Музикална история еп. 92: „Limbo Rock“ на Chubby Checker

Този епизод бе излъчен по „Дарик радио“ на 20.08.2024 година. Чуйте аудиоверсията тук.

Предисторията

През 1953 година в САЩ пристига 20-годишната Джулия Едуардс (Julia Edwards). Тя е без професионално образование, но иска да се реализира като актриса и най-вече като танцьорка. Родена е в Порт ъф Спейн, столица на Тринидад и Тобаго, и познава танците на коренното население там. Във време на все повече карибски мигранти в САЩ и на все по-голям интерес към културата им, Джулия основава трупата „Julia Edwards Dance Group“, с която популяризира традиционното за родината й лимбо.

Много са теориите за произхода на танца. Вероятно той възниква в средата на XIX век като комбинация от танцови движения на коренното индианско население в Карибите, преселниците католици от Испания и робите, дошли от Западна Африка. На Карибите има голям брой роби, използвани главно като земеделски работници. Танцът първоначално е изпълняван като част от религиозни и духовни церемонии. При тях танцьорите огъват телата си и се движат под ниско висящи предмети, прътове или арки като демонстрация на преданост и смирение. Ползвани са всякакви прегради – от дръжки на метли до бамбукови стебла. В Карибите танцът се изпълнява при бдения или в утрините след погребение като израз на скръб и траур. В началото прътът е най-ниско, а всяка следваща нощ е повдиган леко нагоре, за да символизира възнасянето на душата на починалия на небето. Джулия обръща перспективата. Тя популяризира танца, включвайки и туристи, танцуващи след професионалните танцьори, и вкарва състезателен елемент с награда за победителя.

След загрявка всеки се доближава до пръта и извива тяло назад, пазейки равновесие с разкрачени крака и с обърнати навън колене. Ако част от тялото му докосне пръта, минавайки под него, или ако се подпре на пода с ръце, играчът губи. Прътът се сваля все по-надолу, играчите отпадат и накрая остава само този, който е минал най-ниско, без да докосне нито пръта, нито земята. От танцьорите се изисква максимална гъвкавост, за да минават под лимбо пръта. Той е хоризонтален и се слага на стойка от два вертикални пръта, прикрепени с щифтове. В традиционния танц най-ниската позиция на пръта е на нивото на талията или бедрата на танцьора. А Джулия я смъква още по-ниско. Световният рекорд за най-нисък лимбо прът е съответно 22 см при жените за нюйоркчанката с тринидатски корени Шемика Чарлс (Shemika Charles) и 15 см при мъжете – за Денис Уолстън (Dennis Walston). Днес лимбо се изпълнява на всякакви културни събития и често се представя като уникален аспект на карибската култура. Практикува се само за забавление и с цветни дрехи. Във вестникарска статия от 1956 година пише, че Едрик Конър (Edric Connor) е първият, популяризирал танца като форма на забавление през 1944 година. След това той е включен във физическата подготовка на армията на САЩ. От средата на 50-те Джулия популяризира песента „Limbo Like Me“. Тя превръща танца в голям хит на Карибите. А нейният танцов оркестър свири в хотели, ресторанти и клубове в Тринидат. През 1957 година, след като е забелязана в клуб „Miramar“, трупата на Джулия е привлечена във филма „Огън под земята“ („Fire Down Below“) с Рита Хейуърт (Rita Hayworth) и Робърт Мичъм (Robert Mitchum) в главните роли. Макар и да не е сред най-касовите филми, той превръща лимбо танца в световноизвестен. А как е звучала музиката в него можете да чуете тук.

В Барбадос и Ямайка също се развиват вариации. Ямайски примери са

„Limbo“ на „Lord Tickler & Calypsonians“ и „Limbo“ на „Denzil Laing & the Wrigglers“. След 1959 година Джулия открива мрежа от заведения за лимбо танци в САЩ. Филмът „Julia and Joyce“ от 2010 година проследява историята на танца и приноса на трупата на Едуардс. Първоначално лимбо се е танцувал по-бавно и са се използвали различни видове афро-карибски барабани. Можем да усетим ритъма, слушайки „Limbo“ на Нина и Фредерик (Nina & Frederik) в един по-късен запис от 1964 година. Това е вариант на гореспоменатата „Limbo Like Me“.

