Крис Григоров.
В семейството ми нямаше интерес към медийната дейност. Но моята кръстница Бистра Александрова работеше като основен журналист в кабелната телевизия на родния ми град Етрополе. Благодарение на нея се запознах и с други хора от тази сфера. През 2009 година, когато бях на 15 години, написах първия си материал за един регионален сайт от Етрополе. Материалът бе посветен на музикален фестивал за хора с увреждания в Поморие, където участвах. Аз съм незрящ и с костно заболяване и се занимавам с музика, което бе причината да съм там. И занапред темите, свързани с музика, както и социалната тематика, са били тези, които най-силно са ме вълнували. Няма как да покажа първата си статия, тъй като сайтът днес не се поддържа. Но винаги съм бил изкушен от писането. Още през 2006 година написах автобиографичната книга „Моят живот“, която бе допълнена и преиздадена през 2009 година и продаде близо 15 000 копия. Последвана бе от „Хог и неговата банда“, роман за юноши на морска тематика. Днес с пренебрежение гледам на тези детски опити, но те са някакво начало, което ми е дало увереност. Уклонът към журналистиката ми е от дете, когато слушах много радио и се възхищавах на гласовете там. През 2009 година се запознах с Ники Кънчев, който няколко пъти ме кани да съм съводещ в неговото следобедно шоу по „Дарик, а през 2011 година ме остави да водя сам час и половина, което бе проява на сериозно доверие от негова страна. През 2012 година направих първи опит за онлайн радио от дома си в Етрополе, но не бе успешен, тъй като трябваше непрекъснато поддържане на сървър, а електрическата мрежа в района на дома ми не беше устойчива и интернет предаването бе слабо. Междувременно покрай музикалната ми дейност много хора ме търсеха за интервюта и аз наблюдавах колко ниска подготовка имат много от колегите. Дразнех се на зле написаните материали, на глупавите въпроси, на неточно предадените ми думи. Това ме мотивира, защото те бяха зрящи и подвижни и имаха лесен достъп до цялата информация. Имаха име, авторитет и трибуна, а злоупотребяваха с тях, създавайки лоша продукция. През 2012 година поддържах рубрика с интервюта с талантливи хора от Етрополе. При първото интервю бе и първият важен урок за мен. Интервюирах отец Божидар Главев, авторът на хита „Черната овца“ на „Ахат“. Той бе роден в Етрополе. Казах му, че щом интервюто се публикува, ще го информирам. Когато материалът излезе, не бях много доволен и отлагах да му кажа. Тогава той сам бе проверил и бе писал до редактора, че има техническа грешка в представянето му. Оттогава не само уведомявам интервюираните, но изпращам чернови на статиите до тях, за да изчистваме предварително всички грешки. През следващите десет години съм направил над триста интервюта по най-различни поводи. Работих повече от пет години в онлайн радио „Брайл FM“, от които две бяха на трудов договор, а останалите – на доброволни начала. Радиото се поддържа от незрящи журналисти и негова важна цел е да информира тази аудитория. Съчетах тази дейност с изучаването на „Българска филология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където и до днес вярвам, че журналистите могат да научат повече, отколкото на което и да е друго място. Станах и член в няколко наши и международни организации за журналисти и започнах да наблюдавам отблизо медийната среда. Междувременно правих интервюта за няколко музикални книги, които още чакат издаване. През 2021 година създадох и свой блог за музика, където има поне петдесет интервюта за изминалите четири години.
