Ревизия: Измеренията на свободата преди и след интернет

Една от причините да израсна като щастливо дете бе тази, че заварих последните, ама наистина последните години на свободното слово в радиото. Това бяха края на 90-те и началото на новия век. Спомняйки си днес за това време, намирам го за най-зрялото проявление на изразността на свободния човек. Не е с идеалите от първите години, не е и с разочарованието от последните, а е все още изпълненото с живот време, в което повикът към култура, музика, слово, беше много голям. В онзи период не можех да го осъзная, но макар да бяхме в малко градче, макар много хора да бяха бедни и да имаше криза и безработица около нас, ние, малки и големи, бяхме част от кипежа на живота. По-възрастните с носталгия говореха за някакви по-отминали времена. Но това бе носталгия по-скоро към младостта им. Днес аз имам носталгия не толкова по своята собствена младост, колкото по младостта на цялото това обновление на обществото, което, от една страна, носи наследен интерес да се развива, да руши бариери, да открива нови светове, от друга – да съхрани едни от най-ценните преимущества на миналото, а именно търсенето на общност и стремежа към забавление.

Застанал пред задачата да ви опиша една особена промяна, която преживях, на мен ми е много трудно да я обобщя. Но знам, че го дължа на днешните млади хора, защото те по особен начин са отдалечени от темата и не могат да я разберат. Та сега може да изпадна в обяснения, които да ви се струват твърде обобщаващи и абстрактни, но така почувствах и преживях нещата и мисля, че тези мои наблюдения почиват все пак на някакъв опит.

През 2000 година се засили бумът на интернет. С него по особен начин новото хилядолетие се почувства много осезаемо. Бързо и главоломно интернет започна да променя много неща. Ако сте родени в края на 90-те, нямате представа. Ако не сте го преживели, само можете да го предполагате. Настъпването на интернет се съчета с това, че изведнъж да имаш GSM и да се свързваш чрез него с всеки и по всяко време не бе голяма привилегия, а все по-често явление. Мисля, че до 2003 година нямаше млад човек, желаещ да е успешен и свързан със света, който да не се е сдобил с телефон и с настолен компютър вкъщи. Та технологиите създадоха според мен пет фундаментално важни тенденции, които ни промениха. Те са много обвързани и оплетени една в друга, но ще опитам да ги опиша поотделно.

Свръх комуникацията

Първата и най-важна тенденция е свързана с възможността за общуване. С неограничената свобода да общуваш с всеки и по всяко време, тази комуникация започна да се изпразва от съдържание и да губи от своята плътност. Някои ще кажат, че когато не е имало телефони и интернет, хората пак са общували, защото пък са се виждали наживо. Да, но да не забравяме с какъв кръг хора. И особено в малките градове. Интернет разшири неимоверно кръга на тези хора. Появиха се първите електронни пощи, форуми, чат канали. Когато се виждаш с хората от твоя семеен, приятелски или междусъседски кръг, ти познаваш всички там, няма кой знае какво да научиш за тях, нито пък те за теб. Ти се срещаш с тях, защото имате общи теми, ценности, забавления и т.н. И в тези ваши срещи всеки по някакъв начин придава стойност на другите като хора. Защото всеки се чувства по-свободен да се прояви и е с отворени сетива за проявата на другите. А интернет запозна всеки с хора от тотално различни места. Даде им неограничен контакт едни с други. И така, понеже общува с повече и различни от него хора, човек започна да губи от способността си да се държи естествено. Страхът от самота и отхвърляне в този нов свят задуши импулса на хората да са откровени и да търсят истинската си същност. Пред човека с компютър и телефон се появиха бариери от всякакъв тип, той започна много да внимава как се държи и какво говори, за да не засегне някого, започна да желае на всяка цена да се харесва на най-различни хора. Така постепенно той загуби своята уникалност.

Свободното време

Второто нещо, което технологиите промениха, беше това как младите хора прекарват свободното си време. Как се информират, как се забавляват. Физическата активност намаляваше, намаляха непринудените купони, намаля също и познаването на местната култура за сметка на световната. Разбира се, стремежът към опознаване на света не е нещо проблемно, но свободата на информиране, която интернет мрежата позволи, даде на младите досег с неща, съвсем непривични за нашата културна среда. Докато всеки търсеше как да се изрази и да бъде различен, това бе добра почва, но по-късно, когато на следващото младо поколение стана по-присъщ конформизма, тогава дори и това отпадна.

