Крис Григоров.
„Музикална история“ е рубрика, която започна през октомври 2022 година и се утвърди в Следобедния блок на „Дарик радио“. Първоначално тя се излъчваше понеделник, но поради по-голямата натовареност на ефира в този ден, а и заради едно закъсняло с ден изпращане на епизод от моя страна, решихме да изместим деня за вторник. Допълнителна причина за това беше, че в моята Facebook страница вече бях определил вторник да е денят за споделяне на тези рубрики и бях казал на последователите си там да я очакват в този ден от седмицата.
В този материал ще разкажа повече за това как се прави такова предаване. Не се страхувам от конкуренция и не смятам, че идеите ми за създаване на рубриката са гениални и неповторими, нито че нейната подготовка е нещо невъзможно. Лично аз никъде не съм ги прочел и никой не ме е инструктирал как да работя. Драго Симеонов ми даде пълна свобода, като единствено му пращах списък с песните от конкретното десетилетие, преди да започне излъчването на историите им. Бих се радвал този опит да е полезен за колеги, изкушени от музикалната тема. Прекрасно би било да има по-голяма общност от такива хора в България, за да споделяме не само опит, но и архиви, информация, контакти и всякакви други неща, свързани с по-доброто качество на такъв тип продукции за български медии. Определено нашата среда има нужда от този сегмент и на драго сърце съм готов да съдействам на всеки, който реши да се занимава с него. Казвам това, защото аз съм търсил съдействие от много хора с авторитет в тази област, но не получих почти никаква подкрепа. Всеки ти казва да дерзаеш и ти пожелава успех, но не му се отделя време и енергия да ти внуши, че в негово лице имаш наставник или съмишленик, който иска да наследиш опита му, че чрез него имаш професионално око, което те насочва как да търсиш информацията, как да я дозираш, какво да избягваш, какво да е цялостното звучене. А и като се замисли човек, хората в България, занимаващи се с музикална журналистика, се броят на пръстите на двете ръце и никой от тях не е правил точно такъв формат. А и те са започнали в епоха, в която не е имало толкова информация и вероятно считат, че е достатъчно да дадеш интернет в ръцете на един човек и той би могъл да създаде стойностни неща. Но хората са различни, а интернетът е нещо, тотално противоположно на ограничената информация. Там има всичко за всеки. Това е и една от причините да напиша тази статия. Всичко, което правя, е базирано на мой личен опит като меломан и потребител на радио, на усета ми за това как би било приятно за обикновените слушатели, а същевременно да има и достатъчно неща за по-професионалната аудитория. Рубриката ми се забеляза повече от слушатели и от меломани, непретендиращи за професионална подготовка, отколкото от музикални журналисти и специалисти по темата, които сякаш не отразиха, че съществува. От работещите в „Дарик радио“ пък нямаше почти никакви отзиви, така че на мен ми бе нужно сам да си бъда мерило и да поемам цялата отговорност за продукта, който създавам, което в края на краищата бе полезно за мен. Имах привилегията да разчитам на помощ от малък брой хора – мои приятели и съмишленици, които направиха и правят много, за да поддържам доброто качество на тази рубрика. В тази връзка искам да благодаря за всички препоръки и указания в процеса на работата ми, които получавах от моя асистент Цветелин Сираков, от коректора на текстовете Лора Касабова, която зорко и всеотдайно следеше нещата за поправка, и на малкия брой хора, които ми помагаха с преводи на цитати от английски и с други неща. Благодаря и на двама-трима слушатели, в чието мнение се вслушвам. Благодаря и на всички, които ми отказват помощ, защото те ме амбицират да работя все по-неуморно, за да може моите истории да нямат аналог и да са ценен източник на информация за цялата гилдия дори и след сто години. Аз имам нужда от конкуренция, за да ставам по-добър. Затова пиша и този текст.
