Крис Григоров.
Днес разказваме за песента „Guantanamera“ и версията на „Sandpipers“ от 1966 година.
Този епизод бе излъчен по „Дарик радио“ на 03.09.2024 г. Чуйте аудиото тук.
Предисторията
През XIX век кубинският народ започва борбата си за независимост от Испания. След няколко неуспешни въстания, революционното движение се обединява и постига отмяна на робството във време, когато близо 25% от населението е с африканска кръв и е в подчинено положение. Повечето хора в Куба са прости селяни и работници, наричани от градските хора „гуаиро“. Така, както в Османската империя са наричани „раята“.
Начело на кубинците е Хосе Марти (José Martí). Той е съизмерим с нашия Ботев. Поет модернист, журналист, учител, революционер. Даже и в София има негов бюст, намиращ се срещу паркхотел „Москва“. Заради възгледите си Марти на два пъти е заточаван в Испания, а след изгнаничеството си се преселва в Ню Йорк, откъдето организира освободителното движение, подкрепен и от американските власти. Марти оглавява Кубинската революционна партия. През 1895 година там започва втората война за независимост. Марти е прострелян още в първите сражения и става символ на революционния дух. Стихосбирката му „Versos sencillos“ („Прости стихове“) е публикувана посмъртно и става широко популярна в Куба.
През 1902 година страната е обявена за независима. Неин освободител от испанците е САЩ, спечелила Испанско-американската война от 1898 година, водена на територията на Куба. Това превръща САЩ в световна сила, тъй като освен върху острова, тя получава контрол и над други испански колонии. В Куба е учредена република със своя конституция и свои управници, но американците са реалните господари. Те подписват с местните власти декларация, даваща им право да се месят във вътрешните работи на страната с цел запазване на нейната цялост и защита на хората там. Иначе казано, Куба е под американски протекторат. И макар през 30-те години да се отменят част от условията на САЩ, тя продължава да има голямо влияние там. Зарадвани от освобождаването си от испанците, кубинците са попарени, защото имат нов, още по-опасен господар. Пак с цел да запази тяхната независимост, правителството на САЩ задължава кубинците да осигурят земя за изграждане на военноморска база. Избраната земя е на едно от най-красивите места на острова, близо до Гуантанамо. Градът е в югоизточната част на Куба, а името му произлиза от езиците Таино и означава „земя между реки“. Гуантанамо е край залив, носещ същото име. Базата с обща площ 117 кв.км е на 15 километра южно от града. До Втората световна война се ползва за зимните обучения на атлантическия флот на САЩ. В края на 20-те и през 30-те години на XX век Куба става любима дестинация за богатите американци. Хавана е основно средище на американската мафия. Там почиват американски политици, магнати и най-вече хора от сенчестия бизнес. Кабаретата, баровете, казината и местата за забавления са пълни с хора, а мимолетните връзки с кубински момичета за по една вечер са нещо обичайно.
Тогава по хаванската радиостанция „CMQ“ се появява Хосе Фернандес Диас (Jose Fernándes Díaz), наричан Хосеито (Joseíto). В ежеседмичното си забавно шоу „El Suceso del Día“ (в превод „Събитието на деня“) той разказва забавни истории и пее с оркестър. Хосеито избира популярни градски мелодии и върху тях импровизира текстове по актуални за кубинците теми. Съизмеримо е с „Клуб НЛО“ в България през 90-те години. Хосеито има любима мелодия, с която открива и закрива всяко предаване и се харесва на слушателите. Най-постоянен в нея е припевът: „Гуантанамера, гуаира гуантанамера“. Гуантанамера е момиче от Гуантанамо, а „Гуаира“ е селско момиче. В устите на богатите от града то може да звучи пренебрежително, но в ушите на селските хора е със значение нашето момиче, момичето от народа. Няма записи оттогава. Най-старият е от 1938 година на „Куартето Каней“ („Cuarteto Caney“).
Кубински хит
Изведнъж десетки музиканти записват „Guantanamera“. Дълго Хосеито не я регистрира, но когато се появява интерес тя да бъде включена в реклама на сапуни, той разбира, че може да му носи приходи и официално се вписва като неин автор. Това става някъде през 1942 година, малко след като я записва с групата „Оркеста Типика“ („Orquesta Típica“). Може да се добие известна представа за звученето на песента по онова време от нейни по-късни записи.
