Пръв сред неравни

Андриян Асенов, който е незрящ, стана победител в телевизионния формат „България търси талант“. Пред няколко свои приятели, които могат да го потвърдят, аз казах, че той ще спечели този формат, без значение как ще се представи, и обясних защо. И това, което ме уплаши беше, че не го казвах само аз, чувах го и от други. Усещаше се някак, че тази предизвестеност сякаш е ясна и на Андриян, и на журито дори.

Ако някой, включително и гласувалата за Андриян публика, смята, че това е върховия успех за него, нека знае, че това е само началото. Оттук нататък Андриян ще защитава доверието към себе си. Оттук нататък ще се види дали България наистина търси и намери талант в негово лице. А времето да докаже това не е много, защото следващата година зрителите в нашата малка страна ще излъчат нови таланти. Аз се радвам и се гордея с успехите на хора, които имат увреждания, защото са повярвали във възможностите си. Не се гордея с хора, които, след спечелване на някой формат, считат, че само това е показател за възможностите им и на негова база може да се създават впечатления за способностите им.

Приятно съм изненадан от Андриян и неговите превъплъщения. Не съм специалист по актьорско майсторство, нито по сценично поведение, за да коментирам компетентно как се е справил, но и във формат с толкова разнородни участници и такова пъстро жури, няма начин да се коментира индивидуалния успех на един спрямо другите, защото не може да се стъпи на сериозна база. Базата, на която обаче аз ще стъпя, е една тенденция, която аз наричам „Диагноза Талант“.

Тъкмо това ме провокира да напиша следващите редове, с които да напомня за някои от аспектите на реалити форматите.

През 2004 и 2005 година тези формати навлязоха в България, като първопроходци в продуцирането им бяха Маги Халваджиян и Слави Трифонов. Наричайки себе си реалити, те дадоха заявка за това, че ще предлагат неподправено шоу на зрителите пред екраните и ще откриват талантливи хора за сцените.

Днес, 15 години по-късно, зад гърба ни са десетки формати, където любители и професионалисти се състезаваха за зрителски вот, конкурирайки своите музикални, актьорски, готварски, имитаторски и дори писателски способности. Моментни звезди по време на форматите, днес голяма част от тях никой не може да си спомни. Дори и редовните зрители на подобен тип формати не могат да изредят кои са шестимата победители в „Гласът на България“, шестимата от „България търси талант“, петимата в „X Factor“ и многото други в списъка, над 40 на брой. В голям процент от авторитетното жури на всички тези формати присъстват продуцентите Магърдич Халваджиян, Слави Трифонов, Мария Илиева, Криско, Саня Армутлиева, както и утвърдени специалисти по журиране като Заки, Фънки, Люси, Любен Дилов-син. По модела на световната практика се привличат и известни личности, чиято популярност поддържа рейтинга към предаването, а те са ментори, треньори, съдии, наставници и т.н. Тези хора играят роля на авторитети и мисионерското им предназначение е със своите знания и умения да помагат на участниците в тяхното представяне, макар понякога да са се реализирали в съвсем друга област.

Един от най-големите експерименти в телевизионния свят е форматът „Търсим талант“, който се прави в десетки държави по света. Там хора с тотално несъизмерими възможности се състезават за зрителското одобрение.

В България този формат се е провеждал шест пъти. И забележете: В три от тези шест пъти, сиреч, във всеки втори сезон, победител е човек с увреждания. В случая става дума за Богдана Петрова, Пламен Любенов и Андриян Асенов – последният носител на първото място. В другите формати не са печелили такива хора, просто защото не са стигали до финална фаза, в която само зрителите избират победителя. Има само две изключения, но за тях по-нататък. Случаят не е характерен само за България, защото победители с увреждания виждаме на конкурсите във Великобритания, Украйна, Русия, а във Франция момче с български корени и с нарушено зрение стигна до третото място на музикален формат. Не поставяме на обсъждане едно португалско момче, което спечели Евровизия, след разкрития за разклатеното му здраве.