За да се улесня в детайлното навлизане в процеса на работа, ще го разделя на пет етапа. „Музикална история“ е проект, който отнема много часове работа. Ако за една песен има достатъчно данни, времето за тяхното четене, подбор, подреждане и обработване в текст е около седем-осем часа. Ако историята е твърде бедна на фактология и изисква още много търсене, или пък е твърде богата и изисква повече време за подбор какво да влезе в текста, това време може да се удължи до десет-дванайсет часа. След това е записът на моя глас, който чете историята, и неговата обработка за изчистване на грешки. Тази част от работата отнема един-два часа. Музикалният подбор е следващия етап и той също отнема около час. Четвъртият етап е оформлението на целия музикален фон, включващ всички песни, които звучат като фон, или изпъкват в паузите между четенето на текста. Този етап отнема два-три часа. Финалното смесване на музикалната част и говора, което е последния етап в работата, е около 30 минути и при това в случай, че всички задачи в предходните етапи са изпълнени отлично. Така изработката на един епизод трае между петнайсет и двайсет часа. Иначе казано, за нея отделям два работни дни, които всъщност са събота и неделя, защото през останалите дни съм на работа и имам други текущи задачи.
Но преди да поговорим подробно за всеки етап, ще направя едно въведение за предхождащите работата важни неща. За по-нетърпеливите ще кажа, че същинската работа е описана от втората част нататък. Но ще предупредя, че без тази предварителна рамка, трудно биха разбирали мотивираността на решенията ми.
Преди началото
Това, че обобщавам опита си тук и извличам теория от своята практика, не означава, че тя е била в ума ми преди направата на първия епизод. Всичко е било опитвано и утвърждавано с времето и на принципа „проба-грешка“, макар да си мисля, че повечето грешки са поправени още на етап разработване и не са усетени от публиката. В немалка степен аз съм обяснявал процеса по създаване и четене на съдържание за радиопредаване в четвъртата част от поредицата „Braille FM: Гледните точки на и за слепите“, където обобщавам преживяванията си, докато пет години работих в това радио. Когато започнах да правя „Музикална история“, много от процеса, който бях вече отработил и усъвършенствал за себе си, го прехвърлих върху тази рубрика. Разликата между тогава и сега е, че сега имам стопроцентова отговорност за крайния вид, в който ще звучи нещо, и имам последната дума за него. А в радиото си имахме ръководител, после имахме и звукорежисьор, който смесваше и обработваше по свой вкус нещата и не беше уместно да му се бъркам, както и той не се е намесвал в моята работа. Можех да му предложа някакви неща, но не и да ги изисквам. А сега всичко е в моите ръце. От замисъла до изпълнението. На всеки етап, за всеки звук и всяка дума е било мое решение къде точно да бъде и по какъв начин да се вкара в звуковата картина.
В случая с „Музикална история“ оптималното време, в което ми е дадено да се разполагам, е 12 минути. Понякога се е случвало да го превиша до 13, дори до 14 минути, но не бива твърде много да се отдалечава от дванайсетте минути, защото в схемата на радиото на всеки 30 минути има реклами, новини и музика. А моят материал трябва така да се впише между тези неща, че да не измества нито рекламните блокове, национални и регионални, нито новините. Поради този времеви периметър текстът, който се чете, също трябва да не надвишава определен обем. Условно този обем е равен на текст, който в средно темпо се чете за 10 минути. Останалите две минути, пак условно, се изпълват от музикалните преходи, които илюстрират това, за което се говори.
