Лична позиция: Пандемията от всезнание

Много се изписа по темата за пандемията. В изминалите две години ежедневно бяхме бомбардирани от информация и сами се заливахме взаимно с нея. И бидейки неспециалисти, много от нас вземаха неинформирани позиции и изразяваха неподготвени мнения. Няма да съм първият, който с възмущение ще каже, че всеки днес се прави на по-голям специалист от учените. Но и не само това. Всеки е сто процента убеден в своите мнения и изобщо не го интересува какво мислят другите. Спряхме да се изслушваме, спряхме да се уважаваме и разбираме. И всичко това става във време, в което съпричастието и всеотдайността в подкрепата за болните и потенциално болните е от огромна важност. Това става и във време, в което, докато се занимаваме да поучаваме другите как да се лекуват, нашият собствен живот е под въпрос.

Донякъде успявам да разбера хората в невъзможността им за правилна преценка кой е авторитет за тях. В последно време дори специалистите са разделени. Едните лекари ти казват „Ваксинирай се!“, други – „Недей!“. И всеки застава зад позицията си с научни аргументи. На най-висше национално и международно политическо ниво посланията също са разнопосочни. И никой не знае кой търси начин да бъде припознат от повече избиратели, кой защитава корпоративни или други интереси, кой изразява собствено мнение. Медиите също клонят в различна посока и дават противоречиви послания. И какво се оказва? Че днес повече от всякога е важна личната отговорност за това как се информираме за всяко нещо, пряко касаещо здравето и живота на нас и близките ни. А след като се информираме, как да вземем най-разумните решения, които да са изцяло мотивирани и отговорни. Твърди се, че е важно да се доверяваме на авторитетите, но дори доверието в тях днес е подложено на изпитание. Така че разковничето е в съмнението и проверката на всяко нещо. Съмнение не означава недоверие, то е там, където всеки изнесен факт е обект на доказване. А понеже ние не сме всезнаещи и нямаме цялото време на света да проверяваме фактите, не бива да убеждаваме други в неща, които сами често не разбираме. Нито е нужно те да го правят спрямо нас.

Целта на този материал не е да добави поредният „специалист“ в списъка. Тъкмо обратното. Това е лично отношение на неспециалист, което може да е различно от вашето.

Най-негативното следствие от пандемията според мен е, че тя раздели хората и ги настрои едни срещу други. „За“ и „Против“ ваксини, „За“ и „срещу“ противоепидемични мерки, защитни маски, зелени сертификати, решения на здравния министър, позиция на този или онзи лекар и т.н. Няма нищо лошо в това да има различни мнения. Но фокусирането, дори вкопчването ни в тези крайни мнения, изключващи различното от тях, създадоха разделения. А тези разделения се прехвърлиха на всички нива, даже на ниво партии и намерения за политики, понеже имахме година с много избори и управленски кризи. Навлязоха и на ниво лични отношения в семейства и приятелски групи, където хората спряха да си говорят, защото едните теглят насам, другите – натам. Разделение стана и по отношение на правилата и правата. Защитниците на правата наричаха спазващите правилата „Послушни роби, жертви на тиранията и диктатурата“, а поддръжниците на правилата наричаха другите „Безмозъчни егоисти, нарушители на реда, податливи на всякакви теории“. А нормалното функциониране на обществените отношения не може само с едното от тези две неща. В част от нашето общество, което иначе е инертно и в много случаи безкритично следва нормите, се събудиха чувства за накърнено достойнство, непризнати права, нарушено пространство, намеса в личния живот. У друга част се отключи пък бунт срещу първите заради неспазване на общовалидни правила, раздразнение от конспирации, които те афишират, ненавист заради избора им да се изразяват чрез пренебрегване на нормите. Правила и права са понятия, между които винаги е нужен баланс. Прекалено неограничените права водят до ограничени правила, и обратно. Баланс е там, където правило и право се засекат, но уви, в една променяща се среда това понякога е изключително трудно. Особено когато и с двете категории се злоупотребява в една или друга посока.

