Крис Григоров.
Един голям човек, Кирил Писарски, незабелязано почина на 17 август 2024 година. Само две-три по-важни медии го споменаха и то остана скрито сред големия информационен поток, в който за нищо няма време. Последното интервю с Кирил вижте тук. Съвсем наскоро слушах как синът му Пепи Писарски, съосновател на група „Атлас“, говори за него при гостуването си в YouTube канала на Мартин Карбовски. Често си спомнях за Кирил с най-топло чувство и му звънях поне веднъж годишно да го чуя. Последният път беше преди повече от година и той звучеше доста поостарял, но все така свеж и все така весел и благ човек. Неприятно е загубата на един човек да е повод да си спомним за него, но до последно се надявах, че той сам ще има възможност да говори на вас чрез мен. Днес ще споделя с вас този спомен, защото за мен той е един от най-ценните ми подаръци в живота.
През 2012 година организирах „Вечер на българската рок музика“ в Етрополе. Това бе едно неформално събиране на приятели, което се случи в местната хижа „Старопланинец“. Подкрепа получих единствено от местния Клуб на дейците на културата, където бе и най-логично да търся съмишленици за такова събитие. Организацията бе доста трудна за мен, тъй като прогнозите предвещаваха лошо време, дълго търсех подходящото място на открито и до последно не се знаеше къде ще бъде, нямаше достатъчно финансиране, а всички канени от мен гости ми отказваха поради липса на бюджет. Жертвах много време, нерви и енергия и се разочаровах от липсата на активност и съдействие от хора, на които се бях надявал. Но въпреки всички трудности, усилията си струваха и това събиране бе последвано от други две, посветени на световната рок музика, както и на българската поп музика.
Когато организирах първата такава вечер, много ми се искаше да дойдат поне двама-трима рок музиканти, които срещу скромно заплащане да създадат купон за присъстващите. Поканата ми отказаха всички, които познавам, вероятно защото бяха свикнали на по-сериозно заплащане и не ги блазнеше идеята за две-три песни пред отбран кръг, съчетани с отдих в етрополския Балкан.
Един от хората, които исках да дойдат, бе Пепи Писарски от „Атлас“. Писах му, но той не отговори. Оказа се, че точно по това време той ще е в чужбина. Замислих се кой ми е споменавал за него и се сетих за Развигор Попов. Обадих му се и го питах дали може да ме свърже с Пепи. Той каза, че неговият син Петър Попов има контакти със семейството и че двамата с Пепи дори са работили заедно в „Атлас“ навремето. Трудно се свързах с Петър Попов, но все пак успях. Той каза, че още се занимава с музика и обикаля с една група от стари музиканти из България. Говорихме за някаква сума, срещу която да дойдат и да изсвирят нещо, но нашите възможности бяха много ограничени и до покана към групата им не се стигна. Тогава го попитах и за Пепи Писарски. Той ми каза, че Пепи е зает, но че баща му много обича такъв род събития и вероятно би се зарадвал да присъства.
За мой срам нищо не знаех за Кирил Писарски дотогава. Нито за това, че е водил „Бързи, смели, сръчни“ по БНТ, нито за ролята му за развитието на българското кино. А този човек си бе цяло богатство. Оказа се, че много песни и приказки, които съм слушал от плочи и от други места, са писани от него или за правени от него телевизионни продукции. Човекът, който ни свърза, беше Иван Кринчев от Етрополе, вече също покойник. Оказа се, че двамата отдавна се познават и Иван, който бе поканен във вечерта, каза, че ще му предложи да дойде и той.
Когато чух Кирил за пръв път, веднага усетих един много благ дядо. Тогава той беше на почти 80 години, а умът му работеше бързо и с подобаващо чувство за хумор. Правеше ми впечатление способността му да говори за живота като за подарък. Оказа се, че е учил журналистика и ми разказа доста неща от практиката си. Каза ми, че най-отличителното за добрите журналисти е да обичат държавата, в която живеят, и че се радва на усилията ми да се занимавам с такава дейност. Сливат ми се спомените какво говорихме тогава и кое си казахме след това, но чувствах, че сякаш съм се докоснал до нещо, което днес трудно се намира у хората. Една от първите ни теми беше българската рок музика. Той с голяма любов говореше за сина си и за групата му, за своите спомени от младите си години и за първите рок образци, които е слушал в дома си. Говореше ми за това, че той също свири на китара и че синът му дълго не желаел да се научи, докато един ден го изненадал. Казах си, че тъкмо за хора като него правя тази вечер, защото те най-добре биха я оценили.
