Крис Григоров.
Продължавам интервюто с баща ми, което е едно от най-важните за мен. След първата част, където говорим за ранните му детски и младежки спомени, сега ще си позволя да го върна в неговите по-късни спомени за музиката. Напълно разбирам, че именно в тези спомени има и много емоции, тъги и радости, срещи и раздели. И все пак повечето са позитивните и приятните изживявания.
В казармата и след това
Някой разбра ли за таланта ти в казармата?
– Да, и там се изявих с акордеона и с песните. Станах любимец на едни и много тормозен от други. Когато началниците ме викнеха да им пея в тяхната сграда, която е отделена, старите войници много ми завиждаха. Началниците се събираха вечерите, а аз им пеех, ядях и пиех с тях. И когато се приберях в заставата, войниците викаха „Я ела тука, гадино мръсна, ще ми ядеш и пиеш с големците! Сега чисти обувки, чисти автомати. През цялото време ми бе неудобно и ме беше срам да се оплача на началниците, че старите войници ме тормозят. Търпях си тормоза, на другия ден си ходех пак на купона, после пак тормоз, пак купон и така всеки ден. И така, докато станах стар войник, по-отракан, и нямах проблеми. И оттогава насетне винаги, когато имах свободно време, пеех и свирех с акордеона на момчетата. Моята застава се казваше „Анибал“ и се намираше в село Голешево, под връх Али Ботуш. (На мястото на заставата днес има хижа. – б.а.) Това бе последната застава на петричкия отряд, след това започва Гоце Делчев.
Можа ли да чуеш някаква музика там, докато ти траеше престоят?
– Да, там, когато съм минавал покрай ресторанти, в които се правят сватби и банкети, съм слушал тяхната традиционна музика със зурни, която не ми харесва. Фолклорът там ми напомня на турска музика, макар да не знам дали имат нещо общо. С нищо не ме докосва, не е като тракийската и македонската песен. (Макар да става въпрос за музика от Пиринска Македония, баща ми тук под македонска има предвид тази от Егейска и Вардарска Македония. – б.а.)
След казармата ти продължаваш да свириш в „Етропол“ и да работиш с оркестъра си. Разкажи малко и за този период.
– Имам един интересен случай оттогава. Веднъж поканиха там Васил Найденов да пее. Когато той дойде, изведнъж токът изгасна. Чакаха да го пуснат, но те не го пускат. Хората си хапват, пийват, но ток не идва. Минаха два-три часа, стана единадесет вечерта и се разбра, че ток няма да пуснат и че концертът се отлага. И аз хванах акордеона и започнах: „Може би е странно, може би е смешно, но както в онази приказка добра“. И така нататък. И след „Чудо“ изпях още няколко песни на Васил Найденов. Това се случва в нашето, музикантското сепаре, защото ние сме си там с оркестъра, за да продължим след Васил Найденов. Пеем си на нашата маса, а целият ресторант ни слуша и се забавлява. Беше голям купон! Иначе направихме много хубави сватбички с групата. Казваше се оркестър „Славей“. Етрополе имаше три големи ресторанта – „Балкан“, „Етропол“ и новия ресторант на предприятието „Елаците“. Той бе съвършено нов, красив, с ново обзавеждане. Вътре беше направо приказка! Сега там е сладкарски цех. Там сме пели на разни хора. По-богатите сватби бяха там. Бяха много лустросани. Имам спомен от една циганска сватба. Дотогава не бяхме свирили на циганска сватба и ни беше страх. Обикновено те си викаха цигански групи и оркестри и не знам защо пазариха нас. Чули са ни някъде и са ни харесали вероятно. Не бяха етрополци. Та като дойдоха едни богати цигани, с Мерцедеси, със злата, окачени по вратовете, жените с искрящи рокли… Казах си: „Леле, не съм виждал дори по-богати българи!