Пресечните точки между доверието и откровеността

По естествен път ние се движим от доверие и откровеност към недоверие и лъжа. Защо е така? Дали защото объркахме категориите? Или защото се стремяхме да подменим понятията? По това разсъждавам тези дни и моля да ме извините, ако се впусна в многословие.

Дълго време съм смятал, че добродетелите у човека са като нещо, което върви заедно, в комплект. Винаги съм смятал, че откровеност и доверие са понятия от едно и също, че откровеност не може без доверие и доверие – без откровеност. Но днес, макар всеки да казва, че иска да знае какво мислиш за него, всъщност не иска да чуе всичко. Готов е да ти се нахвърли, да оспорва, да те обижда, да те обвинява, да се защитава по всякакви начини, но да не те остави да му кажеш всичко, като го приеме спокойно и разсъди по това защо мислиш така, с какво е предизвикал у теб такова отношение и т.н. Затова много приятелства са невъзможни. Защото, ако единият приема, че да си приятел значи да си кажеш всичко и така да ти се отвърне, за другия явно означава да казваш само онова, което на него му изнася, което според него е угодно и т.н. И така, за да избутваме нещата напред, ни се налага постоянно да лицемерничим, без дълбоко в себе си да го искаме. И ние постоянно усещаме тежестта на несподеленото, на неизреченото, на спестеното, което не сме казали на другия.

Много мои приятели ме обвиняват, че се опитвам да съм съдник, дидактик, че смятам моето мнение за най-достойно за уважение и се опитвам да го наложа на другите. Тук е мястото да кажа: Да, може би понякога не подбирам средствата, с които си служа, може би понякога съм невъздържан и думите ми са ненужно наситени с емоционален заряд, с недоволство, но може би това е тъкмо следствие от това натрупване на недоизказано. Всеки път щом умът въведе ред в нещата, си давам сметка, че съм бил изкушен да провокирам другия да се разкрие. Винаги съм се страхувал да си разваля отношенията с някои хора, с които сме в контакт. Дали заради уважението ми към онова, което са ме научили в живота, дали заради взаимозависимостта ни един от друг, както става в отношенията ми с близки хора, или с хора, с които имаме обща работа – колеги, асистенти и т.н. Но аз съм се пазел от конфликти. И тъкмо в това е голямата драма, че способността да кажеш какво мислиш за другия, без да нараниш чувствата му, е висш талант. Това би те разтоварило от тежестта на неизказаното, а същевременно би дало ясна представа на другия как гледаш на него от своята позиция, без ума му да се окопае и да поставя защитни стени срещу твоите аргументи. Но човек е така устроен, че е по-склонен първо да се вкопчи в чуждите грешки и след това да мисли за своите несполуки. Спрямо характера му и досегашния му начин на живот, неговият отглас може да е или да обвини теб и целия свят, или да се самообвини. Уви, понеже емоциите все някак взимат връх, те направляват съзнанието ни и го тласкат към някоя крайност. А моето горчиво усещане е, че почти всеки съвременен човек, заедно с израстването си, натрупва в себе си емоционална шлака, която се лепи по ума му като болезнено отворени и разкървавени рани. И тези негативни емоционални натрупвания не могат да осигурят свободата на ума да приема обективно действителността и да я разбира. Той я чете винаги през някакво страдание, което някога е преживял, или което преживява все още. Всъщност, той не може да ПРЕ-живее, той всичко само го живее. Ако кажем, че го е ПРЕ-живял, то трябва да значи, че е зад гърба му и от него е останал само спомен, не и емоционална памет, която да отравя дните му. Но пък дали човек може да е безчувствен към това, което става с него? Би било лъжа, ако кажем, че може. Но и би било също такава лъжа, ако кажем, че няма начин чрез промяна в нагласите човек да заздрави своите рани и да продължи живота си пречистен. Но как би променил нагласите си, ако не намира у новата нагласа потвърждение у самия себе си и в своя досегашен опит? Можем ли да му се сърдим, че изхожда от своята гледна точка, която, макар да ни изглежда понякога глупава и едностранчива, може да е отправна за него? Лесно е да се вярва на често чувани „истини“. Лесно се взима страната на „доброто“ и „разумното“, в което са ни убедили. И още нещо: Можем ли да търсим отговорност на някой, че е такъв, когато той се е учил как да преживява емоциите от свои близки, които също не са се научили? Не е учудващо, че тази емоционална шлака е бич на съвремието, но той има дълбоки корени. Емоционалните модели са много по-устойчиви от всички други, те са винаги силни, често са външно проявени, обсебват човека и задушават способността му да мисли нещата извън перспективата на обзелите го чувства. Емоционалните модели се унаследяват лесно, защото те не се преподават на детето като азбуката и смятането, или като това как да се храни, облича, как да общува с хората… Емоционалните модели са онези състояния, за които не си даваме сметка и в които се изключваме от режим на възпитаване. Друга тема е признак на какво е да се изключим от такъв режим, в който сякаш искаме да научим някой на неща, непонятни и за нас. Та тогава ние просто се отдаваме на някакво настроение, на някакъв афект, това нещо ни превежда през своите стадии и ни захвърля като изцедена и непотребна вещ в неразбиращия ни свят. И когато друг ни наблюдава, първоначално може да е бил безпристрастен, но ние го въвличаме в своята драма. И за да я проумее, за да я разчете, той се стреми да я съпреживее, да я превърне и в своя собствена. И когато после и на него се случи нещо подобно, той реагира така, както е видял, че реагират и другите. Лесно е да възприемеш нещо, което подхранва егото и създава чувство за несправедливо нанесена обида.

