Новият проект „Музикална история“ с „Дарик радио“

Започна новата ни съвместна рубрика „Музикална история“. Тя ще се излъчва всеки понеделник след 14.00 часа в „Следобедния блок“ на „Дарик радио“ с водещ Драгомир Симеонов.

Вижте първия епизод тук.

Малко за проекта

Винаги, когато разказвам за някоя песен, ми се иска да илюстрирам с музика. Така става по-ясно какво имам предвид. Например, каква е еволюцията на един жанр, на конкретна група или песен. Когато се проследява историята на една песен, се започва от предхождащите я музикални явления, за да се стигне до нейните кавъри и вариации в днешната популярна култура. Най-добре тези илюстрации могат да се направят във формата на радиопредаване. Затова, още когато започнах да публикувам истории в своя блог, си ги представях в перспективата да звучат в ефир. А за разлика от много и различни сходни формати в чуждите радиостанции, в които радиото информира, докато забавлява, у нас това е малко популярно, или се прави само за български песни, защото за чуждите се изисква доста време и ресурс.

Драго Симеонов и историческите сериали

Една от причините да поискам да се запозная с журналиста Драго Симеонов бе да разбера как прави своите любопитни проекти „Парчета история“, „Какво промени историята“, а по-късно и „Питанка“. В тях той си избираше любопитни исторически събития, личности, неща от бита и културата ни, за да разкаже за тях по един спонтанен и близък до хората начин. Всяка от тези истории, минаващи неусетно като фон за слушателите, изисква много подготовка и внимание, за да стане наистина информативна и същевременно да не се натрапва като последна инстанция. Днес информацията е толкова много, че докато се събира необходимото по дадена тема, трябва да се четат стотици неща и да се прецени кое е наистина вярно и кое – спекулативно. Същевременно излизат и нови неща и една история, разказвана с данните отпреди години, може да се окаже стъпваща на общоприет за истина мит, или на случайно изречена лъжа, тиражирана и превърната в безспорен факт. Когато не си историк или тесен специалист, това да прецениш кога и какво да поднесеш е доста трудно. А ако хората разчитат на теб да ги информираш правилно и ти си ги подвел неумишлено, чувството е доста неприятно.

Разбирайки всичко това, аз исках да опитам нещо подобно и започнах с историите зад концертите на великите поп и рок музиканти в предаването за концертна музика на онлайн радио „Брайл FM“, където бях повече от пет години. А откакто създадох блога, реших, че има и песни, за които материалите в интернет (и най-вече тези на български език) са твърде непълни и в повечето случаи копират нещо от „Уикипедия“ и още два-три съмнителни източника, изведени чрез Google и вероятно базирани на други извори. Бях амбициран да покажа на много мои колеги, че ако събираш информация, движейки се по повърхността, независимо за каква тема става дума, ти само влошаваш информационния фон и сам губиш ориентация. Губиш я както по отношение на достоверността на всяка новина, така и за това кои са авторитетите и на чия експертна преценка човек може наистина да стъпи.

Когато става дума за музика, всичко това важи със същата сила. Истинското проучване може да се направи, когато се вникне в епохата, във времето и пространството и в културната и историческата атмосфера. За да стане това, нужно е много четене и слушане. Изисква се достъп до международни библиотеки, архиви и други ресурси, както и контакти със самите автори, или хора от творческите екипи, когато това е възможно, за да се създаде пълната картина. Тъй като имам наблюдателни приятели, четящи моите материали, случвало се е дори истории на песни, които смятам, че съм проучил до най-малкия детайл, да имат пропуски, или неизяснени докрай моменти. Но това само ме насърчаваше да продължавам да проучвам.

