Крис Григоров.
Много особен процес е писането. Не лъжат тези, които твърдят, че съзнанието има поток и той не спира. И наистина, този поток не само че не спира, но когато човек напряга ум в писане, той сякаш се засилва. Стари води се оттичат, нови се вливат. И няма край. И дори да искаш да се абстрахираш от новото, проникнало в теб и за момент да го игнорираш, се чувстваш глупаво затова, че съзнателно капсулираш мислите, сякаш бягайки от тяхното преобразуване по-нататък, което единствено би доказало или отрекло дълготрайната им стойност. Често ми се е искало, когато пиша нещо, особено нещо за мен самия, да спра този поток, да поставя бент, да го замразя, и така да мога да опиша състоянието, което преживявам. Но уви, всичко е в постоянна промяна, в която, докато изчистиш пясъка от брега, водите на потока са наслоили нов и са обезсмислили усилията ти. Но обезсмислени ли са наистина? Не е ли съзнанието такова, каквото е, защото постоянно се опитва да се прояснява, да дава нови посоки на мислите, да не задържа моментни състояния, а да пропуска следващите, които да разширят кръгозора… Е, да, но писането не е съвсем като живеенето. Защото човек живее и умира, а ако писаното от него не го надживее, то не е имало полза. Особено пък това важи в случаите, в които съвременниците му не са достигнали до това творчество и поне тогава то не е могло да им принесе някаква полза. Писателят е отговорен да направи творчеството си хем актуално, хем трайно във времето. А възможно ли е това? Една голяма част от литературната класика е едно възпроизводство на традицията, която в някакъв смисъл се срамува да изостави неща, на които е отделяла толкова време, за да ги утвърди. А и в днешно време трудно стойностни неща се утвърждават до степен, че масовата култура да ги припознава. В Англия се ражда и твори Шекспир. Два века по-късно никой англичанин не знае кой е Шекспир, и добре че са немските романтици да го изровят и да го превърнат в класика за британците. А какво щеше да стане със старогръцкия епос за Троя, ако арабите не го бяха превели столетия по-късно на своя език, и от техните книги той не бе станал достояние на западния свят. Да не би самите гърци да са имали понятие преди хилядолетия какви епоси са се изпълнявали. Че той езика им и народността им са се променили многократно. На наша територия пък, цялата общественост е толкова наплашена, че младите не знаят кои са Ботев и Вазов и какво са написали, че училищата постоянно им говорят за тях, в националните празници се четат техни стихове, по всякакви поводи, в които се търси историческа обосновка на героичната съдба на нашия народ, се привличат тези хора. Привличат се дотолкова, че литературната действителност се превръща в историческа обективност.
С всичко това искам да кажа, че класиката е прищявка на условията и затова не в този смисъл имам предвид една книга да надживее автора си. Имам го предвид в смисъла, че книгата, в която един автор разказва нещо съкровено, което много би искал да предаде на аудиторията по най-чистия, точен и изразителен начин, не може да е нещо, което нейният творец да не одобрява само няколко месеца след като излезе. Това или показва, че авторът не е опитен, или че не се е постарал на сто процента. Но я си представете, че темата му е била много близка, той е хвърлил цялата си енергия в писане…. И онзи упорит поток на съзнанието, който е продължил да тече след последния написан лист, го е довел до съвсем различни перспективи на описаните ситуации. И тогава отново сяда и пише, но изпълнен със съмнения, защото не знае какво би станало, ако утре за пореден път е стигнал до извода, че вчерашната му работа е стара информация.
Така се случваше с мен много пъти, докато пишех за едни и същи неща. И стигнах до неизбежния извод, че най-адекватният начин да се забави потока на съзнанието за по-дълго време е да му се даде силен тласък през различни по вид преживявания. Преживяванията раждат литературата, независимо дали е автобиографична или художествена. Аз бързах да пиша, преди да преживявам, защото бях открил, че чрез писането поставям хаоса в ума си в ред, но когато е следвало ново преживяване, този ред пак се е превръщал в хаос, и пак наново съм писал, за да подреждам. Подреждането ми е създавало измамното чувство, че владея мислите си, което ми е давало сигурност и в общуването с другите. Но чувството е измамно, защото това е все едно да редиш карти в безветрие и да очакваш, че при следващата буря те ще преборят ветровете, ще минат през тях, и пак в своята цялост ще се върнат на първоначалното си място.
