Крис Григоров.
За звукозаписа и детските песни
Кога започна да записваш в студио и как се реши на такова нещо?
– Още от училищните си години записвам вкъщи. Винаги ми е правело впечатление, че когато седна да измислям и да записвам музика, забравям да ям, да ходя до тоалетната… Мога да седна в десет сутринта и като се огледам, да видя, че се е стъмнило, без въобще да разбера кога е минал денят. Дотолкова силно потъвам в това, което правя. И мисля, че може би това е истинското нещо, което би трябвало да правя. От друга страна, постоянно върша и други неща и не ми остава време да правя музика.
Къде записваш сега?
– Имам служебно студио, където си върша работата за фондация „Хоризонти“. Имам и друго студио, оборудвано предимно за аудиокниги. Ползвам и стандартна техника, която може да се пренася навсякъде.
Кога започна да пишеш детска музика? Покрай раждането на твоето дете ли?
– Не. Това бе много отдавна, още преди да пътувам с круизния кораб. Дойде сякаш от нищото. Имам изцяло мои песни, а също и такива, които са по музика на Щерион Пилидов и с мои текстове. Не мога да кажа дали съм повече музикант, или текстописец. Последно през тази пролет се проявих като четящ стиховете си поет, без да взимам със себе си музикален инструмент.
Да се върнем на детската музика, с каква нагласа я пишеше?
– Когато започнах първия аранжимент за детска песничка (това беше „Песничка за слона“), реших да го направя по такъв начин, че все едно правя песен за възрастни. Спомням си, че в моето детство детските песнички се пишеха от едни големи творчески колективи. Понякога музиката се изпълняваше от симфоничен оркестър. Дори всяка драматизация имаше музикален фон и той беше толкова разработен, че бе само по себе си сериозно произведение. Сравнявам това нещо с днешните песнички, които са записани точно за пет минути. Някой е писал текст, но той е така написан, че ти знаеш коя ще е следващата дума, която ще запълни римата. Там имаме клише до клише. Това е нещо много ниско като качество и като продукция. Това набързо произведено нещо се изсипва в интернет и децата го „ядат“. Така децата от малки свикват с недовършени рими, с недовършени аранжименти, и това се превръща в норма. И така те започват да смятат, че музиката по принцип трябва да е такава. Другото започва да им звучи странно, нагласено, префърцунено. Много искам да се боря с това нещо и това е моя кауза. Мечтая си да чуя едни хубави български детски песни, написани по такъв начин, че да си личи старанието на този, който ги е писал. Много от онова, което в момента слушаме като нова българска музика, може да му се сложи етикета „И така става“. То е докарано донякъде и после е оставено, защото и така също може да мине. Понякога е ясно, че човек може много повече от това, но просто не му се занимава. Всички детски песни съм ги правил, като много съм работил по аранжиментите им. Барабаните са програмирани на компютър, но са свирени тон по тон, никъде не съм ползвал готови лупове (електронни ритми). Пианата съм ги свирил, въпреки че не съм пианист, но аз имам много ясна идея какво точно искам да изсвиря. Единствената причина да не го дам на пианист да го изсвири е, че не съм имал парите да го наема. Но съм вложил огромно количество старание пианото да стане съвсем като истинско. Когато записвам барабани, аз не натискам произволни клавиши, а мисля къде са ръцете и краката на барабаниста и се опитвам да го правя така, че да е възможно за реално изсвирване от човек, а едновременно с това да е красиво и да има някаква идея и мисъл в него. Да слушаш музика, направена от луп, е все едно да ти дам едно изречение, копирано хиляда пъти, и да ти кажа, че това е книга. Та всичко това, което казвам, трябва да бъде пренесено в работата по писане на детски песнички. Да вземем маратонките като пример. Отивам да си купя маратонки и те струват например сто лева. Купувам маратонки на дъщеря ми и те пак струват сто или сто и петдесет лева, въпреки че материалът в тях е много по-малко. От материала на моята маратонка може да се направят сигурно десет