„Музикална история“ е рубрика, разказваща историята зад големите световни поп и рок хитове. Тя би могла да разкаже историите зад много други песни, които не отстъпват по качество и принос за музиката. Може да включва много песни, които са любими лично на мен и за които знам много и дори не ми е нужно да се подготвям. Но аз строго се придържам към концепцията да говоря само за хитове с голяма значимост. Причините за това са няколко. Първо, от гледна точка на рейтинг, тези песни са разпознаваеми и към техния произход има по-голям обществен интерес. Лично мен това не ме интересува, но от медийна гледна точка е позитив, който не е за пренебрегване. Второ, повечето от песните се познават от различни поколения слушатели, което дава възможност да се достигне до хора на всякаква възраст. С други думи, не са песни, които родителите ни знаят, но ние никъде не сме чули и са си били известни за някакъв отминал период. Една история носи за младия човек съвсем различно знание от това, което носи за неговия родител, а още повече за баба и дядо му. През разказа за нещо достъпно за разбиране като една простичка стара песен може да се разкаже за цял исторически период, за цяло културно явление, и ако е достатъчно увлекателно и разбираемо, ако прави аналогии с днешното време и дава интересни илюстрации, то може да предизвика този млад ум да се разкрие. Колкото и промени да стават в културната среда, младите хора все още имат период, макар и кратък, в който търсят своето самоопределение, а музиката е най-прекия път да го изразят. Разбира се, за поддържането на някои стари песни като актуални хитове и днес има и чисто бизнес ориентирани причини, но няма да се задълбочавам в такива детайли. Трето и може би най-важно, за по-значимите хитове има далеч повече информация, защото не една медия по света се е сетила да представя такива теми и да рови по-дълбоко, за да проучва. Например, ако някой пише книга за известен музикант, той задължително ще се спре на хитовете му, които всички знаят. За тях ще питат авторите в интервютата, тези песни ще са били по-дълго време централна тема в пресата, те ще са обрали наградите и първите места в класациите. А това са важни моменти в тези истории. Иначе какво би била една история в стил „Ами седнах, написах текста и музиката, записах песента в студио с групата и я издадох в албум, а после се забрави.“ Ясно е, че всяка песен може да има сходна история на създаване. В желанието си да пишат големи и сложни материали по темата, журналисти анализират текстовете, проверяват времето и творческата атмосфера на създаване, търсят всякакви поводи да разширят и допълнят това едно изречение. В допълнение самите артисти понякога създават митология около вдъхновението зад някакви песни, когато те са били плод на творческо хрумване, което се е доразвило с повече свирене и пеене до завършен продукт, или са ги написали, просто за да направят поредния пълнеж в албума си, който да се хареса на масите. Понякога тези истории са съвсем обикновени. Авторите им отдавна са забравили как са ги написали и каква е била ситуацията тогава, защото са писали стотици песни преди и след това и за някои от тях писането е въпрос на занаят. В други случаи те с досада избягват тези въпроси, защото не искат да придават повече значимост на детайли в процеса на писане, които нямат никакво значение. Бяха питали автора на една песен спомня ли си какво е ял в деня, в който я е измислил, и той отговори, че се сеща, че е консумирал индийска храна. Ставаше дума за песен от преди 40 години и ако този детайл няма свидетели, които могат да го докажат безусловно, той нищо не значи. Но дори и да го докажат, той пак не струва. Така че аз разбирам журналистите в желанието им да възпроизведат атмосферата до най-малката подробност, но времето изтрива тези детайли и реалната ситуация може да е била и по-различна. Цялото това усилие е престараване и опразва от съдържание ценното, което може да предвижи човека напред.
Да, дори и нещо в превръщането на една композиция в хит се повтаря при всяка песен, постигнала известност. В повечето случаи тя е подценена в началото, после пробива класациите, става част от концертните програми на артистите, има много кавъри и ремикси, предизвиква полемики с текста си и неговото тълкуване, към нея се заснема видеоклип, който също отприщва коментари и реакции… Така много истории вървят по едни познати шаблони, в които могат да се прочетат. Ако има нещо извън тях, което може да се вплете, то е добре дошло. Но в повечето случаи няма. А я си представете сега да правя рубрика за непознатите песни да кажем. Може да са невероятни, красиви, но това, което би могло да се каже за тях, е в две минути. По-нататък в този текст, когато описвам процеса по подбор на информация, ще го разберете още по-ясно. Ако песните са непознати, то по-добре просто да ги пуснеш и да ги оставиш да се чуят в ефира, за да станат познати на слушателите. А ако говориш за хит, той се е въртял до втръсване. Той е в телевизията, в киното, в реклами, в мелодии на електронни игри и къде ли още не. Хитът няма нужда да го чуеш пак, освен ако не си му почитател. Преди време едно радио за евъргрийни вървеше с мотото „Всяка песен има история с теб“. Така че не пренебрегвам това, че тези песни са любими на много хора. Но също така те могат да се намерят лесно и навсякъде и да се слушат непрекъснато. Целта на „Музикална история“ е да разкаже как тези песни са стигнали до този обикновен човек, за да може после той да има своите истории, свързани с тях.