Така в блога излязоха истории от най-различни стилове. От рок музиката избрах да разкажа за „Smoke On The Water“ на „Deep Purple“. От поп музиката предпочетох „Human Nature“ на Michael Jackson и по музика на членове от група „Toto“. От народната музика се спрях на „Зайди, зайди, ясно слънце“, която и до днес предизвиква спорове дали е българска, сръбска или македонска, а се оказва наполовина авторска. От джаза реших да разкажа за „Stolen Moments“, популярен джаз стандарт на Oliver Nelson, но покрай него се запознах с творчеството на Miles Davis и така излезе историята за „All Blues“. Всичко това подтикваше у мен желанието да търся и да разказвам и за още песни. Докато търсех материал за едни, прочитах и доста неща за други хитове. Така натрупах огромен архив от бележки и препратки, който днес е мой безценен пътеводител и една неизчерпаема лична работна база, която е богатство за всеки меломан и дава широки възможности за развиване на различни теми. Това ми позволява да не разказвам за песните като за отделни едно от друго събития и само със суха фактология от цифри и данни, а да има и контекст, да се навлезе в цялостната среда, в която се събират условията да се роди една песен и точно тогава тя да стане хит. Всеки евъргрийн има причините да е такъв, особено до 90-те години, когато хитове не се налагат единствено по изкуствен и неорганичен път.

С Драго Симеонов ме запознаха през 2010 година водещите на телевизионното предаване „Търси се“ по BTV. Той откри интереса ми към историята на културата и музиката и го насърчи. Даде ми ценни препоръки как да балансирам между интереса на публиката и своите вкусове. Покани ме няколко пъти в своя следобеден блок, за да представим музиканти и други творци, правещи значими неща. Подкрепи чрез свои предавания и други хора, за които знаехме, че работата им има нужда от публичност, за да им дава тя обратна връзка и така още повече да подобряват продукцията си.

Година след откриването на блога ми, отново гостувах при него, за да разкажа за интервютата със световни звезди, както и за големите усилия да се проследява и обобщава голямо количество музика.

Чуйте записа тук.

Тогава се роди идеята за нещо ново и съвместно, което да направим заедно, за да върнем онази позагубена посока на радиото в наши дни да информира, докато развлича.

Може би някой би казал, че търся публичност. Всъщност идеята не е да се акцентира върху моя принос. Нужно е да си дадем сметка, че националният радиоефир е единствената територия, в която такова предаване е възможно да се случи и да стигне до максимално много хора. Някои ще кажат, че вече има подкасти в интернет и те са по-достъпни от радиото. Да, но там доста трудно се уреждат формалностите, свързани с авторски права и разпространение, а и се изисква технически и финансов ресурс за реализиране, с които към момента не разполагам. Всичко, с което работя, е един диктофон, лаптоп със звукообработваща програма и предварително подготвени текстове. За подготовката на тези текстове се изисква ресурс, разбира се, като превод на чуждоезични статии и цитати от книги, заявки за търсене и следене на справки за конкретни данни от музеи за музика и библиотеки, главно в САЩ и Великобритания, и т.н. Но аз не търся напосоки, защото вече имам изграден усет какво точно ми трябва и доста неща съм събирал, когато съм имал възможност и ползвайки се от ресурсите на медии, с които съм бил в сътрудничество. В българското медийно пространство меломаните сме наистина малко, а тези от нас, които споделят нещата, трупани с времето, са още по-малко. Аз вече достатъчно време съм в тази среда, сам съм съдействал на колеги по техни теми и съм получавал подкрепа от тях за мои такива. Най-хубавото е, че много хора в САЩ и в други държави се радват на интереса на български журналист в мое лице. Те помагат с информация и изпращат много енергия към българската публика, която само чрез един блог или подкаст трудно би намерила повече хора с интерес към музиката. В днешното информационно море, в което всеки е едновременно твърде зает или уморен, за да търси специфичното, и твърде натоварен от неща, които не го вълнуват и не разбира, е все по-трудно да стигнеш до точната аудитория по естествен път. Затова опитваш и така правиш своите плахи копки в пътечките към онези, които придават смисъла на радиото да го има все още. Днес хората все повече гледат и все по-малко слушат, а дори когато слушат, все по-малко чуват. Като незрящ човек, който комуникира със слушане, усещам прякото въздействие на тази тенденция. Затова част от нашето призвание е да насърчаваме хората да слушат и докато слушат, да чуят и разберат възможно повече. Когато през неангажираща тема като музиката или културата вкараш някакво послание, то много по-лесно влиза в съзнанието. След малко отново ще се върна на това.

Музикалният сериал

„Музикална история“ е един некомерсиален проект, който правим от любов към проучването на непознатото и въвличането на аудиторията като съпричастна с процеса на това проучване.