за нея, но нейните са по-скъпи от моите. И въпросът е защо. Оправдават го с това, че в тях има много качествени материали. Същото е и с дрехите, и с храните. Всичко, което е за деца, е по-скъпо, защото хората много са се старали! Единствено в музиката това не е така. И аз наистина не мога да разбера защо. Та винаги е по-добре да можем да кажем за една детска песничка, че тя радва децата, но същевременно не е обидна за ушите на родителите. Не е песничка, която пускаш, но бягаш в другата стая, защото не искаш да я слушаш. Днес старото е по-хубаво от новото, това не е ли противоестествено? Би трябвало новото да е по-хубаво, но не е. Едното обяснение е, че компютрите много прецакаха нещата, създавайки илюзията, че всичко се прави много лесно. Другото е, че всеки днес казва: „Аз съм композитор, текстописец, продуцент, изпълнител, артист, звезда“, без да е положил това количество труд и да е натрупал този житейски опит, който е необходим, за да заслужи това да излезе пред публика и да я срещне. И когато е взел парите на тези хора, да може да ги погледне в очите без да го е срам. Може би съм твърде груб спрямо половината гилдия, но така виждам нещата. Когато казвам, че съм написал четири-пет песни, това не е защото през живота си съм измислил толкова, а защото съм преценил, че тези четири-пет заслужават да стигнат до хората. Аз имам много тежки вътрешни стандарти, за да ми хареса нещо като музика, текст и аранжимент, да го представя пред хората и да кажа, че това е моя песен.
От сегашна гледна точка, кои са най-запомнящите се за теб моменти на сцена?
– Преживяванията са много различни! Аз съм свирил различен вид музика, съответно и публиката е различна. Много силен момент ми бе, когато за пръв път излязох да представя своя авторска музика, на конкурса на БНР през 2017 година. Това бе за мен много силно нещо, защото трябваше да го организирам. Имаше една група „Sheky & The Bloodrain“, която свири хеви метъл. Там също ми се реализира мечта. Когато бях малък съм ходил с уолкмен, усилен докрай и със слушалките и съм слушал парчета, които съм си представял как ще изляза на сцената и ще ги изсвиря. И изведнъж това се случи, аз наистина излязох и ги изсвирих! Направихме цял трибют на „Ахат“ и свирихме целия им албум „Походът“ от начало докрай, без „Черната овца“, която те пожелаха да си изсвирят. Това бе доста тежък трибют за нас, защото живите музиканти, създали това нещо, стоят на два метра пред нас, скръстили ръце и слушащи внимателно. Това не е да свириш трибют на „Whitesnake“, които никога няма да го чуят. Тогава си бях намерил една стара плоча на „Ахат“, която дадох на момчетата и им казах: „Моля ви се, ударете един подпис!“ И сега това е най-ценната плоча в колекцията ми. С „Коз за мостра“ съм имал също невероятни моменти! Имахме нелошо оборудване и собствена репетиционна, в която се събирахме. Не се налагаше всеки път да плащаме на час и да ни казват да приключваме, защото следващата група чака. Турнето във Франция също ми обърна живота. Там много счупих границите. До ден-днешен вярвам, че Южна Франция е едно от най-прекрасните места на този свят. Там е тишина, спокойствие и красота. На вечеря седят дванайсет души на масата, хапват си, пийват си… Можеш да чуеш всеки, защото никой не вика. Там обикаляхме основно провинцията, мънички селца. Свирихме в църква. Свирихме на нощен пазар, защото хлебарят беше платил да дойде група, за да свири пред неговия дюкян, докато продава топлите си кифлички. Свирихме в много лъскав и супер скъп ресторант, в какъвто не знам дали ще бъда някога. Свирихме във винарна, в средновековни замъци, в конюшня… Хората организират свирене, публиката идва и никога не става въпрос за пазарлък колко пари да се платят. Никога няма да стане така, че в края на вечерта барманът да дойде и да каже: „Ами, момчета, то днес нямаше много оборот…“ И така нататък. Там видях съвсем друго отношение към музикантите. Като цяло, най-ценните ми моменти, свързани с музика, са с не толкова големи музиканти. Големите звезди обикновено са винаги много заети.
