да ходя продължително време на уроци, минимум две години. А аз не знаех дали щях да мога да си позволявам по 40 лева на седмица. (Съотношението в стойността на парите от 80-те спрямо днешните е между едно към четири и едно към шест. Един хляб през 80-те е 30 стотинки, колкото е и литър прясно мляко, телефонният разговор е 14 стотинки от домашен телефон, без значение от дължината му, а стая под наем в София е 90 лв. Всичко това при средномесечни заплати от 190 лв., бел.авт.) С Алис имахме може би около петнадесет урока. Учихме солфеж, вокална постановка, но може би не сме имали времето да стигнем до най-важните неща, защото нямам много спомени от тези уроци. Накрая вече не можех да си ги позволявам, а и завърших училище и се прибрах в Етрополе. Така уроците прекъснаха дотам. Имам и още една история от ученическите години. Беше предпоследната ми година в училище. Някой от тогавашните ми приятели ме попита дали имам сливици. Каза ми, че ако си махна сливиците, ще извадя голям глас. И аз бях толкова наивен, че да го повярвам. Тогава ми казаха, че било безобидно и че хората ги вадят на децата дори още докато са малки. Реших, че щом е толкова лесно и безобидно, ще отида. Влязох в Трета градска болница, но същия ден нямаше свободен час за операция и ме записаха за следващия ден. А бях предупредил роднините, че ще ми вадят сливиците. Когато се прибрах, първите минути се преструвах, че много ме боли гърлото и говорех тихо. След това хванах акордеона и запях с пълно гърло, а те бяха сащисани и ме питаха какво правя. Успокоиха се, чак след като им обясних, че съм ги излъгал. На другия ден, когато наистина ми извадиха сливиците, никой не ме жалеше. Иначе никога в живота си няма да забравя преживяването по ваденето им. Сливиците се вадеха, като с едни клещи отварят челюстта в такова положение, че да не можеш да си я затваряш, а след това с други клещи бъркат, изваждат сливицата напред и след това я изрязват с едно ножче, защото е сраснала с небцето. Преди да седна в кабинета, гледах по-малките от мен деца колко бързо минават, а с мен нещата много се забавиха. След това цялото ми гърло беше в рани. Одрано. Не можеш глътка вода да пийнеш, камо ли да ядеш. Ближа водата, понеже ми се пие, и като преглътна слюнката, охкам от болки. Ближеш и гълташ, ближеш и гълташ. После ядеш нещо меко, някаква чорбичка. Толкова трудно ми е било! Казвах си, че може би изобщо няма да мога да пропея, камо ли да извадя по-голям глас отпреди. Аз се съсипах. И наистина, след това гласът ми, вместо да е по-добър, стана с една идея по-зле. Два-три месеца минаха, преди да посмея да изпея нещо.
В болницата не те ли питаха защо режеш сливиците, след като не са болни или възпалени?
– Не. Никой не ме е питал.
Питал ли си Алис Боварян и другите музиканти, с които си се срещал, дали това влияе на гласа?
– Не. Срамувах се от това си деяние и не го казвах на важни хора, защото щяха да ми се присмеят.
Имаше ли възможност в този период да посещаваш концерти?
– Бил съм на много концерти на български певци. Поне три пъти съм ходил да слушам Васил Найденов. Ходил съм и на концерти на Лили Иванова, Ваня Костова и „Тоника СВ“. Ходех да слушам и сръбски певци, например, Халид Муслимович. Никога не съм изпускал и тази нишка. И в същото време се събирах с компания, която слуша хеви метъл.
Имал ли си баби и дядовци, които са се занимавали с музика?
– Нямам спомен за такова нещо. Винаги, когато сме се събирали в компании, баща ми пееше. Той имаше силен глас и си спомням още от най-ранните си години как обичаше да пее „Биляна платно белеше“ и други песни от македонския край. А докато той пееше, баба ми и дядо ми заставаха на прозореца и гледаха кой ще мине и ще се заслуша.