Общността

И тук идва третото, което технологиите промениха – отказът от чувство за общност. Ето тук е намесен парадокса, за който преди малко писах. Хората търсеха своята индивидуалност, но живееха в групи, като споделяха вътре в тези общности своите индивидуалности и се приемаха едни други. Откакто технологиите се намесиха в опита си да ни свържат и да ни направят по-информирани едни за други, те имаха обратния ефект, като ни разделиха в отделни светове. Тези отделни светове си приличат по много неща, а най-много по това, че ни карат да се чувстваме комфортно сами и в контролирана среда, или поне си внушаваме това. Малко по-късно във времето това се утвърди, когато всяка от тези индивидуалности създаде своя публичен образ в социалните мрежи. И така, седейки сам вкъщи, младият човек общува не с хора от плът и кръв, а с техните виртуални съответствия. Постепенно виртуалните съответствия започнаха да се следват и в поведението на хората в реалния живот и те неосъзнато се пресътвориха в лицемери, а накрая сами не знаеха кое е истина и кое – имитация. Сами си промениха кода на поведение и от маска той стана тяхна искрена проява, което бе толкова по-зле за тях. От друга страна, човек не бе нужно да е вкъщи и сам във физическия смисъл. Обсебен от своя екран и от избора си какво и как да вижда в него, той, младият човек, изгради стени, които да го отделят от другите, без значение къде се намира. Но това стана нататък във времето. И макар да прескочих напред с едно-две десетилетия, началото бе поставено тогава, в зората на века, когато технологиите рязко промениха ежедневието ни и ни извадиха от тогавашните норми. Най-тъжно ми бе за децата, които израстваха с компютърните игри. Те не знаеха, че е имало друга реалност, не разбираха своите родители, когато им говореха за миналото си, имаха крайно повърхностна представа за живота без телефон и свързаност със света. Тази свързаност, тази свобода да достигнеш до всеки и всеки да достигне до теб… Ние не ги понесохме. Нашето общество не бе узряло за тази свобода. То се увлече и я превърна в слободия. В тази слободия много умело се намесиха рекламата и пропагандата, като първото отключваше в нас желанието да се презадоволяваме с ненужни стоки, а второто – ни противопоставяше на най-различен принцип.

Изкуството и словото

Четвъртото нещо, което промениха технологиите и което бегло споменах по-горе, бе отношението към музиката и словото. Най-яркото доказателство за това е какво се случи с продажбите на музика, а също и с радиостанциите. Как една по една те бяха изоставени. Радиото през 90-те години бе не просто място, където да слушаш много музика във време, когато тя не бе на един клик разстояние от нас. Това беше място за информиране, за общуване, дискусия, полемика, развлечение. Радиото запълваше една безмерно необходима ниша в живота на хората. Те не страдаха от липса на задържащо се внимание, за тях екранът и визуалното не бяха необходимост. Те слушаха радиото, представяха си неговите водещи, но и не само това. Те общуваха с тях, поръчваха си музика и се поздравяваха, обсъждаха лични преживявания. Радиото тогава предлагаше изключително разнообразие от музика. Имаше станция за всяко предпочитание. „Тангра“ пускаше рок, „Сигнал плюс“ и „Веселина“ бяха насочени към поп-фолка, „99 контакт“ и „Ретро радио“ пускаха разнообразие от стари поп и рок хитове, „Вива“ бе насочено към денс музиката. Това не пречеше обаче на „Веселина“ да има следобедни часове с поп музика, на „Сигнал плюс“ да има часове за народна музика, на другите станции да пускат и нови парчета понякога. Но не беше само музика. Който се интересуваше от спорт, слушаше радио „Спорт“, а по-късно и „Гонг“. Който се вълнуваше от политика, следеше „Дарик“ и „Експрес“. Културата и традициите бяха най-добре застъпени в програмите на БНР. За хората в офиса имаше интересни програми на „Витоша“ и „Практика“. Всички споменати дотук се хващаха в Етрополе, вероятно поради близостта със София. Но в други райони на България имаше също много интересни и различни станции. По темата ще говоря и по-подробно, затова тук спирам. Но исках да кажа, че по онова време радиото не беше само фон на шофьора, докато пътува към офиса, или за работещия на бюро, докато върши нещо друго. Това бе интимно пространство, събиращо всякакви хора, без значение в каква роля бяха. Когато настъпи интернет, той буквално помля не просто радиото, а практиката на продължителното слушане, културата на възприемане само чрез слуха. Като незрящ аз го усетих много остро, защото хората, с които споделях впечатления от своето битие, не говореха вече за същото, до което имах достъп аз, нито те имаха ясна представа за какво им говоря. Така един свят, който бе отворен за мен, по особен начин започна да се затваря и да обслужва новите потребности на все по-намаляващата си аудитория.

