Класиците в прогресив рока: „King Crimson“

Дойде ред на старите прогресив рок групи. Не мога да кажа, че всичко от първото десетилетие на прогресив рока ми е любимо, но има неща, които общата музикална култура ме е насърчила да слушам и някои от тях ми допадат.

Кратко въведение в прогресив рока

Тъй като това е първи материал в блога за този жанр, държа да кажа, че най-много в следващите статии на тема прогресив рок ще говоря за групите „Yes“, „Kansas“, „Toto“, „Pink Floyd“, „Supertramp“, „Dream Theater“, „Queensryche“, „Tears For Fears“, „Mr. Mister“ и техните сродни проекти. А в по-малка степен, както има намерение и тази статия, ще обърна внимание на някои други важни групи и артисти.

Поначало нека накратко обясним какво е прогресив рок. Незапознатите мислят, че става дума за по-твърд рок, но не е точно така. Прогресив рок, както някой беше казал, е всичко онова, което хем е рок, но хем не може да се причисли към другите му жанрове. Нещо като фюжъна в съвременния джаз. Прогресив рок музикантите са вдъхновени от класическата музика, от джаза, понякога дори от фолклора на собствената си страна. Смята се, че родина на прогресива е Великобритания, а и повечето велики групи, започнали дейността си след средата на 60-те, са се формирали там. Но доста отрано има и американски представители.

Статиите за прогресив рок говорят за няколко основни характеристики:

• Дълги композиции: Понякога една песен съставлява целия албум, или албума е разделен на песни, но заедно съставляват нещо общо.
• Дълги и често алегорични текстове, в които се говори за всичко друго, но не и за любов и за консуматорски теми. Говори се за религията, историята, войната… Понякога дори са във формата на разказ, взет сякаш от книга с фантастика. Посланията рядко са директни, обикновено са завоалирани.
• Концептуални албуми. Това има общо с първата характеристика и най-общо означава всички текстове на песни да разказват обща история, а всички песни – обща тема или общ мотив. Иначе казано, ако се извади нещо оттам, то само за себе си не би могло да се разбере в цялост.
• Нехарактерни за рока инструменти и начини на пеене. Това се подразбира.
• Употреба на необичайни музикални времена, ритмични техники, гами и строеве. Тук развихрянето е в небивали размери и има доста примери.
• Комбиниране на различни по вид и сила звукови ефекти. Тук прогресив рока заприличва буквално на аудио от филм. „Pink Floyd“ са най-популярния пример за такива особености.
• Необичайно дълги сола. Особено на синтезатори, но и не само. Наследство от джаза.
• Включване на произведения от класиката. Има го, макар и по-рядко.
• Свързване на музиката с изобразителното изкуство. Случва се чрез обложките на албумите, с някои от които групите стават по-популярни, отколкото с музиката си.
• Голям брой проекти, в които всеки музикант участва. Когато говорим в подробности, ще разберете какъв непрекъснат обмен на музиканти се случва в групи със сродна стилистика. Единия прави нещо с другия и третия, но първия и третия правят различно нещо с други двама, те пък с втория и още един правят нещо трето… Така най-елементарно можем да илюстрираме положението.

И така, след този непретенциозен и много сбит увод, да се насочим към един конкретен пример, който е сред първопроходците в създаването на жанра и сред най-влиятелните в неговото утвърждаване. При тях всяка от горепосочените характеристики важи в малка или по-голяма степен.

„King Crimson“

Една от най-популярните истории за жанра е как попитали лидера на „King Crimson“ Робърт Фрип как ще дефинира що е прогресив рока. А той отсякъл, че това да дава дефиниции на тази музика е последното, което би направил.