Джулия измисля все по-сложни съчетания. Тя въвежда пламтящи прътове и преплетени човешки крайници като лимбо препятствия. Наречена е „Кралицата на лимбото“ и „Първата дама на лимбото“. Терминът лимбо е производен на думата limber (подвижен, гъвкав) от карибските британски диалекти. Тя пък идва от латинското limbus (граница, ръб). Лимбо в католическата теология е граница между ада и рая. Там душите не страдат от наказанията на ада, но и не се радват на блаженства и на директна среща с Бога. Никъде в Библията не е споменато лимбо, но векове наред водачите на католическата църква дискутират върху него, позовавайки се на думи от апостол Павел и на откъси от евангелието на Йоан. Според най-застъпеното мнение лимбо е място, където грешните души очакват пристигането на Исус, за да им даде спасение и да ги въведе в рая. Теолозите различават Лимбо на отците (Limbus Patrum) и Лимбо на младенците (Limbus Infantium). Първото описва състоянието на праведните, починали преди смъртта и възкресението на Христос. Тези добри души, живели преди Христос, не са въведени в рая, защото не са могли да дочакат извършеното от него изкупление. Лимбо на младенците се отнася до некръстените бебета. Родени чрез първородния грях, те не са получили спасение чрез кръщението. Според католицизма всички човеци наследяват първородния грях от АДам и Ева, а това ги отделя от Бога. За да се възстанови връзката с Него, е нужно кръщение, което да изтрие първородния грях. Така Лимбо е поддържан от католиците богослови като възможност за Божия справедливост и демонстрация на Неговата милост. Постепенно фолклорът превръща лимбо в символ на границата между доброто и злото, живота и смъртта, свободата и робството. Минаването под тази граница се приема за символ на победата на доброто, на живота, на свободата… Така повторенията на танца символизират жизнения цикъл. Според едни изследователи робите, натъпкани в тесните кораби на търговците, са карани да танцуват по палубите, за да се раздвижат и те се възползват от това, за да се свържат и да общуват, ползвайки стъпки от своето минало. Други смятат, че само по този начин са успявали да се промъкват от мъжките в женските отделения и обратно. Главите им последни минават под пръта, символизирайки триумфа на живота над смъртта. Още от средата на 50-те години се появяват песни с лимбо тематика, а артисти като Frankie Anderson, Samuel Abrahams, Mighty Wrangler, „Lord Tickler and the Jamaican Calypsonians“ и „The Trinidad Serenaders“ правят главно лимбо музика. През 1955 година е издадена „Saxophone Limbo“ на „Caribbean All Stars Band“, а през следващата година – „Limbo“ на „Richards And His Jamaica Calypso Orchestra“ и „Limbo In Trinidad“ на Lord Melody. Следват „Limbo“ на Steve Karmen и „Limbo“ на Roger King Mozian (1957), „Dance De Limbo“ на „The Norman Luboff Choir“, „Mah-Mah Limbo“ на „Cy Wagner Orchestra“ и „Soul Limbo“ на „Candido“ (1958), „Limbo“ На „Cyril X. Diaz And His Orchestra“ и „Limbo Twist At The Castle“ на „The Wailers“ (1959), „Limbo“ на „Little Anthony & The Imperials“, „Legend Of The Limbo“ на Aki Aleong, а също и албумът „Sweet Richard’s Limbo Party“ на „Sweet Richard With Princess Kitty“ (1960), „The Kookie Limbo“ на Kookie Joe, „Limbo“ на „Calimbo Steel Band“, „Limbo“ На „Hillard Street“ и „Limbo, Limbo“ на „Shane Kai-Ray“ (1961).

Оригиналът

„Limbo Rock“ е записана за първи път на 16 ноември 1961 година от „Чампс“ („The Champs“). Издадена е месец по-късно от „Challenge Records“ като Б страна на сингъла

„Tequila Twist“, продължение на „Tequila“, за която сме разказвали. Виж повече.