Четвъртата причина да разказвам за хитовете е, че на мен като музикант ми е интересно какви са факторите, способстващи за това една песен да бъде много харесвана от публиката, на фона на други също хубави песни, които обаче остават в забвение. Винаги търся формулата на успеха, казано по-клиширано. Тази формула обаче е много особено нещо. Тя е плод на много условия в една по-свободна музикална среда. Казвам „по-свободна“ и ще си позволя да спра малко повече на това преди да продължа нататък.
Как историята променя музиката
Откакто има MTV в средата на 80-те, музикалният пазар качествено се променя. Процесите са продължителни и сериозни, за да се впускам в тяхното детайлно описване. Но в общи линии става дума за постепенно монополизиране на музикалните медии и издатели по света до степен, че те да определят кои песни да са хитове и кои – не. Когато музиката стане твърде бизнес ориентирана, тя малко по малко лишава авторите си от творческа свобода. Понякога това се усеща от тях и те си дават сметка за процеса, а в други случаи те преосмислят свободата си като творческа проява във вече зададените рамки, които в тяхното съзнание са възможния максимум. Нерядко авторите и продуцентите доброволно изоставят тази свобода, за да правят пари по вече утъпканата пътека на изградения у потребителите вкус. Това е тенденция, която не засяга само музиката, но и много други области в развлекателната индустрия. Във веднъж зададената тенденция всеки следващ хит прилича на предишните и дори не е нужно някой да налага конкретно звучене, за да бъде то най-предпочитаното. Когато минат десет и повече години от началото на тази тенденция, поколението вече губи сетива за предходната музика и започва да мисли, че от него тръгва всичко по-интересно, а миналото е демоде. Това става с всяко поколение и не е черта само на днешните млади хора. Но с напредването на века телевизията и интернет добиват способността да имат по-важна роля в решаването на това кои песни ще са хитове и кои дори няма да бъдат допуснати през този филтър. Ако през 70-те, когато се слуша много радио, различни диджеи могат да превърнат някои песни в хитове, то през 80-те в програмните схеми на телевизиите не може да влезе нещо случайно. Там влизат добре финансирани продукти, които имат заснети видеоклипове. Да, обикновено тези, които вече имат няколко хита, са успели да завъртят парите така, че да могат да си позволят заснемане на видео за всяка нова песен. Но при дебютиращите на сцената това е по-различно. В музикалната среда огромен брой малки продуцентски фирми и музикални канали са погълнати от монополи, за да могат те да се ползват от техния обхват и от ресурсите им, а същевременно да обезличат тяхната уникалност в пазарно ориентирания си модел.
Тук вече мога да обоснова и избора на периода, който предложих. А аз предложих да разказвам хитове, създадени между 50-те и 90-те години на миналия век. През петдесетте хората постепенно преодоляват шока от Втората световна война и рокендрола и хардбопа в джаза търпят голямо развитие, което дава първите огромни приходи от големи тиражи на албуми. А деветдесетте е последното десетилетие, в което, наред с вече силно застъпения пазарно ориентиран модел, има и малки оазиси на различни творчески идеи, които раждат хитове, конкуриращи се с тези, създадени по познатата схема. Все още хората възприемат музиката като ценност, която е част от тяхното самоопределение не само в тийнейджърска възраст, но и с порастването им. Едва ли някой е предполагал, че срет глем рок артисти като Бон Джоуви и „Аеросмит“ групата „Нирвана“ ще вкара нещо съвсем различно, а след тях ще повлекат крак и десетки други, за да създадат т.нар. алтернативен рок. Днес дори и той не е алтернативен, защото рок музиката изчерпа своята историческа роля и бе пометена от актуалните жанрове в мейнстрийма. А и културните закони са такива, че всяка субкултура, която стане част от културата, преминава през някакъв пик и след това се изхабява и умира. Рок музиката, например, нерядко е считана за част от контракултурата, противопоставяща се на консуматорския начин на живот и индустриалното производство на еднотипни и опразнени от съдържание стоки. А днес, когато вече тази музика отдавна е преживяла своя пик в класациите, тя е изчерпана до такава степен, че не може да бъде част от каквато и да е контракултура. И причината не е в музиката, а във времената, които се менят и задават нови посоки на развитие на света. Така оформеният период от петте десетилетия на втората половина на XX век задава пълния кръг, който прави музикалната история. Той започва от автентичните традиции на миналото и приключва в глобалната поп култура на настоящето. Всички музикални истории, описващи музиката преди 50-те и след края на 90-те са вече допълнения към този замисъл и целта е познанието за музиката преди и сега да се разшири още малко.