Определението „Сериал“ е дадено от Драго, но и двамата го виждаме като нещо, в което всяка серия, или всеки епизод, дава част от общата картина на нещо по-голямо. Това по-голямо нещо може да е музиката от определен период. Така стигнахме до решението да съхраним историческия характер и да говорим за музиката в различните периоди. Приехме условно тези периоди да са последните десетилетия от миналия век и започнахме с музиката от 50-те години.

И така, след като на трети октомври новата рубрика бе анонсирана, на десети тя стартира и темата в първия епизод беше историята зад създаването на версията на „Очи Чорнийе“ от Луис Армстронг.

Отзивите след началото ми дават увереност, че това, което правим, има смисъл за хората и се приема добре. Може би наистина сме успели да продължим добрата традиция на историческите сериали с нещо, което никога няма да изгуби актуалност.

За да онагледя някои от нещата, казани по-горе, ще дам два примера, свързани с подготовката на първия епизод. Има и доста добри примери от следващите, но тези от първия ще помогнат на всеки да открива динамиката и в епизодите по-нататък.

Невинаги се получава да вземеш информацията, която ти трябва. Например, изпратих писмо до Рики Рикарди, директора на къщата-музей на Луис Армстронг в Куинс, Ню Йорк, САЩ. Ако има човек в света, който знае най-много за него, това е той. След като ураган унищожи втория дом на Армстронг, където е живял със семейство Карновски, музеят в Куинс остана единствен за неговото творчество. Освен негов директор, Рикарди ръководи там и изследователската колекция на големия музикант. Има интервю с него дадено през май 2021 година пред колегите от радио „Джаз FM“. Там той разказва за голямото богатство на колекцията, включваща хиляди часове разговори на Луис с различни хора, в които е казвал много неща. В последните си години той е осъзнавал, че някога историята ще се нуждае от тези архиви. В писмото си до Рикарди го питах дали в тези архиви се споменава нещо за песента „Otchi Tchor-Ni-Ya“. Също така дали Луис е говорил нещо за руска музика, каква е връзката му с Глен Милър, как така му хрумва да запише точно тази песен за негов филм и от кого му е подсказано, защо в крайна сметка отпада от филма и не й се обръща особено внимание от продуцентите. Месец по-късно все още нямах отговор от Рикарди и пуснах епизода. Някой ден може би този отговор ще дойде. Може би колегите, които са говорили с Рикарди, в краен случай биха ме свързали с него и бих задал отново своите въпроси. Но ето една тема в развитие, в която може да дойдат много нови данни, неизвестни досега на нашата, а защо не и на американската публика, тъй като са зад стените на музей и там само неговият стопанин може да ги открие и разгласи.

Друг пример, който мога да дам, е с актуалната тема за противоречията между Русия и САЩ. Войната в Украйна ежедневно ни плаши с новини за взривове, жертви и посегателства над хората в този регион. Военни конфликти е имало и преди Украйна, а ще има и след нея. Но какво можем да научим за Русия, за САЩ или за която и да било страна, когато четем нещо под страх и когато всяка пропаганда, без значение про-евро-атлантическа или про-евразийска, би ни настройвала срещу другата страна като срещу враг и би внушавала разделения, в които има виновни и невинни, палачи и жертви, силни и слаби. А може би във всички страни има отговорност за създаването на напрежения. Всъщност ние сме твърде далеч от конфликтите в международната геополитика, за да можем да ги разберем напълно. Ние сме далеч дори от същината на политическите борби тук, в нашата страна, където би трябвало да сме най-наясно кой какви интереси и възгледи защитава и за какво се бори. В такава трудна обстановка, в която отново се връщат в пространството новини за ядрен конфликт между САЩ и Русия, каква по-добра провокация, какво по-добро послание от това да пуснеш руска песен, изпълнявана от американец, отгледан от литовски евреи, а същевременно с африкански корени, която пък песен е писана от руснак с украински корени и по нея е правена мелодия от друг руснак от немско-полски произход. Накрая песента е пята на десетки езици, включително български. Тук няма съзнателно цензуриране или пропаганда. Тук говорим за едно културно достижение, което се ражда в главата на украинец, руснаците го приемат за символ на тяхната музика и най-големите им певци го пеят, а накрая американците го превръщат в хит в своята страна и то по време на най-тежките моменти от Студената война, когато Русия и Сащ си мерят военната мощ в Северна Корея, Куба и по-късно във Виетнам. Как днес уроците от тази история се четат през днешната война в Украйна? Какво можем да разберем за идентичността на украинците днес, за ролята им в руската култура и история, за ролята на руската култура и история върху многонационална Америка, за ролята на американската култура, построена вече на много други, върху същите тези култури, от които е нейният зародиш. Как едни културни кодове и послания се превъртат в пространството, минават през много ръце и умове и всеки ги обогатява с по нещо от себе си, за да даде нова посока и нов поглед върху достигналото до него. Тази песен става причина за брак между украинец и знатна руска дъщеря, после между руски певец и италианка. Тази песен, възпяваща черните очи на една жена, които могат да те накарат да я обикнеш за цял живот и да те задържат със своята магия, е всъщност едно от най-хубавите послания за любовта, надскачаща границите на една националност или на един жизнен статус. А когато се говори или се пее за любов, независимо на кой език, това разрушава основното необходимо условие за войната, а именно омразата и отрицанието. Да, влиятелните хора и политиците настройват хората едни срещу други в унищожителни битки, но всички те са човеци и си приличат по това, че искат да се себеизразяват, да са щастливи, да са обичани и да обичат. Приличат си и по това, че музиката ги обединява, дори и да не го съзнават.