Друг осезаем ефект бе вече споменатия музикален пазар. Той бе буквално убит. При цялата крайна нужда от неща за бита, хората даваха стотици, понякога хиляди левове на година за аудиокасети, CD-та, видеокасети, стерео уредби и касетофони, музикални списания и плакати на любими изпълнители, билети за концерти. Купуваше се музика, но и концертния живот бе много засилен, особено в София, където имаше най-различни сцени за жива музика. Но интернет, особено няколко години след първоначалното оживление при появяването му, силно ограничи интереса на хората към издирване и слушане на разнообразна музика. Българинът, видял технология, веднага намери цаката на пиратството и се нароиха „Дата бг“ и всякакви други пиратски сайтове, където да се теглят огромни масиви от албуми и дискографии. Изведнъж музиката се обезцени. Постепенно изборът на редактора в радиото стана напълно излишен, защото всеки имаше свободата да си пусне това, което му се слуша. От което обаче следваше, че човек не достигаше до неща извън неговата все по-стесняваща се орбита. Изведнъж самата българска музика излезе от своето живо звучене, в нея влезе програмирането и синтезирането и тя коренно промени своя звук.

Медийната трансформация

Петото нещо, което се случи с навлизането на технологиите и на което ще се спра по-подробно, бе достигането на медиите до най-масовия им и комерсиален вид. Ако 90-те години е време, в което хората си отдъхват, че животът не е само първа програма, то малко след 2000 година те съзнателно затварят своя избор върху „Нова“ и „BTV“, като и двете телевизии много си приличат във всяко отношение. В тях има сериали за домакините и новини и сутрешни блокове за масово осведомяване. Неслучайно ползвам това социалистическо словосъчетание. Помня много добре как през 2001 година изведнъж разбрахме за държавния пост главен секретар на МВР, защото на него назначиха генерал лейтенант Бойко Борисов, обявен за защитника на нацията от лошите и мутрите, а сам той с такъв ореол и биография. Говорим за 2001 година, а повечето от нас знаят колко актуална е тази личност за нас толкова десетки години по-късно. Масовостта на медиите буквално налагаше стереотипи и модели. Борисов е доказателство за това, след като над десет пъти спечели най-различни видове избори и бе на върха на народното доверие. Чудел съм се много пъти дали ако се бе кандидатирал в средата на 90-те хората щяха въобще да му обърнат внимание. Та по това време течаха предприсъединителни процедури за НАТО и Европейския съюз, България и по тази линия сякаш се лиши от своята медийна свобода, защото геополитиката неусетно наложи и своите изисквания.

Медиите се отказаха да повишават културата, да образоват, да поддържат висок стандарт. Тъкмо напротив, колкото по-масови ставаха, колкото повече рекламодатели привличаха, толкова по-ниско падаха в услуга на безкритичната публика, приканвайки я да бъде още по-безкритична. Процесът бе двустранен. Нито хората се постараха да контролират какво им се поднася, нито работещите в медиите си даваха ясна сметка какво става. А ставаше това, че правилата на свободния пазар диктуваха какви са интересите и потребностите, което предопределяше рейтинга. Ако някой днес ме пита виновни ли са медиите, че искат да развиват все по-успешен бизнес, ще кажа: Да, виновни са, защото, дори и да приемем, че процесът е бил двустранен, в медиите работят журналисти и филолози, мислещи хора, авторитети, от които се очаква да формират обществено мнение и по които непредубедената аудитория да се ориентира. А какво правят те? Загърбват си образованието, уменията и компетенциите и слугуват. Слугуват първо на властта, която им спуска новини за масово осведомяване, а след това и на по-малограмотните зрители, които търсят сензацията и скандала. И днес нещата са толкова оплетени, че и публиката принизява медиите, и медиите – публиката. Днес младите хора не робуват до такава степен на телевизиите. Но те нямат ясна представа как да се информират, как да отсяват важното от маловажното, как да отличат фактология от интерпретация, истина от манипулация. Днес, когато социалните мрежи и онлайн медиите завзеха тяхното внимание, всичко там е толкова разнопосочно и фрагментирано, а същевременно толкова едностранчиво и безлично, че никой не знае на какво да вярва. Но връщайки се на въпроса по-виновни ли са медиите, отколкото тяхната публика, аз пак ще продължа да го вярвам, независимо, че самата публика в голяма степен е изгубила способността си да избира с разум какво потребява и какво допринася за нея това.