Скоро си писах с моя близка приятелка, която живее в чужбина. С нея се познаваме от десет години, общували сме си хиляди часове и сме се чувствали дълбоко свързани. Тя започна да ми праща видеоклипове срещу ваксините, да изразява своя гняв как Бил Гейтс и Джордж Сорос искат да намалят населението и т.н. Бях поразен, че такъв интелигентен човек като нея се увлича по такива истории. В някакъв момент тя каза: „Днес, когато се запозная с нов човек, достатъчно е той да ми каже дали подкрепя ваксините или не, за да си съставя мнение за него. И ако то е различно от моето, просто няма смисъл да общувам с него.“ Бях поразен от това съждение. Запитах се докъде сме стигнали, та вярата във ваксините, или в наличието на Коронавирус, или друго подобно нещо, да определя дали ще общуваме с някой, или ще го избягваме. Осъзнах, че сме изправени пред огромен проблем. Ако наистина онези, конспираторите, които вадят вода от сто кладенеца, за да докажат как Гейтс и Сорос унищожават хората и така осъществяват своя глобален план, дават ухо на тези приказки, защо не вярват, че същите тези „господари на света“ не биха пожелали просто да разделят хората на стария принцип „Разделяй и владей“? Защото човек, който е дълбоко вманиачен в една идея, превзела всецяло съзнанието му, много лесно може да бъде манипулиран и да му се поднесе всякаква информация, на която той безрезервно да се довери. Тези хора дават ли си сметка в какво са се превърнали? Дават ли си сметка в колко информационно замърсена среда живеем, а колко малко разбираме от микробиология, вирусология, икономика, политика и т.н.? Иначе много хора имат добрите намерения да ни ги обяснят.

В нашата страна имаше много причини за разделението, за което говоря. Още в началото на пандемията никой не знаеше какво е това, което идва и как да се пазим от него. Хората изпаднаха в паника и психоза, а посланията на представляващите генералния щаб, облечени във военни униформи и говорещи в извънредни новини със сериозен глас, думите за чували с трупове и общи гробове на министър-председателя, патетично изнасяните статистики в началото на емисиите новини през час, наплашиха хората. Тук не казвам, че вирусът е бил нещо безобидно и че хората не бива да се притесняват. Казвам, че когато събудиш страховете на някой, който преди това не е добре информиран, тези страхове травмират способността му да мисли и действа разумно, вместо да изострят неговата бдителност и съзнанието му за отговорност. Когато човек се страхува, а същевременно не знае на кого да се довери, той в повечето случаи не разсъждава и действа първосигнално. Още тогава политическото разделение беше факт и някак се подразбираше, че който ходи без маска и не спазва правилата, не подкрепя правителството. Вместо да има една адекватна кампания, която само да направи хората по-бдителни, по-свързани един с друг, отговорни, солидарни и адаптивни към промените, се осъществи нещо, което удари хората в психиката и извади на преден план тъкмо тези страхове. Те бяха много добре подкладени, кога със заплаха от изтекъл срок на ваксина, кога с удари по малкия и среден бизнес, кога с нещо друго. И едни решиха да им се поддадат и да се събуждат нощно време, задъхани от поредна паническа атака, а другите – да са тотални непукисти (извинете ме за жаргонния израз), да говорят, че не ги е страх от нищо, че са едва ли не безсмъртни и че няма вирус, после пък че няма нито една свястна ваксина и т.н.

Така стана и разделението на наплашените и безстрашните. Наплашените чертаеха черни сценарии, безстрашните – бели. Наплашените стояха с маски и на открито, дори сами в колите си, за да не ги хване нещо, безстрашните носеха една маска по 30 пъти в месеца и я слагаха само когато нямат избор. Наплашените се тъпчеха с антибиотици превантивно, безстрашните дори не си правеха тестове при очевидни симптоми. А когато дойдоха ваксините, всички сякаш се обединиха против тях. Наплашените бяха недоверчиви и не знаеха дали те няма да ги „доубият“, а безстрашните ги линчуваха като по опасни от всички вируси.Така, в година на избори, понеже всеки искаше да изрази позицията на хората, а да не говори с непопулярни послания, голям брой хора подкрепиха безусловно ваксините, а същевременно се отприщиха и антиваксърските гласове, които вкараха в новия парламент непозната досега партия. Настъпи истински хаос, в който всеки оправдава поведението си, ползвайки като аргумент немарливостта на институциите. Едните твърдяха, че хора умират независимо от вируса и поради зле управляваната здравна система, други, че вирусът е много заразен, а няма нормални болнични условия и адекватно лечение и пак се опира до лошата здравна система. Поне за нейния крах всички се съгласиха.