Нека кажем две думи за онзи период от две години, в който беше водещ на музикални радиопредавания. Какви уроци извлече за себе си от това и какво бе различно като преживяване за теб?
– Това е позицията на журналиста, която е различна от това да си музикант. Ако съм пред избор дали да взема интервю от някой, или да посвирим заедно, бих предпочел да взема китарата. За мен музиката е нещо, което понякога е по-лесно да го изсвириш, отколкото да го обясниш. Понякога съм се чудил какво да говоря между парчетата. Да, музиката е много хубава и аз я усещам, но чувам вътре и неща, които трудно могат да бъдат обяснени. И имам чувството, че когато се опитвам да се намеся, развалям нещата. Това е нещо като да ти представя един много хубав десерт, произведение на готварското изкуство, и да ти кажа: „Обърни внимание на бадемите!“ А ти за себе си можеш да усетиш съвсем други неща, които са вътре.
Имаше ли нещо, което според теб пропуснахме от цялото твое музикално битие?
– Непрекъснато имам усещането, че пропускам куп неща, които са около мен. Много пъти съм се чувствал неудобно, когато например свиря на китара и някой дойде и ми каже: „Знаеш ли еди-кой си китарист?“ А аз не го знам и не съм го слушал. Хората търсят най-големия виртуоз за даден инструмент, търсят символ, който да определя най-доброто. А според мен всеки човек има свой начин, по който свири. Познавам куп хора, които свирят много по-бързо, технично, изчистено!… Те могат да изсвирят всичко, но то им е скучно. Когато преди години се събирахме на първите репетиции, ние си отваряхме по една бира, майка ми идваше и донасяше мекици и това продължаваше цяла вечер. Може да сме свирили по-малко, но сме се видели, забавлявали сме се и ни е било готино заедно. А понякога по-големите музиканти идват, обикновено с леко закъснение, и казват: „Това няма какво да го репетираме, то е ясно. Давайте да изсвирим темата веднъж, защото имам друго участие след малко и трябва да бягам.“ А ние разчитаме на тази репетиция, не само за да се уговорим кой в коя тоналност и в какво темпо ще свири, но и за създаване на контакт помежду ни. Не казвам, че отивам неподготвен на репетиция. Редно е всеки да си познава материала. Но репетицията е по-необходима, за да се сглоби групата. С почти всички музиканти, с които съм свирил, съм в добри отношения. Да, с много от тях не се чуваме редовно, но можем да разчитаме едни на други. Няма хора, с които не бих свирил пак. Нямам бивши колеги, с които да съм скаран и в лоши отношения, въпреки че сме минавали през много кризи.
Да кажем две думи за нещата, съпътстващи понякога участията в клубове – алкохол, наркотици, нощен живот… Колко от тях усети и колко успя да избегнеш?
– Тежки наркотици никога не съм взимал. Липсата на зрение доста прецаква нещата с нощния живот. Няма как да задиряш мацките, които са в дъното на залата. Там, да кажем, всички са с кожени якета и са дългокоси и дори не можеш на първо време да разбереш кой е мъж и кой – жена. Освен това там е ужасно шумно, хората разговарят от разстояние и с мимики и жестове. Дори и да виждаш малко, зрението ти вече съвсем го няма, след като няколко киловата прожектори са ти блестели в очите. Често ми се е налагало силно да се концентрирам, за да мога да намеря изхода или тоалетната. Никога не съм обикалял мацките. В „Коз за мостра“ се взимаха „мостри“ на по-леки неща, но ползвани с мярка, те биха навредили много по-малко от големите количества алкохол. Не се пропих, но не съм ставал и трезвеник. Избягвам да пия преди свирене, защото не ми се отразява добре. Сигурно има и хора, които свирят по-добре след като са пили, но при мен не е така. Аз смятам, че човек трябва да има уважение към публиката. Тези хора са дошли и са платили пари, за да те чуят и те заслужават да се опиташ да свириш по най-добрия възможен начин. И понеже не съм толкова добър, че да си позволя да свиря добре дори и след като съм пил, затова пия после. Но свиренето по клубове е една много зле платена работа в България. Ако след това отидеш и изпиеш няколко бири, а после платиш и за такси, защото инструмента ти е скъп и го носиш на гърба си и не можеш да се прибереш с него пеша в четири сутринта, минавайки през половин София, и като се събудиш, ушите ти пищят, имаш махмурлук и си останал с десет лева. И така изведнъж осъзнаваш, че това не е професия, а си е абсолютно хоби! Не го работиш, а го правиш, защото го обичаш.