Колкото по-назад се връщаме, стигайки чак до 50-те години, толкова повече история има. И това не е единствено понеже е минало повече време, а и защото музиката като част от ежедневието на хората е имала много по-важно място. Говорейки за края на 60-те и за 70-те години, виждаме как в три големи американски града се развиват едновременно десетки различни движения и културни явления. Всички те са инициирани от млади хора, от т. нар. поколение X или „Бейби бумърите“, както още са известни. Коренно различни хора слушат „Бийтълс“, „Дорс“, „Пинк Флойд“, „Лет Цепелин“. В Англия също са различни аудиториите на „Куин“, „Дийп Пърпъл“ и „Секс Пистълс“ да кажем. Разбира се, има и такива, които слушат и по няколко неща. Но има огромно разнообразие от музика, което прониква отвсякъде и обема всичко. И колкото по-назад се връща човек, толкова по-близко са хората до музиката и толкова по-силно се идентифицират с нея. Същевременно тя е по-близо до фолклорни образци, до културни традиции, пренасяни векове назад. Когато се разказва за тази музика, се говори за легенди и църковни практики, за пътуващи певци, пренасящи песни от къде ли не, за нововъведения и експерименти в звукозаписа, за традициите при бели и черни и как се интерпретира сблъсъкът на различни раси и култури през музиката. Когато има регионални и други различия, които показват и множеството влияния в различните щати на Америка, тогава може през музиката да се разкаже и за много други предхождащи или съпътстващи елементи от живота на творците и тяхната публика. Всичко това в края на 90-те е коренно различно. Музиката не идва нито от магнетофона, нито от малкото радиостанции, нито от пътуващите музиканти с китара подръка. Нейният корен не е нито в Джорджия, нито в Мисисипи, нито в Калифорния. Тя е международна, предназначена за многомилионно население с уеднаквени очаквания и вкусове. Тя идва от MTV, а не след дълго и от YouTube и социалните мрежи. Тя е в по-голяма степен визуализация и в по-малка степен звук. Прави се от компютър, зад който седи един диджей или продуцент, а не от колективното усилие на голям творчески екип, в който всеки вкарва по нещо от себе си. Колкото повече се доближаваме до днешния ден, толкова по-ясен и предвидим е музикалния пазар. Затова нищо не може да стане дълготраен хит и да се задържи дълго като такъв, освен ако по някакъв начин не докосва музиката на миналото и не ползва като основа популярна кънтри или блус схема, която се разпознава от всички. Ще ми отнеме много време да доказвам това твърдение, визирайки различни примери, така че няма да се впускам в това. Достатъчно е да чуете двата за мен най-големи американски хита на миналото десетилетие – „Happy“ на Фарел Уилямс и „Get Lucky“ на Дафт Пънк. Поинтересувайте се с кои артисти са работили те в миналото и от кои са се вдъхновявали и ще разберете какво казвам. Ако някой има нужда от още доказателства, ще му извадя над сто хита от последните 25 години, които са кавъри на стари песни. Казвам всичко това, за да не се приеме от по-младите читатели, че просто съм старомоден и не следя какво се случва в днешната музикална среда. Напротив, не спирам да следя и да търся нови стойностни неща. И такива има. Но сетивата за стойността са вече доста притъпени, а когато на една музика публиката не даде подкрепа, тя доста трудно продължава да се твори. В днешната ера на платформи за аудио и видео, които плащат мизерни пари на автори и продуценти, а правят огромни масиви от музика свободни и лесни за употреба, артистите вече не печелят от своето творчество, освен ако техните имена не са превърнати в брандове, в марки. Днес те се хранят не толкова от продажбата на самия свой продукт, а от реклами на различни компании, дълбоко несвързани с музиката, които ползват името им, за да рекламират стоката си. Респективно те се хранят от продажбите на други продукти. Това не е започнало скоро, то е много дълъг и постепенен процес, в който участват и звездите от 80-те години, начело с Джако и Мадона. Дори и преди тях е имало такива неща, но те са вървели след вече изграденото име, а не са го утвърждавали и не са му поставяли условия как да пее и свири. Звездите в миналото