Хосеито е почти фолклорен образ в кубинската култура. До края на живота му през 1979 година редовно го питат кога и как е написал песента. А той всеки път дава различна дата, варираща между 1926 и 1935 година, и разказва различна история на създаване. Хосеито се шегува с всичко и дори фолклористите не разбират кога е достоверен и кога съчинява поредна легенда. Той разказва, че отдавна, много преди да я представи в радиото, пее песента с други текстове, понеже е в стил, характерен за родния му квартал „Los Sitios“ в Хавана. Веднъж песента му хрумнала, когато уволнили негова колежка в радиото, а той подсказал на музикантите от оркестъра да я поздравят с песента, понеже е от Гуантанамо. В друга версия някаква дама ходела при него в радиото и много го харесвала. Всеки ден му носела храна и оставала да поприказват. Но когато забелязала, че той флиртува с друга жена, тя много се разсърдила, взела приготвения сандвич, изнесла се и повече не се върнала. А Хосеито се пошегувал с нея в ефир, пеейки за селянката от Гуантанамо. Всяка от тези истории може да е реална. След като Хосеито ежеседмично сменя текста, вдъхновен от скорошна случка, лична или обществена, нищо не му пречи да я ползва по всеки повод и да забрави кога е бил първия път. Това му създава голям проблем. Появяват се още няколко кандидати за авторство. Завърта се името Рамон Еспигул (Ramon Espigul), а Мигел Анхел Гонзалес (Miguel Ángel González) пее подобна песен, „El guajirito del Edén“, в поздравително предаване по радио „CMKW“ в Сантяго през 1929 година.
Най-достоверен е разказът на Ерминио Гарсия Уилсън (Herminio García Wilson), известен с прозвището „El Diablo“. Той разказва, че песента е създадена на 26 юли 1929 година. В този ден той и още работници почиват след дълъг труд, а покрай тях минава привлекателна дама. Някой от групичката, спорно кой точно, й прави закачлив комплимент. А тя му се скарва как може да я задиря по този начин. Момчето не искало да я обиди и даже не казало неприлична дума, но момичето явно било от простолюдието и реагирало по-остро. Тогава ухажорът възкликва: „Какво пък толкова си представя тази от Гуантанамо??“ По онова време Ел Диабло работи като пекар. Но музиката го влече и същия ден, вдъхновен от случката, той измисля песничка и я изпява с китара на вечерното парти при техния приятел Силверио Бош Дюбоа, където историята за опърничавата мома се разказва през смях. Това е частта, известна като настоящ припев. Песента започва да се пее на тържества и по улиците, а различни автори да си добавят текстове и допълнения към мелодията. Текстът е ту любовен, ту патриотичен, ту политически натоварен. В него се иронизира действителността, или включва протестни послания. Може Хосеито изобщо да не е подозирал кой е авторът, когато мелодията стига до него чрез музиканта Чео Маркети (Cheo Marquetti). А и когато всеки път пее различен текст и променя мелодията, нагаждайки я към него, Хосеито трупа самочувствие на неин създател. И след като десетки години я пее ежеседмично по радиото, е нормално и хората да го припознават като такъв. В първия утвърдил се текст на „Guantanamera“ героят разказва за жена от Гуантанамо, с която е във връзка, но тя го напуска след негова изневяра. Затова да изпеят на някого песента за „Гуантанамера“ може и да е намек, че изневерява на своето момиче. В началото на 30-те години това е песен за приятните, но кратки връзки с кубински девойки, но и песен за родината. Постепенно тя се запява навсякъде и създава нов жанр, гуаира-сон. Според изследователя Наталио Галан (Natalio Galán) нейните корени се проследяват по две линии. Едната е традиционният танц „Пасакале“ и неговата кубинска разновидност „Пасакало“. Този танц идва от Испания и се практикува още през XVII век. Другият стил е от XIX век и корените му са в Гуантанамо и в планинските селски райони на провинция Ориенте, където е и градът. Танцът е наричан монтуно. Има и предположения, че песента има нещо общо с танца „гуахиро“, но той е с по-различен ритъм.
Щом разбира, че Хосеито е направил запис, Ел Диабло отива при Инчиарте Бриозо (Inciarte Briozzo), за да запише песента си. Бриозо не се съгласява. Според него фрагментът е твърде кратък, за да се счита за композиция.