“. Щом напълниха ресторанта, започнаха: „Дай тая песен“, „Дай оная“… Един човек взе микрофона и каза: „Вуйчото дава 2000 лева да танцува с булката“. И всеки след него трябва с малко да наддава. Стигнаха до двайсет хиляди. Пеехме си и хората, и народните песни, и кючеците, които тогава вървяха. Над триста песни имах в тефтерите и почти всички помнех. А които не помнех, проверявах в тефтера. Не се притеснявахме от това. Ние си имахме стойки за нотни листове, там си слагахме тетрадките. Пея си песента, чета си я и не се притеснявам, че ще сбъркам. Написал си бях текстовете с големи букви. Първоначално групата ни беше от клавир, китара, бас, барабани и бузуки. После клавирът отпадна. За техниката ни помогнаха от предприятието „Елаците“. Те също имаха група и си бяха направили репетиционна. Басистът на тяхната група, който наричахме Вожда, беше и в нашата. Чрез него намерихме контакти и си купувахме тонколони. Няма да забравя моментът, в който си купихме два професионални микрофона „Шур“ („Shure“). Много се гордеех с тях. Бяха втора употреба и всеки струваше по 500 лева. Събирали сме си пари и сме си купували доста неща. Още тогава имаше магазин за техника в градския младежки дом „Лиляна Димитрова“ (днес обреден дом „Оборище.“ – б.а.) Имахме много тонколони. Като отивахме на сватби, слагахме три реда по три тонколони – баси, средни и високи. Доста месеци свирехме и в ресторант „Липата“ в Ябланица. Всяка седмица там имаше мероприятия – сватби, кръщенета, и ние бяхме на всички. Имам много спомени оттам. Ресторантът винаги беше пълен. Там всяка вечер беше като на сватба. Ходили сме и на други места. Бяхме на фестивал в Албена. (Визира се фестивалът за естрадна песен „Море и спомени“. – б.а.)
Колко време просъществува оркестърът?
– Изкарахме около четири-пет години. Преди казармата прекъснахме, а после подновихме. Преди време хората много хвърляха пари и се раздаваха. Сега хората, които дават пари на оркестрите, се броят на пръсти. Това си го позволяват вече само тези с много пари. На по-средната класа не им се дава. Не се разбира, че като дадеш пари, човек получава стимул и му е кеф да ти свири.
Кога в теб се зароди идея да имаш свой ресторант, където също да свири оркестър?
– Преди ресторанта трябва да кажем за сладкарницата, която отворих през 1991 година. Трябваше да развия собствения си занаят. От малък имах хоби да правя сладкиши, торти, пасти, рула, фунийки… И хората ме викаха по различни поводи, за да правя сладкишите за тях. Понякога го съчетавах и с пеенето. Името „Гришано“ дойде от сладкарницата „Лучано“, която тъкмо беше отворила в София. Първоначално даже поисках да работя при тях и бях питал дали имат нужда от хора. Исках поне малко да поработя там и да открадна някоя и друга идея. Но те нямаха нужда от работници, а и аз вече знаех доста неща от сладкарския техникум, където учих, добавих и нови и нещата потръгнаха. Музикалната линия си вървеше успоредно със сладкарството. След сладкарницата, направих дискотека и ресторант в Етрополе. В началото пеехме в ресторанта с нашия оркестър, а после започнах да си викам и други групи. Ставаше голям купон, голямо шоу беше! В един период уговорих Максим и Гъмзата (Йордан Йончев, част от „Ку-Ку бенд б. а.) да работят в ресторанта. Те изкараха няколко месеца, като идваха петъците и съботите. Доста певици също идваха, включително и Деси Слава, която тъкмо беше станала актуална. Канил съм много групи, повечето от тях са от Ботевград. С тях в ресторанта сме правили много сватби, кръщенета, новогодишни банкети и т.н.
Разкажи за срещата си с Бойка Дангова и Илиян Михов, как се случи?