И нещо много важно, пак свързано с медиите, което преди известно време само мимоходом споменах. Това е свободата на публично изразяване на мнение, дори когато то е непопулярно, или пък не звучи приятно. Много добре си спомням времето, когато медиите почти нямаха цензура. Никой не се пазеше да изрази мнението си за циганите, за гейовете, за инвалидите. Умишлено и без да влагам обиден подтекст ги назовавам с тези популярни формулировки. Нямаше такава заплаха от съдебни дела, каквато има днес, нямаше я тази чувствителност на някакви общности, че са били обидени. Вижте какъв парадокс. Допреди малко говорех как хората много по-малко са част от общности. А сега говоря как все повече хора се засягат, когато ги обидят на общностна основа. Моето обяснение е, че въпросните обидени са засегнати лично, но използват негативното отношение към общност, към която принадлежат или са избрали да се причисляват, за да бъдат по-убедителни в какви жертви са превърнати и как са заложници на стереотипа. Да, обаче стереотипите, макар и понякога да са грешни, са мотивирани от културата, традициите във възприемането на една група, или са свързани с някакви ценностни нагласи, както е към различната сексуална ориентация. За да се бориш със стереотипа, ти не бива да съдиш хората, които го изповядват, а да се опиташ сам да излизаш от този стереотип, без това да накърнява твоето достойнство. Не е задължително този, който те нарича циганин, не ром, да ти мисли зло. Не е наложително този, който твърди, че не харесва циганите, да ти навреди по някакъв начин. И гласовете от радиото, които говореха на езика на хората като Мартин Карбовски, Боби Цанков и Емил Трифонов – Кембъла, а дори и гласовете, на които даваха трибуна Слави Трифонов и Теди Москов по телевизията, те днес не биха могли да си позволят такова фриволно поведение и такъв дързък изказ, какъвто имаха тогава. Може би Ицо Хазарта бе последният, който бе закачил малко от това настроение на 90-те и с годините усъвършенства способността си да говори директно за проблемите на хората. Но и той, както и останалите, бяха принудени да навлязат в комфорта на общоприетото, за да не си навличат неприятности. Като най-отявлен бунтар, Карбовски не можа да се впише в нито една от големите телевизии, макар да опита няколко пъти. Слави също бе постепенно отказван от BTV и направи своя телевизия, а откакто я стартира, изгуби всякакво желание да говори в нейния ефир. Боби Цанков го убиха, след като написа книга за мутрите. Хазарта влезе в политиката, но тази му нова среда не бе неговата, също и ролята не му прилягаше. Сега се счита, че най-свободомислещите журналисти са в публицистиката, но не и в шоубизнеса. И това, което се случи с радиоводещите и музикантите, се случи и с артистите, с всички публични фигури. Политическата сатира закърня и бе съхранена само донякъде от хора, свързани по един или друг начин с екипите на „Ку-Ку“, „Каналето“, „Хъшове“ и т.н. Неслучайно повечето свободомислещи хора, отвратени от медийните ограничения, потърсиха други полета на изява като киното, театъра, изобразителното изкуство, за да пренесат там своите послания. Днес, във времето, когато на теория можеш да кажеш всичко в социалните мрежи и то да достигне до хиляди, малко хора си дават сметка за тежестта и смисъла на думите, на тяхното пряко въздействие върху живота на хората.