Имам доста куриозни ситуации. Веднъж правих интервюта с двама членове от една разпаднала се рок група и единият каза, че другият е направил някаква песен скучна. Това доста ядоса автора на песента и от една безобидна реплика се получи спор, в който трябваше да съм арбитър и да ги успокоявам, че изречението ще се махне. При друго интервю групата се разпадна само седмица след като бях говорил с нейните членове. В друг случай един музикант възропта, че е представен основно с най-известната си песен в началото на статията за него. Опитах да обясня, че статията достатъчно разкрива цялото му творчество и че началото е такова, за да го разпознаят и читателите, които не са го виждали, но той остана непреклонен. Намерихме компромисно решение. В друг случай една журналистка не хареса интервюто, което ми е дала, и изрично не поиска да се публикува в предвиждана от мен книга. Един доста популярен журналист пък негласно ми отказваше интервю години наред. Веднъж той обяви, че отговаря на зрителски въпроси и аз му зададох такъв, който да го провокира да говори. Тогава той наистина отговори и аз успях да направя статия от този отговор. Той не реагира, но аз бях частично постигнал целта си. В друг случай една дама разказа трагичната история на семейството си, но след като бе дала черновата на майка си, тя я бе помолила да не излиза публично, да бъде изтрита. С някои отстъпки убедих интервюираната да оставим материала в пълния му вид. Интервюта с близки до мен хора са предизвикателство, защото изискват дистанция, която да покажеш, за да погледнеш на госта си по начин, по който би го видяла и публиката. Най-интересни са ми били интервютата с чужденци, които винаги изненадват със своите условия и нагласи. В това отношение Covid пандемията беше преимущество за мен, защото в този период можах да достигна до хора, които в нормалния си график никога не биха дали интервю за някакъв си блог на някой си от България. Често са ми отказвали, защото не работя в голяма медия и мениджърите на звездата не считат, че би имало достатъчен отзвук. Правил съм интервюта на най-неподходящи места, защото само тогава популярната личност има време. Налага ми се за едно такова интервю, продължило половин час, да помня наизуст отговорите и да ги възпроизведа два часа по-късно, когато имах достъп до компютър. Интервюираният нямаше никакви забележки и това ме успокои, че паметта ми е сработила. Имам случаи с интервюта, които съм губил, защото записващото устройство спира, или поради токово прекъсване. Оттогава винаги се подсигурявам.
През 2023 година участвах в проект по стартирането на информационния портал „Блинфо“. Там задачата ми бе да обучавам незрящи младежи да работят по статии и интервюта. Трудността дойде оттам, че те нямаха желание, защото в известен смисъл не се виждаха като бъдещи журналисти. В допълнение към това те смятаха, че журналистиката е начин да се оплачат за проблем, а не разбираха, че решаването му е процес, в който медийното отразяване е само един от елементите. Оказа се, че те, както и много мои познати, нямаха почти никаква представа какво представлява журналистическата работа. Как човек се подготвя, как търси и обработва информация, как цитира източници, как структурира съдържание, как насочва публиката с акценти, как оформя въпроси и предава отговори… Много от тези познания не се преподават. Те са заложени във функционалната грамотност на човека, в способността му да работи с информация, да пита, да комуникира, да синтезира и анализира. Превръщането на един информиран и подготвен човек в добър журналист е само формално и докато схване техническата страна на работата си.
Тогава, докато теоретизирах своя опит и пишех отзиви за подадените от младежите материали, осъзнах, че никой не може да те научи да си журналист, ако не ти идва отвътре, ако ти сам не си мотивиран да разкажеш или покажеш някого или нещо на другите. И при това да го покажеш по начин, че хем тези, които го познават, да научат нещо повече, хем онези, за които е ново, да се запознаят с него и да потърсят още информация. Когато работихме по мисията на проекта „Блинфо“, там аз поставих на дискусия въпроса за аудиторията. Много често незрящите създават съдържание с цел да обслужва само тази група. Това не може да позволи на който и да било незрящ журналист да се отвори за голяма медия. Така съдържанието остава за отбран кръг, а би могло да е полезно и за зрящите, за да научат повече за незрящите и да не гледат на тях като на извънземни, когато ги срещат на улицата. Може ли незрящият да се абстрахира от увреждането си и да представи обективно един проблем за общността, към която принадлежи поради физическия си дефицит? И изобщо възможно ли е специализираното познание да е разбираемо за хора, които не познават ситуацията на незрящите? Отговорът за мен е, че понеже рядко хора са си задавали тези въпроси, затова и малко се е работило по решаването им. Например ако някой незрящ се възприема като жертва, той ще пише гневна журналистика, в която ще обвинява и ще бъде емоционално заслепен, докато отразява проблема. Неговата гледна точка ще е една изкривена проекция. Ако пък е човек, който никога не е изпитвал този проблем, голяма е вероятността да не го опише достатъчно добре, защото е външен на средата и пак предлага някакви свои проекции, базирани на беден личен опит и слаба подготовка. Именно в това е полезността да се специализираш в определен ресор журналистика. Много вероятно е тези проекции, независимо в каква посока са, да съвпадат с тези на читателите и да отговарят на техни емоции, с което рейтингът на материалите да е висок и приемът позитивен. Но те да не засягат дълбочината, да имат пропуски, които да пречат на диалога. За мен журналистиката е смислено занимание, ако има отношение в обществения диалог. Особено в такова разградено общество и в такава опорочена медийна среда, каквито наблюдаваме тук. Затова е важен разговорът между авторите и редакторите в медията, за да се намира златната среда между коректно отразяване и обща медийна политика.
