Политическата коректност и прякорите

Колко интересно нещо са прякорите, които някогашните българи са поставяли! Пък сега политически коректното говорене така ни лиши от тая простонародна способност да изваждаме на показ отличителното у човека, било то и слепотата му…

Политическата коректност е дете на страха и на преднамерената лъжа. Моментът, в който в ход е вкарването й в речта, по особен начин съвпада с момента, в който нетърпимостта към различието се затвърждава. Например, думата „роми“ сменя думата „цигани“ от държавните документи точно тогава, когато политиките за подкрепа към циганите спират да се планират, изпълняват и контролират с отношение и мисъл, което поражда безброй проблеми по всички направления. Моментът, в който слепите и слабовиждащи станаха „лица с нарушено зрение“ е същият, в който започват да се унищожават традициите в специализираната подкрепа за незрящите и да се имитира процес на интегрирането им в обществото. Дори и с хората с различна сексуалност и тяхното назоваване настъпват проблеми, които пораждат и в тях повече въпроси, отколкото разрешения – кое ги самоопределя, кое ги обижда и т.н. Какъв извод можем да си направим от това? Кои цигани днес казват „Ние сме роми“? За себе си мога чистосърдечно да кажа „аз съм сляп“. Това не е обида, а природна аномалия, каквато имат още десетки милиони хора по света. Терминът „с нарушено зрение“ при мен не важи съвсем. То не е съществувало, за да е нарушено. То е липсващо. Да, аз съм слепец, защото с тази дума хората наричали открай време тези без зрение. Имам някои зложелатели, които ме наричат слепец и си представят, че ме обиждат. Интересното е, че някои от тях също са слепци, но явно те са вече свикнали на политически коректния език и са дотолкова самозабравили се да приличат на зрящите, че всеки, напомнил им „грубо“ за слепотата им, ги уязвява. Е, аз нямам този комплекс. Характерна нашенска, даже балканска черта, е да определяме хората по най-отличителната им черта, а тъй се случва, че най-отличителното в повечето случаи е нещо, което приемаме като негативен признак. Затова има прякори като Дебелия, Пъпката, Белега, Пръднята и т.н. Знам, че тези етикети звучат осъдително, но често те не са безсмислени, почиват на някаква народностна логика да разграничи човека от другите. Невинаги желанието е злонамерено. То може да е обвито във всякакви чувства, да не говорим, че огромен процент възприемат един прякор и дори не се питат какво казва той, просто го употребяват като някаква даденост, като нещо, което не се подлага на съмнение, както и личното име. Пъпката и белега може отдавна да са заличени, човека може да не е дебел, или ако е бил сляп – да се е оперирал и да е прогледнал, но това няма никакво значение. Прякорът си върви с него. Сега сякаш прякорите останаха признак за уважение и самоопределение само в престъпния свят, а за нормални хора ги виждаме написани само по книгите. Колчо Слепеца, например. Ако съм познавал онези, които преписваха „Под игото“ на съвременен български, щях да им предложа няколко политически коректни съответствия на „слепеца“. Сигурно така учениците в българските гимназии биха възприемали по-позитивно образа на Колчо и това би се пренесло в техните отношения към други слеп… Пардон, лица с нарушено зрение…

Публикуван за пръв път на 30.09.2020 г.