Заключение

И така, да обобщим. След 2000 година, когато технологиите навлязоха в живота ни, те доведоха до обезценяване и изпразване от съдържание на комуникацията ни, до отказ от създаване и поддържане на общности, до пропиляване на времето в безстойностни забавления, до ниска потребност от книги и музика, до пренасищане с информационни канали и същевременно ограничаване на говоренето за реално близките проблеми на хората.

Всичко това създава една нова среда, един нов фон на нормалност, в който порастват новите деца. За тях 90-те години са екзотиката, която за нас, децата на 90-те, бяха 70-те години в разказите на нашите родители.

В някои отношения ние неизбежно улавяме последствия от ударни вълни, свързани със световни явления. Но другаде нашата чисто българска народопсихология ни пречи да взимаме позитивите от промените и ни оставя само техните негативи. С това искам да кажа, че не съм против промените, нито искам светът да спре да се развива. Но си задавам въпроса дали и кога можем да говорим за развитие… Какво взехме ние от 90-те години, което по някакъв начин сме задължени да предадем на по-младите хора като свои завети и уроци… Нали казват, че историята и развитието на културата в една общност могат да ни научат на това какви сме днес и защо сме такива.

Времето на 90-те, с всичките си политически, икономически и социални кризи, беше време на откривателството. Време, в което духът за обследване на новото, за мотивирано самоусъвършенстване и търсене на собствена идентичност в многообразието, ни обогатяваше ежедневно. Днес трайната незаинтересованост се е вгнездила у всички. Тъкмо свободата да имаме цялата информация, комуникация, време, забавления, музика, книги, медии, социални мрежи, свързаност по всички канали, сякаш ни накара да се почувстваме излишни и непотребни. Накара ни да си помислим, че разнообразието, в което всичко е казано и написано, в което за всекиго има по много, е напълно достатъчно, че ние сме твърде нищожни, за да допринесем и твърде задоволени, за да искаме това от другите. Представям си днешната ни среда като един преял търбух. Търбух, пълен с вредна и набързо изгълтана храна. Няма глад за нова храна. Ядем, каквото другите ядат, защото не изисква усилие, близваме оттук, гризваме оттам, но ако огладнеем, търсим пак не това, което може да ни нахрани, а което ни създава усещане за ситост и задоволява вкусовите ни рецептори, чийто избор е тясно ограничен. Затова днес онзи, който е беден и няма дори достатъчно пари за хляба, предпочита да си купи кутия цигари или бутилка алкохол, вместо да ги даде за нещо друго, а може и за някой друг. Затова днес, когато журналист влезе в голяма медия, лесно се примирява да приготвя вредна информационна храна и да я поднася в преголеми количества и за масова употреба. Затова музиканти, способни да дават творчество с висока стойност, което да бъде духовна храна, предпочитат да се потопят в евтината и пошла безвкусица на една огромна група хора, останала без критерии и ценности, следователно и без способност да избира адекватно какво да слуша. Затова днес, ако не положиш големи усилия да създадеш своя балон в социалната мрежа, в който да получаваш полезното и засищащо ума от актуалното за другите, ти се вливаш в общия балон, където пазарът и тълпата определят какъв да си, какво да харесваш и консумираш. А примириш ли се да си част от този голям балон, ти си трайно обезличен в него, както и много други. И всред фалшивото чувство, че живееш в споделено пространство, оставаш практически сам и озлобен заради многото неща, които нямаш, заради многото приятели там, малко от които можеш да наречеш наистина приятели, заради цялата лъжа и обвивка, с които хората се представят и в които трябва да се представяш и ти, за да не си уязвим.

Моля ви, скъпи млади читатели, не ме винете, че се оплаквам като стар мърморко. Никак не ми се иска да изглеждам такъв. Дори напротив: Аз мисля, че голяма част от позитивното в мен, което ме отваря за света, което ме поддържа жизнен и което придава стойност в моя живот, съм взел от времето, в което сам аз съм бил дете. И благодарение на тази искра, запалена в мен от онова време, аз разказвам, говоря за музиката и за всичко останало, за което пиша. Безценното богатство на моето минало дава перспективите на моето настояще и бъдеще. Ако мога да ви пожелая нещо сега, то е да живеете така, че вашето минало също да е такова богатство и спомняйки си за него, да правите настоящето си още по-богато. В това е най-важният и ценен житейски урок.