Друг проблем, свързан с работата ми, е била твърде приятелската обстановка, в която се губи границата между лично и професионално. Оттогава насетне установих, че много по-лесно ми е да работя по точно задание и с конкретни изисквания за приоритетност, обем и време, за да бъда максимално продуктивен и да планирам по-добре процеса. В противен случай нещата се размиват и губят структура. Ако работодател наеме незрящ журналист и никога не е работил дотогава с човек с такъв проблем, е важно в предварителната комуникация да се изчистят възможностите и желанията на двете страни, за да имат обективна представа какво да очакват един от друг и какво могат да предложат един на друг. Колкото по-продуктивен е диалогът в началото, толкова по-малко недоразумения се появяват във времето. Помагал съм на много млади хора да се реализират и това дава предимството да виждам добре и двете страни на този процес и да си давам сметка за затрудненията им в сработване и взаимно опознаване.
Много съм разсъждавал върху въпросите, за които пиша тук, в своите големи поредици „Какво е да си незрящ журналист“ и „Braille FM: Гледните точки на и за слепите“, които могат да се видят в моя блог. Там съм дал богат набор от примери и ситуации, в които всеки може да разбере многостранността на тези проблеми. Тук само ще кажа, че в радиото пет години поддържах една рубрика, чиято цел бе да представи публикациите за хората с увреждания, появили се през седмицата в българското медийно пространство. И тъй като журналистиката в много медии често не е информативна, а сензационна или върви по повърхността, този сбор от новини не можеше да информира читателите за проблемите и решенията. И в моите очи целта не беше такава. Целта бе по-скоро да е портретна снимка на това как изглеждат хората с увреждания в очите на журналистите, съответно и в очите на обществото, информиращо се чрез тях. Журналистите често отразяват настроенията на по-големи групи, така че можеше на база на тези материали да се вадят интересни заключения. За тези обзорни рубрики използвах материали от всякакви медии, включително и квалифицирани като жълти. Опитвах да обяснявам на различни хора, които се обаждаха да недоволстват защо разпространявам неверни твърдения, че целта ми е да кажа как представят хората с увреждания, а не да давам трибуна на фалшивите новини. Към всяка новина прилагах и коментар, в който ясно можеше да се види отношението ми към нея и доколко я считам за информативна. Днес публикувам само месечна рубрика с новините, като за материалите ползвам само тези от чужбина, за да не засягам българската действителност. Но имам поглед върху всичко, което се пише, и тенденциите за все по-сбито, неграмотно писане без проверка на фактите и с наблягане на интерпретациите се запазват.
През 2025 година съм замислил проект за интервюта с петдесет журналисти с увреждания от цял свят, в които да разкажат за предизвикателствата в своята работа. Тъй като е на етап концепция, все още не мога да говоря в подробности.