През 1958 година, в разгара на Кубинската революция, роденият в Испания композитор Хулиян Орбон (Julián Orbón) създава текста, който познаваме днес. Той е от пет куплета, а във всеки от тях се повтаря по два пъти първия стих. А за да затвърди песента в паметта на хората, той отваря стихосбирката на Хосе Марти и конструира първия куплет от две строфи от негово стихотворение от 1891 година:
Yo soy un hombre sincero/De donde crece la palma/Y antes de morir yo quiero/Echar mis versos del alma.
„Аз съм честен човек/от Земята на палмите/и преди да умра, искам/да кажа тези стихове на душата ми“.
Версията на Орбон е популяризирана в Куба от певеца Лео Брауер (Leo Brouwer) през 1961 година. Още от 30-те години да се пее за момиче от Гуантанамо, символ едновременно на кубинските богатства и на американския контрол над тях, е опасно, на границата с цензурата в Куба. Според местните хора присъствието на американци там е вид нелегална окупация на страната. В края на 50-те години Фидел Кастро е на власт и се обявява открито срещу американската политика. В отговор правителството на САЩ разполага десетки хиляди мини по границите на базата в Гуантанамо. То се позовава на сключения в началото на века договор и нищо не може да измести американците оттам. Отношенията между Куба и САЩ се изострят. Базата е трън в очите на активистите за свобода, но дори и в най-комунистическия период на страната тя си остава там. Там е и до днес, а от 2001 година в нея има секретен затвор на САЩ, където в много тежки условия държат хора от арабския свят, заподозрени във военни престъпления и тероризъм. Базата е конфликтна точка през Студената война и в тази обстановка „Guantanamera“ се осмисля различно.
Американски хит
Иронията е, че тъкмо в САЩ се възражда култът към песента поради силното навлизане на латиноамериканското изкуство в културата на страната от края на 50-те години. Хулиян Орбон е професор в музикалното училище в Манхатън, Ню Йорк. Негов много талантлив студент и стипендиант на училището е Хектор Ангуло (Héctor Angulo), роден в Санта Клара, Куба. На 15 юли 1962 година той изпълнява „Guantanamera“ във версията на учителя си пред американския музикант Пийт Сийгър (Pete Seeger). Записът от този момент се съхранява в архива на университета в Олбъни, Ню Йорк. Двамата се засичат на фестивала „Catskills“, който е част от студентски лагер, където Ангуло работи като инструктор. Сийгър е много впечатлен от песента и започва да я пее в концерти. „Тя е от този вид песни, които много хора тук могат да припяват, защото има хоров припев, който не е кой знае колко труден.“ – казва Сийгър.
През октомври същата година избухва Кубинската ракетна криза. СССР заплашва да разположи ядрени ракети в Куба и главна цел на ударите би бил Гуантанамо. Младежите и хората с по-леви убеждения в САЩ са твърдо против. Те са основни организатори на движенията за мир. А придошлите от Куба и други латиноамерикански държави мигранти организират протести за признаване на повече права. Пийт Сийгър е част от това движение и превръща песента в химн на мира и свободата. Девизът на по-късното хипи движение „Прави любов, а не война“ се случва и чрез тази песен, свързана с Куба. Сийгър я пее на испански и призовава и другите също да я научат и да я приемат като символ на единството между народите на Куба и САЩ, за да наближи денят, когато Америка ще се възприеме като двуезична страна.
Той я изпълнява и на концерта си на осми юни 1963 година в „Карнеги хол“ и я записва в хитов албум.
Малко след него Пол Саймън (Paul Simon), друг американец, взима перуанската песен „El Cóndor pasa“ и я изпява като „If I Could“.
(Виж историята в края на материала.) Американските фолк музиканти обичат да вадят автентични песни от по-диви или потиснати народи и да влагат в тях послания за свобода и равноправие. Сийгър регистрира „Guantanamera“, споделяйки авторството с Хосе Марти и Хектор Ангуло. Той не знае за Хосеито. Недоволен, че няма дял от авторските права, през 1971 година радиоводещият вика Сийгър в Хавана, за да се споразумеят. След срещата им Сийгър добавя и него към авторите.
Песента има стотици кавъри и силно присъства в музиката на САЩ. На втори май 1963 година „Уийвърс“ („The Weavers“) я изсвирват на концерт в зала „Карнеги Хол“ в Ню Йорк.