Въпросът за възможно най-трайната актуалност поражда и друг въпрос – този за оригиналността на един автор. С други думи, ако авторът пише нещо, което бързо се превръща в стара информация, то доколко той пише нещо различно от вече написани неща, които са продължили своя живот по-дълго, и не само защото традицията ги е възпроизвела или рекламата ги е припомнила.
Докато пише, авторът трябва не просто да е напълно наясно какво се случва в момента, но и да провижда малко напред, да има усет накъде отиват нещата поне в близко бъдеще. Тук не става дума да се съсредоточи в „познаване“, а в навлизане в тъканта на живота, неговата скрита логика, неговата дълбока същина, която излиза от рамките на съзнанието и неговия поток и го обгръща, дори го определя така, както определя всичко друго. Потокът се канализира тогава, когато смислопораждането няма толкова източници. С други думи, смислите за нещата единствено да се препотвърждават, дори през промяната им във времето и пространството, което да ги прави устойчиви на всякакво влияние. И това да не са смисли, ограничени от способността ни да изберем удобен пристан, бил той научен, религиозен или подчинен на философска система, в който да се доверим. Да, много от хората, избрали такива пристани, са с усещането, че са по-щастливи от вечните търсачи, на които все не им стига. Но убеден съм, че дори и онези, заседналите в някаква „истина за вселената“, или наивно пропускат, или с недоволство задържат съмнения в смислеността на възприетия от тях възглед. Затова търсачите са по-напред, защото те са способни да жертват десетки години в безутешно търсене на смислите, а онези, които имат потенциала да ги намерят, и то да ги намерят, без да се налага да ги подменят, те са наистина искрени щастливци. И когато пишат, тяхната литература надживява. Не като Библията, която надживява времето си, защото безпрекословно вярваме в написаното там, или защото с такава цел е написана – услужливо да ни каже, че след нея нищо по-стойностно не може да се напише. Надживяват с провокациите си към днешното време и днешната действителност, оказали се наследство от миналото и предшественик на бъдещето.Но и другите, онези търсачи, не открили докрай тези важни неща, са по свой начин щастливи, защото с търсенето на смисъла те са инвестирали време и ресурс тъкмо в това да търсят щастието. В края на краищата, на всеки писател е позволено да не е докрай обективен. Защото той не пише сбор от факти, той интерпретира живота. Друг взима интерпретираното от него и го интерпретира пък по свой начин. Дори и Библията, ако не са били сладкодумните пастори и отци да я преразказват със свои думи и „пренаписват“ за „невежите“ миряни, то и тя е щяла да отмре като поредната отживелица.
И какво се оказва? Библията е вечна, защото дава отговори. Актуалните книги се четат, защото задават въпроси, с които провокират човек да се пита някакви неща.
Значи, ако искаме хем актуалност, хем траен ефект, хем е нужно да задаваме въпроси, хем да кодираме техните отговори в текста. Е, ето какво ме е затруднявало най-много. Защото, докато пиша, аз съм се изкушавал да дам отговори, и то по начин, че да не се породи въпрос, да не остане нищо за доизказване. А това е една крайност, която носи рискове така, както и твърде неясните и мътни писания.
И се връщаме към потока на съзнанието. Той се движи чрез въпроси. Понякога те са насочени към вътрешните му неразкрити извори, понякога към външния свят, доколкото може да се каже той външен на нещо, което го обитава и е в пряка зависимост с всичко друго. А ако има най-голяма полза в писането, то тя е да предвижи потока на съзнанието у читателя възможно по-напред. И за да се пише пълноценно, не е нужно да се спира потока, а да се описва как той се осъществява. С други думи, няма да е стара информация нещо, което предварително е описано като процес в пораждането на нова информация. И всеки, който се усъмни в актуалността му след години, поне ще знае, че това е описание на отработването на процеса, а не е с идеята да застои като нещо вече излято от някакъв материал и завършено в някакво далечно време и според някаква установена норма за етика или естетика. Идеята на автора не е да се опитва да описва себе си в света, а света в себе си. Светът в него може да е достатъчно богат и променлив, че да даде нужната информация и за останалия свят. Защото човек не може да обхване света, но явно не е случаен онзи сбор от неща, които светът е вложил в него, щом е достигнал до умението да пише проникновено.
Публикуван за пръв път на 31.05.2018 г.