Накрая, разкажи накратко и за „Хоризонти подкаст“.
– Започнах го с идеята, че ще възстановяваме аудиосписание „Хоризонти“. Но се оказа, че никой не слуша вече такива неща и че модерното се казва подкаст. Навлязох в подкастите без да съм наясно какво точно е това. Започнах да го разбирам чрез проби и грешки. Първоначално направих аудиоподкаст. Но за да го кача в YouTube, трябваше да има картинка или видео. После започнах да снимам видео с телефона си и така подкаста се превърна във видкаст. Причината да започна да правя това беше, че когато потърсиш в интернет материали за хора с нарушено зрение, на английски има всичко, а на български няма нищо. А аз съм убеден, че повечето от предразсъдъците, с които се сблъскваме, не идват от това, че хората са лоши и злонамерени, а от това, че не са достатъчно информирани. Те просто не знаят, а не знаят, защото не се замислят. А не се замислят, защото темата не е приятна. Реших, че просто искам да създам един YouTube канал, където да качвам всякакви материали, и когато след време някой потърси нещо, да го намери там, а покрай това да намери и други неща, които също може да му станат интересни. Мисля, че е добре да има място, където незрящите да могат спокойно да кажат „Аз не виждам“, без това да е захаросано, или пък сълзлива мелодрама. Да е част от обикновения живот. Да разкажа малко за това какво е да имаш куче-водач, защо чиниите без борд не са удобни, защо софтуерът понякога не е достъпен, какво представляват аудиокнигите, понеже ние ги ползваме от времето, когато никой изобщо не подозираше, че те съществуват… Иска ми се този подкаст да стига както до незрящи, така и до зрящи хора, за които също да има по нещо интересно. Ако правим една медия от слепи, която да се ползва само от слепи, какъв е смисълът? Ние изговаряме помежду си нещата, какво ново можем да си кажем? Иска ми се това да стане нещо като база данни. Да няма скандали, да не питаме институции за проблеми с достъпната среда и т.н. Има хора с много по-голям ресурс от мен, които да правят тези неща. Има си медии, специализирани в това, които имат своите хрътки и добермани, могат да си издирват информация, да преследват хора и т.н. На мен ми се иска това, което качваме, да е позитивно и интересно и да не тежи на хората. Това, което тежи, ще го изгледаш веднъж, защото е ужасяваща новина, или нещо стряскащо. Но човешкия мозък действа така, че после ще се опита да го изтрие, да го забрави. Направихме и няколко подкасти за музиканти, един от тях беше с Ивайло Донков, който разказа много неща за своя професионален път.
Заключителни думи
Когато привършихме разговора, много мислех дали да съкратя всичко в един материал, дали да не преструктурирам целия разговор. Но реших, че не искам да губим от неговия естествен ход, защото това е смисълът на такава рубрика. Дори когато спрях записа, с Мишо продължихме да говорим по тези теми и наистина почувствах, че дори оттук до Луната би бил твърде кратък полет за нещата, които могат да се кажат. Сърдечна благодарност за всичко! Мисля, че за всяка интелигентна публика коректността е равносилна на откровеност. Но и за всеки интелигентен човек няма нищо, което би спестил, когато може да намери най-добрите думи да го изрази.