Всички тези хора, и наплашените, и безстрашните, прекарваха много повече време в социалните мрежи, докато бяха ограничени да не излизат от домовете си. А социалните мрежи, подчинявайки се на своите алгоритми да предлагат на всеки онова, което предизвиква у него най голям интерес, заляха хората с фалшиви новини. Новини, чиято основна цел е да хранят първичните инстинкти, да настройват хората едни срещу други, да пре-потвърждават собственото им мнение и да увеличават усещането за несигурност. Наученото там се превърна в неотменна и безспорна истина. Доверил се няколко пъти на някаква новина, без значение дали е преднамерено или неволно фалшива, човек попада в един много опасен омагьосан кръг. Ако му кажеш, че мислиш като него, той е доволен и започва да те зарибява с още и още от същото, за да те направи съпричастен, да убеди и сам себе си, че е прав. А ако не си съгласен с него, той започва да твърди, че си заблуден, че не виждаш очевидни неща, че той говори с факти, а ти – не, че той чете алтернативни и нерегулирани медии, където има смели хора, казващи неудобни истини, а ти се доверяваш на традиционните, които са машина за пропаганда.

Националните медии пък, вместо да се противопоставят на това разноречие, отвориха своя ефир за всички настроения и се присъединиха към общата какофония. Медиите, които би следвало да са управлявани прозрачно, да имат ясни и добре спазвани етични стандарти, да поднасят само проверена информация, измениха на собствените си правила и вместо да помогнат на човек да формира мнението си, го объркваха и стресираха.

И така, вече ставаше дума за комбиниран ефект от събудени инстинкти за страх у наплашените и гняв у безстрашните, допълнен от лошо информиране и комуникиране. И при този двоен натиск се прибави и трети елемент – недоверие в институции и техните решения. През цялата пандемия политиците се чудеха дали да действат по висшите повели на международната общност, или да взимат популярни сред народа мерки, за да го успокоят. Бяха въведени поредица от некоординирани и зле преценени решения, някои от които дори противоречащи с основни закони и наредби, а други – със здравия разум. Многопосочната дезинформация стана норма. Бяха поканени да взимат отношение по Ковид кризата Хора с най-различни нагласи и намерения, опит и капацитет, позиции и обществени роли, и те изпълниха цялата публична сфера и я завзеха до такава степен, че опитните гласове бяха тотално заглушени и изблъскани в периферията, а журналистите в голямата си част не подлагаха на проверка каквото и да било. Никой нямаше времето, и по-важното – желанието да проверява всяка новина. Кой я казва, къде я е чел, кого цитират в това, което е чел, на кого се позовава цитираният. Даже хората спряха да различават новина от коментар и анализ, фактология от интерпретация, твърдение от внушение. Да научиш нещо от национален ефир и от интернет стана напълно равнозначно, защото националните медии се принизиха до нивото на неинформираната публика, а в интернет се търсеше национален обхват на аудиторията и различни популисти захванаха да агитират народа. Така шоумени, сценаристи, рапъри, производители на биопродукти и всякакви други допълниха пожарникарите, военните и полицаите в политическите послания и спечелиха народно доверие, че ще оправят бъркотията. И всеки път хората бяха готови да кажат, че едни са маскари, а други – светци. Дори героят на Алеко Константинов Бай Ганьо някога е бил по-прозорлив, казвайки, че и едните, и другите са маскари.

Цялото това объркване, цялата тази дезинформация, доведоха дотам, че хората се отчуждиха още повече едни от други, дори и когато не спазваха пространствената дистанция. Тези процеси, които текат още преди пандемията, се отприщиха с пълна сила. Сега всеки живее в свой собствен балон, който умишлено издува, за да му е като броня срещу останалите.. Социалните мрежи и в частност „Facebook“ се превръщат във филтри на нашето информиране. Големите технологични гиганти разполагат с все повече информация за нас, защото и ние им даваме много повече от своето време и енергия. Планирате да купите обувки на любимата жена за нейния рожден ден, разглеждате две минути страница с обувки… И хоп! На другия ден „случайно“ ви се появява сайт за онлайн пазаруване, предлагащ всякакви видове дамски обувки. Малолетният ви син, подтикван от любопитство, кликва на порно клипче… И хоп! На другия ден щедрата мрежа „случайно“ му предлага много такива клипчета, нищо че може и да е вписал на различни места реалната си възраст. Вие сте антиваксър, гледате две видеа на известни влогъри, които също са антиваксъри… и Хоп! Уж случайно „YouTube“ ви предлага видео от същите или подобни на тях хора. Тези корпорации многократно бяха съдени, че ползват лични данни за целите на рекламата и за да печелят повече. Многократно се доказа, че наша отговорност е не само какво получаваме като информация, но и какво даваме като такава за себе си. Във формулировката за лични данни, твоето име, егн, адрес и телефон са направо незначителни пред това, че системите знаят интересите ти, взаимоотношенията ти,потребностите ти, финансите ти, тайните ти… Документира се не само какво гледаме, следваме, споделяме, коментираме и харесваме в социалните мрежи, но и върху какво задържаме по-дълго вниманието си. Мрежата има интерес да те задържи вътре по-дълго, да ти продава онова, което рекламира, мимолетно да ти храни чувството за показност, когато пуснеш своя снимка или пост и те събират лайкове, да те кара да чувстваш, че не си пропуснал нищо важно, случило се наоколо, в този така богат на случки живот. Същевременно, докато четеш и виждаш огромния брой публикации, губиш ориентация кое е важното, кое е същественото, кое наистина ти носи добавена стойност. Обикновено процентът на тези неща е минимален, защото важното е скучно, неприемливо, то не забавлява, не е популярно, не носи доходи на големите рекламодатели там.