– Тогава все още държах дискотеката. Имах рожден ден. Много ги харесвах как пеят и исках да ги поканя. Първо се запознах с Илиян Михов. Обадих му се по телефона и му казах: „Виж, не ме познаваш, аз съм от Етрополе и искам да дойдеш на рождения ми ден. Но нямам пари, за да те поканя като на концерт. Много ми се иска да те поканя като на гости. Ще ти платя пътя, ядене и пиене, но не мога да извадя големи пари като за концерт. А и не искам да се чувстваш като на концерт. Искам по-скоро да си направиш един уикенд, да доведеш семейството си, да се запознаете с мен и с други нови хора. И както си хапваме и пийваме на рождения ми ден, да станеш и да изпееш някоя песен. И това е, без никакви други ангажименти.“ Той много се зарадва и дойде със семейството си. После ги видях с Бойка Дангова на концерт заедно и тогава ги поканих да дойдат да направят концерт в читалището в Етрополе. И оттогава станахме приятели с Илиян. Срещахме се няколко пъти след това, даже веднъж и в Щатите се видяхме.
Американският период
Каква беше причината да заминеш в САЩ?
– Заминах, защото, за да направя заведенията, изтеглих голям кредит. Разбрах, че с това не мога да изкарам достатъчно пари, за да погася кредита. Казах си, че ще отида в Америка, където се изкарват много пари, ще спечеля много пари за нула време и ще си дойда. След няколко безуспешни опита ми дадоха виза. Заминах за Чикаго и там, освен огромната работа в строителството и в ресторанта, продължих и с пеенето. Някъде през втората година от престоя ми там, се свързах с групата на Кольо от Чепеларе. Те свиреха в ресторант „България“, където шеф беше Хамид Русев, а аз работех като готвач. След като се запознах с Кольо, му предложих да изпея нещо с групата. Той ме хареса и ме покани да се присъединя. И във всяко свободно време, което имах, аз пеех в ресторанта. Един от най-добрите приятели на Хамид Русев беше Шефкет Чападжиев, най-богатия българин в Чикаго по онова време. Той често идваше в ресторанта в неделните дни и съм му пял с акордеона така, на сухо, в къта на ресторанта. Той идваше с едно акордеонче и искаше да го уча да свири. Тогава той ми разказваше за своя син, който има вродено увреждане. И тогава си казвах „Какво нещо е животът! Най-богатият българин тук, а съдбата му е отредила да има болно дете, което да не може по никакъв начин да се излекува“. И така, с Кольо започнахме да свирим редовно. Освен в ресторанта, той ме е водил и в много други заведения – италиански, сръбски… Ходили сме на много места. В един момент бяхме поканени да свирим в църквата „Света София“. (Става дума за най-голямата и стара българска православна църква в Чикаго, където главен свещеник по онова време е бил отец Груйо. Ресторантът се е намирал в новия църковен комплекс. – б.а.) Попът ни канеше там всяка неделя и ние отивахме и изнасяхме програма – от дванайсет по обяд до четири-пет следобед. И всеки път беше като на сватба. Започвахме с по-лекички песни, за да стигнем до хороводните. А хората идват, минават през църквата, за да присъстват на литургия, или за да отбележат празник, а от 12.00 нататък в залата на църквата има музика и хората могат да отидат там, да се видят, да хапнат и пийнат. Вътре в сградата си имаше и кухня, където се печаха кебапчета и кюфтета, правеха се чорби, салати и ястия. Хората си хапват, пийват… Едни си отиват, други идват… А ние свирим. Към четири-пет вече се извиват хора, все едно е сватба. Тогава се запознах с много хора и с някои от тях съм пял. В този салон канеха много музиканти. Идвали са Иво Папазов, Нешко Нешев и Юри Юнаков, Николай Славеев, Валя, Малина, Есил Дюран, Васко Кръпката…Идвали са много хора, но не съм се сближавал с всички, а само с някои от тях. По онова време Деси Слава се омъжи за един българин в Чикаго и аз правих ремонт на къщата им. Глория и Илия Загоров пък искаха да ги развеждам из Чикаго и да им показвам града и за известно време им бях нещо като екскурзовод. Тогава им пусках касетки със записи на ваши песни. (Баща ми визира аудиокасети със записи, в които аз и сестра ми пеем. – б.а.) По онова време дойде и Кристина Димитрова, която пееше в продължение на един месец там. Тогава с нея пяхме песента „Вървях един следобед“ (Има се предвид „Детски спомен“. – б.а.) А когато дойде Есил Дюран, каза: „А сега на вашето внимание… Пеещият готвач!“
Музика в наследство
Как си възприемал това, че децата ти пеят? Как си преживявал техните занимания с музика?