В телевизионния формат „Гласът на България“ победител в един от сезоните стана незрящия Ивайло Донков, което бе неочаквано за всички, тъй като той единствен сред участниците пееше непопулярната сред масова аудитория класическа музика, а този конкурс стандартно съпоставя таланти, пеещи популярна музика. Отделни въпроси са сценичното му поведение и продуцентската политика на тогавашния негов ментор – певецът Миро – чиито състезатели по мистериозен за мен начин се оказват победители в различни формати, където той ги лансира или наставлява.

Във формата „Вип Брадър“, сезон 3, победител стана Део, който пръв в кампанията си привлече човек с увреждания в мое лице. По време на участието му там, аз бях викан за четири от неговите елиминации и за десетки други участия и интервюта около тях, в резултат на което зрителите го припознаха като най-достоен в един формат с изначално благотворителна цел, където акцент е, че звездите имат сърца и помагат на хора в нужда. Разбира се, заслугите не са единствено мои, но и самият той е отбелязвал в интервюта, че това е изиграло важна роля.

С всичко дотук не искам да обезценявам качествата на тези достойни и талантливи хора с увреждания, защото това би означавало да омаловажа и собствените си качества. Но у мен настойчиво се появяват няколко въпроса.

Какво мотивира избора на публиката, когато излъчва като победители хора с увреждания, или подкрепящи хора с увреждания популярни лица?

Как се чувства победителят в такъв формат, ако знае, че неговите подгласници също са достойни за трофея, както и той, и знае, че факта на увреждането му е дал известна преднина пред тях?

Как тези хора с увреждания, а и тези без увреждания, оползотворяват парите от своите награди и защо тези изяви по телевизията не могат да се превърнат в техен звезден старт?

Ако човек с талант има увреждане, как да се направи така, че телевизионния формат наистина да му даде повече позитиви, да не поставя в основата на поощренията към него увреждането му? Как представянето му да не преекспонира личните му проблеми, а да акцентира върху полагания от него труд и постигнатия резултат?

Едно от изключенията на финалист с увреждания, достигнал почти до победа в музикален формат, но не взел трофея, е Виктория Димитрова в третия сезон на „Мюзик Айдъл“. Защо тя не победи в този формат? Защото сама се отказа. А защо се отказа? Защото, след първоначалната драма, създадена около нейната слепота, причинена от побой от някогашен неин приятел и съпруг, последва нова драма, в която слепотата й пак беше прицел на коментари и дори някои публично твърдяха, че тя не е за този формат заради слепотата си. Отказа се, защото по онова време елиминациите във форматите бяха дълги, с постепенно отпадане на участници и постоянни гласувания, през време на които медиите непрекъснато повтарят лични детайли, несвързани с основната цел на участието на артиста и така създават определени емоционално натоварени нагласи в общественото пространство. Сега форматите са измислени така, че най-много на шестата или седмата изява вече можеш да си на финал. Да не говорим за златните бутони, които буквално след първата изява изпращат директно на финал и поставят предварително неравенство между участниците, а за привилегированите се губят както заслугите за получена награда, така и възможностите за повече контакт с публика и медии, както и с професионалисти в избраната от тях област. Случаят с Виктория е много показателен, защото човекът, причинил нейната слепота, се оказа с медицински доказано психично заболяване, което малко разруши черно-белите краски, съзнателно търсени за целите на шоуто. Разсъждавайки върху нейна евентуална победа, един анализатор тогава каза: „На нас останалите такава победа… би ни дала приятно ласкателната и опрощаваща мисъл, че сме едно толерантно общество, в което дори и хората в неравностойно положение са третирани честно и имат равни шансове с всички останали. Не че ние сме такова общество всъщност. Но нека си го признаем – обичаме да се показваме публично каквито не сме…“

Обикновено, зрителският вот в подобни програми е ръководен от два емоционални подтика: Първият е свързан с неочакваното – онова, което е способно да изненада, да втрещи, да провокира.