Тази версия влиза в албума „Reunion At Carnegie Hall“ и е забелязана от много музиканти в САЩ, между които е и вокалното трио „Сендпайпърс“ („Sandpipers“). Те я издават с компанията „A&M“ през юли 1966 година. Аранжиментът на Морт Гарсън (Mort Garson) е базиран на този на „Weavers“. Беквокалите са на Роби Лестър (Robie Lester). Продуценти са Томи Липума (Tommy LiPuma), чийто е и дикторския глас, и членовете на групата. От Б страната на сингъла им е „What Makes You Dream, Pretty Girl?“.
Хосеито пак не е вписан като автор на „Guantanamera“. Версията на „Sandpipers“ достига номер 9 в „Billboard Hot 100“ и 3 в другата класация на списанието, „Adult Contemporary“. Тя е номер 2 в Южна Африка, 3 в Ирландия и Нидерландия, 7 в Нова Зеландия и Великобритания, 10 в Канада… Това се оказва най-големият хит за триото. То е основано в Калифорния от Jim Brady (Джим Брейди), Mike Piano (Майк Пиано)и Richard Shoff (Ричард Шоф). Групата носи и други имена преди това, но се случва така, че малко след като приема името „Sandpipers“, Липума препоръчва на момчетата да запишат „Guantanamera“ и с нея те пробиват. Привличането на певицата Роби Лестър се оказва добър ход и в следващите си записи и концертни изяви те използват допълнителни женски вокали. Групата съществува чак до 1975 година, но няма по-голям хит от този.
Мексиканската певица Силия Крус (Celia Cruz) много обича „Guantanamera“ и девет пъти я споменава в автобиографията си. Тя често я пее в концерти. Първият от нейните записи е през 1968 година чрез „Tico Records“ и тази версия става втори най-продаван сингъл в САЩ. Виж тук.
През 1997 година Силия се включва и във версията на Уиклиф Джийн (Wyclef Jean), включваща откъси от оригинала и допълнения от певиците Лорън Хил (Lauryn Hill) и Джени Фуджита (Jeni Fujita). Версията е включена в албума „Wyclef Jean Presents The Carnival“, издание на „Columbia“. Тя печели добри позиции в класациите, а през 2022 година бившият американски президент Барак Обама я включва в летния си плейлист. Стотици изпълнители пеят „Guantanamera“. Най-много сред тях са испанските, но има и италиански, френски, уелски, нидерландски, урду, гръцки, японски, руски… Българският музикант Бисер Киров също я записва. Виж тук.
Шведите я използват в кампания за рециклиране „Пантамера“. Виж тук.
На шведски това означава „Рециклирайте повече“. Пеят я още José Feliciano, Joe Dassin, Demis Roussos, Julio Iglesias, Gloria Estefan, Zucchero, „Gipsy Kings“ и много други. Припевът широко се използва от английските футболни фенове и там върху мелодията се пеят текстове за насърчаване или обиждане на футболистите. Тя е част и от един от химните на испанския отбор „Реал Мадрид“, „Reyes De Europa“. Песента влиза и в много реклами и видеоигри. Във филмите често се ползва за допълване на латиноамериканска атмосфера. Пример е втората част от „Кръстникът“, където се чува, докато Майкъл Корлеоне разговаря с брат си Фредо в кафене в Хавана. През 2014 година 75 кубински музиканти от целия свят изпълняват едновременно „Guantanamera“ в проекта „Playing For Change“ („Свирим за промяна“).
През 1993 година роднините на Ел Диабло завеждат дело срещу Хосеито за авторските права върху песента. Хосеито отдавна е умрял. А Ел Диабло е престарял и почти ослепял, но иска възмездие за отнетото му признание. За делото Сантяго Моро (Santiago Moreaux), който по-късно написва книга за песента, намира осем свидетели на случката от 1929 година, 64 години преди процеса, за да разкажат спомените си. Но това не помага и Върховният съд на Куба се произнася в полза на Хосеито. Моро пише, че не отрича приноса на всички след Ел Диабло в този колективен труд, но Ел Диабло е създал първите четири такта, от които започва всичко. „Guantanamera“ е неофициален химн на Куба, а извън нея остава един от най-разпознаваемите символи на страната. Също както „Bésame Mucho“ е за Мексико, а „El Cóndor Pasa“ за Перу. Но това са вече разказвани истории.
Свързани теми:
Историята зад „Bésame Mucho“
Историята зад „El Cóndor Pasa (If I Could)“