Тази инструментална версия само за седмица влиза на ниска позиция в класациите. Когато повторно е издадена като страна А, тя се задържа в „Hot 100“, достигайки номер 40 през юли 1962 година. Аранжиментът е на Джими Хаскъл (Jimmie Haskell). Официално вписани са едни музиканти, а свидетели сочат други. Вероятно са Ърл Палмър (Earl Palmer) – ударни, Томи Тедеско (Tommy Tedesco) – китара, Плейс Джонсън (Plas Johnson) – саксофон, Джим Гордън (Jim Gordon) – перкусии и Боб Морис (Bob Morris) – бас. Само последният е член на групата, другите са сесийни музиканти от „Рекинг Крю“ („Wrecking Crew“). Вероятно е участвал и китаристът Глен Кембъл (Glenn Campbell). В това време „The Champs“ вече не е постоянна група поради спорове между нейните съоснователи. Един от тях, Дейв Бърджис (Dave Burgess), е вицепрезидент на „Challenge“. Той откупва правата върху името и до 1965 година го прикрепя към различни песни с цел продажби. „Limbo Rock“ е издържана в лимбо стил, но е и за младите рокендрол фенове, което цели и заглавието. Били Стрейндж (Billy Strange), автор на музиката, разказва: „Всичко започна, когато аз и мой приятел бяхме в заведение на „Сънсет булевард“, където се влиза с кола. Пиехме кафе, за да изтрезнеем след една звукозаписна сесия (между другото, пиенето, от което изтрезнявахме, се беше случило след сесията!). Слушахме някаква радиостанция с кънтри музика…и пуснаха песен на Уейн Рейни (Wayne Raney), в която се казваше „Това, от което има нужда целият този свят, е много повече Исус Христос и много по-малко рокендрол!“ (Стрейндж визира „We Need A Whole Lot More Of Jesus (And A Lot Less Rock And Roll)“). Виж тук.

В този момент казах: „Аз мога да напиша по-добра песен от тази за 5 минути.“ Приятелят ми извади стодоларова банкнота от портфейла си, хвърли я на предната седалка и ме предизвика да го направя! Аз винаги държах една малка нотна тетрадка на задната седалка. Пресегнах се да я взема, написах някакви ноти и ги озаглавих „Monotonous Melody“ („Монотонна мелодия“). После му я изпях, взех стотачката и доста се посмяхме на случката. А даже не му върнах стотачката!!! Хвърлих нотната тетрадка на задната седалка и забравих за случката. Няколко седмици по-късно имах сесия с Ricky Nelson (Рики Нелсън) и лидерът на групата Buzz Adlam (Бъз Адлъм) попита дали някой има песен, която той може да използва в новия си филм за „New Music Publishing“. Когато Бъз излезе от студиото, с музикантите започнахме да записваме „Monotonous Melody“, като всички припявахме „What A Monotonous Melody, What A Monotonous Melody“ и т.н. Пак се посмяхме много на глупостта, която сме записали. Бъз се върна и аз му дадох лентата със записа и отново забравих за него. Седмици по-късно Дейв Бърдджис ми позвъни, за да попита дали може да запише песента ми „Monotonous Melody“. Естествено, казах „да“. После ме попита дали може да смени заглавието. Казах му: „Въобще не ми пука как ще я наречеш!“ Изобщо не знаех какво е новото заглавие! След няколко месеца Джон Шелдън (Jon Sheldon), мениджърът на Чъби Чекър (Chubby Checker), ме попита дали може да сложи текст върху мелодията. Бях супер развълнуван, че ще мога да имам песен с Чъби Чекър, и му казах: „Разбира се!“ Месеци по-късно от дружеството за авторски права BMI изпращат на Стрейндж чек за 63 000 долара. Той звъни на свой приятел, който работи там, и му обяснява, че е станала ужасна грешка. Но човекът го успокоява, че неговата „Monotonous Melody“ е записана от „The Champs“, а Чъби Чекър я е направил хит. „Щом разбрах, че чекът наистина е мой, направо щях да припадна!“ – спомня си Стрейндж.

Версията на Chubby Checker

Чъби Чекър издава „Limbo Rock“ през октомври 1962 година чрез продуцентската фирма „Cameo Parkway“ и с аранжимент на Робърт Лонгфийлд (Robert Longfield). От Б страната на сингъла е „Popeye The Hitchhiker“.

Част от текста на „Limbo Rock“, написан от Чекър и от Кал Мен (Kal Man, известен като Джон Шелдън), е заимствана от старата песен „Jack Be Nimble“. Nimble прилича на Limbo като звукосъчетание. Оригиналното стихче е:

„Jack be nimble, Jack be quick, Jack jump over the candlestick.“

(Джак, бъди пъргав, Джак, бъди бърз, Джак, прескочи свещника.)