Оказва се, че след години, в които хората с увреждания са дали примери за успешни личности, изградили името си на база на своите качества, публиката все още се изненадва, когато един сляп човек или един човек в количка се появи някъде и се състезава с други хора без увреждания. Какво говори това за предварителните нагласи към всеки човек с увреждания? Кога ще се окаже вярно, че с участието си, тези хора дават вяра на други в сходно положение, след като в повечето случаи им дава по-скоро самочувствие без покритие?

Вторият подтик е състраданието. Ако човека е показан като ощетен, увреден, без родители, с тежка съдба, той трябва да получи възмездие за своите житейски премеждия под формата на награда от формат.

Лично аз съм имал само един опит за участие в музикален формат, но тъй като си позволих тогава непредпазливостта да попитам ще ми бъде ли предоставен предварителен договор, уреждащ финансовата страна в моя полза, мълчаливо бях отстранен. Много пъти съм получавал предложения за участие в „България търси талант“, включително и от организатори, и винаги съм отказвал. Знаейки каква е тенденцията и как финала ще е предизвестен, без оглед на това дали имам талант или не, след получаване на първото място, бих се чувствал по-зле и от последния в този формат. Формат без критерии, в чието жури са актриса, моделка, рапър и писател. Не само, че моята област на развитие е далеч от компетенциите им, но далеч от тях са и талантите на другите участници, за да означават нещо техните коментари и насоки. Но не те са акцента, който искам да поставя. Акцентът е публиката. Да, от нея не можем да искаме професионална оценка, но можем да поискаме повече лишена от емоции обективност и отговори. Как да съм сигурен в публиката, която гласува за мен?

Та аз искам отговорите. Ето един такъв въпрос: Защо, когато Орхан Мурад, човек с увредено зрение, участваше във формата „Пей с мен“, не стана първи, когато всички там бяха популярни лица, включително и той? Не, отговора не е само в това, че Дивна бе подкрепена от родения победител – продуцента Миро. Отговорът според мен е в това, че хората са свикнали с Орхан. Той вече не е „онова сляпото момче“, той е зрял, превъзходен музикант, автор на огромен процент от онова, което е изпял и човек, влязъл в пантеона на великите творци, където са Стиви Уондър, Рей Чарлс и куп други. Акцентът там не е състраданието към увреждането му, защото той е показал, че, от практическа гледна точка, да си музикант не се възпрепятства от слепотата. Акцентът е върху поведението на сцената и върху самото пеене. Очакванията са свързани с пеенето на едни изпълнители с утвърдено в музикалния бизнес име. Какво би станало, ако Орхан се бе появил не преди 30 години на сцената с безсмъртната песен „Искам да съм негър“, а в „Гласът на България“? Ами как какво? Ние ще го превърнем в герой, ние ще застанем зад него и ще го покажем като символ на нашата толерантност. И тази наша реакция ще носи своя отпечатък върху всичко, което той направи след това. Е, затова Орхан Мурад е уважаван от мен музикант, защото е постигнал своите успехи във време, в което интеграция и дискриминация не бяха модерни думи.

В заключение бих искал всички, които коментират Андриян, да се абстрахират от слепотата му, когато оценяват неговия талант и да се абстрахират от таланта му, когато обсъждат неговата слепота. Нееднократно съм изразявал мнението си за същината на форматите и съм казвал, че публиката се увлича от манипулацията на тази емоция на състезанието, чака с ненаситна жажда да минат рекламите и да обявят резултатите, прехласва се в своето съпреживяване на въздадената справедливост, ангажирайки се пряко чрез гласуването. И всичко пак отначало. Никой не го е грижа какво напрежение се създава у един талант, каква травма му нанася всяко поражение, каква фалшива радост му носи всеки триумф, дори когато е начало на поредица.

Според мен всеки творец трябва да си изясни един важен въпрос: В чии очи иска да се издигне и иска ли изобщо. Защото очите могат да се отворят и затворят по всяко време и от всякакви причини. А най-често се затварят, когато нещо блести твърде ярко и ги ослепява, или когато изгубят интерес да гледат. Така че избягването и на двете последствия е въпрос на отговорност.

Публикуван за пръв път на 16.12.2019 г.