Дойде и вечерта, която бе навръх 15-ти септември. Не бях целял да има нещо свързано с образованието, просто бе средата на последния топъл месец и бе събота, което бе удобно за оставане на гостите от други места в града за нощувка. Кирил бе един от първите гости и бе въоръжен с подаръци за мен. Бе разбрал, че наскоро бях имал имен ден. Подари ми албум на „Атлас“ и една от своите книги. за голяма моя радост го настаниха точно от дясната ми страна. Основно аз изнесох програмата и пях доста неща, а в почивките се връщах на масата и докато хапвахме, си говорехме с Кирил. Той сякаш се чувстваше много на място там, макар да познаваше малко от другите поканени приятели. Бяха увлечени в разговори с Кринчев и напук на моето предчувствие, че ще си тръгне рано, защото годините му тежат и ще му се доспи, той остана до самия край на вечерта и настроението му остана приповдигнато през цялото време. Бях предвидил караоке част, в която всички получиха текстове и пяха старите български рок хитове. За мое учудване Кирил си носеше устна хармоника. В един момент той поиска да ни посвири и аз много се зарадвах, че дори и той, който вече бе твърде възрастен, за да го мъчим с пеене, се проявява и придава един особен блусарски чар на нашата сбирка. А в самия край на вечерта, малко преди да излезем от всякакъв сценарий, аз и хората от Клуба на дейците на културата обявихме игра, в която всеки, който има желание, може да изпее нещо, но без текст и без музикален съпровод, а най-доброто изпълнение ще бъде наградено със символичен подарък. Единственият човек, който се отзова, беше Кирил. Той изпя съвсем кратък откъс от старо парче. Бяхме предвидили бутилка вино за победителя в предизвикателството. Но други желаещи да пеят без музика нямаше. Така се оказа, че Кирил бе човекът, който се чувстваше най-добре на това място, най-много се беше отпуснал и искрено се забавляваше. И аз, и хората, които ми помагаха, изпитахме удовлетворение, че именно той получи тази награда, която можеше да дегустира и веднага. Бях щастлив, че и с това успях да допринеса за неговото настроение.
След тази приятна вечер организирах доста концерти в Етрополе и на други места и всеки ми носеше различни емоции. Но спомня ли си за тази конкретна вечер, най-ярко в съзнанието ми изпъква Кирил, неговата енергична и загрубяла от труд десница и способността му да ти покаже, че възрастта не е само бреме, а и дар. Дар да носиш онова, което много хора днес не притежават. Това ми беше и единствената жива среща с Кирил. Оттогава само се чувахме.
През следващите години често му се обаждах. Изпитвах потребност да го чувам от време на време. Каних го многократно да ми даде интервю. Исках да предоставя възможност на публиката да усети това, което аз бях усетил. Той много искаше и дори бих казал, че възможността да разказва своя житейски опит го ласкаеше, но в един случай беше на вилата на сина си на Дунава, в други бе в болница, в трети пък имаше някой приятел, който го е ангажирал да присъства на някое семейно събиране. Не настоявах, макар да знаех, че това може и да не ми се случи, ако чакаме твърде дълго. Уви, деветдесет и една години и многото разочарования от хората в последно време изглежда са го преуморили с тежестта си. Надявам се сега, когато той не може да говори, да съм успял да предам поне част от неговото въздействие върху мен и на вас. Малко бяха хората като него, които бях срещал. Толкова трудно вече се намираха хора с такава богата култура и с толкова любов към българското изкуство и към децата, която бликаше от него и заразяваше!
Сигурен съм, че той е оценен от всеки, който има сетивата за това. И ако смисълът е да останеш в паметта на хората с доброто, което си направил, то аз съм доказателството, защото това добро откликна и у мен. А от мен се изисква само да го предавам нататък.
Светла му памет!