И на целия този фон антиваксърите въртят плочата за Гейтс и Сорос… Ами че Гейтс и Сорос отдавна знаят за вас, а ако не те, то Зукърбърг знае, а той може би е и по-опасен. Защо влизате в собствения си капан? Защо, изпаднали в двойствения модел „За“ и „Против“, изключвате всяка трета възможност. Защо сте спрели да разсъждавате, да се съмнявате? Ние би следвало да подложим всяко нещо на изпитание, за да го проверим, а как бихме могли, ако го приемем за чиста монета? Да, ще кажат някои, но да решиш дали да се ваксинираш, или не, става вече въпрос, от който зависят много неща. Е, разбира се, че е така. Няма нищо по-логично от това, когато има голяма пандемия, да се измислят защитни ваксини и да се направи опит те да бъдат въведени. Няма нищо по-логично от това, ако има голям брой невярващи във ваксините и същевременно сме първи по смъртност вследствие на вируса в Европа, тези два факта да се свържат. Няма нищо учудващо в това, че по-далновидните държавници ще предпочетат да въвеждат мерки за предпазването на хората от вируса, вместо да им дадат пълна свобода, а после да обясняват защо са изпуснали контрола. Като си избрал да живееш по правилата на една държава и да се ползваш от нейните възможности, трябва да спазваш и законите, дори да не си идейно съгласен с тях, и това не би следвало автоматично да те прави роб. Има граждански инициативи да предложиш твоето виждане, твоята промяна, твоя подход. Това, че ние сме спрели да бъдем граждани и че сме дали на 40-те процента симпатизанти на старите и наследилите ги партии да определят как да живеем, си е изцяло наш проблем.

Не мога да разбера каква е тази силна потребност да обвиним някого, все да са ни виновни управниците, лекарите, Гейтс и Сорос и кой ли не. Ние знаем ли какво се случва на нашата улица, в нашия квартал, та да претендираме да разбираме от световните проблеми? Какво направихме, за да помогнем на хората от нашата улица и нашия квартал? Някои хора не са отговаряли в живота си за двама души екип, а сега решиха, че могат да говорят от името на Истината и да въздават правосъдие. Не е ли истината въпрос на гледна точка и на контекста, в който се поставят нещата?

Тези хора повече седят във виртуалната, отколкото в реалната среда. За тях „Facebook“ е източникът, който „обективно“ им показва нещата. За мен в социалната мрежа няма нищо лошо, но лошото е в начинът, по който човек я използва, губейки ориентация, че може сам да решава какво да чете и потребява сред информационното море и какво – не. В тази онлайн среда на мрежите изключително добре виреят сайтовете на, да ги наречем, неофициални медии. С това не казвам, че официалните винаги са достоверният източник, а че когато си имаш работа с официална медия, ти имаш поне правото и възможността да знаеш какви позиции подкрепя тя, кой е нейният собственик, как се финансира и управлява. А ако не знаеш, можеш да изискаш информация. Можеш да подадеш сигнал, можеш да я съдиш за подвеждаща информация. А безименните хора, пишещи в жълтите сайтове, не можеш да ги досегнеш по никакъв начин. По информация на един разследващ журналист, в България вече има над петдесет сайта, за които е сигурно, че разпространяват неверни твърдения, а бройката им се увеличава всяка седмица. Някои от тях имат сериозна посещаемост. Ако някой започне преследване срещу тях, те сменят веднага името и поддръжката си, а ако е фирма, закрива се и се регистрира нова и т.н. И дезинформацията продължава, достига до официални източници, те не проверяват кой пръв я е изнесъл и бързо публикуват, за да вдигнат рейтинга си. Имаше няколко гафа на политици, чели в интернет неверни данни и изнесли ги след това. А един политик има най-различни инструменти, с които да научи много повече от обикновения гражданин, има дори достъп до секретни документи.