Историята на групата започва в момента, в който, някъде през 1967 година, се появява обява в лондонски вестник. Тя е пусната от двамата братя Джайлс и гласи, че се търси човек за тяхната нова група, който хем да пее, хем да свири на клавишни инструменти. И така човекът, отговорил на условието, се оказва Робърт Фрип. Единият от братята Джайлс, Майкъл, свири на барабани, а другият, Питър – на баскитара. Момчетата, явно лишени от оригиналност, се именуват Giles, Giles and Fripp и започват да си пробиват път в музикалния бизнес. Обаче не се получава. Публиката не е подготвена за музиката им. Те са само трима, а и не мислят за визуалната страна на проектите си. Критиците им казват, че не стават, единствения им албум не се продава никак добре. След година и половина мъчение, групата се разпада, както би се изразила една енциклопедия. Но всъщност по-правилно е да се каже, че се реформира. Единият от братята Джайлс, басиста Питър, се отделя и оставя Майкъл и Робърт, но те вече са присъединили Иън Макдоналд, който на свой ред препоръчва нов басист и нов текстописец. Така в групата попадат почти едновременно три свежи попълнения. Първото по важност за мен е моя любимец в състава – Вокалистът и бас китарист Greg Lake.

Робърт и Грег се познават от деца. Дотогава Грег сменя 5-6 различни групи, които обаче все не успяват да стигнат много далеч. Той е всестранно развит, слуша рокендрол, джаз, класика… Първият и най-успешен албум на групата „In the court of the crimson king“ е с неговия глас. Още на промоцията му обаче Грег се запознава с Keith Emerson, с когото малко след това ще създадат проекта Emerson, Lake and Palmer. Той е отделна тема.

Да се върнем на „King Crimson“.

Вторият нов кадър в състава е Иън Макдоналд. Още от младо момче той става популярен студиен музикант, свирещ на китара, клавишни и духови инструменти. Най-близки отношения с него поддържа барабаниста Майкъл, който го кани в последните месеци на съществуване на „Джайлс, Джайлс и Фрип“ и даже заедно записват една песен. По-късно в годините, макар и спорадично, той ще влиза в различни състави на „King Crimson“ и на сродни на нея проекти. Но за българските фенове Иън е най-популярен може би с дългогодишната си работа като основател и един от главните композитори в популярната група „Foreigner“.

Третият нов в групата е самия поет и текстописец Питър Синфийлд. Отритнат от родителите си, отгледан от икономката в дома си, той става дете, вглъбено в себе си. Затова не е случайно, че когато пораства и заминава да учи в друг град, сериозно навлиза в света на книгите, вдъхновявайки се от Шекспир, Блейк и много други. Особено се интересува от поезията. После напуска преждевременно училище, работи различни неща, пътува по целия свят в търсене на своето място, като тези пътешествия го обогатяват с много образи и създават у него бизнес нюх. В един момент се връща в Лондон, подновява позабравените си занимания с китара и решава да създаде група „Infinity“ през 1967 година, вдъхновен от творчеството на Боб Дилън. Негов колега в групата, Гореспоменатия Иън Макдоналд, е впечатлен от способността му да пише текстове. Но Синфийлд не е само автор на текстове. Той понякога сменя китариста, вокалиста и най-вече кийбордиста в „King Crimson“. Но това не е всичко. Той предлага стила на обличане на групата, организира осветлението, предлага дизайна на обложките за албумите им, даже измисля и името на новата група. Но не му е съдено много да прекара в нея. Текстовете му завиват към сексуална тематика, което не се харесва на Робърт фрип. А може би е ставало дума за оспорване на лидерството. След малко повече от две години, отношенията им с Фрип се развалят тотално и Синфийлд е отстранен от състава. Остава приятел обаче с другите в него и участва в техни колаборации.