– Много съм се радвал на това. Сестра ти много се срамуваше, не можеше да се отпусне. Когато си е сама у дома, пее като луда, а като излезеше на сцена, винаги си глътваше граматиката. А ти с твоя глас имитираше всички певци. Когато се събереше нашата компания, сме те карали да пееш всякакви неща – и поп музика, и сръбско, и какво ли не. По едно време си мислех, че ще станеш сериозен певец в бъдеще. Но ти изпусна музикалната нишка, пренебрегна я. Нямаше хъс да достигнеш до професионалното ниво, за да си изкарваш пари с това. Също както Орхан Мурад. А да не говорим за световните личности като Стиви Уондър, Рей Чарлс, Андреа Бочели. Те винаги са ме стимулирали и са уникални сами по себе си. Ако и ти не беше спирал да пееш от най-ранните си детски години до ден днешен, ако не беше изгубил желанието да успяваш с музика и да наблягаш на нея, и ти можеше да станеш такъв музикант. И кой знае каква звезда щеше да бъдеш. По едно време много ме беше яд като виждах, че губиш това желание за успех. Ти го носиш вътре в теб, но като не наблягаш на него, то се пропилява.
Кои са най-хубавите ти спомени от моите изяви?
– Годините, в които имаше изяви, бяха прекрасни. В какви ли емоции не ни вкара, къде ли не бяхме с теб… Много известни хора, много яки концерти. А когато беше срещата ни с Део, сме плакали от щастие. Изявата ти при Азис също ми е оставила много траен спомен. Как разплака Азис, когато запя! Чувството беше на такова вълнение и щастие! Ти имаше много благ глас. Детски, необработен, самоук, но дар. Ако имаше малко повече желание, ако беше шлифовал този дар, щеше да станеш… Всъщност ти още имаш време. Да не говорим, че всички вече казват, че не е толкова важен таланта, колкото труда. Ако един посредствен певец се труди много и използва техника, може и да няма данни, но полага ли много усилия и има ли желание, ще стане известен. И има много такива в днешно време.
Когато срещна Орхан Мурад, имаше ли нещо, с което той те обнадежди? И как гледаше на хората с увреждания по музикалните фестивали?
– Орхан ни даде много надежда. Разказа ни за живота си. Той ни даде хъс, че за един сляп човек има много възможности за развитие и че може да бъде щастлив. Когато ходехме с теб на фестивали за хора с увреждания, винаги съм оценявал тези певци като равни с нас. Например, не мога да съжалявам някого, ако не може да пее. Да, сляп е и иска да пее, но не може. Ами защо да ми разваля слуха? Като не може да пее, нека прави нещо друго, което наистина може. А на даровитите винаги съм се възхищавал. Имало е такива, които пеят страхотно и пълнят душата на човек с развит слух. Който и да пее на тези фестивали, хората без достатъчно слух му се радват, дори и да пее фалшиво.
Животът те срещна с Вили и Горан Йекнич. Кои са най-ценните ти спомени от онова време? (Става дума за Вили Рай, която тогава е съпруга на Горан Йекнич, с когото по време на войната в Югославия се местят в България, за да творят там. Горан почина през 2021 година, а Вили и до днес се изявява като певица и вокален педагог. – б.а.)