Първоначално това е част от стихотворение от британския детски фолклор. Предположенията кой е Джак се колебаят между пират, „Жълтата треска“ и стигат до куче, което е в първите илюстрации към стихчето. А това е нарицателно име за млад англичанин. За разлика от много безсмислени детски песни, корените на тази са в стар английски ритуал за гадаене на бъдещето – прескачане на свещник. Изпълнява се главно на празника на Света Екатерина (St. Catherine’s Day) на 25 ноември, когато плетачките на дантели палят свещи, за да виждат по-добре в късите зимни дни. Денят е празник не само на шивачките и плетачките на дантела, но и на предачки, въжари, колари, а също и на неомъжените момичета, които обикалят къщите, облечени в момчешки дрехи, и получават леки храни и напитки. Свещникът през XIX век е доста по-висок от днешните, между 60 см и метър, заедно с поставката си. Около него се слагат четири пълни с вода стъклени съда с обла форма, за да отразяват светлината. Така се осветява по-голяма площ. Поверието гласи, че ако прескочиш свещ без да угасиш пламъка й, това е на късмет. За младоженеца това е знак за благополучие в брака, а на атлета предвещава успех в състезание. Ако свещта угасне, това е лоша поличба. В стихчето не се казва дали Джак успява да прескочи свещника и това го прави интересно. Стихчетата със залози задават тона на игрите и са любими на децата. Сходен е и стихът в началото на „Blue Suede Shoes“ на Елвис Пресли (Elvis Presley). Виж повече.

Стихчето за Джак има силно влияние в музиката и отново ще го споменаваме.
 

Между припевите на „Limbo Rock“ Чекър се смее с висок зловещ смях, също както и във версията на „The Champs“, и прави монолози:

„Limbo lower now / Limbo lower now / How low can you go?“

(Танцувай лимбо по-ниско сега/ Танцувай лимбо по-ниско сега/ Колко ниско можеш да се наведеш?).

Чекър прави фразата „How low can you go“ популярна. След втория куплет той пак говори:

„Don’t move that limbo bar / You’ll be a limbo star“

(Не докосвай Лимбо пръта/ Ще бъдеш Лимбо звезда .).

Мъжки хор подкрепя Чекър в частта с „Ла-ла“.

„Limbo Rock“ достига до номер 2 в „Billboard Hot 100“ в САЩ, което държи две седмици. Първа е

„Telstar“ на „Торнадос“ („The Tornados“). Чекър демонстрира танца лимбо в шоуто на Ед Съливан (Ed Sullivan). 

С него той повтаря успеха, който вече е постигнал с туиста. Виж повече.

След години издава втора версия на парчето. Освен „Limbo Rock“, в албума „Limbo Party“ от 1961 година са още „La La Limbo“, „Mary Ann Limbo“, „When The Saints Go Limbo In“, „Banana Boat Limbo Song“, както и „Jamaica Farewell“ и „La Bamba“, където също лимбото е споменато. През 1962 година албумът е преиздаден и в него е включена и „Limbo Side By Side“. А през 1963 година е създаден и „Let’s Limbo Some More“, където освен заглавната песен, са „A Lotta Limbo“ и „Mother Goose Limbo“. Още през 1962 година „Limbo Rock“ е презаписана в инструментални версии от Dave Pike, Sandy Nelson, „The Ventures“ и „Herb Alpert & The Tijuana Brass“. А в същата година го записва и Billy Strange с групата си „The Telstars“. Инструменталът му, издаден от „Coliseum“, е най-дългият неин запис, продължаващ повече от десет минути.
 

През същата година във версии с вокали го правят Bill Carmichael, Duane Eddy и John Zacherle. През 1963 година има още десетина кавъра, от които половината инструментални. По-късно лимбо песни правят още Bo Diddley, Duke Ellington и James Brown. През 1962 година излизат няколко лимбо албума като „Limbo Party“ на „Ivy Pete And His Limbomaniacs“ и друг албум със същото име на „The Sundowners“. Когато Joe Houston издава албума си „Limbo“ от 1963 година, всяка от десетте му песни е с Limbo в името си.

„Limbo Rock“ е записвана на френски, испански, датски, фински и др. През 2003 година Чекър пуска нова версия, „Limbo Rock (Remixes)“, изпълнена с реге групата „Инър Съркъл“ („Inner Circle“) и продуцирана от Майк Роджърс (Mike Rogers) и Гари Лефковит (Garry Lefkowith). След излизането си тя попада в първата петица на класацията на „Billboard“ за най-продавани денс сингли от декември 2003 година. Това е възвръщане на Чекър в челните позиции след над 40 години отсъствие. Песента е част от много филми и сериали като филма „Лак за коса“ („Hairspray“, 1988) и сериала „Незаконен труд“ („Moonlighting“, 1987). Има и няколко пародийни версии. Най-известният у нас кавър е от компилацията „Evergreen Melodies“ от 1994 година и е в женско изпълнение.

Чекър танцува лимбо в пълния му вид, докато при едно участие в Ирландия не му се налага да търси лекар заради силни болки в гърба. Оттогава той само пристъпва в ритъма на танца.

Това бе историята на лимбото и ролята на Чъби Чекър за неговото трайно навлизане в музиката.