Нямам намерение да описвам стотиците на брой комбинации от музиканти, които се случват още от края на първата година на групата, та чак до момента на писането на този материал. През тези над 50 години през групата минават над двадесет човека, но те се прегрупират в най-различни колаборации. Онези, в които лидера Робърт Фрип не е включен, дори и да е там по-голямата част от началния състав, носят всякакви други имена, като те са над десет на брой, а може да изпълняват и близка с първоначалната музика, но и нямаща нищо общо с нея. С тези групи общия брой на музикантите набъбва до петдесет, а може и да са повече. А онези от съставите, в които участва Робърт Фрип, продължават да носят името „King Crimson“, независимо кои други са там и какъв стил свирят. Групите с това име от 70-те, 80-те и 90-те имат доста различно звучене и даже между някои състави няма никаква приемственост, тоест, с новите хора не се свирят старите песни. Чак в последните две десетилетия, вероятно от чисто маркетингови съображения, групата е утвърдила и няколко класики в концертния си плейлист.

Всички тези щрихи са важни, за да отворим най-сетне вратите към музиката и да знаем кой къде е и какъв е в цялата игра.

Моята среща с музиката им

За пръв път чух „King Crimson“ покрай най-големия им хит „In the court of the crimson king“ по радио „Стар FM“ през 2010 година. Години по-късно се запознах с голямото многообразие от тяхна музика.

За да чуете „Джайлс, Джайлс енд Фрип“ точно преди реформирането им в „Кинг Кримсън“, пуснете си тази версия на „Talk to the wind“. В нея гост е вокалистката Джуди Дибъл.

Друга версия на песента, която харесвам, е дуо от китара и флейта, което пак е от първите записи на новосформирания състав:

„In the court of the crimson king“ лично според мен е най-доброто, което тази група е създавала за цялото си съществуване. Само това да бяха направили и нищо друго, то щеше да е достатъчно. Разбира се, длъжни сме на първо място да посочим вече споменатата заглавна песен:


 

Тя е най-популярното парче за групата. И макар да не е пръв опит за прогресив рок, специалистите я определят като онази композиция, която поставя откритото, официално начало на този жанр. По-късно групи като „Yes“ и „Genesis“ ще сочат този преломен момент в музиката като начало на своите творчески търсения. Така че, дори и нищо друго да не чуете от предложенията по-нататък, и тази почти десет минутна класика е достатъчна. Даже ви предлагам и една концертна версия от Сан Франциско, САЩ, записана малко след издаването на албума и звучаща най-близо до оригинала.

А ако искате да удължите своя опознавателен поход в тази музика, продължаваме с още две неща от албума, избрани от мен.

„Epitaph“ е може би втора по популярност песен за цялата история на групата. Тя условно се дели на две части – „March for no reason“ и „Tomorrow and tomorrow“, като аз харесвам най-вече първата.

Следва „Moonchild“, тя също е в две части – по-любимата ми първа „The dream“ и експерименталната втора – „The illusion“. В песента се ползва и откъс от старата поп песен „The Surrey With the Fringe on Top“ от мюзикъла „Оклахома“ от 1943 година.

Предлагам ви и един интересен пиано кавър от Jordan Rudess.

Когато Лейк напуска групата, а и след като от нея са отстранени и останалите и Фрип привлича тотално различни музиканти, стилът завива в други посоки. Те също имат своята публика и своето признание. Аз обаче ще посоча само някои неща, които единствени успяват да ме впечатлят. Първото е една акустична версия на Bolero, която чух в една демо колекция от 1991 година и ми прилича много на Exiles.

Предлагам и две лайв изпълнения, които ми харесват повече от студийните. Едното е на „Book Of Saturday“ с гласа на John Wetton.

Следващото, което ще ви предложа, е една сравнително нова версия на тяхната класика Islands.

„The Errors“ е още нещо от същото турне, което ми е сред по-любимите:

 

Накрая ви предлагам една песен на китариста и вокалист Adrian Belew „Lone Rhinoceros“.

Той е в състава на „King Crimson“ близо 30 години и те правят тази песен на някои от своите концерти.

По-нататък отново ще се връщаме на музиката на „King Crimson“, когато говорим отново за Грег Лейк, също и за Стив Хакет, Джон Уетън, също и в темите за „Yes“, „Genesis“, „Foreigner“, дори и в тази за „Celine Dion. Така че темата е с продължение