– Вили и Горан винаги съм ги харесвал. Каквото и да е ставало, съм си ги обичал. Амбицирани хора! Те винаги искаха да направят нещо – нова вокална група, нова музикална школа, ново студио, нови песни… Много ми харесваше как Горан свири на акордеон. Радвал съм му се, докато го слушам. Опитваше се да учи и мен да свиря някои неща. В тяхното студио направих и запис на „Баровец“ на Илиян Михов в мое изпълнение.
Каква музика обичаш да слушаш днес?
– Обичам много жанрове. Важното е да е качествено, професионално изсвирена музика. Народна музика, сръбска, гръцка, българския поп-фолк. Харесвам и поп музика, където има голямо разнообразие от певци. Харесвам много и Тоше Проески и неговите песни.
Как би изглеждал твоя мечтан концерт?
– Зависи от мястото. Например, искам да направя удоволствие на целия град Етрополе. Представял съм си как в някоя събота, на Равнището при Хаджигерашовата чешма, на голяма сцена, правя концерт за всички етрополци. В продължение на цял ден два-три оркестъра за народна музика да свирят и пеят. Да се играят хора и да се слуша хубава народна музика. Да има скари, ядене и пиене. Кой би направил народно веселие за етрополци, ако спечели маса пари? Ето това съм си представял и съм си мечтал да направя.
Заключителни думи
Баща ми никога не е давал голямо самостоятелно интервю за медия. Случи му се два пъти да говори пред журналисти от вестници заедно с мен, а още два три пъти да изрежат кратки откъси от интервюта с него за телевизията. Но това са били мимолетни и незабележими неща. Баща ми имаше своя гледна точка за моето развитие. За мен беше изключително важно неговата история и отношението му към музиката да бъдат записани, оставяйки своята следа във времето. Притеснявах се да не би да откаже интервю за блога ми. Дори след първата покана към него, докато уговорим деня и часа, си приказвахме уж на шега, като баща и син със сериозни роли в някаква стара игра, добре позната и на двамата. Не беше като ангажимент между мен и някой друг, при който другият е респектиран от предстоящото. Беше като една странна ирония, в която не се вълнуваме толкова от крайния ефект, а сме любопитни дали ще изиграем ролите си докрай. Но ролите бяха само за да ни структурират разговора и да ни вкарат в рамки. Те не ни отнеха от искреността и пълнотата на разговора, което беше най- хубавото в цялото нещо. Благодарен съм на баща ми за всички усилия, положени в моето музикално израстване. И макар днес да му звуча като неблагодарен, когато понякога омаловажавам ролята му, за да го дразня и да опитвам да го приземявам, той ще знае, че онова, което е оставил в мен, е било достатъчното и най-доброто, на което е бил способен. След този разговор, който направихме през 2022 година, в края на годината организирахме балканска вечер в Етрополе, където баща ми и аз пяхме заедно с Aristos Constantinou и Яни Янков – първият български участник в сръбския музикален формат „Звезде Гранде“. С тях баща ми си припомни някои от любимите си балкански хитове, а подбраната ценителска публика сподели удоволствието с нас. Надявам се да имаме и още подобни преживявания заедно, в които да тържествува музиката. Желанието ми за музика никога не е умирало. Просто когато твърде много се залагаше на мен в един мой период на осъзнаване, в който за мен бе важно да се самоопределя в света, си позволих да изненадам всички, които вече бяха очертали пътя пред мен като пред сляпо дете. Тогава имах нуждата да знам, че бъдещето ми зависи от моя избор и не съжалявам за решението си. Музиката винаги ще ме придружава навсякъде и не е случайно, че пак тя е причина да ви запозная и с баща ми тук. Пожелавам му винаги музиката да го вдъхновява и да му помага да опознава чувствата и емоциите си, за да ги разбира по-добре.