Ето как посланията за мир и любов между хората може да се предадат например през джаза и неговия прочит на един руски мотив. Това е очарованието на музиката и това е нейния дълбок смисъл в днешната токсична медийна среда. И моят начин да обявя война на войната е да я заглуша, но не за да я омаловажа, а за да я обезсмисля, и да дам нов поглед върху случващото се днес през примерите и уроците от историята. И за да не ги четем като учените, заровени в прашните томове от библиотеките, четем ги през музиката, която е пряк и непосредствен път към сърцата на хората. Независимо дали някой обича или не обича руснаците, украинците, или американците, като чуе една такава песен, в която всеки от тези народи е участвал по някакъв начин, разбира, че има неща, по-големи и по-вечни от актуалното, злободневното, от онова, което силните на деня искат да ни проповядват от трибуните на парламенти, пресконференции, военни трибунали. Музиката и нейните послания могат да спасят света от разрушение така, както американските джазмени са го правили в Москва и Санкт Петербург, а съветските балетни спектакли в Ню Йорк и Лос Анджелис. Знам, че някои ще възкликнат, че мирът е концепция, че за него говорят и народите с най-силни армии като за ценност, а същевременно кроят други планове. Аз не говоря за мира по този начин, нито съм идеалист, че светът може да съществува нормално и в равновесие в един вечен и безкраен мир. Аз само казвам, че ако искаме да обичаме и да си създаваме приятели, това би следвало да е наш морален избор и никой да не ни го налага. По същия начин е и ако пожелаем да мразим и да си създаваме врагове. И това, което казвам е, че музиката, със своя мултикултурен чар, ни помага да се доближим повече към това да се разберем, отколкото да се отречем взаимно. А ние имаме нужда да се разберем. Може да не се обичаме, може да не се харесваме и да не сме приятели, но трябва да умеем поне да се разбираме на някакъв език. И ако този език е музиката, нека той се чува по-често.

Заради всичко това „Музикална история“ е една добронамерена провокация към историята изобщо и най-вече към хората в настоящето. Тя не цели да дава квалификации и етикети, през които да делим хората. Ако такива квалификации се използват, то е единствено за да се пошегуваме с тях, съвсем приятелски да се майтапим със способността на хората понякога съвсем повърхностно да си съставят изводи на база на тези вече многократно втълпявани квалификации за едни или други.

„Музикална история“ е място, в което централна тема ще бъде как нещата от живота се претворяват в изкуството и как чрез него хората си общуват по един по-различен начин.

Сърдечно благодаря на Драго Симеонов и на колегите от „Дарик“, които ми предоставят възможността да дам път на музиката и на разговора за нейните послания чрез радиото. Между рекламите и новините, без които никоя голяма медия не би оцеляла в нашия пейзаж,  хората имат нужда и от това.