В края на 2022 година започнах един проект, който отдавна замислях. Става дума за рубриката „Музикална история“, всеки епизод от която се излъчваше в „Следобедния блок“ по „Дарик радио“. Рубриката представяше историята зад големите световни поп и рок хитове от 50-те до 90-те години. Още от малък съм си мечтал някой да прави за мен такова предаване. Имаше някои опити, но аз също исках да си опитам силите. И тъй като преди често съм работил в екип с други, сега можех да проверя дали мога да нося цялата отговорност за един продукт. Така аз минавах през всички процеси на продукцията. От избор на тема, през четене и информиране, оформяне на писмен материал, запис с четенето на материала, обработка на записа, включваща прилагане на музикални илюстрации, до финален монтаж и предаване за излъчване. Можех да разбера как човек върви от представата си за нещо до нейното пълно удовлетворяване. Всичко това ми костваше между 15 и 20 часа работа за епизод. Рубриката намери много почитатели и само година по-късно се осмелих да направя нейно копие, само че за българските хитове. То се излъчваше в българската програма на канадската мрежа „Chin Radio International“. С канадските колеги си помагахме, като аз ги свързвах с хора от България и ги запознавах с местни новини, а те правеха същото за мен, осигурявайки ми контакти с местни хора. За съжаление, програмата временно прекрати излъчване по технически причини. Що се отнася до „Дарик“, там открих много почитатели на рубриката, които я следяха редовно, но след стотния епизод ръководството на радиото не пожела да влезем в трудови правоотношения, след като две години бях създавал рубриката на доброволни начала. Още преди рубриката бях кандидатствал за работа там в продължение на десет години и не ме наемаха, което стана причина още в началото да им предложа доброволно своя труд. Радиостанциите трудно отделят бюджет за подобни продукции с информативно-развлекателен характер, а именно те според мен са гръбнакът на една медия, която се слуша, защото за политика и спорт можем да се информираме на много места, а качествените продукти за радио намаляват с всяка изминала година. За мен радиото остава магия, която няма равна на себе си. Днешната дигитална ера, която внесе камери в студиата на радиостанциите и далеч повече разчита на визуалния контакт с потребителя, не отчита това, но за мен като незрящ радиото е институция и е онова място, където най-добре можеш да се научиш да си журналист. Аз като незрящ не разчитам на визия и трудно бих чел в ефир. Затова подготовката ми за пряк ефир винаги е дълга и с отношение.
През всичкото това време аз не се изхранвах от медийната си работа. От 2022 година работих към фондация „Сошъл Фючър“, чиято основна цел е да подкрепя хора с увреждания в трудовата им и професионална реализация. Писах спонтанни молби към различни медии, но „OffNews“ беше по-желано от мен място, защото познавах някои от авторите там и знаех, че те биха ми давали качествена обратна връзка. Важно е да оценяват работата ти, без значение в каква посока, за да търпиш развитие. Иначе се учиш само от собствен опит и не съобразяваш как изглеждаш в очите на по-опитните от теб. Моите приятели са и най-отявлените ми критици и с това са спечелили доверието ми. В „OffNews“ привлекателното за мен е свободата на мнения и по-отвореното пространство за различност в мненията. Допада ми свободния дух на много от колегите и изградения с времето авторитет, който липсва на много други новинарски портали. За мен ще е привилегия и висша форма на отговорност да съм част от този екип и се надявам в деня, в който го напусна, да съм оставил следа и в медията, и в хората, стоящи зад нея. Започвам тази работа по проект, финансиран от ЕС, но най-важните проекти са в главите и те надскачат ограниченията, описани в документите. Така че си пожелавам позитивно сътрудничество с колегите и полезност за обществото.
Към момента, в който пиша това, подготвям нов свой уебсайт и съм все по-близо до откриване на звукозаписно студио, където с мой приятел ще създаваме музика, аудиокниги и видео подкасти. Няма да се откажа и от досегашните си авторски рубрики, защото инвестираното време в тях не е за изхвърляне. Там още от добрите идеи ще намерят своето изражение, стига да наберем достатъчно доволни абонати, които а плащат за предлаганото съдържание. В новия уебсайт планирам да бъдат описани услугите, които предлагам, и да бъде представена продукцията ми до момента.