Когато научна общност, политици, медии и социални мрежи ни предлагат толкова разнопосочни послания, е изцяло наша отговорност как отсяваме полезната за нас информация. Тук не става дума да спрем да ги ползваме и да се скрием в природата, макар и това да има определени ползи.

Все по често ни задават въпроса: „Вярвате ли във ваксините?“ Вярата е ирационално понятие, а ваксините са достижение на наука, която работи със свои емпирични методи. „Да, – казва скептикът, – но все пак ваксиниран ли сте, вярвате ли, че ще сте предпазен?“ Ваксините, отговарям аз, са нови препарати, минали само няколко месеца или година изпитания. Съпоставката на официалните данни показва, че намаляват риска от заболявания. Практиката пък показва, че имат и странични ефекти. И двете са нормални следствия. Да си поставиш ваксина означава по изкуствен път да се пребориш с вируса, така че не бива да изключваш възможността организмът ти да не понесе това, особено в комбинация с вече заразени клетки. При такъв огромен брой ваксинирани хора, един на няколко хиляди може да бъде засегнат по някакъв начин, което като процент ще е много ниско. В същото време, ваксинираните са вече над два милиарда. Ако беше толкова опасно, човешката популация щеше да намалее осезаемо. Освен това, много хора се ваксинират след като са се разболели и ваксината няма нужния период да се задейства, за да ограничи болестта. И още нещо: Никой производител на ваксини няма интерес да навреди на хиляди хора, чиито семейства после да имат основания да му заведат колективни искове за милиарди долари за нанесените щети. И въпреки всичко изредено дотук, аз няма да се възправя срещу невярващите във ваксини, за да ги насърчавам да се имунизират. Няма да направя и обратното. Защото аз не разбирам от медицина. Това не е бягане от отговорност. Това е преценка докъде можеш да стигнеш, когато някой друг поверява на теб решенията за собственото си здраве.

За мен е важен подходът към информацията и нейния път до мен. Защото зад всеки факт стои опита и труда на отделни хора. Искам да знам кои са те и защо ми казват това. Ако са самозванци, които само захранват обществените противоречия, не искам да участвам. АЗ чета мненията на всички, но нищо не ми влиза под кожата. Много хора ме обвиняват в неутралитет и незаинтересованост. Но аз бих казал, че съм по-заинтересован от много от тях. Човек, който знае, че всичко е възможно, е много по-подготвен за всякакъв сценарий. Ако е предубеден, че само една е възможността, той много бързо бива изненадан и объркан. Тогава всъщност той се вкопчва в своята идея, развява я като знаме, ползва я като свое убежище на устойчивостта и спокойствието срещу неотклонно нахлуващите опасения, които опитва да извърти така, че пак да оправдаят неговата позиция. Но това е много уморително. АЗ не искам да участвам в тази игра. Ясно е, че имаме голям проблем и че ако живеем по-чисто, по-здравословно и ако служим на тялото си, и то ще служи на нас и не само на нас. Не мога и не искам да хабя енергия в безсмислени спорове. Ако някой е твърдо решил да вярва в нещо, нищо не може да го отклони.

Целта на този материал е да ви помоля да смекчим малко тона, да се снижим малко. Да се изслушваме, а не да се надвикваме. Да се подкрепяме, а не да се нападаме взаимно. Да търсим общи решения за излизане от проблема, а не всеки да бие своя барабан и да разправя своя проблем. Да потърсим в себе си отговорността за положението, в което се намираме, защото само така бихме имали основание да кажем, че резултатно се противопоставяме на случайно взети или насилствено налагани мерки.

И нека спрем да се правим на експерти. Това мерене на опит и знания е страшна пародия, погледнато отстрани.

Нека сме по-солидарни и да не го правим само на думи, докато се представяме за жертви, помагащи на други жертви да се спасят. Нека солидарността наистина се свърже с нуждите на другия, а не само с това как ние виждаме неговото здраве и щастие. Ако той не познава своите нужди, нека ги потърсим заедно, но да не налагаме своята истина. Да не парадираме публично, че всяка стъпка към някой в нужда е отстъпка от някоя наша нужда.

Нека не потвърждаваме старата приказка, че човек е единственото същество, което два пъти се спъва в един и същи камък. Нека се ползваме от всичко човешко, което ни е дарено от природата и културата и самите ние бъдем преди всичко човеци.