са живели в културната среда на предишните поколения, ползвайки техните културни натрупвания. Докато днес тези натрупвания постепенно се разчистват и стават история. Това е Не само музикална история, но и история на културата на един отдавна отминал век. Мога много да говоря за това, но целта не е да ви излагам доклад на тема какво е хит, а да обясня защо ме е интересувала формулата как се прави хит във време на свободна музикална среда. Формално и днешната е свободна, но реално свободата е морална категория и не бива да се разбира само като набор от материални възможности. Имаме достатъчно примери на неща, направени с много пари, които не миришат на творчество, а на комерсиална стока в буквалния смисъл на думата. Когато те заобикалят стоки, понякога си мислиш, че свобода е да се формираш, докато им подражаваш. И ако не си дълбал повече в миналото, това може да те заблуди какво представляваш в настоящето. Така че моя важна цел е да въведа хората в едно съвсем близко минало, част от което и те са преживявали, и да ги провокирам по този начин. И друг път съм казвал, че училищата и културните институции по-скоро ни внушават, че миналото е нещо отдалечено от нас, което е затворена страница и няма нищо общо с днес, когато избирателно уважаваме едни и заклеймяваме други. За мен миналото е част от една непрекъсната нишка. Минало е дори предното ми изречение. Минало е и моментът, в който прочетохте сегашното изречение. Откакто го прочетете, една част от времето между написването му и прочитането му също ще е минало. Това не обезличава миналото. Ако човек не може да стъпи на нещо преди себе си, той няма да има почва под краката си, върху която да изгражда настоящето. Преживяваме голям разлом между поколенията и много ценно знание отпада от дневния ред. Ако започнем да го излагаме в дълги лекции, никой няма да ни слуша. Затова си избираме популярен сюжет, който ни се струва познат, и го поставяме на масата. В много от музикалните истории разглеждам сюжетите на популярни филми, за които песните са писани, за да може човек да усети дълбочината на замисъла им и да навлезе в културния контекст. Така че този сюжет може да е песен, може да е филм, може да е свързан и с много други неща. Важното е да даде разкриването на неговите качества и да доведе човек до нов поглед върху настоящето. Неслучайно историците казват, че историята би следвало да е най-полезна с това да ни учи да не повтаряме грешките на предците си и да се учим от успехите им. Е, дано и музикалните истории научат хората да познават по-добре световната култура и по-често да пеят и да пускат в ход творческия си потенциал, защото той е едно от най-ценните качества, които липсват на хората днес.
Подредбата
Важно условие в подредбата на музика от всяко десетилетие е горе-долу да бъде обхваната всяка година от него. Така, когато си разказвал предишната седмица за песен от 1983 година, днес може да разкажеш за друга от 1984 година и да направиш и някаква взаимовръзка с предишната история. А и тази последователност внася някаква обща историчност и хронологичност, макар и през големи интервали, като в някакъв ретроспективен кинопреглед. Друго важно условие в подредбата е да има жанрово разнообразие и да не се залита в каквато и да е посока. Това би държало в напрежение слушателите и би ги карало всеки път да се питат какво ли предстои. Това също така е и мерило за това да не се изкушавам да вкарвам фаворизирани от мен песни, без те да са се утвърдили като хитове. Важно е да няма две песни от един и същ автор или певец в епизоди един след друг. Дори през епизод или два също не се препоръчва. Най-добре е да се направи през три епизода, за да има достатъчно разстояние във времето. Трето условие в подредбата ми бе да вкарвам по един хит, любим лично на мен. Аз харесвам доста хитове, така че винаги мога да си избера нещо и да не се забележи, че имам предпочитание към него. Впрочем, с еднаква охота събирам информация за песните и се увличам от процеса. Ако песента ми харесва повече, това ме улеснява донякъде, защото някакви детайли са ми предварително познати. Но пък други вече съм проучвал извън този формат и това влияе балансиращо.