Е, ако ние сме свикнали да реагираме на някои критики по такъв начин, как ще дадем път на заложеното в тях да стигне до нас? Как ще отворим съзнание и сетива за онова, което другия иска ние да видим, чуем, разберем? И как после ще искаме от него да бъде честен, да не ни лъже, да си казва, каквото го мъчи. Няма как. Всички ние сме като затворени домове, които се правят на гостоприемни. Готови сме да приемем в гостната, но понечи ли някой да влезе в спалнята, нарушил ни е личното пространство. Трябва да ни е предупредил, че има такова желание, за да оправим леглото, да не завари разхвърляните завивки на нашата нормалност.

Животът ни все повече се превръща в това, което трябва да представим на другите, и все по-малко е това, което ние искаме да преживеем. Обезличили сме се в името на висшата цел да създадем определени впечатления. И накрая сами за себе си изграждаме такива впечатления. Това значи да подменим собствения си код, за да го разчитат другите по начина, по който ние го искаме. А дали самите ние можем да си го разчитаме, дали ние сами себе си се приемаме след такава трансформация? Някой може да каже, че съм индивидуалист, че по логиката на думите ми всеки трябва да слуша само себе си, а накрая това ще ни отдалечи още повече един от друг. Всъщност не е съвсем така. Защото нашето доближаване едни към други не е през пътя на естественото и искреното, а през пътя на фалша и общоприетото. И естествено е, че различните от общоприетото винаги ще приплъзнем в категорията „Отрицателни герои“ и хора, от които трябва да страним, а себе си ще припознаем като верни на личен опит, без да съзнаваме как всъщност всичко, наричано от нас „лично“, е взето от репертоара на мнозинството. Нашата близост е близостта на премълчаното, на преглътнатото, на политически коректното… А тази близост е много опасна, защото тя внушава, че си част от другите, а същевременно те отдалечава от самия теб, от това, което е заложено в теб като възможности, от това да мислиш и да се изразяваш свободно. Но дори и последното не е вярно докрай, защото, наследявайки емоционалните и културни модели, всъщност ние не разбираме какво е заложено у нас, вървим от пътя, начертан от общността и нейните правила. И тук някои ще кажат: Е, нали преди сто години пак е било същото? Да. Ако преди сто години е било същото, тогава човечеството е осъзнавало възможността си да се предвижи крачка напред и се е опитало, но по различни начини се е провалило, при това с гръм и трясък. И днес, вземайки от горчивия опит на толкова провалили се поколения, общности и общества, ние би трябвало да сме разбрали, че смисълът е в това да потърсим истинските неща, онези, които хранят ума и тялото, които преизпълват с приятно чувство и са трайни и устойчиви. Сега някой може да каже, че на него му доставя приятно чувство да се озлоби срещу света и след това да изхвърли цялата помия на злобата си и да се отърси от нея. Тук аз бих отвърнал, че подобни чувства, макар да разтоварват временно, нямат дълготраен ефект и постоянно търсят ново подхранване. Тук някой би казал, че не само отрицателните, но и положителните чувства са нетрайни. И тук стигаме до това, че всичко е до нагласа, а нагласата към нещата се възпитава. Тя се възпитава от цялата среда, която обитаваме. И ако живеем в среда, в която да ти се доверят означава да не разкриваш какво мислиш пред другия, а да му представяш нещата само в светлината, в която той иска да ги види, то тази среда ще ни възпита в нагласата да не вярваме на никого и пред никого да не се разкриваме.

Ето защо не можем да поставим на една плоскост откровеността и доверието. Всичко около нас ни внушава да играем чужди роли, за да ни припознаят като свои. Онова, което не знам, е доколко сме подменили този свой код, кое запазихме и дали го запазихме, и дали изобщо е имало нещо, което да запазим… Дали винаги сме си били такива: Хора, готови на всичко, за да не са сами. Дали тези ни роли могат да бъдат достатъчната жертва, за да се чувстваме част от нещо по-голямо. Старо правило е, че лишаването от свобода е придобиване на сигурност. Несвободата днес е по-опасна от всяка външно наложена несвобода, защото тя е пожелана от самите нас. Тя е нашата удобна обвивка и наш етикет за прочитане от другите. Никога не сме били толкова близо един до друг и същевременно толкова далеч един от друг. Никога това, което мислим и онова, което казваме, не са били принуждавани да живеят свой собствен живот, отделени едно от друго, особено в ума на свободомислещите хора, избрали да обитават публичната сфера.

Публикуван за пръв път на 30.05.2020 г.