Първоначално, при избора на първите 40 епизода, стремежът ми беше да подреждам песните така, че да има по нещо от най-големите хитове, което да се редува с друг по-малко познат хит. От епизод 45 обаче промених това свое разбиране. Причината е, че аз наистина не знам дали бих имал на разположение двайсет и повече години, за да си позволявам лукса в рамките на безброй седмици да представя целия си огромен списък с хитове. Затова взех решение да предложа приоритетно историите зад най-важните около хиляда песни, за което биха ми стигнали само десет години при една рубрика седмично. Първоначалното ми решение да редувам по-познати и по-малко познати хитове бе продиктувано от това да има по-голямо стилово разнообразие и да бъдат обхванати повече певци. Друг позитив на такова редуване е свързан с това, че могат да се подбират песни, чиито истории са наистина интересни. Историята да води към песента, а не песента към историята. Да не се приема задължителността на една програма, в която човек влиза и се съобразява с нея, независимо дали за песента, която например е определил за епизод 150, ще има какво да каже. Но пък откакто се научих да намирам повече данни и така да уплътнявам по-бедните истории, това в голяма степен отпадна като затруднение и за мен не е проблем да вървя по предварителен списък, без да правя проверка дали винаги ще имам какво да разкажа за всяка от песните в него. Винаги има какво още да се разкаже. С малко повече труд и време, вложени в изследвания, все излизат нови неща и не е задължително те да са пресилени, неуместно допълнени, или сам да си ги съчинявам. Музикалната история има неразкрити богатства, които тепърва чакат не само вас, но и мен.
След епизод 45, взех още едно важно решение при избора на песните, за което бях подпомогнат и от асистента си. Това беше да се допитвам до хора в социалните мрежи, следящи рубриката, кои песни биха искали да влязат в тази рубрика. Предложенията бяха различни и част от тях нямаше как да влязат, но друга част вкарах в новите списъци. За съжаление, времето на класациите и битките между слушателски предпочитания отдавна отмина, но все пак ще има припокриване с предпочитанията на някои от слушателите. Нали именно те са тези, които превръщат една песен в хит и в нещо, което не се забравя.
Последното нещо по подредбата, което мога да кажа е, че още преди края на първата година на рубриката направих много подробни списъци със стотици песни напред и смятам да се придържам към тях. Може да правя някои малки промени, но няма да изменям кардинално на този план. След като извадих списъците с всички хитове, разбрах по колко пъти всяко десетилетие ще влиза в подредбата. И тъй като видях, че 50-те, 60-те и 70-те имат далеч по-малко хитове от 80-те и 90-те години, реших да подредя така техните програми, че да се изчерпат за по-кратък период. Така например, 50-те години се затварят с общо две завъртания. Мисля да не се връщам там скоро, тъй като все пак е добре да засягам неща, до които поколението на средна възраст все пак се е докосвало. Петдесетте са преди 70 години и като разказваме за тях все едно говорим за някаква отдавна забравена ера в изкуството. Да, аз правя доста аналогии със съвременността и наследството в поп културата, но все пак 50-те е твърде отдавна. Аз може и да съм изкушен от гледната точка на изследовател, но трябва и да опитвам да се свързвам със слушателите си посредством техния непосредствен опит. И това ми налага да не залитам твърде назад. А и да си призная честно, музиката на 50-те не е толкова мелодична и разнообразна, колкото тази от следващите десетилетия. Жалкото е, че 60-те също е твърде отдавна, а там има прекрасни шедьоври. В тази връзка съм предвидил едно извънредно връщане към това десетилетие след време, при което да разгледаме по-малко известна, но интересна музика от този период. С две думи, очакват ви много изненади!
